Габриел Гарсия Маркес

 

  

      В нашето градче няма крадци

      Дамасо се прибра по първи петли. Ана, жена му, бременна в шестия месец, седеше облечена на кревата и го чакаше. Газената лампа започваше да гасне. Дамасо разбра, че жена му го е чакала през цялата нощ и дори сега, виждайки го пред себе си, продължава да го чака. Кимна й, за да я успокои, но тя не отговори. Само втренчи уплашено очи във вързопа от червен плат, който той държеше в ръка, стисна устни и започна да трепери. Дамасо я сграбчи за корсажа с мълчалива ярост. Вонеше на спирт.

      Ана се остави почти да я вдигне във въздуха, а после стовари цялата тежест на тялото си върху мъжа си, долепи лице до фланелата му на яркочервени райета и заплака. Стоя така, прегърнала го през кръста, докато се успокои.

      — Както си седях, съм заспала — каза тя. — Изведнъж вратата се отвори и те блъснаха в стаята, облян в кръв.

      Дамасо я отстрани, без да каже нищо, и я накара пак да седне на кревата. После сложи вързопа на скута й и излезе на двора да се изпикае. Ана развърза парцала и видя три билярдни топки — две бели и една червена, изгубили блясъка си и очукани от ударите.

      Когато се върна в стаята, Дамасо я завари, че ги разглежда с любопитство.

      — За какво е това? — попита Ана.

      Той сви рамене.

      — За билярд.

      Завърза ги отново в парцала и пъхна вързопа заедно със саморъчния шперц, джобното фенерче и ножа на дъното на сандъка. Ана легна с лице към стената, без да се съблече. Дамасо си събу само панталоните. Изтегнат в леглото, той пушеше в тъмнината и се мъчеше да долови в редките предутринни звуци някакви последици от приключението си. По едно време усети, че жена му не спи.

      — За какво мислиш?

      — За нищо — отвърна тя.

      От ярост гласът й с нисък тембър изглеждаше още по-плътен. Дамасо дръпна за последен път от цигарата и смачка угарката в пръстения под.

      — Нямаше нищо друго — въздъхна той. — Почти цял час стоях вътре.

      — Трябваше да те застрелят — каза тя.

      Дамасо потрепери.

      — Пепел ти на езика! — рече, като почука с кокалчетата на пръстите по дървената рамка на кревата. После потърси пипнешком на земята цигарите и кибрита.

      — Ама че си магаре! Хич не ти идва наум, че седя тук будна и при всеки шум от улицата си мисля, че те карат мъртъв. — Тя въздъхна и добави: — И всичко това заради някакви си три билярдни топки.

      — В чекмеджето имаше само двайсет и пет сентаво.

      — Тогава не трябваше да взимаш нищо.

      — Не беше лесно да вляза. Не можех да се върна с празни ръце.

      — Да беше взел каквото и да е друго.

      — Нищо друго нямаше.

      — Никъде няма толкова неща, колкото в салона за билярд.

      — Така изглежда. Но като влезеш и почнеш да се оглеждаш и да тършуваш навсякъде, разбираш, че нищо не върши работа.

      Ана дълго мълча. Дамасо си представи как лежи с отворени очи и се мъчи да открие в мрака на паметта си някой ценен предмет.

      — Може и да е тъй.

      Дамасо пак запуши. Алкохолът се изпаряваше в концентрични вълни и той отново усещаше теглото и обема на тялото си, пак можеше да контролира движенията си.

      — Вътре имаше една котка — рече. — Една огромна бяла котка.

      Ана се обърна към мъжа си, допря издутия си корем до неговия и пъхна крак между коленете му. Миришеше на лук.

      — Много ли те беше страх?

      — Мен ли?

      — Тебе ами — отвърна тя. — Казват, че и мъжете ги било страх.

      Туй усети, че тя се усмихва, и също се усмихна.

      — Малко — каза. — Едвам се сдържах да не се напикая.

      Остави се да го целуне, без да отговори на целувката й. После, съзнавайки опасността, на която се бе изложил, но без да се разкайва, сякаш си спомняше някакво пътешествие, й разправи подробно приключението си.

      Тя се обади след дълго мълчание:

      — Това е лудост.

      — Важното е да почнеш — каза Дамасо и затвори очи. — Пък и като за първи път не беше чак толкова лошо.

      Слънцето припече късно. Когато Дамасо се събуди, жена му отдавна беше станала. Той пъхна глава под чешмата на двора и я държа няколко минути — докато се събуди напълно. Стаята им беше част от ред еднакви, самостоятелни помещения с общ двор, в който бяха опънати телове за простиране. До задната стена, отделени от двора с ламаринена преграда, Ана беше сложила печка за готвене и нагряване на ютии и една масичка, на която се хранеха и гладеше. Като видя, че идва мъжът й, Ана сложи настрана изгладените дрехи и дръпна железните ютии от печката, за да свари кафе. Тя беше по-стара от мъжа си, с много бледа кожа и движенията й бяха плавни и сръчни като у хора, свикнали с ежедневието.

      През мъглата на главоболието Дамасо разбра, че жена му иска да му каже с поглед нещо. Дотогава не беше обръщал внимание на гласовете в двора.

      — Цяла сутрин само за това говорят — прошепна Ана, като си наля кафе. — Мъжете отдавна отидоха там.

      Дамасо се убеди, че мъжете и децата наистина бяха изчезнали от двора. Докато пиеше кафето, се заслуша мълчаливо в разговора на жените, които простираха на слънце. После запали цигара и излезе от кухнята.

      — Тереса — извика той.

      Едно момиче с мокра рокля, прилепнала към тялото, се обади.

      — Внимавай! — каза Ана.

      Момичето се приближи.

      — Какво се е случило? — попита Дамасо.

      — Ами вмъкнали се в салона за билярд и задигнали всичко — каза момичето.

      Изглеждаше подробно осведомена. Разправи му как опразнили заведението вещ по вещ и накрая измъкнали масата за билярд. Толкова убедително говореше, че на Дамасо просто не му се вярваше, че не е истина.

      — По дяволите! — изруга той, като се върна в кухнята. Ана взе да си тананика нещо. Дамасо опря един стол до стената на двора, като се мъчеше да потисне безпокойството си. Преди три месеца, когато навърши двайсет години, тънките мустаци, за които се грижеше не само със скрито чувство за жертва, но и с някаква нежност, придадоха зрелост на белязаното му от сипаница лице. Оттогава започна да се чувствува възрастен. Но тази сутрин, докато спомените от миналата нощ плуваха в тресавището на главоболието му, той не знаеше за какво да се залови:

      Като свърши да глади, Ана раздели дрехите на две равни купчини и се приготви да излезе.

      — Не се бави — каза Дамасо.

      — Както винаги.

      Последва я в стаята.

      — На ти карираната риза — каза Ана. — По-добре да не си обличаш пак фланелата. — Срещна прозрачните котешки очи на мъжа си и добави: — Не знаем дали не те е видял някой.

      Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

      — Никой не ме видя.

      — Не знаем — повтори Ана, като взе по един вързоп дрехи под всяка мишница. — Освен това по-добре да не излизаш. Чакай първо аз да се позавъртя нататък уж случайно.

      В градчето се говореше само за това. Ана трябваше да изслуша на няколко пъти, в противоречиви версии, подробностите на една и съща случка. Когато свърши да разнася дрехите, вместо да иде на пазара както всяка събота, тя се запъти право към площада.

      Пред салона за билярд нямаше толкова хора, колкото очакваше. Няколко души разговаряха под сянката на бадемовите дървета. Сирийците бяха прибрали разноцветните платове и обядваха, а дюкянчетата им сякаш дремеха под брезентовите навеси. В преддверието на хотела един човек спеше отпуснат в люлеещ се стол, с отворена уста, разкрачен и с разперени ръце. Всичко беше парализирано от пладнешката жега.

      Ана отмина салона за билярд и като стигна до празното място срещу пристанището, се натъкна на тълпата. Чак сега се сети нещо, което й беше казвал Дамасо и което знаеха всички, но помнеха само клиентите на заведението: задната врата на салона за билярд водеше към празното място. След миг, като прикриваше корема си с ръце, Ана се смеси с тълпата и втренчи поглед в разбитата врата. Катинарът си стоеше непокътнат, но една от халките бе изтръгната като зъб. Ана погледа следите от скромната работа на един-единствен човек и изпита съжаление към мъжа си.

      — Кой го направи? — попита тя, без да смее да погледне наоколо си.

      — Не се знае — й отговориха. — Казват, че бил чужденец.

      — Че кой друг ще е — обади се някаква жена зад гърба й. — В нашето градче няма крадци. Всички се знаем.

      Ана извърна глава.

      — Така е — рече усмихната.

      Беше вир-вода. До нея стоеше старец с дълбоки бръчки на тила.

      — Всичко ли задигнаха? — попита Ана.

      — Двеста песо и билярдните топки — отвърна старецът, като я разглеждаше със странно внимание. — Скоро ще трябва да спим с отворени очи.

      Ана отмести поглед.

      — Така е — каза пак тя. Сложи кърпа на главата си и се отдалечи, без да може да се отърве от чувството, че старецът продължава да я гледа.

      Четвърт час тълпата, струпана в празното място, стоя мирно, като че зад разбитата врата имаше мъртвец. После се раздвижи, завъртя се и се изля на площада.

      Съдържателят на салона за билярд стоеше на вратата с кмета и двама полицаи. Нисък и закръглен, с панталони, които се крепяха от шкембето, и с очила като онези, които си правят децата, той сякаш излъчваше пресилено достойнство.

      Тълпата го наобиколи. Облегната на стената, Ана слуша неговите обяснения, докато тълпата започна да се разотива. Тогава тя се прибра, зачервена от задуха, сред шумните разисквания на съседите.

      Изтегнат в леглото, Дамасо неведнъж се бе запитал как Ана е могла да го чака, без да пуши. Когато я видя, че влиза усмихната и сваля от главата мократа от пот кърпа, той смачка едва започнатата цигара в пръстения под, осеян е угарки, и попита с още по-голямо безпокойство:

      — Е?

      Ана коленичи до леглото.

      — Значи, освен крадец си бил и лъжец.

      — Защо?

      — Защото ми каза, че в чекмеджето нямало нищо.

      Дамасо сбърчи вежди:

      — Нищо нямаше.

      — Имало е двеста песо — каза Ана.

      — Лъжа! — възрази той, като повиши глас. После седна на кревата и отново заговори тихо: — Имаше само двайсет и пет сентаво.

      Успя да я убеди.

      — Дърт разбойник! — каза Дамасо, като стисна юмруци. — Плаче за бой.

      Ана се разсмя от сърце.

      — Не ставай глупак!

      Той също се разсмя. Докато се бръснеше, тя му разказа каквото беше научила. Полицията търсела някакъв чужденец.

      — Казват, че пристигнал в четвъртък, а снощи го видели, че се върти край пристанището. Никъде не могли да го намерят.

      Дамасо си помисли за чужденеца, когото никога не беше виждал, и за миг го заподозря с искрено убеждение.

      — Може да си е заминал — каза Ана.

      Както винаги на Дамасо му бяха нужни цели три часа, за да се нагласи. Първо — микроскопично подрязване на мустаците. После — миене на чешмата в двора. Ана проследи от начало до край, с въодушевление, което не беше отслабнало от вечерта, когато го видя за първи път, целия сложен ритуал на гизденето. Когато го видя как се оглежда в огледалото, преди да излезе, с ризата на червени карета, тя се почувствува стара и раздърпана. Дамасо й демонстрира един боксов удар с ловкостта на професионалист. Тя го хвана за китките.

      — Имаш ли пари?

      — Сега съм богат — отвърна Дамасо развеселен. — Имам цели двеста песо.

      Ана се извърна към стената, извади от пазвата си няколко нагънати банкноти и подаде на мъжа си едно песо.

      — Дръж, Хорхе Негрете*.

      [* Хорхе Негрете — известен латиноамерикански певец и киноартист. — Б.пр.]

      Вечерта Дамасо постоя на площада с приятелите си. Хората, които идваха от селата да продават продукти на неделния пазар, опъваха навеси между сергиите с пържени ястия и лотарийните масички и още по мръкване се чуваше как хъркат. Приятелите на Дамасо, изглежда, не се интересуваха толкова от кражбата в салона, колкото от предаването на бейзболния шампионат по радиото, който тази вечер нямаше да могат да чуят, защото заведението беше затворено. Като си приказваха за шампионата, без да се наговарят и без предварително да знаят какво дават, те влязоха в киното.

      Даваха филм с Кантинфлас*. Седнал на първия ред на балкона, Дамасо се смееше, без да изпитва угризения. Чувствуваше се посъвзет от вълненията. Беше хубава юнска нощ и в паузите, когато се чуваше само шумът от прожектора — като ситен дъждец, над откритото кино тегнеше мълчанието на звездите.

      [* Кантинфлас — известен мексикански киноартист-комик. — Б.пр.]

      Изведнъж образите на екрана избледняха и откъм дъното на партера се чу силен шум. Сред внезапната светлина на Дамасо му се стори, че са го открили и го сочат с пръст. Понечи да избяга, но в същия миг видя публиката в партера, парализирана от страх, и един полицай с навит на ръката колан, който удряше бясно някакъв човек с тежката медна тока. Това беше един огромен негър. Жените се разкрещяха и полицаят, който биеше негъра, също започна да крещи, заглушавайки техните викове: „Крадец! Крадец!“ Негърът се шмугна между редиците столове, преследван от двама полицаи, които го удряха в кръста. Накрая успяха да го хванат откъм гърба. Този, който го би, му върза с ремъка си ръцете отзад и тримата го заблъскаха към вратата. Всичко стана толкова бързо, че Дамасо разбра какво се беше случило едва когато негърът мина край него с раздрана риза и изцапано с прах, пот и кръв лице. „Убийци, убийци“ — хълцаше той. После светлината загасна и филмът продължи.

      Дамасо повече не се засмя. Пушеше цигара след цигара, а пред очите му минаваха откъслеци от някаква несвързана история. Накрая лампите светнаха и зрителите се спогледаха, уплашени сякаш от действителността. „Това се казва филм!“ — възкликна някой до него. Дамасо не го погледна. Само каза:

      — Бива си го Кантифлас.

      Потокът от хора го понесе към изхода. Продавачките на храна, натоварени с вещите си, се прибираха по домовете си. Макар че вече минаваше единайсет, на улицата имаше много хора. Всички чакаха да свърши филмът, за да разберат как са заловили негъра.

      Тази нощ Дамасо влезе в стаята толкова предпазливо, че когато Ана го усети в просъница, изтегнат в леглото, той вече пушеше втора цигара.

      — Яденето е в жарта — каза тя.

      — Не съм гладен — отвърна Дамасо.

      Ана въздъхна.

      — Сънувах, че Нора прави човечета от масло — каза тя все още в полусън. Изведнъж разбра, че е заспала, без да иска, и се обърна към Дамасо смутена, като си търкаше очите.

      — Хванали са чужденеца — рече.

      Дамасо не отговори веднага.

      — Кой ти каза?

      — Хванали го в киното — отвърна Ана. — Всички отидоха там.

      И тя му предаде една съвсем изопачена версия за залавянето. Дамасо не я поправи.

      — Горкият човек! — въздъхна Ана.

      — Защо пък горкият? — ядоса се Дамасо. — Да не би да искаш мене да пипнат?

      Ана го познаваше твърде добре и затова не възрази. Чуваше го, че пуши, дишайки тежко като астматик, докато пропяха първи петли. После го чу как става, снове из стаята и върши нещо странно, за което е нужно по-скоро осезание, отколкото зрение. После го чу как стърже пода под кревата — стърга повече от четвърт час — и накрая чу, че се съблича в тъмнината, като се мъчи да не вдига шум, без да подозира, че тя през цялото време му бе помагала, като се преструваше, че спи. Нещо се раздвижи дълбоко в подсъзнанието й. Тогава Ана се досети, че Дамасо е бил в киното, и разбра защо зарови под кревата билярдните топки.

      Салонът бе отворен в понеделник и вътре нахлуха възбудени посетители. Масата за билярд беше покрита с парче лилав плат, който придаваше на заведението траурен вид. На стената имаше съобщение: „Поради липса на топки билярдът не работи.“ Хората влизаха да прочетат съобщението, като че беше някаква сензация. Някои дълго стояха пред него и го препрочитаха с необяснимо благоговение.

      Дамасо бе сред първите посетители. Беше прекарал част от живота си на скамейките около масата за билярд, предназначени за зрителите, и щом отвориха заведението, застана пак там. Изпита мъчително, но краткотрайно усещане — както при изказване на съболезнования, когато потупа съдържателя по рамото през тезгяха и му каза:

      — Ама че неприятност, дон Роке!

      Съдържателят поклати глава и въздъхна с печална усмивка:

      — Какво да се прави.

      И продължи да обслужва клиентите, докато Дамасо, настанил се на една от табуретките край тезгяха, съзерцаваше масата като призрак под лилавия саван.

      — Колко странно! — възкликна Дамасо.

      — Вярно — обади се един човек от съседната табуретка. — Като че ли е страстната седмица.

      Когато повечето посетители отидоха да обядват, Дамасо пъхна монета в автоматичния грамофон и избра едно мексиканско коридо*, чието място на рафта помнеше добре. Дон Роке местеше масички и столчета към дъното на салона.

      [* Коридо — романс, балада. — Б.пр.]

      — Какво правите? — го попита Дамасо.

      — Ще сложа карти за игра — отвърна дон Роке. — Все нещо трябва да се прави, докато пристигнат топките.

      Както се движеше неуверено, с по един стол под всяка мишница, приличаше на току-що овдовял човек.

      — Кога пристигат? — попита Дамасо.

      — Надявам се, до един месец.

      — Дотогава ще се намерят и старите — каза Дамасо.

      Дон Роке огледа доволен редицата масички.

      — Няма да се намерят — рече, като си избърса челото с ръкава. — От събота държат гладен негъра и още не е казал къде са.

      Изгледа Дамасо от главата до петите през замъглените от потта стъкла.

      — Сигурен съм, че ги е хвърлил в реката.

      Дамасо прехапа устни.

      — А двестате песо?

      — Също ги няма — отвърна дон Роке. — У негъра намериха само трийсет.

      Погледнаха се в очите. Дамасо не би могъл да обясни защо му се стори, че този поглед ги прави съучастници. Късно след обяд Ана го видя от пералнята как се прибира, подскачайки като боксьор. Последва го в стаята.

      — Всичко е наред — каза Дамасо. — Старият вече се е примирил и е поръчал нови топки. Сега трябва само да почакаме, докато всички забравят.

      — Ами негърът?

      — Нищо — каза Дамасо, като сви рамене. — Ако не намерят топките у него, ще трябва да го пуснат.

      След вечеря седнаха край пътната врата и разговаряха със съседите, докато млъкна високоговорителят на киното. Когато си лягаха, Дамасо изглеждаше възбуден.

      — Намислих най-доходната работа на света — каза той.

      Ана разбра, че през цялото време в главата му се върти една-едничка мисъл.

      — Обикалям от градче на градче — продължи Дамасо. — Открадвам билярдните топки в едно и ги продавам в друго. Във всяко градче има салон за билярд.

      — Докато накрая ти теглят куршума.

      — Глупости! — отсече той. — Така става само във филмите.

      Застанал посред стаята, Дамасо се задъхваше от въодушевление. Ана започна да се съблича, привидно равнодушна, но всъщност го слушаше със състрадание.

      — Ще си накупя цял гардероб дрехи. — Дамасо посочи с показалеца въображаем гардероб колкото цялата стена. — Оттук дотук. И петдесет чифта обувки.

      — Чул те господ! — каза Ана.

      Дамасо я изгледа сърдито.

      — Май не те интересуват моите работи?

      — Много са далече за мен — отвърна Ана. Загаси лампата, легна до стената и добави горчиво: — Когато станеш на трийсет години, аз ще съм на четирийсет и седем.

      — Не ставай глупава! — каза Дамасо, като опипа джобовете си — търсеше кибрит. — И ти няма да се трепеш с туй пране — добави малко смутен.

      Ана му протегна запалена клечка. Погледа пламъка, докато клечката изгоря, и я хвърли на земята. Изтегнат в леглото, Дамасо продължаваше да говори:

      — Знаеш ли от какво се правят билярдните топки?

      Ана не отговори.

      — От слонски бивни. Затова се намират толкова трудно и минава цял месец, докато пристигнат. Разбираш ли?

      — Спи — прекъсна го Ана. — Трябва да стана в пет.

      Дамасо се върна към естественото си състояние. Сутрин се излежаваше и пушеше, а подир следобедната почивка започваше да се стяга за излизане. Вечер слушаше в салона за билярд предаването на шампионата по бейзбол. Той притежаваше свойството да забравя собствените си планове със същия ентусиазъм, с какъвто ги замисляше.

      — Имаш ли пари? — попита в събота жена си.

      — Единайсет песо — отвърна тя. И добави тихо: — Наемът за стаята.

      — Предлагам ти една сделка.

      — Каква?

      — Заеми ми ги.

      — Трябва да платим наема.

      — После ще го платим.

      Ана поклати отрицателно глава. Дамасо я хвана за китката и не й позволи да стане от масата, където току-що бяха закусили.

      — Само за няколко дена — каза той, като галеше ръката й нежно, но разсеяно. — Като продам топките, ще имаме пари за всичко.

      Ана не отстъпи. Вечерта в киното Дамасо не свали ръка от нейното рамо дори когато през паузата разговаряше с приятелите си. Накрая взе да става нетърпелив.

      — Тогава ще трябва да ги открадна.

      Ана сви рамене.

      — Ще цапардосам първия срещнат човек — каза Дамасо, като я буташе през тълпата, която излизаше от киното. — И ще ме тикнат в затвора за убийство.

      Ана се усмихна вътрешно, но остана непреклонна. Сутринта, след бурна нощ, Дамасо се облече с демонстративна и предизвикателна бързина. Като мина край Ана, промърмори:

      — Няма вече да се върна.

      Ана не можа да потисне един лек трепет.

      — На добър час! — му извика.

      Дамасо хлопна вратата и за него започна една празна и безкрайна неделя. Пъстрите грънци на пазара и ярките дрехи на жените, които се връщаха с децата си от утринна служба, придаваха весел вид на площада, но въздухът започваше да се сгъстява от жега.

      Прекара деня в салона за билярд. Сутринта неколцина мъже играха на карти. Към обяд се стекоха повече посетители, но очевидно заведението бе изгубило своята притегателна сила. Само привечер, когато започваха да предават шампионата по бейзбол, настъпваше донякъде предишното оживление.

      Когато затвориха салона, Дамасо постоя безцелно на пустеещия площад. После тръгна надолу по успоредната на пристанището улица, привлечен от звуците на далечна весела музика. В края на улицата имаше огромен празен танцувален салон, украсен с избелели книжни гирлянди. В дъното на салона на дървен подиум свиреше оркестър. Вътре се носеше непоносима миризма на червило.

      Дамасо се настани до тезгяха. Когато мелодията свърши, момчето, което удряше чинелите, събра пари от танцувалите. Едно момиче остави кавалера си посред салона и се приближи до Дамасо.

      — Как сме, Хорхе Негрете?

      Дамасо я сложи да седне до него. Бюфетчията, напудрен и със стрък карамфил зад ухото, попита с фалцет:

      — Какво ще пиете?

      Момичето се обърна към Дамасо:

      — Какво ще пием?

      — Нищо.

      — Аз плащам.

      — Не е там работата. Гладен съм.

      — Колко жалко! — въздъхна бюфетчията. — С тия очи.

      Отидоха в трапезарията в дъното на салона. По фигурата личеше, че момичето е съвсем младо, но дебелият слой пудра и руж и червилото на устните не позволяваха да се разбере точно на колко години е. След като се нахрани, Дамасо отиде с нея в някаква стая в дъното на тъмен двор, където се чуваше дишането на спящи животни. На кревата лежеше бебе на няколко месеца, увито в цветни парцали. Момичето сложи парцалите в дървена кутия, нагласи детето в нея и сложи кутията на пода.

      — Ще го изядат мишките — каза Дамасо.

      — Няма — отвърна момичето.

      Смени червената рокля с друга, с по-голямо деколте, на големи жълти цветя.

      — Кой е таткото? — попита Дамасо.

      — Нямам никаква представа — отвърна тя. И добави от вратата: — Връщам се веднага.

      Дамасо я чу как слага катинара. Изпуши няколко цигари, легнал по гръб облечен. Покривката на леглото потрепваше в такт с мамбото. Не усети кога е заспал. Когато се събуди, музиката беше стихнала и от това стаята му се стори по-голяма.

      Момичето се събличаше до леглото.

      — Колко е часът?

      — Към четири — каза тя. — Плака ли детето?

      — Мисля, че не — отвърна Дамасо.

      Момичето легна съвсем близо до него. Докато разкопчаваше ризата му, го разглеждаше с леко блуждаещ поглед. Дамасо разбра, че здравата е пила. Понечи да загаси лампата.

      — Остави я — каза тя. — Чудесно е да ти виждам очите.

      На разсъмване стаята се изпълни със звуци. Детето се разплака. Момичето го взе на кревата и му даде да суче, като тананикаше някаква песен от три ноти. Накрая всички заспаха. Дамасо не усети как момичето се събуди около седем, излезе от стаята с детето и се върна без него.

      — Всички отиват към пристанището — рече.

      На Дамасо му се струваше, че е спал само един час.

      — Защо?

      — Да видят негъра, дето открадна топките — отвърна тя. — Днес го откарват.

      Дамасо запали цигара.

      — Горкият човек — въздъхна момичето.

      — Защо пък горкият? Никой не го е карал да става крадец.

      Момичето се замисли, опряло глава на гърдите му. После каза тихичко:

      — Не ги е откраднал той.

      — Кой ти каза?

      — Знам — отвърна тя. — През нощта, когато се вмъкнаха в салона за билярд, негърът беше с Глория и прекара у нея следващия ден до вечерта. А после дойдоха и казаха, че го хванали в киното.

      — Глория може да каже това на полицията.

      — Негърът го е казал — отвърна тя. — Кметът идва при Глория, преобърна стаята наопаки и каза, че ще я прати в затвора за съучастие. Накрая работата се уреди за двайсет песо.

      Дамасо стана към осем.

      — Остани — му каза момичето. — Ще заколя кокошка за обяд.

      Дамасо изтръска гребена на дланта си и го пъхне в задния джоб на панталона.

      — Не мога — каза той, като я хвана за китките и я привлече към себе си. Тя си беше измила лицето и сега се виждаше, че е съвсем млада, с големи черни очи, които й придаваха безпомощен вид.

      — Остани — настояваше тя.

      — Завинаги ли?

      Момичето леко се изчерви и го отстрани от себе си.

      — Лъжец!

      Тази сутрин Ана се чувствуваше капнала. Но всеобщата възбуда обхвана и нея. Тя събра по-бързо от обикновено дрехите за пране през седмицата и отиде на пристанището да види как ще откарат негъра. Нетърпелива тълпа чакаше пред готовите за отплуване лодки. Там беше и Дамасо.

      Ана го мушна с показалците в кръста.

      — Какво правиш тук? — попита Дамасо, като подскочи от изненада.

      — Дойдох да те изпратя — отвърна Ана.

      Дамасо почука по един електрически стълб.

      — Пепел ти на езика! — рече.

      Запали цигара и хвърли празната кутия в реката. Ана извади от пазвата си друга и я пъхна в джоба на ризата му. Дамасо се усмихна за първи път.

      — Ама че си тъпа!

      — Ха-ха — изсмя се Ана.

      Малко сред това доведоха негъра. Прекараха го през площада. Китките на ръцете му бяха вързани зад гърба с въже, теглено от един полицай. Други двама полицаи с пушки вървяха от двете му страни. Беше без риза, със сцепена долна устна и с подута вежда — същински боксьор. Отбягваше погледите на тълпата със сдържано достойнство. Пред вратата на салона за билярд, където се бяха събрали най-много хора, за да видят зрелището от начало до край, съдържателят го изгледа, като клатеше мълчаливо глава. Останалите го наблюдаваха възбудени.

      Моторницата потегли веднага. Негърът стоеше на палубата, с ръце и крака вързани за един варел с бензин. Когато лодката направи завой по средата на реката и свирката отекна за последен път, гърбът на негъра блесна на слънцето.

      — Горкият човек! — прошепна Ана.

      — Престъпници! — каза някой до нея. — Човек не може да издържи на такова слънце.

      Дамасо се обърна и видя, че гласът принадлежи на една извънредно дебела жена. Тръгна към площада.

      — Много приказваш — пошепна на ухото на Ана. — Остана само да разтръбиш историята.

      Тя го изпрати до вратата на салона за билярд.

      — Иди поне да се преоблечеш — му каза, като си тръгваше. — Приличаш на просяк.

      Новината беше събрала в салона шумна тълпа посетители. В старанието си да обслужи всички дон Роке поднасяше на няколко маси едновременно. Дамасо почака да мине край него.

      — Искате ли да ви помогна?

      Дон Роке сложи пред него половин дузина бутилки бира с чаши, похлупени върху гърлото.

      — Благодаря, сине.

      Дамасо отнесе бутилките на масата. Прие няколко поръчки и продължи да разнася бутилки, докато клиентите се разотидоха да обядват. Когато се върна на разсъмване, Ана разбра, че е пил. Хвана ръката му и я сложи на корема си.

      — Пипни — рече. — Не усещаш ли?

      Дамасо не прояви никакъв ентусиазъм.

      — Вече мърда — каза Ана. — По цяла нощ рита отвътре.

      Дамасо мълчеше. Вглъбен в себе си, на другия ден излезе много рано и се прибра чак в полунощ. Така мина цялата седмица. В редките часове, които прекарваше у дома, той лежеше и пушеше, избягвайки да разговаря с Ана. Тя удвои грижите си. Веднъж в началото на съвместния им живот той се беше държал точно така, но тогава тя не го познаваше добре и му бе досаждала. Възседнал я в кревата, Дамасо я беше бил до кръв.

      Този път тя просто чакаше. Вечер слагаше до лампата кутия цигари, защото знаеше, че той може да издържа на глад и жажда, но не и без да пуши.

      Най-сетне един ден в средата на юли Дамасо се върна привечер. Ана се разтревожи, защото си помисли, че трябва да е страшно объркан, за да я търси по това време. Вечеряха, без да продумат. Преди да си легнат, Дамасо изглеждаше кротък и смутен.

      — Искам да си ида — каза изведнъж.

      — Къде?

      — Където и да е.

      Ана огледа стаята. Кориците от списания, които тя сама бе изрязвала и лепила по стените, докато ги покрие целите с литографии на киноартисти, бяха избелели и изтрити. Тя не помнеше вече колко мъже ги бяха гледали от кревата и постепенно бяха отнесли със себе си и техния цвят.

      — Омръзнах ли ти? — попита Ана.

      — Не е за това — отвърна Дамасо. — Заради туй градче.

      — Че какво му е на градчето? Градче като всички други.

      — Не могат да се продадат топките.

      — Остави ги тия топки — каза Ана. — Докато бог ми дава сили да пера, няма защо да се забъркваш в разни истории. — И като помълча, добави меко: — Не разбирам как можа да ти хрумне това.

      Дамасо допуши цигарата и чак тогава отговори:

      — Толкова е лесно, че не мога да разбера как на никой друг не му е дошло наум.

      — Заради парите си струва — съгласи се Ана. — Но пък никой не би направил такава глупост — да задигне топките.

      — Не помислих — каза Дамасо. — Вече си тръгвах и изведнъж ги видях зад тезгяха — вътре в кутийката. Реших, че не си струва да се връщам с празни ръце.

      — Лош късмет — каза Ана.

      Дамасо изпитваше облекчение.

      — Само че новите все още ги няма — рече. — Съобщили, че били поскъпнали, но дон Роке казва, че така нямал сметка. — Запали нова цигара. Докато говореше, усещаше как сърцето му се освобождава от нещо тъмно.

      Съдържателят бил решил да продаде масата за билярд. Не струвала кой знае колко. Сукното, изпокъсано от подвизите на новаците, с разноцветни кръпки, трябвало да се подмени. А в това време за редовните посетители на салона, остарели, кажи-речи, край билярда, нямало друго развлечение освен предаването на шампионата по бейзбол.

      — С една дума — заключи Дамасо, — без да искаме, лишихме хората от развлечението им.

      — И то така глупаво — каза Ана.

      — Идната седмица свършва и шампионатът.

      — Това не е най-лошото. Най-лошото е негърът.

      Облегната на рамото му, както някога, Ана знаеше за какво мисли мъжът й. Почака го да доизпуши цигарата си и каза предпазливо:

      — Дамасо.

      — Какво?

      — Върни ги.

      Той запали нова цигара.

      — Точно за това си мисля от известно време. Бедата е там, че не знам как.

      Накрая намислиха да оставят топките на някое обществено място. Но после Ана каза, че това решава въпроса със салона за билярд, но не и с негъра. Полицията би могла да обясни по един или друг начин намирането на топките, без да освободи негъра. Не беше изключена и друга опасност: този, който намери топките, вместо да ги върне, да си ги присвои, за да ги продаде.

      — Щом сме се хванали да вършим работа, трябва да я свършим както трябва — заключи Ана.

      Изровиха топките. Ана ги уви във вестници, така че пакетът да не подчертава формата им, и ги сложи в сандъка.

      — Трябва да се чака удобен случай — каза тя.

      Но в чакане на удобния случай минаха две седмици. На двайсети август вечерта — два месеца след кражбата — Дамасо завари съдържателя на салона, седнал зад тезгяха. Пъдеше комарите с палмово ветрило. Радиото беше изключено и от това дон Роке изглеждаше още по-самотен.

      — Какво ти казвах! — възкликна дон Роке, сякаш се радваше, че предсказанието му се е сбъднало. — Всичко отиде по дяволите.

      Дамасо пъхна една монета в автоматичния грамофон. Силният звук и преливащите цветове на апарата му се сториха несъмнено доказателство за неговата преданост. Но дон Роке като че ли не го забелязваше. Тогава Дамасо приближи един стол, седна до съдържателя и се опита да го утеши със смътни доводи, но дон Роке го слушаше равнодушно, като си махаше с ветрилото.

      — Какво да се прави — рече. — Шампионатът по бейзбол не можеше да трае вечно.

      — Но може да се намерят топките.

      — Няма да се намерят.

      — Негърът не може да ги е глътнал.

      — Полицията търси навсякъде — каза дон Роке с дразнеща увереност.

      — Може да стане чудо.

      — Не си прави илюзии, синко. Едно зло и друго влачи. Ти вярваш ли в чудеса?

      — Понякога — отвърна Дамасо.

      Когато излезе от заведението, филмът още не беше свършил. По високоговорителя звучаха откъслечни гръмки реплики, отекваха из притихналото градче и малкото прозорци, които все още светеха, скоро щяха да потънат в мрак. Дамасо се повъртя около киното, а после се запъти към танцувалния салон.

      Оркестърът свиреше само за един посетител, който танцуваше с две жени едновременно. Останалите си седяха кротко до стената, сякаш чакаха някаква вест. Дамасо се настани на една маса и направи знак на бюфетчията да му донесе една бира. Изпи я направо от бутилката, като спираше за малко, за да си поеме дъх, и наблюдаваше през стъклото мъжа, който танцуваше с две жени. Беше по-нисък от тях.

      В полунощ дойдоха жените, които бяха ходили на кино, последвани от група мъже. С тях беше и приятелката на Дамасо. Тя се отдели от другите и седна на неговата маса. Дамасо дори не я погледна. Вече беше изпил половин дузина бири и продължаваше да гледа втренчено мъжа, който сега танцуваше с три жени, но не им обръщаше никакво внимание, защото беше погълнат от изяществото на собствените си стъпки. Изглеждаше щастлив и очевидно би бил още по-щастлив, ако освен ръце и крака имаше и опашка.

      — Не ми харесва тоя тип — каза Дамасо.

      — Ами не го гледай — отвърна момичето.

      Поиска от бюфетчията нещо за пиене. Дансингът започна да се изпълва с двойки, но мъжът с трите жени продължаваше да се чувствува сам в салона. При едно завъртане той срещна погледа на Дамасо и започна да танцува още по-живо, като се усмихна и показа ситните си заешки зъби. Дамасо го гледа, без да мигне, докато мъжът се намръщи и му обърна гръб.

      — Мисли се за голям веселяк — каза Дамасо.

      — Наистина е голям веселяк — отвърна момичето. — Всеки път, като пристигне в градчето, плаща за музиката, както всички търговски пътници.

      Дамасо я изгледа с блуждаещи очи.

      — Тогава защо не идеш при него — рече. — Където са три, там са и четири.

      Тя не отговори. Извърна лице към дансинга, като пиеше на бавни глътки. Бледожълтата рокля подчертаваше нейната плахост.

      Изтанцуваха следващите няколко парчета. Към края Дамасо стана съвсем мрачен.

      — Умирам от глад — каза момичето, като го хвана подръка и го поведе към тезгяха. — И ти трябва да хапнеш.

      Веселякът идваше насреща им с трите жени.

      — Ей! — повика го Дамасо.

      Мъжът се усмихна, без да се спре. Дамасо се освободи от ръката на приятелката си и му препречи пътя.

      — Не ми харесват зъбите ви.

      Мъжът побледня, но продължаваше да се усмихва.

      — И на мене.

      Преди момичето да успее да го спре, Дамасо стовари юмрук върху лицето на мъжа и той седна посред дансинга. Никой от посетителите не се намеси. Трите жени се разкрещяха и хванаха Дамасо през кръста, докато приятелката му го блъскаше към дъното на салона. Мъжът се надигна с изкривено от удара лице, подскочи като маймуна в средата на дансинга и извика:

      — Продължавайте да свирите!

      Към два салонът беше почти празен и жените без клиенти седнаха да вечерят. Беше горещо. Момичето донесе на масата ориз с боб и пържено месо и изяде всичко с една лъжица. Дамасо я гледаше вцепенен. Тя му подаде лъжица ориз.

      — Отвори си устата.

      Дамасо опря брада на гърдите и поклати глава:

      — Това е за жени. Ние, мъжете, не ядем. За да се изправи, трябваше да опре ръце о масата. Когато успя да възвърне равновесието си, видя, че бюфетчията стои пред него със скръстени ръце.

      — Девет и осемдесет — каза той. — Този манастир не е държавен.

      Дамасо го отстрани.

      — Не обичам педерастите — рече.

      Бюфетчията го сграбчи за ръкава, но момичето му направи знак и той го пусна, като каза:

      — Не знаеш какво изпускаш.

      Дамасо излезе, като се олюляваше. Загадъчният блясък на огряната от луната река запали в съзнанието му една искра, но тя веднага угасна. Когато съзря вратата на тяхната стая на другия край на градчето, Дамасо се убеди, че е спал вървешком. Тръсна глава. Макар и смътно, в миг разбра, че отсега нататък трябва да следи за всяко свое движение. Бутна вратата полека, за да не изскърцат пантите.

      Ана го усети, че рови в сандъка. Обърна се към стената, за да не й пречи светлината, но веднага разбра, че мъжът й не се съблича. Внезапно я осени прозрение и тя седна в кревата. Дамасо стоеше до сандъка с пакета с топките и фенерчето в ръка. Сложи пръст на устните си.

      Ана скочи от леглото.

      — Ти си полудял — прошепна тя и се затича към вратата. Бързо сложи мандалото.

      Дамасо пъхна джобното фенерче в панталона заедно с ножчето и острата пила и се приближи, като стискаше пакета под мишница. Ана се облегна на вратата.

      — Оттук няма да излезеш, докато съм жива — прошепна тя.

      Дамасо се опита да я отстрани.

      — Махай се!

      Ана се вкопчи с двете си ръце в рамката на вратата. Погледнаха се в очите, без да мигат.

      — Ти си глупак — прошепна Ана. — Господ ти е дал красиви очи, но те е лишил от мозък.

      Дамасо я сграбчи за косата, изви й китката и я накара да наведе глава.

      — Казах ти да се махнеш — процеди през зъби.

      Ана го погледна отстрани с изкривено като на вол под ярем око. За миг се почувствува неуязвима и по-силна от мъжа си, но той продължаваше да й извива ръката и накрая тя се задави от сълзи.

      — Ще ми убиеш детето.

      Дамасо я занесе почти на ръце до леглото. Щом я пусна, Ана се метна на гърба му, вкопчи се с крака и ръце и двамата се строполиха на кревата. Задъхани, започваха да губят сили.

      — Ще викам — изсъска Ана на ухото му. — Само да мръднеш и ще почна да крещя.

      Дамасо изфуча от глуха ярост и заудря с топките по колената й. Ана простена и разхлаби краката си, но отново се вкопчи в кръста му, за да му попречи да стигне до вратата.

      — Обещавам ти — взе да го моли тя, — утре сама ще ги занеса. Ще ги оставя така, че никой няма да разбере.

      Вече бяха съвсем близо до вратата. Дамасо я удряше с топките по ръцете. Тя го пускаше за миг, докато премине болката, а после пак се вкопчваше в него и продължаваше да го моли:

      — Ще кажа, че аз съм ги откраднала. Бременна не могат да ме тикнат в затвора.

      Дамасо успя да се изскубне.

      — Всички ще те видят — каза Ана. — Толкова си глупав, че дори не ти идва наум, че има луна.

      Преди той да успее да свали мандалото, тя се вкопчи в него. Стиснала очи, започна да го удря по врата и лицето.

      — Животно, животно!

      Дамасо се опита да се защити и тогава Ана сграбчи мандалото и го изтръгна от ръцете му. Замахна да го удари по главата. Дамасо се дръпна и мандалото се стовари върху рамото му — костта изхрущя като стъкло.

      — Курва!

      Сега вече не се стараеше да не вдига шум. Удари я по ухото с опакото на юмрука — чу дълбок стон и тежкия удар на тялото о стената. Не погледна. Излезе от стаята, без да затвори вратата.

      Ана лежеше на земята зашеметена от болката и чакаше нещо да се раздвижи в утробата й. Оттатък стената я повика някакъв задгробен глас. Тя прехапа устни, за да не заплаче. После се изправи и се облече. Не й дойде наум — така както не й беше дошло наум и първия път, — че Дамасо все още стои пред вратата — разбрал, че планът му е обречен — и чака тя да се втурне след него с викове. Но Ана за втори път допусна същата грешка: вместо да догони мъжа си, тя се обу, залости вратата и седна на леглото да го чака.

      Едва когато вратата се захлопна, Дамасо разбра, че връщане назад няма. Силен лай на кучета го преследва до края на улицата, а после настъпи гробна тишина. Крачеше по средата, като се мъчеше да избяга от собствените си стъпки, шумни и чужди в заспалото градче. Не се стараеше да бъде предпазлив, докато не стигна празното място пред задната врата на салона за билярд.

      Този път нямаше нужда от джобния фенер. Вратата беше подсилена само на мястото на измъкнатата халка. Беше извадено парче дърво с големина и форма на тухла, беше заменено с друго и беше сложена същата халка. Останалото си беше както преди. Дамасо дръпна катинара с лявата ръка, пъхна върха на пилата под халката, която не беше подсилена, и я размърда няколко пъти като автомобилен лост — силно, но не грубо. Дървото се поддаде сред стенещ порой от гнили стърготини. Преди да отвори спадналата врата, Дамасо я повдигна, за да намали шума от триенето в тухления под. Открехна я едва-едва. Накрая си свали обувките, пъхна ги вътре заедно с пакета с топките и като се прекръсти, влезе в залятия от лунна светлина салон.

      Първо имаше нещо като тъмен коридор, задръстен от бутилки и празни каси. По-нататък, под снопа лунна светлина от остъкления отдушник, се виждаше масата за билярд, задната страна на шкафовете и накрая масичките и столовете, натрупани пред главния вход. Всичко беше както първия път — с изключение на снопа лунна светлина и пълната тишина. Дамасо, който до този момент трябваше да превъзмогва напрежението, стоеше като омагьосан.

      Сега не обръщаше внимание на разклатените тухли. Подпря вратата с обувките си, прекоси снопа лунна светлина и като запали фенерчето, започна да търси зад тезгяха кутийката от топките. Действуваше без никакви предпазни мерки. Като движеше фенерчето отляво надясно, видя куп прашни бутилки, чифт стремена с шпори, сгъната риза, изцапана с машинно масло, и накрая кутийката от топките — там, където я бе оставил. Но снопът светлина се плъзна по-нататък и той видя котката.

      Животното го гледаше равнодушно през светлината. Дамасо продължаваше да го осветява и изведнъж леко потръпна — сети се, че никога не е виждал котката денем в салона. Насочи фенера напред и каза: „Пшт!“, но животното си стоеше все така невъзмутимо. В този миг главата му се разтърси от безшумен взрив и котката изчезна завинаги от паметта му. Когато разбра какво става, вече беше изпуснал фенерчето и притискаше пакета с топките до гърдите си. Салонът беше залят от светлина.

      — Ей!

      Дамасо позна гласа на дон Роке. Бавно се изправи — усещаше ужасна умора в кръста. Дон Роке се приближаваше откъм дъното на салона, по долни гащи, с железен прът в ръка, все още заслепен от светлината. Зад празните каси и бутилки, откъдето Дамасо беше минал на влизане, висеше хамак. И това не беше като първия път.

      Когато се приближи на десетина метра от него, дон Роке подскочи лекичко и зае отбранително положение. Дамасо скри зад гърба ръката с пакета. Съдържателят сбърчи нос и се взря с протегната шия — беше без очила.

      — Ти ли си бе, момче! — възкликна той.

      На Дамасо му се стори, че най-сетне е настъпил завършекът на нещо безкрайно. Дон Роке отпусна пръта и се приближи със зяпнала уста. Без очила и изкуствени зъби приличаше на жена.

      — Какво правиш тук?

      — Нищо — отвърна Дамасо, като смени позата с едва забележимо движение.

      — Какво държиш? — попита дон Роке.

      Дамасо отстъпи назад.

      — Нищо.

      Дон Роке почервеня и започна да се тресе.

      — Какво държиш? — изкрещя той, като пристъпи напред и вдигна пръта. Дамасо му подаде пакета. Дон Роке го пое с лявата ръка, все още нащрек, и го опипа с пръсти. Чак сега разбра.

      — Не може да бъде — каза той.

      Беше толкова смаян, че сложи пръта на тезгяха и като че забрави Дамасо, докато развиваше пакета. Разгледа топките мълчаливо.

      — Дойдох да ги върна — каза Дамасо.

      — То се знае — отвърна дон Роке.

      Дамасо беше мъртво бледен. Алкохолът се бе изпарил напълно, само на езика му остана вкус на пръст и смътно чувство за самота.

      — Ето какво било чудото — каза дон Роке, като зави отново топките. — Не мога да повярвам, че си такъв глупак.

      Когато вдигна глава, изражението му беше съвсем друго.

      — А двестате песо?

      — В чекмеджето нямаше нищо — каза Дамасо.

      Дон Роке го изгледа мълчаливо, дъвчейки с беззъбата си уста, и се усмихна.

      — Нямаше нищо — повтори той няколко пъти. — Значи, нямаше нищо.

      Отново сграбчи пръта.

      — Още сега ще разправим тая работа на кмета.

      Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

      — Вие сам знаете, че нямаше нищо.

      Дон Роке продължаваше да се усмихва.

      — Имаше двеста песо. И сега ще ти ги избият от кожата — не толкова защото си крадец, колкото защото си глупак.

      Gabriel García Márquez

      En este pueblo no hay ladrones, 1962