Най-красивият
удавник на света
Първите деца,
които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена
грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма
нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те
махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от
корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е
удавник.
Играха си с
него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой
ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до
най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им
мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е
носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на
земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в
къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива —
продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му
позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата
му беше покрита с кора от мидички и тиня.
Не стана нужда
да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само
двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх
на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със
страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с
годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и
всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника,
достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.
Тази вечер не
излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от
съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го
очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с
желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това,
забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а
дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им
впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на
другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в
реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и
дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и
най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с
очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.
Не намериха в
селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава
маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони
дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките
дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му,
решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от
някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си.
Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа,
стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога
не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна
има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в
тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван
и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите
дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт
щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги
извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат
изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите.
Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат
да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги
зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из
лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради
старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст —
въздъхна и рече:
— Както го
гледам, Естебан се казва.
Истина беше.
За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се
убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите — те бяха и най-младите
— продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне,
окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това
беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити
панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на
ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък
вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът.
Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето
му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да потиснат в себе си
една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да
лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое
грамадно тяло, щом като дори и след смъртта то му беше пречка. Представиха си
го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в
минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките
си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе
най-здравия стол и примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля
ви се“, а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и
тук ми е добре — забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова
повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, — не се притеснявайте,
сеньора, така ми е добре“ — че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога
не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан,
остани поне докато заври кафето“, после си пошушваха: „Колко хубаво, че си
отиде този мечок, този красив глупак!“ Това си мислеха жените край мъртвеца на
разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи
светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова
подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за
сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една
друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова
повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан“. А
накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на
земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се
върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си
почувствуваха радостно облекчение.
— Слава богу —
въздъхнаха, — значи си е наш.
Мъжете решиха,
че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и
искаха само час по-скоро да се отърват веднъж завинаги от този натрапник, преди
още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна
носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на
трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за
да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води — там, където рибите са
слепи, а водолазите умират от тъга, — че да не могат лошите течения да го
върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха
те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят
времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците
разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам — искаха непременно да закачат
на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък — трябвало на
всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете
им кипнат „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не
виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!“ И подозрения ги
заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на
олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или
иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни
реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите,
помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че от къде на къде такава
олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето
никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените,
оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете
дъхът им също секна.
Беше Естебан.
Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър
Уолтър Рейли, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на
рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и
лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за
някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат.
Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е
засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък,
нито толкова хубав, и да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си
потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа
една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не
ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не
тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене“. Такава
правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже — които вече
си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е
омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници — дори те и други,
по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.
И затова му
направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за
един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят
цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им
разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и
донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора,
че не можеше да се мине.
В последния
момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една
майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и
братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха
помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра,
че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари
приказки за сирени.
Докато се
препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон
към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им,
колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с
великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да
се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от
вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат,
за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те
знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще
имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може
споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и
отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко,
умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат
паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат
от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби
да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито
море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя
астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи
потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет
езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че
се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите
не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“
Gabriel García
Márquez
El ahogado más
hermoso del mundo, 1968
Няма коментари:
Публикуване на коментар