Негърът Набо,
който накара ангелите да го чакат
Набо лежеше по
очи на мъртвата трева. Усещаше как миризмата на конска пикоч се впива в тялото
му. Усещаше на сивата си лъскава кожа горещата жарава на последните коне, но
кожата си не усещаше. Също като че ли беше заспал от последния удар на
подкованото копито по челото и сега имаше това чувство. Двойствено чувство,
което му разкриваше едновременно миризмата на мокра конюшня и многогласото
бръмчене на безбройните невидими насекоми в сеното. Отвори клепачи. Затвори ги
отново и остана неподвижен, проснат, вдървен, както бе лежал целия следобед, с
чувството, че расте без време. Докато някой рече зад гърба му:
— Хайде, Набо,
стига си спал.
Обърна се.
Конете не видя, но видя, че вратата беше затворена. Набо сигурно си помисли, че
животните са някъде в тъмното, макар че не ги чуваше нетърпеливо да удрят с
копита. Помисли, че онзи, дето му говореше, не е в конюшнята, ами отвън, защото
вратата беше затворена отвътре и залостена с мандалото. Гласът зад гърба му пак
се обади:
— Наистина,
Набо, стига си спал. От три дни все спиш…
Едва тогава
Набо отвори очи както трябва и си спомни:
— Лежа тука,
защото ме ритна един кон.
Нямаше
представа в какъв час живее. Дните бяха останали назад. Сякаш някой бе изтрил с
мокра гъба онези далечни съботни вечери, когато ходеше на площада в селото.
Забрави за бялата си риза. Забрави, че има зелено сомбреро, от зелена слама, и
тъмен панталон. Забрави, че няма обуща. Всяка събота вечер Набо отиваше на
площада и сядаше, мълчалив, в единия край, само че не за да слуша музиката, а
за да гледа негъра. Всяка събота ходеше да го гледа. Негърът носеше очила с
рамки от черупка на морска костенурка, завързани за ушите му, и свиреше на
саксофон пред един от задните пултове. Набо виждаше негъра, но негърът не
виждаше Набо. Във всеки случай, ако някой беше обърнал внимание, че Набо ходи
редовно на площада в събота вечер, за да гледа негъра, и го беше попитал — не
сега, защото вече нищо не помни — дали негърът го е забелязал някой път, Набо
щеше да отговори, че не е. След като изчеткаше конете, друго не правеше —
гледаше негъра.
Една събота
негърът не беше на мястото си в оркестъра. Набо трябва да си е помислил
най-напред, че онзи няма вече да свири в народните концерти, въпреки че пултът
му си беше там. Макар че тъкмо защото пултът му си беше там, после реши, че
негърът ще дойде следващата събота. Но следващата събота нито дойде, нито
пултът му беше на мястото си.
Набо се обърна
на една страна и видя човека, който му говореше. Отначало не го позна — мракът
в конюшнята скриваше лицето му. Човекът беше седнал на някаква издатина, в пода
и докато приказваше, все се пляскаше по коленете.
— Ритна ме
един кон — повтори Набо, мъчейки се да познае човека.
— Това е
истина — рече онзи. — Сега конете ги няма и ние те чакаме да дойдеш в хора.
Набо разтърси
глава. Още не беше започнал да мисли, но вече му се струваше, че го е виждал.
Човекът твърдеше, че чакали Набо да отиде в хора. Набо нищо не разбираше, но и
не се учудваше, че някой може да му каже подобно нещо, защото всеки ден, докато
четкаше конете, измисляше разни песни, за да ги забавлява. После пък пееше в
салона, забавляваше нашата няма дъщеря — със същите песни, дето ги пееше на
конете. Само че нашето момиче живееше в друг свят, в света на салона, и седеше
с вперени в стената очи. Ако някой му беше казал, когато пееше, че ще го заведе
в хор, той нямаше да се изненада. Сега още по-малко се изненада, защото не
разбираше. Беше уморен, замаян, затънял.
— Искам да
знам къде са конете — рече.
— Нали ти
казах, че не са тука — отвърна онзи. — Искахме само да привлечем един глас като
твоя.
Може би,
проснат ничком върху сеното, Набо чуваше, но не можеше да заличи болката от
подковата в челото си от другите объркани усещания. Обърна глава на сеното и
заспа.
Още две-три
седмици Набо продължаваше да ходи на площада, макар че негъра вече го нямаше в
оркестъра. Ако беше попитал какво е станало с негъра, може би някой щеше да му
обясни. Само че той не попита, ами продължи да ходи на концертите, докато един
друг човек, с друг саксофон, не зае мястото на негъра. Тогава Набо се увери, че
негърът няма вече да дойде, и реши той също да не ходи повече на площада.
Когато се събуди, стори му се, че е спал съвсем малко. Миризмата на мокро сено
още му лютеше в носа… Още цареше мрак пред очите му, наоколо му. Но онзи още
седеше в ъгъла. Глухият и кротък глас на човека, дето се пляскаше по коленете,
рече:
— Чакаме те,
Набо. От две години все спиш и не искаш да станеш.
Тогава Набо
пак затвори очи. После ги отвори. Вгледа се в ъгъла и доста объркан, отново
съзря човека. Едва тогава го позна.
Ако ние у дома
знаехме какво прави Набо на площада всяка събота вечер, когато престана да
ходи, щяхме да си помислим, че е престанал, защото в къщи вече имаше музика —
бяхме донесли един грамофон да забавляваме дъщеря си. Стана нужда някой да го
навива през целия ден и най-естественото беше този някой да бъде Набо. Когато
нямаше работа около конете, можеше да навива грамофона. Момичето седеше и
слушаше плочите. Понякога, докато музиката звучеше, момичето слизаше от стола —
с потекли лиги, с вперени в стената очи — и се дотътряше до столовата. Набо
вдигаше иглата и започваше да пее. В началото, когато дойде в къщи и ние го
попитахме какво умее да върши, Набо каза, че знаел да пее. Само че това на
никого не направи впечатление. На нас ни трябваше момче, което да четка конете.
Набо остана и продължи да си пее, сякаш го бяхме взели да пее, а четкането на
конете беше развлечение, което правеше работата му по-лека. Това продължи
повече от година, докато накрая ние двамата в къщи свикнахме с мисълта, че
детето няма да проходи, никого няма да познава и все ще е мъртво и самотно
момиче, все ще слуша грамофона, безучастно загледано в стената, докато не го
вдигнем от стола и не го заведем в стаята. Тогава престана да ни боли, но Набо
предано и редовно продължаваше да навива грамофона. Това се случи в онези дни,
когато Набо още не беше престанал да ходи на площада всяка събота вечер. Един
ден, докато момчето беше в конюшнята, някой изрече откъм грамофона: „Набо.“ Ние
бяхме в коридора и никак не ни занимаваше кой какво може да каже. Но когато за
втори път чухме: „Набо“, вдигнахме глави и попитахме:
— Кой е при
детето?
— Никого не
видях да влиза — отговори някой.
— Убеден съм,
че чух един глас да казва: „Набо“ — добави някой друг.
Отидохме да
видим и намерихме детето само — седнало на пода, облегнато на стената.
Набо се прибра
рано и си легна. От следващата събота престана да ходи на площада, защото вече
бяха заместили негъра, а след три седмици един понеделник грамофонът засвири,
докато Набо се намираше в конюшнята. Отначало никой не обърна внимание. Едва
после, когато видяхме негърчето да идва, пеейки и ръсейки още вода от конете,
попитахме го:
— Ти откъде
мина?
— През вратата
— каза. — От обед досега бях в конюшнята.
— Грамофонът
свири. Не го ли чуваш?
И Набо каза,
че го чува.
— Кой го нави?
— попитахме.
И той сви
рамене:
— Детето. От
известно време все то го навива.
Тъй продължиха
нещата до деня, когато го намерихме захлупен върху сеното, затворен в
конюшнята, с отпечатана в челото подкова. Повдигнахме го за раменете и Набо
рече:
— Лежа тук,
защото ме ритна един кон.
Само че никой
не се интересуваше какво може да каже той. Интересуваха ни студените му, мъртви
очи и пълната му с гъста зелена пяна уста. Цялата нощ плака, изгарян от треска,
бълнува, приказва за гребена, дето го загубил в сеното в конюшнята. Това беше
първия ден. На следващия, когато отвори очи и каза: „Жаден съм“ и ние му
дадохме вода и той я изпи всичката на един дъх и на два пъти поиска още малко,
попитахме го как се чувствува.
— Чувствувам
се тъй, сякаш ме е ритнал кон — рече.
И продължи да
бълнува целия ден и цялата нощ. Накрая седна в кревата, посочи нагоре с пръст и
каза, че конете препускали цялата нощ и не му дали да спи. Вече не бълнуваше,
но продължаваше да приказва, докато не му пъхнаха кърпа в устата. Тогава Набо
започна да пее през кърпата — за да покаже, че чува до ухото си дишането на конете
— и да посяга за вода над затворената врата. Когато му махнахме кърпата, за да
хапне нещо, обърна се към стената и всички помислихме, че заспа. Дори е
възможно да е дремнал малко. Но когато се събуди, вече не беше в кревата.
Ръцете и краката му бяха вързани за една греда в стаята. Както беше вързан,
Набо започна да пее.
След като го
позна, Набо каза на човека:
— Аз съм ви
виждал и преди.
— Виждаше ме
на площада всяка събота — рече онзи.
— Наистина. Аз
пък мислех, че само аз ви виждам, а вие не ме виждате.
— Никога не
съм те виждал, но после, когато престанах да ходя там, усетих, че някой вече не
ме гледа в съботен ден.
И Набо рече:
— Вие
престанахте да идвате, но аз ходих там още три-четири седмици.
А човекът, все
тъй без да мръдне, отвърна, пляскайки се по коленете:
— Не можех
вече да идвам на площада, макар че само това си заслужаваше да правя.
Набо понечи да
се надигне, разтърси глава в сеното и продължи да чува упорития глас, докато
накрая пак заспа, без дори да усети. Откакто го беше ритнал конят, все тъй
ставаше с него. И все чуваше гласа:
— Чакаме те,
Набо. Вече дори не може да се пресметне от колко време спиш.
Четири седмици
след като негърът изчезна от оркестъра, Набо се залови да вчеше опашката на
един от конете. Никога не беше го правил. Само ги четкаше и в същото време си
пееше. Но в сряда отиде на пазара, видя един гребен и си каза: „Този гребен е
за вчесване на конски опашки.“ Та тогава се случи онова с коня, дето го ритна и
го направи шантав за цял живот. Преди десет-петнадесет години беше. Някой рече
в къщи:
— По-хубаво да
беше умрял тогава, а не да оглупее завинаги и цял живот да приказва
врели-некипели.
Но от онзи
ден, когато го затворихме, никой не го беше виждал. Само знаехме, че е там,
затворен в стаята, и че оттогава дъщеря ни не беше навивала грамофона. Но в
къщи едва ли някой искаше да знае това. Бяхме го затворили като кон — сякаш
ритването беше му предало тъпотата, беше вдълбало в челото му всичката глупост
на конете, животинското в тях. И го отделихме от другите между четири стени —
като че ли бяхме решили да го уморим с туй затваряне, защото нямахме достатъчно
хладнокръвие да го убием по друг начин. Тъй минаха четиринадесет години, докато
едно от децата порасна и каза, че иска да го види. И отвори вратата.
Набо пак
погледна човека.
— Един кон ме
ритна — каза му.
— Ти от векове
само туй повтаряш, а ние все те чакаме в хора — рече онзи.
Набо пак
разтърси глава, пак зарови раненото си чело в сеното и му се стори, че си
спомня как стана всичко.
— За първи път
вчесвах опашката на кон.
— Ние
пожелахме да стане тъй, за да дойдеш да пееш в хора.
— Не биваше да
купувам гребена — каза Набо.
— Тъй или
иначе, все щеше да се натъкнеш на него — възрази човекът. — Ние бяхме решили да
купиш този гребен и да вчешеш опашките на конете.
— Никога не
бях заставал отзад.
А човекът, все
тъй спокоен, все без да проявява никакво нетърпение, каза:
— Но ето че
застана и конят те ритна. Това беше единственият начин да дойдеш в хора.
И разговорът
продължи — неумолим, всекидневен, — докато един ден някой се сети:
— Близо
петнадесет години никой не е отварял тази врата.
Когато
отвориха вратата, дъщеря ни седеше, загледана в стената (никак не беше
пораснала; прехвърлила беше тридесетте и в клепачите й бе започнала да се
появява тъга). Тя обърна глава и започна да души на другата страна. А като
затвориха вратата, казаха:
— Набо е
спокоен. Вече не се движи вътре. Някой ден ще умре и само по миризмата ще
разберем.
— По храната
ще разберем — добави някой. — Досега не е преставал да се храни. Добре му е
тъй, затворен, никой не го безпокои. От задната страна му влиза хубава
светлина.
И нещата
продължиха по същия начин. Само дъщерята все гледаше към вратата и душеше
горещите изпарения, които се процеждаха през цепнатината. Нищо не се променяше.
Докато веднъж на разсъмване дочухме откъм салона металическо поскърцване и си
спомнихме, че същият звук се чуваше, когато Набо навиваше грамофона. Станахме,
запалихме лампата и чухме първите тактове на забравената песен, на тъжната
песен, която толкова отдавна беше погребана в плочите. Скърцането продължаваше
— все по-напрегнато и по-напрегнато — и изведнъж се чу сухо изтракване. Тъкмо
тогава ние влязохме в салона и чухме, че плочата продължава да свири. В ъгъла
до грамофона видяхме дъщерята, загледана в стената, вдигнала нагоре дръжката,
откачена от пеещата кутия. Стояхме неподвижно. Дъщерята също не помръдна —
продължаваше да стои, все тъй спокойна, вцепенена, загледана в стената и с
вдигната нагоре дръжка. Ние нищо не казахме и се върнахме в спалнята — нали
някой някога ни беше казал, че дъщерята умее да навива грамофона. С такива
мисли в главата, ние будувахме, заслушани в изтърканата мелодийка от плочата,
която продължаваше да се върти с остатъка от силата на скъсаната пружина.
Предишния ден,
когато отвориха вратата, вътре миришеше на биологически отпадъци, на мъртво
тяло. Онзи, който отвори, извика:
— Набо! Набо!
Но отвътре
никой не отговори. До пролуката беше оставена празната чиния. Три пъти на ден
пъхваха под вратата чинията и три пъти чинията излизаше обратно, без храна. По
това съдехме, че Набо е жив. Но само по това.
Вече не се
движеше вътре, вече не пееше. И трябва да е било след затварянето на вратата,
когато Набо каза на човека:
— Не мога да
дойда в хора.
Човекът го
попита защо и Набо рече:
— Защото нямам
обувки.
Онзи повдигна
краката си и каза:
— Това няма
значение. Тук никой не носи обувки.
Набо видя
жълтите, корави стъпала на босите му крака, които човекът държеше вдигнати.
— Цяла вечност
седя тук — обади се той.
— Конят преди
малко ме ритна — възрази Набо. — Сега ще си полея главата с малко вода и ще ги
заведа да се поразходят.
А човекът
каза:
— Конете вече
нямат нужда от тебе. Вече няма коне.
И ти трябва да
дойдеш при нас.
Набо рече:
— Конете
трябва да са тука.
Понадигна се,
зарови ръце в сеното. Онзи добави:
— От петнайсет
години няма кой да се грижи за тях.
А Набо
драскаше пода под сеното:
— Гребенът още
трябва да е тук някъде.
— Вече
петнайсет години, откак са затворили конюшнята — продължаваше човекът. — Сега е
пълна с боклуци.
— Чак толкова
боклуци не могат да се натрупат за един следобед — рече Набо. — Докато не
намеря гребена, няма да мръдна оттука.
На другия ден,
след като запънаха отново вратата, отвътре пак се чу шум като от тежки
движения. После нищо не помръдна вътре. Никой нищо не каза, когато се чу
първото изскърцване и вратата започна да поддава, натисната от някаква
свръхестествена сила. Отвътре се чуваше сякаш тежкото дишане на запряно в обор
животно. Накрая ръждясалите панти изтракаха, строшиха се и тогава Набо отново
разтърси глава:
— Докато не
намеря гребена, няма да дойда в хора. Тук някъде трябва да е.
И започна да
рови в сеното, да го дроби, да драска по пода, докато човекът не каза:
— Е добре,
Набо. Щом като само това ти липсва, за да дойдеш в хора, търси гребена.
Наведе се
напред с помрачено от търпеливо пренебрежение лице, подпря длани в дървената
преграда и добави:
— Хайде, Набо.
Аз ще се погрижа никой да не може да те спре.
Тогава вратата
се изкърти и грамадният, подобен на животно негър с грубия белег на челото
(въпреки че бяха минали петнадесет години) излезе с вдигнати застрашително
юмруци, блъскайки се в мебелите, препъвайки се в разни вещи, с увиснали на
китките му парчета от въжето, с което го бяха вързали преди петнадесет години
(когато още беше малко тъмнокожо момченце конярче), крещейки ДИВО по
коридорите. Като буря блъсна с рамо вратата и преди да стигне до вътрешния
двор, мина покрай дъщеря НИ, която още от миналата нощ седеше с дръжката на
грамофона в ръка (като видя черната разюздана сила, спомни си нещо, отдавнашна
дума може би), излезе на двора да търси конюшнята, отнесъл с рамото си
огледалото от салона, само че без да забележи дъщерята (нито грамофона до нея,
нито огледалото), и обърна лице към слънцето, със затворени очи, като сляп (а
вътре продължаваха да дрънчат строшени огледала), и хукна без посока, като
спънат кон, инстинктивно търсейки вратата на конюшнята, която петнадесет години
затвор бяха заличили от паметта му, но не и от подсъзнанието му (от онзи
далечен ден, когато вчеса опашката на коня и оглупя за цял живот), оставяйки
след себе си разруха, разочарование, бъркотия — като бик, завързан в пълно със
стъкларии помещение, — докато накрая стигна до задния двор (но още не беше
намерил конюшнята) и разрови земята със същата буреносна ярост, с която беше
повлякъл огледалото, мислейки може би, че като разрови сеното, ще се надигне
отново миризмата на конска пикоч, преди той да е стигнал до вратата на
конюшнята (по-силен вече от собствената си буйна сила), преди да я блъсне и да
падне вътре по очи, може би умиращ, но все още заслепен от животинската ярост,
която преди половин секунда не му позволи да чуе момичето, а то вдигна
дръжката, като го видя, и с протекли слюнки, но без да мръдне от стола, без да
раздвижи устни, въртейки дръжката на грамофона във въздуха, си спомни
единствената дума, която бе научила да произнася в живота си, и я извика от
салона: „Набо! Набо!“
(1951)
Няма коментари:
Публикуване на коментар