Николай Бердяев

Философия на неравенството

              (продължение)

Писмо осмо За демокрацията

В началото на своята блестяща книга „За демокрацията в Америка" Токвил предава по следния начин впечатленията си от постъпателното развитие на демокрацията: „Цялата книга е написана под впечатлението на някакъв религиозен ужас, загнездил се в душата на автора при вида на тази неу­държима революция, която векове наред преминава през всички препятствия и която и сега очевидно върви напред сред извършваните от нея разрушения." Добре ми е познато това чувство на ужас. Изпитах го отдавна, много отдавна, за пръв път още почти в детството си, после като юноша, осъз­нах го доста остро през първата руска революция от 1905 го­дина и то достигна мъчителното напрежение през пролетта на 1917 година, когато пламна втората „велика" руска рево­люция. Демокрацията не е ново начало и не за пръв път нав­лиза в света.

Това е старо, вековечно начало, добре познато още на античния свят. Но в нашата епоха за пръв път въпро­сът за демокрацията става религиозно тревожен въпрос. Той се поставя вече не в политическа, а в духовна плоскост. Ко­гато постъпателният ход на демокрацията буди религиозен ужас, става дума не за политическите форми, а за нещо по-дълбоко. Царството на демокрацията не е нова форма на държавност, това е особен дух. Никога още не е тържеству­вала в чист вид идеята за демокрацията, пък и едва ли е въз­можно това тържество. Но духът на демокрацията вече отп­разнува не малко победи. Демокрацията като самоцелна отв­лечена идея, неподчинена на нищо висше, е човекообожествяване и отрицание на божествения източник на властта. На­родът се подчинява на самия себе си. Върховно начало в жи­вота му е собствената воля, независимо накъде е насочена, към какво се стреми, какво е съдържанието й. Народната во­ля се обожествява, защото се утвърждава формално, без връзка със съдържанието й. Съдържанието на народната во­ля предполага някакви свръхчовешки ценности. Щом вникне­те в съдържанието на народната воля, вече не можете да я боготворите. Защото народната воля може да бъде насочена към злото и тогава подлежи на осъждане, или да бъде насо­чена към висшето добро, към божественото съдържание на живота и тогава не народната воля, а самото това добро и бо­ жествено съдържание трябва да бъдат признати като върхов­но начало. Ето за какво не сте мислили достатъчно. Призна­ването на народната воля като върховно начало в обществе­ния живот може да бъде само поклонение пред формалното, безсъдържателно начало, само обоготворяване на човешкия произвол. Не е важно какво иска човекът, а да стане така, както иска.

Искам да стане това, което поискам. Това е край­ната формула на демокрацията, на народовластието. Тя не може да отиде по-дълбоко. Демократичният принцип не се интересува от съдържанието и състоянието на народната во­ля. Народната воля може да пожелае най-страшното зло и де­мократичният принцип не може да възрази срещу това. Той не дава никакви гаранции, че прилагането му няма да намали качественото равнище на човешкия живот и да унищожи най-великите ценности. В отвлечената идея на демокрацията се съдържа грандиозно презрение към човешките и народни­те качества, към духовното им равнище. Тази идея би искала да отвлече човешкото внимание от съдържанието и целта на човешкия живот и да го насочи изцяло към формите на воле­изявлението. Народният суверенитет има напълно формален характер. Не се знае обаче какво ще пожелае суверенният народ, когато всичко бъде предоставено на неговата воля, ка­къв жизнен строй ще пожелае да създаде той.

Вие повярвахте в демокрацията, защото изгубихте вяра в правдата и истината. Ако вярвахте в обективното битие на правдата и истината, би трябвало да поставите правдата и ис­тината над народната воля и да подчините на тях народната воля. Но за вас правдата и истината са това, което иска и ко­ето казва народът. Вие искате правдата и истината да бъдат решавани от мнозинството гласове и да ги прокарате през всеобщото избирателно право. Тъкмо това е неверие, тъкмо това е безбожие, положено в основата на демократическата идеология. Вие искате да добиете правдата и истината за об­щественото устройство от мнозинството, от количеството. Но могат ли правдата и истината да имат някакво отношение към критериите на мнозинството и количеството? Правдата и истината имат друг божествен източник, независим от човеш­кото щение. Правдата и истината могат да бъдат в малцинст­вото, а не в мнозинството и дори винаги са в малцинството. И почти чудовищно е как хората достигнаха до такова състо­яние на съзнанието, че съзряха в мнението и волята на мно­зинството източник и критерий за правда и истина. Само скептицизмът може да бъде оправдание на принципите на де­мокрацията, на принципите на мнозинството и количеството. Съмняващите се, опустошените, откъсналите се от онтоло­гичните основи на живота трябва да прибягват към решения­та на мнозинството, към критериите на количеството.

Ако няма правда и истина, ще смятаме за правда и истина онова, което признава мнозинството. Ако има правда и истина, но аз не я познавам и не зная реалните пътища към нея и вечно се съмнявам в нея, остава да се облегна на мнозинството и в чо­вешкото количество да търся замяна на липсващите ми ка­чества. Демократичната революция в света буди религиозен ужас. защото свидетелства за духовния упадък на човечест­вото, за засилване на безбожието, за страшния скептицизъм, за загубените качествени критерии за правдата и истината. Демокрацията е скептична обществена гносеология. Тази гносеология се признава от всички, които са загубили извори­те на духовния живот. Ето защо ръстът на демокрацията в света има съдбовен смисъл. Той върви успоредно с разпада­нето на душата, с изгубването на Бога в душата. Демократич­ното равенство е загубена способност да се различават качес­твата на духовния живот. Това е смесване, допускано от оне­зи, които са престанали да ценят качествата. Демократичната идеология на количествата не може да не води към царството на по-лошите, а не на по-добрите.

В основата на демокрацията не бе положена волята към подобряване на живота, към качеството и ценността. Самата демокрация не създава и не може да създаде никакви нови ценности. Тя се изгражда без каквато и да било мисъл за цен­ност в съдържанието на живота. И всеуравняващата демок­ратична епоха на човешката история е намаляване на качест­веното, ценностно съдържание на живота, понижение на чо­вешкия тип. Демокрацията нямаше интерес да възпитава ви­сок човешки тип и затова е безсилна да създаде по-добър жи­вот. Апостолът на демокрацията Жан-Жак Русо вярваше в естествената доброта и благост на човешката природа и смя­таше, че тя ще се разкрие в цялата си красота, когато бъде установена формата на народовластие. Тази дълбока лъжа е опровергана и от самия живот, и от опита на историята, и от по-сложната и задълбочена мисъл. Пред съзнанието на Русо не е стояла задачата за победа над греха и злото, задачата за превъзпитание на човека и народа и създаване на по-висок човешки тип. Трябва само да се свалят оковите от народа, да му се даде възможност да изрази волята си и по своя воля да изгради общество и тогава ще настъпи съвършено естествено състояние.

През XIX век настъпи разочарование от естестве­ното състояние на човека и естественото състояние на общес­твото, на тази философска основа не можеше да се създаде демокрация и наред с това от нищо не можеше да бъде заме­нена. Остана непонятно защо неограниченото от нищо разк­риване на човешката природа в нейното непреобразено със­тояние чрез демокрацията, народовластието води към благо, поражда обществена истина. Позитивизмът на XIX век вече не вярва в никакво благостно естествено състояние. Но той лесно санкционира и обосновава демокрацията, изисква фор­ мално преклонение пред дадения, природен човек и неговата греховна воля. Наистина демократичната метафизика твър­ди, че всеки отделен човек греши, че е затънал в лъжа, но безпогрешна и правилна е волята на всички, волята на наро­да, волята на колектива. Тук възниква много сложен фило­софски проблем, върху който не се замисляте вие, демократи-позитивисти. Каква е природата на колектива, който се на­рича народ и който вие признавате за суверенен? Представля­ва ли народът, чиято върховна власт признавате, някакво ре­ално единство, има ли той онтологично ядро? Вие сте номиналисти, а не реалисти и народът като човешки колектив за вас не може да бъде онтологична реалност, той е само механи­чен сбор. Във вашата народна воля се извършва само арит­метично събиране. Вие вярвате в мнозинството на гласовете.

От сумирането на всички воли не се получава всеобща воля.· Марксизмът, който бе краен израз на световния дух на израв­няването, разложи демократичните илюзии, уби демократич­ната метафизика. И това трябва да бъде признато като него­ва заслуга. Социалдемокрацията отрича съществуването на народа като реално единство, разлага го на класи и групи с противоположни психики и интереси, за нея не съществува народна воля, нито суверенно начало. Над волята на народа стои волята на пролетариата, върху него се пренасят всички онези божествени атрибути, които демократичната метафизи­ка приписваше на народа. Пролетариатът стои по-високо ог народа, той е реално единство. Това е нова фикция, нов фетиш, но той разлага старата фикция, стария фетиш — „наро­да". Народ в смисъл, в който го утвърждава демократичната метафизика, не съществува. Този „народ" не може да има ни­каква воля. Той е само сложно взаимодействие на социални групи с различно душевно устройство и интереси или меха­ничен сбор от отделни човешки единици.

Народът е също мистичен организъм, сборна личност. В този смисъл народът е нация, той обхваща всички класи и групи, всички живи и мъртви. Но демокрацията не иска да познава и не познава народа в този смисъл, той излиза извън зрителното поле на демокрацията. Народът и демокрацията не само не бива да се смесват и отъждествяват, но трябва се­риозно да се различават и противопоставят. Думите „демок­рация" и „демократичен" се употребяват в твърде размит и неопределен смисъл. Под демокрация се разбират и трудещи­те се класи на обществото, селяни, работници и трудова ин­телигенция, и широката демократична настроеност и наро­довластие, тоест политическата форма, и народът като суве­ренен стопанин на страната. Безкритично се смесват демок­рацията като народен човешки състав и демокрацията като известно политическо направление и политическа настрое­ност. Казват „той е демократ", тоест човек от простонародна­ та или близка до простонародието среда, произлиза от низши­те обществени слоеве, и казват „той е демократ", тоест де­мократично настроен човек, с демократични убеждения, ма­кар и да има аристократичен произход. И в единия, и в дру­гия случай думата „демократичен" и думата „народен" нямат почти нищо общо помежду си. Народ не означава „демокра­тични" класи и „народът" може да няма „демократични" убеждения. Народът може да се придържа към съвсем неде­мократичен начин на мислене, може да бъде съвсем недемок­ратично настроен. Така е било в историята при органичното състояние на народа. Демокрацията е вече излизане от орга­ничното състояние, разпадане на единството на народа, раз­дори в него. Демокрацията по същество е механична, тя го­вори за това, че народът като цялостен организъм вече не съ­ществува. Демокрацията е нездраво състояние на народа.

В „органичните" епохи на историята не съществуват и не въз­никват никакви демокрации. Демокрацията е рожба на „кри­тическите" епохи. Тя не може да бъде израз на народния дух, защото духът на народа е изразим само в организъм, докато демокрацията е механизъм. Демокрацията възприема човека като аритметична единица, математически равна на всяка друга. За нея народът като органично цяло се разпада на ато­ми и после се събира като механичен колектив. Народът не се състои от аритметични единици и атоми. Народът е йерар­хичен организъм и в него всеки човек е различно същество, неповторимо в своята качественост. Тъкмо затова народната воля е неизразима в човешкия сбор, в мнението на мнозинст­вото. Всеобщото гласуване е негоден начин да се изразят ка­чествата в народния живот. Малцинството може по-добре и по-съвършено да изразява волята на народа като органично цяло, притежаващо сборен дух. Един може да изрази волята и духа по-добре от всички, от цялото човешко количество. Това обосновава значението на великите хора в историческия живот на народите, вождовете и царете. Народът не е човеш­ко количество, човешка маса. Ето какво забравихте вие в де­мократичния век. Във вашцте демокрации господства човеш­ко количество и вие мислите, че зад него стои народът. Но това е вашата грандиозна лъжа, която трябва да бъде разоб­личена. Човешкото количество е прах, разнасян по волята на вятъра. И волята на това човешко количество не може да бъ­де воля на народа. Тази воля не може да бъде случаен сбор, разколебан от всеки полъх. Самият факт, че вашето царство на демокрацията се разкъсва от борбите на партиите и че на партиите, са поверени съдбините на държавите, свидетелства против вас и разколебава вярата, че народът намира в него своя израз. Демократичното управление в края на краищата е фикция. Споменавах вече, че в действителност са възможни само аристокрация или охлокрация. Тиранията на партиите рядко бива аристокрация. Там не се извършва подбор на най-добрите и способните. В народния суверенитет загива наро­дът, той затъва в механичното количество и не намира израз за своя органичен дух, цялостен и неделим. Той намира израз само ирационално. В народния суверенитет загива и човекът. Защото самодържавието на народа не се ограничава с неот­менните човешки права и не гарантира неприкосновеност на тези права. На самодържавната демокрация трябва да бъдат противопоставени и духът на народа, и правата на човека, за­щото тя подготвя най-страшната от тираниите.

Най-напредничавите западни народи отдавна изпитват неу­довлетворение от демокрацията и се опитват да намерят из­ход в нови форми. Отдавна вече съществува криза в демок­ратичната идеология. И вие, чисти демократи, които вярвате в господството на демократичната идея, сте хора с остарял начин на мислене и остарял начин на чувстване. В европейс­кия свят имаше демократичен прилив, в който все повече за­тъваше Европа. Този прилив продължава и още не е достиг­нал пълноводие. Но вече започна и обратно движение. В сфе­рата на мисълта отдавна вече започна отлив. Пределите на демокрацията са известни и по-прозорливите умове осъзнаха демократичната опасност и безизходица. Количеството не мо­же да създаде качество. Обществото, разпаднало се на атоми, на математически точки, не може да бъде събрано, съедине­но и да добие хармоничен образ по механичен път, чрез преб­рояване на гласове и връчване властта на мнозинството. Во­лята на народа е качество, което не може да бъде добито от никакви количествени комбинации. И тъкмо когато демокра­цията провъзгласи върховенство на волята на народа, се ока­за, че воля на народа липсва, тя е мъртва. Демокрацията е безнадеждно търсене на мъртвата народна воля. Всички сис­теми на демократичното представителство на народната воля са безнадеждни опити да споят разпадналата се воля. В де­мократичното представителство народната воля остава раз­паднала се и една част въстава срещу друга. Демократичният парламент е арена на борба за интереси и власт. В него е трудно да се долови гласът на единния народ.

Той се чува са­мо в изключителни минути и чрез изключителни хора. Преб­рояването на гласовете, което зависи от милион случайности, не говори нищо за качеството на народната воля. Всеобщото избирателно право, което и до днес е за мнозина от вас безп­рекословна догма, буди огромни съмнения. Всеобщото изби­рателно право е напълно механичен количествен и отвлечен принцип. Всеобщото избирателно право не познава конкрет­ните хора с техните различни качества и различна тежест, то е свързано изключително с отвлечени хора, с атоми и мате­матически точки. То не познава и органичните социални гру­пи. Всеобщото избирателно право е отвлечено от качествено­то съдържание на живота, то не иска да знае за качествения подбор. Откъде тогава идва увереността, че по такъв начин може да се стигне до висококачествено общество? Това е хипноза на идеята за равенство. Вие повярвахте, че равенст­вото, не пропорционалното, а механичното равенство е вели­ка истина и велико благо и че всичко е добро, което му при­ляга. Но това обоготворяване на равенството е първороден грях, то води до подмяна на конкретната, качествена, индиви­дуална природа на човека с отвлечена, количествена и без­лична природа. Основаното на измамно равенство всеобщо избирателно право е отрицание на човека. В резултатите на всеобщото избирателно право наистина има нещо нечовешко и противочовешко.

Всеки човек, ако се разглежда не като отвлечена матема­тическа точка, има свой ценз, свои качествени постижения. Принципът на ценза е истинен принцип, по-човешки принцип от пълното му отрицание. Принципът на ценза е качествен, а не количествен и в това е неговата истина. Принципът на ценза може да се изопачава и изражда, може да се разбира изключително материалистично като материален ценз. Но то­ва в никакъв случай не е насочено против основната истина, защото всичко може да се изражда и с всичко на света може да се злоупотребява. Едно обаче е безспорно и за религиозно­то съзнание, и за философската мисъл, човекът трябва да се разглежда в неговата качественост, тоест да се прави подбор на най-добрите и способните. Не съществуват никакви външ­ни обществени начини да се разглежда човекът в цялото му неповторимо индивидуално своеобразие. Но има групови ка­чества на хората, чиито белези могат да бъдат доловени и ус­тановени. Такива са качествата на образованието, на общест­вения опит, на историческата приемственост, на по-високия културен опит. Цензът по същество трябва да бъде духовен. Но духовният ценз има и материални белези на изразяване. По-високото културно равнище е свързано и с материалната структура на обществото, с изградените исторически образу­вания. За да не бъде представителството изключително меха­нично и количествено, трябва да се съобразяваме с истори­чески изградените и качествено подбрани сили в него. Об­щественият опит и обществената приемственост притежават ценност, която не може да бъде пренебрегната и отхвърлена в името на отвлечени доктрини и идеи. Така например в Ру­сия земството е такова качествено историческо образуване, в него бе натрупан обществен опит, познаване на нещата, тра­диция.

Разрушаването на земството и нежеланието да бъдат дадени предимства в представителството е разрушаване на обществените качества и потапяне в мрака на количеството. Убеден съм, че и в бюрокрацията, въпреки заплахата от не­ограниченото й господство, има качества на опит, знания и приемственост, с които трябва да се съобразяваме. Странно е да се доказват предимствата на по-високия културен слой, който трябва да има друга тежест в обществения живот, от­колкото по-долните в качествено отношение слоеве. Човекът не е отвлечено същество, той трябва да се разглежда в исто­рическата среда и приемственост. Огромно значение има и произходът на човека, възпитанието му, инстинктите и традиците, спомените и връзките. Ето защо и историческите със­ловия са имали много по-голямо значение, отколкото е спо­ред вашата отвлечена социология и отвлечена демократична идеология. Зад тези външни форми се крие нещо съществено за живота. Проблемът на демокрацията не може да се поста­вя отвлечено и изолирано, той трябва да бъде свързан с проб­лема за културата. И тогава пропада идеалът на отвлечената демокрация. Демокрацията не можа да срине йерархичния строй на обществото, който се корени в йерархичния строй на космоса. Възраждането на средновековната идея на корпо­ративното представителство във Франция говори за дълбока неудовлетвореност на отвлечената, механична, количествена демокрация. Започва да се осъзнава, че човекът не бива да се разглежда като изолиран атом и от тези атоми да се създава общество и държава.

Съществува йерархия на органичните образувания, към които принадлежи човекът. Тези органични образувания трябва да имат свое представителство. Бедата е, че всички органични образувания почти са разрушени от де­мократичния век, човекът е изолиран и усамотен и новите корпорации са свързани изключително от икономически ин­тереси. Френският синдикализъм нанася силни удари на де­мократическата идея и в него последователно действа духът на огромната корпорация — работническия синдикат. Но тази корпорация има изключително икономическа основа и духът й е ръководен само от интересите на класовата борба. Тя е възникнала в епохата на разпадането на народната воля. От господството на подобен род корпорации не може да възник­не органично устройство на обществото. То води само до перманентна революция. Но синдикализмът, както и възраж­дането идеята на корпоративното представителство означава сериозна криза на демокрацията. Някои започват да се досе­щат, че народът не е тълпа, количествена маса, когато има сложен строеж и качествени диференциации. Необходима е по-сложна система на представителство, не толкова механич­на и изравняваща като системата на всеобщото избирателно право. В самия принцип на съветското представителство има доза истина, която ще се запази. Но вие никога няма да наме­рите съвършена система на представителство, защото самото представителство е едно от подчинените, относителни и пре­ходни начала в обществения живот. На духовната култура принадлежи приоритетът над всяка политическа форма и корпорациите трябва да имат преди всичко духовна основа.

Демократическата идеология е краен рационализъм. Той се базира на вярата във възможността да се рационализира човешкият живот и да се уреди той единствено с човешки си­ли. Последователната демокрация трябва да отрича същест­вуването на ирационалните начала в обществения живот и не може да ги търпи. Обществото, основано на механиката на количествата, на всеобщото избирателно право, разглеждащо човека като математическа точка, е напълно рационализира­но общество, което не търпи нахлуването на каквито и да би­ло ирационални сили. Демократичната република с парламен­тарно управление е рационализирано общество. Това е опит да се отъждестви държавата, която винаги има ирационална, мистична основа, с напълно рационализираното общество. Де­мокрацията се стреми напълно, докрай да разтвори държавата в обществото. Идеологията на демокрацията не може да приз­нае държавата като специфична и самобитна реалност, тя на­пълно свежда държавата до общество, тоест вижда в държа­вата само функциите на обществото.

А обществото свежда до отношенията между хората. Така изчезват всякакви онто- логични основи на държавата и обществото. Остават само интересите, волята и разумът на човека като единствено оп­равдание на държавата и обществото. Никакви други, по-възвишени и тайнствени сили не действат в държава и общест­во. Такова изравняване на държавата и обществото, такава рационализация на обществото и уреждането му само с чо­вешки сили представлява голяма опасност и за човешката личност. Защото човешката личност в цялото си своеобразие и самобитност се охранява от ирационалните начала на об­ществеността. Ирационално обоснованата държава уважава повече човешката личност и има по-малки претенции към нея, отколкото напълно рационалното общество. Но ирационалният елемент на човешкото общество е неунищожим и катурва всички претенции на вашата рационална демокрация. Вие не можете да овладеете този ирационален елемент. Пъл­ната рационализация на човешкото общество обаче би била победа на количеството над качеството. И трябва да се бла­гославя онова „тъмно" начало в живота на човешките общес­тва, което прави невъзможна окончателната им рационализа­ция, толкова убийствена за човешката личност. Разнокачествените състояния на народа са неизразими в никоя демокра­ция. Твърде много индивидуални сили действат в народния живот. И това преобръща всички ваши  демократични уст­ройства.

Чистата, отвлечена, самодържавна демокрация е най-страшната тирания, тя убива човека. Неограничената власт на всички е по-страшна от тираничната власт на едного. Са­мо за кратки мигове е възможно тържеството на такава де­мокрация, но тези мигове винаги са били най-страшното по­сегателство върху човешката свобода. В тези мигове от долу се е надигал мрак и е обхващал обществото. Ала кратък е животът на такова демократично самодържавие, то стои на острието и се плъзга оттам. Преобръщат го силите, непред­видени от демократическата идеология. И това е щастие за човечеството. Ако бе възможна окончателната демокрация, то човечеството би затънало, би затънало в мрака. В самата идея на народовластието, неограничено от нищо и на нищо висше неподчинено, няма никаква истина, няма и истина за човека, за човешкия образ, за безкрайната му духовна приро­да, върху която са недопустими никакви посегателства. Све­щените човешки права не се заключават в демокрацията и не произтичат от нея. Суверенният народ може да отнеме от чо­века всичко, което поиска, което намери за нужно за своето благо. Самодържавието на народа е най-страшното самодър­жавие, защото в него човекът зависи от непросветеното ко­личество, от тъмните инстинкти на масите. Волята на едного и волята на малцината не може толкова далеч да простира своите претенции, както волята на всички.

От волята на са­модържеца може да бъде предпазена част от съществувание­то, но неизмеримо по-трудно е да се предпази то от волята на самодържавния народ. Демокрацията в крайния си израз не иска да отрича правата на частния живот, тя проявява тен­денция да превърне целия човешки живот в публичен. Труд­но е, много трудно, да се укрие нещо от всепроникващата и безгранична в своите претенции демокрация. Тя нахлува в нашите жилища, прониква в мислите и чувствата ви. Тя иска да превърне човека в изключително обществено същество. Стилът на живота на демократичните общества води до едно­образие. Този стил не търпи усамотение и усамотени, той не оставя място и време за съзерцание, враждебен е на изобилс­тващото творчество на малцината. Вие често повтаряте за деспотията и тиранията на старите общества и обещавате да създадете общество на свободни хора. Всичко това са илю­зии, самоизмама и измама. При най-страшните деспоти в миналото е имало ярък разцвет на личности, гении и светци, възможен е бил интимен и съзерцателен живот, имало е мо­менти на изключителен творчески подем. Цялото Италианско възраждане е преминало в епохите на тирании. Прав е К. Леонтиев, когато казва: „Мъченици за вярата е имало при турците; при белгийската конституция едва ли ще има преподобни!" Демокрацията е неблагоприятна за появата на силни, яр­ки творчески личности, тя създава нивелираща обществена среда, която се стреми напълно да погълне личността и да я подчини на себе си. Вашето демократическо обществено мне­ние е най-страшната от тираниите, то потиска човешкия дух, подрязва крилата. Старата тирания с огньовете на инквизици­ята е давала повече простор за човешката индивидуалност, повече се е съобразявала с нея.

Най-страшната нетърпимост може да бъде все пак израз на уважение към човешката ин­дивидуалност, към духовния живот на човека. Когато църк­вата отлъчва и анатемосва еретика, тя признава безкрайната ценност на човешката душа и проявява внимание към непов­торимата й индивидуална съдба. Невниманието и презрение­то на демокрацията към човешката душа, към нейния инди­видуален свят и съдба са наистина страшни и човекоубийствени. Царството на вашата бездушна материалистична де­мокрация е царство на най-страшния Левиатан, чудовище с милион глави. Страшно е за човека да пропадне в тази бездна на количеството, в тази всепоглъщаща безлика обществе­ност. Не е толкова страшно, когато личността е притеснена, ограничена, дори измъчвана, но признавана за личност, от­колкото когато по принцип е отричана и заменяна с безлични начала. Старото руско самодържавно царство доста е притес­нявало и дори изтезавало човешката личност, но като христи­янско, православно царство то е признавало човешката лич­ност, ценността на човешката душа. И деспотията духовно не е била толкова страшна. Старите деспотии са имали религи­озна основа и са признавали духовния живот на човека, не са разглеждали човека като обществен атом. Вашата нова де­мократична деспотия не иска да има религиозна основа, тя напълно игнорира духовния живот на човека и преценява чо­века само от гледна точка на обществената полезност. За та­зи деспотия не е осветена нито тайната на рождението на чо­века, нито тайната на живота, нито тайната на смъртта му. Човекът става роб на обществената полза, на мнозинството гласове, на общественото мнение, на собствените интереси.

Вашата демокрация е дълбоко враждебна на свободния дух и вие трябва да спрете да говорите за освобождаване от тиранията и деспотията, което уж носели вашите демокра­тични движения. Свободата е аристократична, а не демокра­тична, тя е насочена към личността, а не към масите. Вашата обществена свобода може да бъде най-страшната тирания, тя може да се превърне в поробване на всички. Дълбоко враж­дебна е вашата демокрация и на творческия дух. Тя не само не разкрива пътища за творчеството, но стеснява всички пъ­тища, потиска творческите пориви. Самите творчески епохи в живота на човека са аристократични, а не демократични. Вашата демокрация е дълбоко враждебна на висшата култу pa. Тя би искала да понижи равнището на културата, да на­мали качествения елемент в културата, за да усили количест­вения. Завистта към висшата култура, злопаметната омраза към чуждите качества направлява демократичните движения. И това налага печат на неблагородство върху стила на демок­ратичната култура. Вашият демократичен век започна да от­рича великите хора, гениите и светците, той се бори против прерогативите на творческите личности. Егалитарната страст замъглява вашето съзнание, изопачава качеството на волята, на мисълта и чувствата ви, пречи ви да се издигате нагоре. Егалитарната страст винаги води до принизяване на личност­та и културата в демократичния век. Проникнатите от патоса на демокрацията могат да си поставят само вулгарни и вулгаризиращи задачи в духовната култура. Идеалите на демокрацията са еснафски идеали. Преданията на демокрацията са еснафски предания. Волята на демокрацията е насочена към принизяване на човешката раса. Тази воля би желала не само да унищожи съсловията, но и да премахне всички качествени различия в обществото, всички качествени резултати от расо­вия подбор. Това е непостижимо. Качествата на народа не могат да бъдат окончателно заличени и унищожени. Но воля­та за това движи демокрацията. Демократичното общество би желало да бъде напълно опростено и смесено общество. Това би било най-горчивата от тираниите.

Няма по-горчива и унизителна зависимост, отколкото за­висимостта от човешката воля, от произвола на равните. Мо­жеш да подчиниш себе си на висшата воля, на висшата исти­на, висшите начала, можеш да ограничиш себе си и да се от­речеш от себе си в името на тези начала. Но достойнството на богоподобната човешка природа, благородната човешка гордост се надигат срещу това животът изцяло да бъде под­чинен на човеци, равни и низши. Подчинението на църквата, държавата, националността на висшите реалности и ценности е сладостно и благородно Но защо трябва да се подчинявам на интересите, инстинктите и въжделенията на човешката маса? Духовно никой не може да ме принуди. Възможна е са­мо физическа принуда. Демокрацията иска да ме застави да се подчиня изключително на човеците и човешкото. Подчине­нието на йерархичния чин може да бъде почитание на висше­то, свръхчовешкото начало в него. В това има свещена сим­волика. В жреца и царя се почита не човекът, не равният и низшият, а йерархичният строй на обществения космос. Де­мокрацията обаче унищожава всяка свещена символика. За достойнството на човека и човешката свобода трябва да се ограничи демокрацията, да се съедини с други начала и да се подчини на други начала. Народовластието е човековластие. Човековластието не познава граници и посяга върху човеш­ките свободи и права. Човешките свободи и права се гаран­ тират само от начала, които имат свръхчовешка природа, възвисяващи се над човешкия произвол. Максимумът свобо­да се постига от съчетание на няколко принципа. Защото вся­ко самодържавие освен самодържавието на Бога е опасно за човека. За истинската свобода на човека, за опазване на дос­тойнството и за гарантиране на правата му е важно народна­та воля да бъде насочена към добро, истината и правдата да доминират в нея. Освобождението на човека и народа е осво­бождение на волята на човека и народа от злото, подчиняването й на Божията правда. Ако волята на народа е подчинена на зли стихии, тя е поробена и поробваща воля. И как мо­жахте да стигнете дотам, че да признаете народната воля са­ма по себе си за върховно благо и да търсите в нея източник на освобождението?

Вие изпаднахте в грях на човекообожествяване и тръгнахте по пътя на човекообожествяването. За да освободи себе си и другите, човек трябва да признае по-вис­ша воля от своята, да я търси и претворява в живота на об­ществото. Формалният принцип на народовластието е вече сам по себе си безбожен. Може да се признава демокрацията като едно от подчинените начала на обществения живот, но е религиозно недопустимо да се признава тя като върховно на­чало. Християнството няма нищо общо с демокрацията и не може да обосновава демокрацията. Опитът да се сближи християнството и демокрацията е грандиозната лъжа на на­шето време, отвратителна подмяна. Християнството е йерар­хично. Християнското откровение за безкрайната ценност на човешката душа, за равноценността на всички човешки души пред Бога не е демократично откровение, не е демократично равенство. Християнското братство не е демократично равен­ство. Всичко е качествено в християнството, всичко е непов­торимо индивидуално, всичко е единствено, всичко е свърза­но с личността и затова йерархично. Тъкмо това никога не можахте да разберете: връзката на личността с йерархизма. Вие мислите, че личностите са благоприятно изравнено, оп­ростено и смесено състояние на обществото, че йерархичното начало е враждебно на личността. Тъкмо това е главната ви измама, вашето духовно невежество. Самото съществуване на личността предполага йерархичен строй на космоса, ка­чествено различие и разстояние, обществена и световна сре­да, която да не представлява безформена бездна, изравнява­ща и смесваща всичко.

Народите трябваше да преминат през опита на демокраци­ята, да изживеят демократичната самодейност. Не за да уре­дят живота си демократично во веки веков, а за да познаят напразните претенции на демокрацията. Демокрацията е пре­ ходно състояние. В самото зараждане на демокрацията се до­пуска лъжа. Демокрацията се заражда чрез демагогията, чрез жалко угодничество на интересите и инстинктите на масите. От този омърсен източник не може да се роди обществена ис­тина. Самодейността и самоутвърждаването на човешкото количество залегнаха в основата на демокрацията и не можа­ха да бъдат от полза за благото на обществените образува­ния, които се създаваха в такава психична атмосфера. Де­мокрацията се превърна в оръдие на човешките интереси и човешките страсти, в арена на борба за власт и господство. Демокрацията засили греховната похот на живота. Демокра­цията разбира властта като право, а не като задължение. И всяка висша идея в демократичните общества умира. Господ­ството на демокрацията означава господство на интересите на различни обществени групи и борбата им за власт. И тък­мо това е източник за израждане на демокрацията. Някакъв червей вътрешно гложди демократичните общества. В осно­вата им лежи духовна лъжа. Опитът на демокрацията показ­ва, че човек не може да уреди живота си със собствени сили, не може да рационализира окончателно обществения живот според своя малък разум. Йерархично предвождащите слоеве на обществения организъм измениха на своето предназначе­ние и това тласна народите по пътя на демократичния опит.

Реставрацията на стария органичен строй се оказа невъзмож­на и безсилна. Старият органичен бит рухваше в демократич­ните революции и стремежът за връщане към него бе само романтична мечта. Народите не могат да бъдат външно при­нудени да се върнат към стария монархично-аристократичен строй. Народите преминават през раздвоение и разделение, през смъртта на старата органичност. Но те не създават нова истина и нова красота, те изпадат в неистина и уродство. Много нещо трябва да изпитат, много да изживеят, много да изстрадат, преди да стигнат до нова органичност, преди да се съберат в името на висшата идея. И остава мъчителният въп­рос могат ли народите да създадат на тази земя праведно и прекрасно общество? В това е трудно да се повярва и христи­янството не ни учи на това. Космическите начала продължа­ват да съществуват в човешкото общество, те имат непокла­тима онтологична основа, заложена в самата божествена действителност. Но твърде сложно е отношението на тези он- тологични основи към феноменологията на обществеността. Зад видимата, външна общественост действа невидима, вът­решна общественост. Тъкмо тя спасява света от разпадане, не допуска той де се върне към хаоса. В човешките общества действат тайнствени сили, с които не се съобразяват рационалистичните теории на обществото.

От дълбоката криза на демокрацията не може да има изк­лючително политически и социални изходи. В европейския свят се чувства безнадеждна и съдбовна изчерпаност на всич­ки политически форми. Поновому се повтарят и комбинират познати вече стари начала. Политическото творчество секва. Трудно е да се измисли нещо ново. И отдавна е време всички вие, които толкова вярвате в политиката и външната общест­веност, да се насочите към по-големи глъбини, време е да се замислите, да спрете разпръсването на енергия навън и да я насочите навътре. Кризата на демокрацията не е политическа криза, а преди всичко духовна. В тази криза се разкрива лъ­жата на религиозните основи на демокрацията. Опитите да се обоснове и оправдае теократично демокрацията са още по-голяма измама и съблазън от теократичното обосноваване и оп­равдание на цезаризма. Аз не съм привърженик на идеята на византийско теократичното самодържавие и не вярвам във възможността за връщане към него. Но в тази древна идея има повече дълбочина, повече красота и благородство, откол­кото в идеята на теократичната демокрация. Миропомазването Божие не може да се базира на човешкото количество, на човешките маси.

Миропомазването е избрание. Теократична­та демокрация е отрицание на избранието. Човечеството е разочаровано от спасителните начала на обществения живот, претендиращи за изключително господство. Кумирът на на­родовластието е също така рухнал, както и кумирът на единовластието. Задачите на обществеността безкрайно се ус­ложниха. В демократизма ще остане само една нравствена истина на простотата, противоположна на господарското от­ношение към народа. Братското отношение на човека към чо­века трябва да бъде духовна основа на всяко достойно общес­тво. Християнството вътрешно отдавна вече е ограничило претенциите на всички начала на обществеността за господс­тво и върховенство. Теократичната мечта на християнския свят не намира адекватно изражение в някое единно начало на обществеността. И християнското съзнание трябва да стигне в края на краищата до това, че във видимата земна общественост няма единно суверенно начало, върху което може да се изгради царството на Божията правда. Висшето начало трябва да се търси в глъбините на духа. Демокрация­та трябва да бъде преди всичко ограничена от духовния жи­вот и подчинена на духовния живот. Това поставя задачата за вътрешно възпитание на демокрацията. Тя остро се съзнава от най-добрите политически мислители и дейци. Но колко безпомощни са те да я разрешат! Тържествуващата демокра­ция не се поддава на възпитание. Тя остава на повърхността на живота и не иска да отива надълбоко. Само ужасът на жи­вота, само гибелта на всички надежди може да принуди само­доволната демокрация, както и самодоволната монархия и аристокрация да търси изход дълбоко в духовния живот. Та­ка всички политически кризи опират в религиозната криза. Демокрацията е твърде силно запленена от благата на земния живот. Тя престана да вярва в това, че човешкото общество има и свръхземна цел. Световното демократично движение, предизвикващо у чувствителните и задълбочени хора религи­озна тревога, води до горчив песимизъм. Но в този песими­зъм има и здраво начало. Той насочва човека към свръхземния живот. Опитът на човека в демокрацията трябва да го насочи към Бога. В това е значението на демокрацията.

Писмо девето За социализма

Социализмът не е измислица на нашето време. Социализ­мът е едно от вековечните начала, действащи още в античния свят. В забележителната книга „История на античния кому­низъм и социализъм" вие можете да прочетете много поучи­телни неща в това отношение. Ще научите, че и тогава се е водила ожесточена борба на класите, че е имало въстания на масите, алчност и користолюбие на имотните класи, завист и отмъстителност на безимотните, че и тогава са били градени социални утопии. Пелман, Е. Майер и други показаха, че стопанството в Гърция е било по-развито и сложно, отколко­то е изглеждало преди, че там вече е имало капитализъм с всичките му противоречия. През всички времена е имало класова борба, враждували са имотни и безимотни, имало е бедност и нищета и въпросът за насъщния хляб е измъчвал човека.

Изворите на социалния въпрос се крият още в древ­ното библейско проклятие: „С пот на лицето ще добивате хляба си." Библията познава този икономически материали­зъм. Но през XIX век започва да се проявява социалистичес­кото начало в крайна форма. То все повече се утвърждава като господстващо и определящо стила на епохата. Икономизмът на нашия век стана всепроникващ и всеопределящ. От него никъде няма спасение. Икономическият материали­зъм на Маркс не бе теоретична измислица, той отразяваше някаква действителност. В самата действителност се извърши нещо, което предизвика учението на Маркс като реакция на мисълта. Съвременният социализъм има рефлекторна приро­да. В него липсва творческото начало. Социализмът е плът от плътта и кръв от кръвта на буржоазно-капиталистическото общество, явление вътре в това общество. Той изцяло се определя от обществения строй и от вътрешното движение в обществото. Духовно той остава в същата плоскост. Социа­лизмът е буржоазен до самите си корени и никога не се изди­га над равнището на буржоазното чувство за живота и бур­жоазните идеали. Той търси равна за всички, всеобща бур жоазност, укрепена во веки веков, окончателно рационализи­раната и подредена, излекувана от вътрешна разяждаща я бо­лест, преодоляла остатъците на ирационалното начало в нея. Социализмът свързва съдбата си с класата, породена от „бур­жоазния" строй, с рожбата на капитализма — пролетариата. Идеолозите на социализма — роби на необходимостта, непознаващи духовната свобода, са си въобразили, че пролетариа­тът, състоящ се от доведените деца на капитализма, може да бъде класа-месия. Подобно на избрания народ Божи, вие на­дарихте тази класа с всички добродетели и доблести и я пред­ставихте за висша раса, за творец на новия живот. Положе­нието на работническата класа в капиталистическото общест­во е бедствено и заслужава съчувствие и помощ. Но в душев­ния тип на тази класа липсват възвишени черти. Тя е прини­зена от нищетата, отровена от завист, злоба и отмъстителност, лишена е от творчески изблици. Може ли от тези ду­шевни стихии да се роди висш човешки тип и висш тип об­ществен живот? Типът „пролетарий" е по-скоро низш човеш­ки тип, лишен от благородни черти, от чертите на свободните духом. Такива благородни черти, черти на свободните духом, могат да притежават и най-простите работници и селяни. Но затова те не бива да имат „пролетарско" съзнание и „проле­тарска" психология. Върху неблагородството, върху духовно­то робство и зло вие искате да изградите своето ново царст­во. Образът на вашата класа-месия издава вашата духовна природа.

И „буржоазията", и „пролетариатът" са онази историчес­ка епоха, която носи капиталистически и социалистически стил, представляват измяна и откъсване от духовните основи на живота. Първа извърши тази измяна и се откъсна от све­тините „буржоазията". След нея тръгна и „пролетариатът". Той се научи от „буржоазията" на атеизъм и материализъм, от нея усвои духа на повърхностното просветителство, чрез нея се просмука от духа на икономизма. тя го тласна по пътя на борбата на класовите интереси. Убеден съм, че „буржоа­зията" и „пролетариатът" са абстракции, които не съответст­ват на живата действителност и никога не я покриват. Вие измислихте „буржоазията" и „пролетариата", събудихте за живот тези абстрактни духове, дадохте им имена и им вдъх­нахте почти магическа сила. В живота на човешките общест­ва фикциите имат не по-малко значение от реалностите. И фикциите на „буржоазията" и на „пролетариата" отровиха нашия живот. Налага се да се съобразяваме с тези фикции, те са реалност в психологията на човека и обществото.

Без да придаваме всеобхватен онтологичен смисъл на абстракциите „буржоазия" и „пролетариат", налага се да признаем, че мно­го от греховете и пороците на „пролетариата" са придобити по наследство от „буржоазията". В нашия „пролетариат" ня­ма нищо оригинално, всичко у него е заимствано. Имотните „буржоазни" класи представляват твърде сложно явление, в тях има добро и лошо, възвишено и низко, смес от светлина и мрак, както и във всичко човешко. Безбожно и престъпно е да се очернят тези класи, да се отлъчват, да се ненавиждат, да се отхвърля в тях човешкият образ и образът Божи. Това ваше безбожно престъпление е недопустимо за приелите кръ­щението и откровението за братството на всички хора во Христа. Но в царството на абстрактните категории на „бур­жоазията" и „пролетариата" „пролетариатът" е получил от „буржоазията" онова, което за мен са негови пороци, а на вас ви изглеждат като негови добродетели. Маркс всъщност това и учеше, че „пролетариатът" е рожба на „буржоазията", че социализмът е отражение на „буржоазната" икономическа действителност, негова защитна реакция. Природата на соци­ализма е реакционна и класова, в него няма творческа изоб­ретателност, няма полет. Най-революционният социализъм е робски прикован към икономическата действителност, при­тиснат към земната орисия, ограничен от необходимостта. От горчива необходимост, а не от свобода е роден социализмът.

Ето какво трябва да помните винаги, вие, които се кичите с новия дух на пролетарския социализъм. Социализмът е съз­даден от буржоазията, от висшия културен слой. Той навлезе в света като идея, зародила се сред буржоазните класи, чиято мисъл безкористно бе насочена към решаване на социалните противоречия и преодоляване на социалните злини и неправ­ди. Така е възникнал социализмът на Сен Симон, Фурие, Оуен, така в древността е възникнал социализмът на Платон. Пък и вашите Маркс и Ласал бяха „буржоа", а не пролета­рии. Само в „буржоазните" класи социализмът може да бъде благородно и безкористно движение на човешкия дух, може да бъде идея. В „пролетарските" класи социализмът се прев­ръща в интерес, а не в идея, той по съдбовен начин придоби­ва материалистичен характер, в него вече не може да има жертвеност. Само „буржоазията" може да облагороди социа­лизма. И благородство има само в социализма от Платонов тип, в аристократическия социализъм. Благородство има в йерархичния социализъм на Ръскин.

Пролетарският социали­зъм не е благороден, той е низък и користен по самите си ду­шевни първооснови. Той принизява човешката природа и чо­вешкия тип. Пролетарският социализъм е воден от злоба, за­вист и отмъстителност, които управляват вашите масови со­циалистически движения от древни времена до наши дни. Във всички времена психологията на въстаналите маси, на надигналите се низши слоеве е била еднаква. Винаги тази психология е неугледна и безобразна. По-голяма част от ви­ната за тази уродлива и болезнена психология носят висшите класи, които не са изпълнявали предназначението си, първи са изменяли на общата светиня и висшата правда, но това не променя оценката за „пролетарската" психология. В тази психология християнското чувство за вина на всеки човек е замъглено от нехристиянското съзнание на пролетарската обида. Да се чувстваш пролетарий е огромно нещастие за чо­века, болезнено отцепничество, разрив с отечеството и бащи­те, а не възвишено състояние, от което може да се роди висш тин живот. Работникът може и да не се чувства пролетарий и огромна е вината на онези, които го тласкат по пътя на про­летарското самочувствие и самосъзнание. Уродливостта на пролетарската психология и родения от нея пролетарски со­циализъм ярко свидетелства за истината на йерархизма, за благородството и красотата на душевния тип, който живее в органичния йерархизъм. „Буржоазната" психология е обрат­ната страна на пролетарската психология, тя също не е йе­рархична, тя също е откъсната от органичния строй, и също е неблагородна. „Буржоазното" самочувствие и самосъзнание на имотния е също такова ненужно и недобро състояние, как­то „пролетарското" самочувствие и самосъзнание на безимот­ния. „Буржоата" и „пролетария" са близнаци. Тези два типа се пораждат и подкрепят един друг. Оргията на натрупването в капиталистическото общество трябваше да породи социа­лизма. И социализмът има своя отрицателна истина, по-голяма истина, отколкото в демокрацията.

Социалният въпрос е породен не от външни, а от вътреш­ни причини. И той не може да бъде разрешен с външни мате­риални средства. Социалният въпрос се поставя и решава в психична среда и в основата на решаването му лежат едни или други душевни стихии. Само сътрудничеството на класи­те ще създаде здрава душевна атмосфера при решаването на социалния въпрос. Когато той се решава изключително от движения от долу, тогава действат нездрави и злобни душев­ни стихии. Социалното движение е изградено изключително на принципа на класовата борба, култивира не висши, а низ­ши инстинкти на човешката природа. То не е школа на само­отверженост, а школа на користолюбие, не школа на любов, а школа на омраза. Идващите отдолу, изключително класови решения на социалния въпрос разкъсват единството на чо­вешкия род и го разделят на две враждебни раси. Това дви­жение принизява психичния гип на човека. То отрича косми­ческия, тоест йерархичния обществен строй. Това революци­онно решаване на социалния въпрос предполага откъсване от духовните основи на живота, тяхното отричане и презрение към тях. Революционният, класовият социализъм разсъждава и действа така, сякаш не съществува човешки дух и духовен живот, сякаш няма нищо вътрешно, а само външно. Той е страшна абстракция на духовния живот, на истинското съ­държание на живота. В него човек престава да съществува действат само икономически категории.

Движението от горе на долу в решаването на социалния въпрос, йерархично по принцип, признава съществуването на човека и на духовния живот и е насочено към безкористните и благородни инстинк­ти на човешката природа. Това движение признава, че е не­обходимо духовно прераждане на човека и човешкото общес­тво, че социалният въпрос е нерешим само с материални средства, че човешкият род е единен род Божи и има органи­чен йерархичен строеж. Така английското социалистическо движение е от по-висок тип в сравнение с немското или френското социалистическо движение. В него е смекчена класовата борба, в него се осъществява сътрудничеството на класите, в него практическият реализъм се обединява с идеалистичните импулси. Карлайл, Ръскин и християнските соци­алисти са били вдъхновители на това движение. След оргиите на капиталистическото натрупване, след манчестърството господстващите, имотните класи започнаха да осъзнават призванието си и най-добрата им част взе участие в социал­ното реформиране на обществото. И жилото на революцион­ния социализъм бе извадено. Частичният социализъм може да бьде обединен и с консерватизма.

Съпоставянето и сближаването на християнството и соци­ализма винаги ми е изглеждало кощунствено. Сходството на християнството и социализма утвърждават само онези, които остават на повърхността и не проникват в глъбините. А тък­мо там се разкрива пълната противоположност и несъвмести­мост на християнството и социализма, на религията на хляба небесен и религията на хляба земен. Съществува „християнс­ки социализъм" и той е твърде невинно явление, дори заслу­жаващо съчувствие. Самият аз съм готов да призная себе си за „християнски социалист". Но „християнският социализъм" по същество няма почти нищо общо със социализма. Имену­ва се така само по тактически съображения, възникнал е за борба против социализма, бил е реакция на католицизма сре­щу социализма и е проповядвал социални реформи на хрис­тиянска основа. В миналото, в историята на християнството е имало много „социалистически" движения на религиозна поч­ва, но те обикновено са били антицърковни, еретични и сектантски. Всички тези религиозно-социални течения са били пропити от апокалиптични и хилиастични идеи, очаквали са незабавно осъществяване на чувственото хилядолетно царст­во Христово на земята и се опитвали насилствено да го уста­новят. Всички тези християнско-социалистически течения са забравяли, че царството Божие идва незабележимо и че царс­твото Христово е от друг свят. Епохата на Реформацията твърде богата на такива движения, които смесват християнс­твото със социализма. Ала горчиви са плодовете на това смесване. Примерът на хилиазма, основан на смесване на християнството със социализма, би могъл да бъде страшно предупреждение. Религиозната лъжа на подобен род хилиазъм вече отдавна е разобличена. Йоан Лайденски, някога ос­новал небесния Йерусалим на земята, е осъществил хилядо­летното царство Христово. И оня ад, който донесе този небе­сен Йерусалим, онези насилия, кръв и злоба, с които бе съп­роводен, би трябвало да накарат всички религиозно чувстви­телни хора да се замислят.

Опитите да се създаде царство Христово на земята, сред старата природа, без да се преобра­зи човекът и светът, винаги са били и ще бъдат начин за съз­даване на земен ад, а не на земен рай, страшна тирания, коя­то смазва човешката природа. Не може да се превземе с на­силие царството Христово и да се вмести в старата природа, докато пришествието на това царство означава преобразяване на старата природа и благотворен преход от царството на насилието в царството на свободата. Смесването и отъждествяването на християнството със социализма, със земното цар­ство и земното благополучие е преживяване на еврейската апокалиптика, явление на иудаизма на християнска почва. И не случайно Маркс е бил евреин. Това е явление на еврейска­та апокалиптика, на еврейския хилиазъм в късния час на ис­торията, в атмосферата на атеистичния и материалистичния век. Това е разобличение на антихристиянската природа на еврейската апокалиптика, на еврейските апокалиптични очаквания. Старата еврейска апокалиптика е революционна и антиисторична. На нейна почва се вдига въстанието на зилотите. Апокалиптичният дух се е различавал от пророческия дух, който не е бил революционен и е бил пропит от истори­зъм. И новата социалистическа еврейска апокалиптика е съ­що революционна и антиисторична. Трябва да се проникне по-дълбоко в антихристиянската природа на социализма. Со­циализмът като световно явление има религиозно-иудаистични извори. В него действат същите начала, в името на които Христос е бил отхвърлен от евреите. Еврейският хилиазъм, изпълнен с надежди за чувствено царство Божие на земята и очакване на месията, който да осъществи земното царство и земното блаженство на еврейския народ, не приема тайната на Голгота, несъвместим е с явлението на Разпнатия Месия.

Еврейският народ в нагорещена апокалиптична атмосфера е очаквал не християнския Месия, а социалистическия месия, не християнското хилядолетно царство, а социалистическото хилядолетно царство. Съблазните на социализма, съблазните на земното царство и блаженството без жертвата на Христос и Разпятието, без преминаването през Голгота, доведе към отхвърлянето на Христос и неговите мъки на кръста. Тук се завърза възелът на световната история. Тук се определи тра­гичната съдба на еврейския народ като ос на световната исто­рия. Въпросът за социализма по-интимно и дълбоко е свър­зан с еврейския религиозен въпрос, отколкото го виждате всички вие, общественици-рационалисти. Ако демократично­то движение в света буди религиозна тревога, още по-голяма религиозна тревога буди социалистическото движение. В проблема на социализма има религиозна дълбочина, това е един от крайните проблеми на човешката история, които ни водят към апокалипсиса. Социализмът има много стари, древни корени, не само социални, но и религиозни. Но едва във върховете на историята, когато се оголват всички проти­воречия на човешкото битие, се оголва и природата на социа­лизма, разкрива се неговият дух. Социализмът претендира да бъде не само социална реформа, не само организация на сто­панския живот, но и нова религия, която идва да смени рели­гията на Христос. Днес социализмът навлиза в света с рели­гиозни претенции, той би искал да бъде все и вся, той изиск­ва към себе си религиозно отношение. Религията на револю­ционния социализъм приема и трите изкушения, отхвърлени от Христос в пустинята, и върху тях иска да изгради своето царство. Той иска да превърне камъните в хлябове, иска спа­сение чрез социално чудо, иска да царува в този свят. Социа­лизмът е устройство на човечеството на земята без Бог и сре­щу Бога. Това пророчески разбираше Достоевски. Социализ­мът е изграждане на вавилонска кула. Той завършва делото, започнато от демокрацията, делото на окончателното рацио­нализиране на човешкия живот, на изтласкване от него на всички тайнствени, свръхчовешки и божествени сили. Социа­лизмът се стреми да превземе по-широко и дълбоко човеш­кия живот от демокрацията. Той претендира да създаде един пълен и цялостен нов живот. Христос донесе на света не мир, а меч. Той раздели хората по дух. Социализмът също носи на света не мир, а меч.

Той разделя хората по икономи­ческо положение. Той не признава съществуването на духа. Не признава съществуването на човека. Той подменя човека с икономическа категория. Религията на социализма е човекоубийство. Тя започва с отрицание на богосиновността на човека. В основата и лежи опитът на въстаналия роб, а не на сина, чувство на стаена обида. Възроденият от нищото иска да бъде бог. Социализмът е царство на хората от нищото, ко­ито са си въобразили, че са богове. Християнското осъзнава­не на своята богосиновност от човека не може да доведе до социализъм. Това благородно осъзнаване е несъвместимо с класовата омраза. Социализмът посяга върху свободата на човешкия дух, върху неговото първородство. Обещава на чо­века блаженство заради отричането от първородството. Той обещава съвършена рационализация на обществеността срещу отричане от мистичните основи на обществеността. И прав бе оня джентълмен с ретроградна и присмехулна физиономия у Достоевски, който искаше да изпрати по дяволите цялото социално благоустройство и да поживее както му душа иска. Царство божие на земята, във физическата наша природа, при нашето робство, грехове и пороци е невъзможно и само­то желание да го утвърдим в тези условия е безбожно жела­ние. Трудно ви е да проумеете, че самото желание да устано­вите царство Божие на земята може да бъде безбожно жела­ние. Но е необходимо да го проумеете. В това принудително царство Божие на земята ще действа не Христовият, а антихристовият дух. Революционният социализъм е една от антихристовите съблазни.

Вашият социализъм е принудителна добродетел и прину­дително братство. Тъкмо затова е противен той, тъкмо затова е естетически и нравствено отблъскващ. Вашият революцио­нен социализъм не признава основната християнска истина, че братството между хората може да бъде само плод на сво­бодна любов, само висше духовно процъфтяване на човешко­то общуване. Докато вие искахте насилствено да принудите хората към братство. Идеята на братството вие взехте от християнството, откраднахте я и безсрамно я използвате, без да имате някакво право за това. Братството между хората е възможно само в Христос и чрез Христос. Братството между хората не може да бъде естествено природно състояние на хората и човешките общества. В природен смисъл човек за човека не е брат, а вълк и хората водят ожесточена борба един срещу друг. В природен смисъл тържествува дарвинизмът. Вашият социализъм изхожда от тази природна борба и в най-ожесточена борба иска да утвърди братството на земята. Целият ваш социализъм е прояден от вътрешни пороци и бо­лести. Върху злото и чрез зло той иска да утвърди своето добро. Искате да утвърдите братството между хората не чрез Христос, не чрез благодатна любов, а чрез ненавист и насъскване на една класа срещу друга. Вие безнадеждно смесвате братството с групирането и обединяването на икономически­те интереси. Никога, никога във вашето царство човекът ня­ма да стане брат за човека, той може да стане само „другар". Но какво общо има „другарят" (естетически низка дума) с брата? Цялото различие между социализма и християнството е в това различие между „другаря" и брата.

Братът почита в брата човека, образа и подобието Божие, братът се съединя­ва с брата като деца на един баща. Братството предполага об­що отечество. И онези, които не познават бащите си и се от­казват от тях, не могат да бъдат братя. Другарят почита в другаря не човека, а класата, икономическата категория, другарят се съединява с другаря по общност на материалните интереси. Другарите не помнят своето бащинство, не искат да знаят единния отец, те са блудни синове. Вашата социа­листическа категория „другар" означава огромно презрение към човека. Вашето „другарство" окончателно разделя чо­вешкия род на два враждебни лагера и признава всичко за позволено спрямо враждебния лагер. Вашата религия обеди­нява и разделя по материални интереси. Може ли да има не­що по-враждебно на духа на християнството? Наистина чудо­вищно е всяко сближение на социалистическото другарство и християнското братство. Социалистическото „другарство" иска да превърне света в търговско-промишлено предприя­тие, в което всички са обединени от едни материални интере­си и нямат основание да водят помежду си материална борба. Християнското братство си поставя други цели, които нямат нищо общо с търговията и с обединяването на материални интереси. Вашият социализъм с неговия долен, духовно пле­бейски „другарски" идеал още веднъж показва, че братство­то е невъзможно в естествен вид, че то е възможно само в благодатен вид.

Братството е невъзможно извън Христа, из­вън Христовата благодатна любов. Безобразни и престъпни са всички ваши опити да откраднете от Христа принадлежа­щите му съкровища, без да приемете самия Христос, като отхвърляте самия Христос. Братството без Христа е робство, насилие, тирания. Само с Христос братството е царство на свободата. Братството без Христос, без божествена любов е принудително другарство, пробудено за живот от материал­ното насилие. Неблагодатното братство е страшно, то е смърт за човека, смърт за човешката личност. Чрез любовта Христова се утвърждава всеки човешки лик в неговата единственост. Братството в Христа е съединение на личностите. Братството без Христа, другарството е безлично съединение, в него не могат да се различат ликовете. Крайният и оконча­телният социализъм е крайно и окончателно отричане на чо­вешката свобода. Аз мога да бъда принуден да се отнасям с уважение към достойнството и правата на всеки човек, от мен може да се иска да призная гражданина във всеки човек, но никой и нищо на света, дори самият Бог не може да ме принуди да се отнасям положително към братството, да иска от мен братско отношение към онези, които не съм избрал и обикнал. Това е въпрос на лична свобода, която няма да ви отстъпя за никакво благо на света. Аз си запазвам правото на дистанция и признавам дистанцията за необходима в приро­дата. Не можете да ме принудите към по-голяма близост, към по-голяма любов към друг човек, отколкото аз самият свободно бих пожелал и избрал. Вашият социализъм иска да ме принуди към това и аз презирам насилническите му домогвания. В политическо отношение признавам гражданство­то, в религиозно — признавам братството. Но изцяло отричам другарството като уродливо смесване на различни аспекти, като уродлива претенция на социалната категория да играе религиозна роля и да подмени религиозната категория.

Съществуват различни преходни форми на социализма. Някои от тях могат да изглеждат религиозно невинни. Но за да се разкрие истинската природа на социализма и да излязат наяве лъжата и злото, които той носи на света, трябва да се разгледа крайният социализъм, крайният колективизъм. Ва­шият краен колективизъм е най-страшното, което може да очаква човека и човечеството. Никой никога не си е предста­вял достатъчно конкретно този краен колективизъм. Макар че не е зле да си спомним, че в утопията на Томас Мор хора­та не могат да пътуват свободно, както и в съветската репуб­лика, и в учението на Кабе се допуска само един правителст­вен вестник. Само руската революция си въобразява, че ще представлява рая на колективизма. Но мнозинството от вас, социалистите, е неспособно да осъзнае границите на своите стремежи и въжделения. Мнозинството от вас, социалистите, е настроено еклектично и смесва различни начала. Самите вие не знаете какъв е вашият дух. Вие сте оръдие на нечо­вешки, човекоунищожителни сили. Крайният колективизъм е обобществяване на човека без остатък, на цялото му тяло и цялата му душа. Колективизмът не иска да остави нищо за индивидуална собственост на самия човек.

Той иска да под­чини всичко в човека на всепоглъщащата си власт. Колекти­визмът в своята крайна лъжерелигиозна форма се мъчи да обсеби целия човек. Никоя държава, дори най-тираничната и деспотична, не е имала такива претенции. Много неща в чо­века са оставали свободни и индивидуални, нерегулирани и нерационализирани дори при най-страшната тирания. Всяка държава, колкото и деспотична да е нейната форма, е приз­навала човека като индивидуално същество, осъзнавала е своите граници. Държавата може да потиска човека, дори да го изтезава, но тя нз се стреми насилствено да организира съ­вършения човек и съвършеното човечество, да насажда при­нудителни добродетели. Затова тя е давала на човека въз­можност да диша свободно. На света няма нищо по-страшно от насилствената добродетел. В името на човешкото достойн­ство и свободата на човека, в името на възвишената му при­рода трябва да му се даде известна свобода на греха, свобода за избор между доброто и злото. Ако някога е съдено колек­тивизмът да се осъществи в окончателна форма, човешката свобода ще бъде окончателно унищожена. Ще станат общест­вени и социализирани човешкият дух и човешкото тяло, а не само материалните оръдия за производство. Обобществяването и социализацията ще тръгнат все по-напред и по-надълбоко. Този съдбовен процес ще бъде неизбежен, от него няма да има спасение.

Този процес не може да се ограничи с мате­риалната страна на живота. Напразно искате да намерите ус­покоение в съображенията, че ще бъде принудително обоб­ществена материалната страна на живота, докато духът ще стане все по-свободен. Тъкмо това е дълбоката лъжа, най-го­лямата лъжа на света. Вие започвате оттам, чс обобществявате човешкия дух и убивате личността. С това обобществяване на духа искате да създадете духовна лъжесъборност. Лъжлива е вашата съборност, защото истинската е дадена на църквата Христова, тя отдавна е открита за човешката душа. Истинската духовна съборност обхваща човешката личност и човешката свобода, докато вашата не търпи човешката лич­ност и човешката свобода. Вашият принудителен колективи­зъм унищожава всяка материална база на свободната духовна култура. Всички материални средства, без които е невъзмож­на никаква проява и въплъщение на духовната култура в на­шия грешен свят, вие искате да изтръгнете от индивидуална­та сфера и свободното обръщение и да ги предадете на ва­шия Левиатан. Свободният индивидуален почин под никаква форма вече не би бил невъзможен. Средствата и оръдията за изразяване и въплъщаване на духовния живот ще притежава само държавата, централизираната комуна, колективът. Те ще останат извън обсега на личността и свободното обедине­ние на личностите, което си поставя цели, неугодни на цент­ралния и управляващия колектив. Ще стане невъзможно дори свободното издаване на книги, вестници и списания, защото цялото печатно слово ще се намира в ръцете на централния колектив и ще обслужва неговите интереси и цели. Ще бъде възможен само „пролеткултът", а не свободната култура. Ще се запази само свободата на невъплътения дух.

Вие смесихте сферата на правото и сферата на моралаг и върху отъждествяването на тези две сфери искате да издигнете вашия принудителен колектив. Това съблазнително смесване носи огромна заплаха за човешката свобода. Правото е прину­дително начало, което защитава и охранява човешката свобода. То предполага, че е възможно съжителство и общуване ча хора дори и в случаите, когато хората са грешни и зли, когато са на­силници и користолюбци. Човешкото общество не може да бъ­де изградено върху любов като задължително и принудително начало. Любовта между хората може да бъде свободен свят на човешкото общуване, само благодатен негов аспект. Задължителната и принудителната любов е чудовищно противоречие и поругаване природата на любовта. В природен аспект човешко­то общество трябва да има задължителни и принудителни осно­ви, които не допускат хаотично разпадане. Човешкото общест­во в този грешен свят, в тази стара природа трябва да бъде уп­равлявано не само от любовта, но и от закона. И в закона, в правото действа божествена енергия. Онези, които допускат за човешкото общество само началото на любовта и отхвър­лят всяко друго начало, отричат християнската любов и я подменят с някаква друга принудителна нехристиянска лю­бов, със страшна любов поради своята неблагодатност. Вър­ху такава неблагодатна любов е искал да изгради човешкото общуване Лее Толстой. Всички вие, колективисти, искате да приковете хората един към друг, макар вътрешно те да не са имали нищо общо и дори да са се мразели. Вие искате да об­вържете хората с необходимостта и общите интереси. Ваша­та социалистическа любов е желязна необходимост и зла при­нуда, а окфазнсго ви право е защита на човешката природа, ка нейния свободен избор. Вие не искате да оставите нищо за човешката свобода и свободната човешка любов. Вие не само смесихте правото с морала, вие смесихте също частното пра­во с публичното право. И това означава, че вие смесвате сво­бодата с необходимостта и подменяте свободата с необходи­мост. Вие искате принудителна необходима свобода. Вие не допускате свободата на избора не. защото човекът при вас става съвършен и защото искате да го усъвършенствате, а защото човекът за вас не съществува във вътрешната му «рирода, той е само рефлекс на икономическата необходи­мост.

Лъжата е заложена в основите на нравствения патос на со­циализма. Лъжата съблазнява сантименталните хора. Социа­листическите декламации за богати и бедни в повечето слу­чаи са лъжливи в основата си. Нравственият патос на социа­лизма е смес от лъжлива чувствителност и афектирана състрадателност с жестокост и злобна отмъстителност. Сантимен­талността често води до жестокост. Това е закон на душевния живот. Социализмът в своето нравствено устройство е санти­ментална жестокост и жестока сантименталност. Субективно-нравствената, емоционално-страстната страна на социализма е най-грозна и лъжлива. Тъкмо тя заплашва да превърне чо­вешкия живот в ад. Обективната, научната, интелектуалната страна на социализма е по-неутрална и невинна. Моралът на социализма, доведен до фанатизъм, импониращ на мнозина, е най-безбожната и страшната му страна. Спасението от този безобразен, човекоубийствен морал трябва да се търси в па­тоса на обективността, в познавателното смирение пред необ­ходимостта и закономерността на социалния процес. Патосът на обективността би смекчил вашите разярени души, би при­тъпил злобните ви чувства. Вие живеете в нездрава и напрег­ната душевна атмосфера, в която класовата омраза се наже­жава до бяло. Цели класи ви се струват злодейски и предиз­викват у вас злобни чувства. Това злодейство на цели общес­твени класи утвърждава и тъй нареченият „научен социали­зъм" и въпреки научната страна на своето учение той възлага големи надежди на подклаждането на злобни чувства у други­те класи. Лъжата лежи в първоосновата на вашето разбиране за произхода на социалното зло и неравенство. Нравственият патос на социализма се зароди у вас от онова лъжливо съзна­ние, че социалната неправда, бедността, страданията идват главно от злата воля на господстващите, имотните класи. То­ва обичате да повтаряте и тогава, когато сте привърженици на „обективния", „научния" социализъм. Но такава злоупот­реба с нравствените категории в разбирането на социалната действителност води до нравствено извращение и безнравст­веност. Нередно е да се търси злата воля на хора и цели кла­си и там, където действат причини от обективен характер, където природната необходимост поставя своята желязна ръ­ка. Вие злоупотребявате с нравствените категории в социал­ния живот и отричате напълно нравствената отговорност и вменяемост на човешката личност. Това съчетание от краен морализъм със съвършен аморализъм създава нездрава ду­ховна атмосфера.

Съществуват обективни основи на обществеността, дълбо­ко заложени в природата, в устройството на космическия жи­вот. Общественият строй не зависи от злия произвол на едни или други обществени класи. Обществото е природно явле­ние и неговата закономерност е свързана със закономернос­тите на природата. Благодатното общество, което побеждава природната закономерност, принадлежи на други измерения, то е четвъртото измерение на обществото в сравнение с три­те му измерения, в които протича закономерният социален живот. Но обществото на трите измерения има обективни природни основи и в тях трябва да се търси обяснението за страданията и нещастията в нашия социален живот. От по- дълбока гледна точка самата обективна необходимост в об­ществения живот има духовен и морален смисъл. В него действа божествена правда, пречупена в тъмната и греховна природа. Корените на човешките беди и човешката нищета са заложени в греховната природа на човека и на света. Гре­ховната природа е подвластна на суровата закономерност. В царството на свободата може да влезе само преобразената и възродена природа, не само природата на един човек и чове­чеството, но и на целия свят, на целия космос. Пред човека е поставена трудната задача да победи природата и да обуздае стихийните й сили, да ги регулира за висши космически це­ли. Бедността и нищетата на човешките общества се дължат преди всичко на това, че не могат да бъдат победени и обуз­дани стихийните природни сили, на зависимостта от тези сти­хийни природни сили Марксизмът от обективно-научна глед­на точка учеше, че цялата социална структура на общество­то, с класовите различия и неравенства се определя от състо­янието на производителните сили, от степента на победата над природата, от добитите вече материални ценности и бо­гатства. Но марксизмът е вътрешнопротиворечиво учение, обективно-научната страна в него се сблъсква със субективно-класовата, с която е свързан революционният и моралният патос на социализма.

Във философията на социализма бушуват две стихии: в едната от тях класовият момент побеждава обективния и в продължение на цялата история еднакво личи правдата във въстанието на безимотните и злото в самото съществуване на имотните, в другата — обективният момент е по-силен от кла­совия и в различните исторически епохи се признават за прогресивни различните класи, които поставят пред себе си различни задачи. Фактически революционният социализъм винаги се движи и вдъхновява от първата стихия, той съчувс­тва на всякакви въстания на масите, на всякакви бунтове на простолюдието и във всички времена еднакво осъжда и прок­лина издигнатите класи, имотните и културните слоеве. През цялата история той провежда линия, разделяща човешкия род на две раси, на две царства — „буржоазия" и „пролета­риат". В марксизма се смесват двете стихии на социализма. Но при революционните социалдемократи преобладава това застъпничество на „пролетариата" през цялата история, признаването му като революционно прогресивна класа и ом­разата към „буржоазията" като класа на потисници и винов­ница за социалните злини. Историята на социализма на Кауцки е написана в този дух. Прогресивната и революционната роля на „буржоазията", за която учеше Маркс, не буди ни­какво положително морално отношение към себе си. Реши­телно на друга гледна точка стои Ласал, който с няколко гла­ви се издига над социалистическата умствена среда и който трябва да бъде признат за най-добър от социалистите. Ласал признаваше, че в различните исторически епохи различните класи са носители на световната прогресивна „идея", че но­сител на тази „идея" е било третото съсловие, а сега четвър­тото съсловие е неин носител. Затова Ласал твърде високо оценява историческата роля на буржоазните класи и осъжда въстанията на трудещите се класи, несъответстващи на „иде­ята" на историческата епоха, например селските войни от епохата на Реформацията. Руските социалисти са неспособни да погледнат от историческа гледна точка, на тях им е чужд духът на Ласал. Те са върли моралисти и морализмът им твърде често преминава в морален идиотизъм.

Това е проблемът, върху който вие рядко се замисляте и който отблъсквате със своя извратен морализъм. Но дали со­циалното неравенство е не само необходимост и закономерност, но и благо, добро и истина? Защо признахте за нравст­вена аксиома, че социалното неравенство е зло? На известна степен на развитието на материалните производителни сили неравенството дава максимум блага, максимално удовлетво­рява потребностите на народа. Уравниловката би довела до обедняване, до намаляване производителността на труда, до унищожаване източниците на народното богатство и за изх­ранването на народа. При невисоко равнище на материалното развитие, когато човек още недостатъчно е овладял стихий­ните природни сили, социалното неравенство, формирането на привилегированите и имотните класи е единственото спа­сение, това е благо и за неимотните, за народните маси. Фак­тът на съществуване на малоброен слой имотни и богати сам по себе си не може да бъде извор за социални злини и беди.' Да се твърди това означава лъжливо да се оперира с катего­рията количество. Отнемането на материални средства от то­зи малоброен слой не може да промени съществено положе­нието на народните маси, на огромните количества. За обога­тяването и подема на материалното благосъстояние на маси­те, на големите количества, е необходимо не обедняване на малкото количество, а ръст на производителността, развитие на материалните производителни сили. Социалният въпрос е реално разрешим преди всичко по пътя на производството, а не на разпределението. Равнението по низшите, за каквото настояват мнозина от вас, е разгром на човешката култура, намаляване на жизненото равнище. Социализмът на бедност­та е най-страшният социализъм. Събитията след световната война доказаха, че социализмът е рожба на бедността, а не на богатството.

По-поносим би бил социализмът на богатст­вото, социализмът на излишъците. Когато фанатиците на ре­волюционния социализъм настояват, че е по-добре всички да са бедни, отколкото да съществува привилегирована шепа имотни, които имат възможност да поддържат по-високо кул­турно равнище, техният морализъм се ръководи от обоготворена завист и отмъстителност. Защото здравото морално съждение трябва да признае, че е но-добре малцина да бъдат на по-високо културно равнище, отколкото всички на ниско равнище. Неравенството е условие за развитието на култу­рата. Това е аксиома. И остава недоказано защо равенството е морално по-високо от неравенството. А може би неравенст­вото само по себе си е истина и благо и към него трябва да се стремим? И в царството Божие ще има неравенство. С не­равенството е свързано всяко битие. Не бива да има на света бедни и гладни, за всички трябва да е осигурено човешко достойно съществуване. Но това не изисква равенство. В са­мото отричане основите на социалния строй в името на спра­ведливостта има религиозна лъжа, която поражда зли чувст­ва. Не ни е съдено да знаем защо един е богат, а друг — беден, защо ни се стоварват различни изпитания. Хората не би­ва да мислят, че са по-справедливи от Бога и могат да попра­вят несправедливостта на съдбата. Революционната борба за справедливост поражда омраза. Не борбата за справедливост, а любовта трябва да ни ръководи, когато помагаме на бедни­те и страдащите. А за излишната любов няма граници. Не борбата за отвлечена справедливост, а творческият инстинкт трябва да ни ръководи при социалния градеж.

Христос учеше, че е по-лесно камилата да мине през игле­но ухо, отколкото богатият да влезе в царството небесно. За мнозина, външно приобщени към християнството, но не при­общени към тайните на християнската религия, това звучи почти социалистически. Вие, социалистите, обичате да злоу­потребявате с Евангелието и си спомняте за него, когато то ви е нужно за вашите нерелигиозни и антирелигиозни цели. В това позоваване на евангелските текстове, в тези нерелигиоз­ни тълкувания на текстовете има нещо грозно и кощунстве­но. Думите на Христос за богатите имат противоположен смисъл на този, който бихте искали да вложите в тях. За все­ки, който вътрешно, а не външно подхожда към тайните на живота, трябва да е ясно, че Христос е бил загрижен за съд­бата на богатите, за душата им, когато е говорил, че е труд­но, много трудно да влязат в царството небесно. Искал е да каже, че богатите лесно стават роби на материалния свят, на материалните неща, че са лишени от духовна свобода и това затруднява влизането им в царството небесно, в царството на свободните души, обикнали Бога повече от целия свят и от всичко на този свят. Христос е искал да освободи духовно бо­гатите, да ги спаси за вечността, да спаси всички човешки души. Той е дошъл на този свят за всички, еднакво за бедни­те и за богатите. И когато е говорел, че е трудно богатите да влязат в царството небесно, е имал предвид не материалните интереси на бедните, а духовните интереси на богатите. Той е разкривал абсолютното значение на всяка човешка душа не­зависимо от социалното и положение. За него не е могло да има избраници и отхвърлени по социално положение. Социа­листическите брътвежи за богатите са право противополож­ни на християнството, те са проникнати от омраза към бога­тите и завист към тях. Социалистите искат да затруднят и влизането на бедните в царството небесно. Думите на Хрис­тос са насочени към вътрешния човек, към човешката душа. Думите на социалистите са насочени към външния човек, към материалната обвивка на човека. В тях винаги се долавя непознаване на вътрешния човек. Христос е учил за благо­датната, блажена, божествена бедност като висша свобода и красота на духа. Тя е достъпна за малцина. Клетникът божи — свети Франциск Асизки до съвършенство е изградил този образ на красотата на бедността. Но какво общо има това със социализма? Христос е учил, че бедните имат духовни пре­димства пред богатите, че те са улеснени при влизането в царството Божие. Социалистите пък постоянно повтарят за огромните предимства на богатите, завиждат на тези предим­ства, искат да им ги отнемат и да ги дадат на бедните. Хрис­тос е учил да даваме своите богатства. Социалистите учат да се отнемат чуждите богатства. Христос е призовавал да се нахрани гладният и да се даде последната риза. Това трябва да е акт на прекомерна любов. Това е обръщение на Христос към вътрешния човек, към глъбините на човешката душа. Това не е рецепта за външно социално устройство, за което в Евангелието не се споменава. Социалистите не призовават да бъде нахранен гладният и дадена последната риза на ближ­ния. Те се обръщат към външния човек.

Те призовават глад­ния да отнема насилствено. Те внушават на бедния мисълта, че богатството е прекрасно, че съдбата на богатия е завидна и с това отравят клетото му сърце. Христос е искал да няма гладни, всички да бъдат нахранени, всеки да има риза. И християнското отношение към живота изисква грижа за глад­ните, за нещастните, за безправните. На страшния съд Хрис­тос ще иска отговор от всеки от нас за съдбата на гладните, нещастните и безправните. И богатите ще бъдат затруднени да дадат такъв отговор. Но колко различен е този Христов дух от социалистическия дух! Христос откри вечната истина за духовното устройство на човека, а не временната истина за социалното устройство на обществото. Цялата евангелска проповед на Христос дори предполага съществуване на собс­твеността и социалното неравенство и без да засяга социал­ния строй, определян от сложни природни и исторически ус­ловия, учи на вечната истина на любовта и самопожертвованието. Социалистите искат да направят невъзможни и ненуж­ни християнските добродетели на любовта, жертвата и мило­сърдието. Велика е мъдростта на християнството, за която абсолютната ценност на човешката душа не зависи от соци­алното положение и се утвърждава във всяка историческа обстановка. Господарят и робът могат да бъдат братя во Христа, запазвайки своето социално положение. Християнст­вото държи душата на господаря и душата на роба да бъдат абсолютно равноценни пред Господа, господарят да почита в роба образа и подобието Божие. Но то не призовава към со­циална революция, не учи, че еди кой си обществен строй е еднакво задължителен за всички времена. Апостол Павел е учил, че робът, оставайки в същото социално положение, мо­же да бъде съвършен и да върви по пътя на Христа.

На цър­ковното християнство са съвършено чужди социалнореволю ционните елементи, такива елементи е имало само в еретич­ните и сектантските движения. Християнството е имало ог­ромно значение за унищожаването на робството в света, но действието на християнството в това отношение е било ду­ховно, а не социално, вътрешно, а не външно. Християнство­то признава, че всички социални промени се определят от особена закономерност, че историческата приемственост не може да бъде отменена и премахната във външния аспект на живота. Социалният въпрос има своята техническа страна, своите научни методи, своята материална обусловеност. За разлика от сектантството мъдростта на вселенското христи­янство признава всичко това. Окончателното излекуване от социалните злини и страдания е възможно само в космичес­ката хармония, само в царството Божие. Преди това са въз­можни само относителни степени. Социалният въпрос е не­разрешим, разрешими са само социалните въпроси. Христи­янското добро е свободно и затова предполага известна сво­бода на злото.

Идеологията на социализма е идеология на материалния, некачествения труд. Тя е враждебна на духовния и качестве­ния труд. И би било погрешно да се твърди, че социализмът е защитник на труда в неговата цялост, труда като световно начало и представлява идеята за труда. Социализмът предс­тавлява механичния, некачествения материален труд и отри­ча творческата природа на труда. Проблемът за труда като творчество по никакъв начин не интересува социалистическо­то съзнание, той се намира извън неговия кръгозор. В това отношение социализмът е робски подчинен на омразното му буржоазно капиталистическо общество и е безсилен да се из­дигне над него. Социализмът обоготворява пролетариата, но не изпитва уважение към труда. Материалистическата приро­да на социализма му пречи да разбере религиозната природа на труда. Освобождаването на труда в рамките на социалис­тическото съзнание е освобождаване от труда. Идеологията на труда преминава в идеология на враждата към труда, ос­новаваща се на завист към онези, които са свободни от труда. В патоса на социализма липсва задължителността на труда. И социалистите биха искали да призоват към труд буржоаз­ните класи само от чувство на злоба и възмездие. Отношение­то на социализма към труда разобличава отрицателната му рефлекторна природа, зависимостта му от това, на което той е реакция. Социализмът внесе в света идеите за облагородя­ване на труда и повишаване на неговия творчески и качест­вен характер. Той се обосновава върху абстракция на мате­риалния труд, върху чудовищната уравняваща абстракция на количеството труд.

Социализмът не желае да се занимава с качеството на труда, той го презира. Но трудът има свои све­щени права, неразделни от свещените му задължения. Когато капиталът отрича свещеното право на труд и го потиска, то­гава той е злото начало и срещу него трябва да се води бор­ба. Капиталът е необходимо начало в стопанския живот, без което трудът не може да се разгърне, но той може да се пре­върне в самоцелно отвлечено начало и тогава изпада от орга­ничната йерархия. Социализмът иска да представлява труда, изпаднал от органичната йерархия и превърнал се в отвлече­но начало. Съществува качествена йерархия на труда. Све­щен е само оня труд, който се намира в тази качествена йе­рархия. Това добре е знаел Платон. Това е знаел и Ръскин в по-ново време. Но това не го знаят социалистите. Материа­лен труд като абстрактно количествено начало не съществу­ва. Това е фикция, върху която Маркс е изградил толкова много неща. Трудът има духовна основа. И производител­ността на така наречения материален труд зависи от духовно­то състояние на човека. Дисциплината на труда е духовна дисциплина. В края на краищата тя има религиозна основа. Без религиозна основа, без духовна дисциплина трудът се разлага, разпръсва се и стопанският живот се превръща в купчина смет. Вашият материалистически социализъм е без­силен да се справи с проблема за дисциплината и организаци­ята на труда. Дисциплината и организацията на труда може да бъде само йерархична. И тук вие се сблъсквате с едно унищожително за вас противоречие. Вие си представяте со­циалистическото общество като трудово общество. Но не е по силите на материалистическия социализъм да организира труда, той го дезорганизира поради това, че отрича йерар­хичното устройство на труда. Той разрушава духовните осно­ви на труда.

В самото си зараждане социализмът е въстанал против разделението на труда, но разделението на труда е ос­нова на човешкото общество и човешката култура, основа на трудовата дисциплина и качествената йерархичност на труда. Пренебрегването разделението на труда е пренебрегване на обществения космос, край на качествената култура. Количес­твеното изравняване на труда е обида за добрите и подбор на негодните, отрицание и ликвидиране на способностите и да­рованията, на опита и образованието, на призванието и гени­алността. Напразно някои от вас, по-свободолюбивите, смя­тат, че пълното материално еднообразие, свеждането на вся­ко качество до количество, може да освободи място за духов­ното разнообразие, за качествените различия в духовния жи­вот. Не съществува абстракция в материалния живот и абст­ракция в духовния живот. Всичко е свързано и преплетено в обществения космос. Колкото и да се отмятате, вие сте при­нудени да признаете ръководната роля на материалния труд и да отричате всяка самостоятелност на духовния труд. Вие презирате духовния труд и неговите представители. Искате да го подчините на материалния труд. Ча вас това са две абс­тракции и вие бихте искали да подчините окончателно едната от тях на другата И затова социализмът е страшен не само за капитала, той е още по-страшен за духовния труд, за твор­чеството, тоест в края на краищата за човешкия дух. Ва­шият социализъм е въстание на материята против духа, разпра на материята с духа. „Буржоазното" царство на капи­тализма също е било царство на материята, унищожаваща духа, и вие сте негови следовници, наследници на това царст­во, потисници на духа.

Вашата идея за световна социална революция, zusammenbruch' а на капиталистическото общество, представ­лява чудовищно смесване на научни и социално-политически с религиозни идеи. Скокът от царството на необходимостта в царството на свободата, за което учиха Маркс и Енгелс, е преход от историческия процес към свръхисторически про­цес, апокалипсис на световната история. Социални револю­ции в смисъл на световна катастрофа, която да започне нова историческа ера, никога не е имало и не може да има. Соци­алният процес по своята природа е молекулярен процес. В природно отношение той може да бъде само еволюция, а не революция. Социалните процеси нямат нищо общо с полити­ческите coup d'etat, със свалянията на властта, които се из­вършват за един ден, със заговорите, въстанията и въоръже­ните стълкновения. С щикове и оръдия не могат да бъдат променени икономическите отношения, да бъде създаден нов обществен строй. Това е валидно и по отношение на социал­ните контрареволюции, а не само революции. Социалното развитие предполага нарастваща власт на човека над приро­дата, ръст на икономическата производителност и нравствено изменение на отношението на човека към човека. Тези иконо­мически и нравствени процеси не напомнят революции и ка­таклизми. Обективнонаучната страна на марксизма води до отрицание на идеите на световната социална революция. И ако марксизмът все пак призоваваше към социална револю­ция и вярваше в нея, то е само защото е бил не само наука, но и вяра. Имал е не само социални, но и религиозни, лъже- религиозни претенции. Очакването на социална революция е измамно религиозно очакване, подмяна и самоизмама. Рево­люционният социален максимализъм винаги се основава на смесване на относителното и абсолютното, социалното и ре­лигиозното, на средствата и целите. В природен аспект в ис­торическата действителност трябва да се утвърждава плура­ лизмът на средствата.

Решаването на социалния въпрос в границите на трите измерения на този свят може да бъде сложно и относително. „Социалната революция" е възможна само като процес на разложение. Социалният реформизъм, насочен към защита интересите на труда и трудещите се, трябва да бъде съгласуван и с историческата приемственост и традициите, и с изконните права и свободи на човека. Не­обходимо е съчетаване на свободната индивидуална инициа­тива, на свободното обществено коопериране и държавното регулиране. Това означава, че социалистическото начало в неговата относителна и частична истина трябва да бъде съг­ласувано с другите начала, консервативни и либерални. Со­циалното реформиране на обществото, регулирането на про­изводството, организацията на труда трябва да бъдат съгла­сувани с началата на частната собственост. Защото началото на собствеността е неразделно свързано с началото на лич­ността. Началото на собствеността има дълбоки религиозни и духовни основи. То се крие в духовната свобода на човека, в неговата органична, духовна връзка с прадедите и потомците. Но с началото на собствеността могат да бъдат свързани най-ужасни злоупотреби, то лесно се превръща в оръдие на чо­вешката корист и алчност, то може да се превърне в оръдие за потисничество. Началото на собствеността не е висше и абсолютно начало, то трябва да бъде подчинено на висшите начала, да бъде ограничено.

Самодържавната, отвлечено са­моцелната собственост извършва страшни опустошения в чо­вешкия живот, тя става вампирично начало. И тогава в соци­алното въстание има известна истина. Собствеността трябва да бъде вътрешно одухотворена и тогава е оправдана, има своя мисия. Тя представлява едно от вечните начала на чо­вешкия живот. На духа на користолюбието, алчността, егоиз­ма, на духа, обзет от жажда за наслади и съблазнен от безв­кусен разкош, трябва да се противопостави друг дух. Необхо­дима е духовна борба с „буржоазния" дух. Не е по силите на социализма да победи този „буржоазен" дух, защото самият той е пропит от него, той е негова рожба. И никога, никога вие, социалистите, деца на този „буржоазен" век, не можете да се откъснете от трите измерения на „буржоазния" свят. Преходът в четвъртото измерение на човешкото битие е вът­решен духовен преврат, религиозна революция. Победата над нищетата и глада, гаранцията за всеки член на обществото на необходим минимум за човешко съществуване е по-скромна и елементарна задача, нейното решаване не означава преход в друго измерение, в свръхисторическо съществуване. Пъл­ният и окончателен социализъм обаче е невъзможен и пагу­бен за човека, за неговата духовна природа, за висшето му достойнство. Тържеството на религията на социализма би спряло ръста на производителността и би парализирало твор чеството.

То унищожава мотивацията на труда. Това тържес­тво би направило невъзможно творческата прекомерност, за­щото прекомерността предполага неравенство, съревнование и подбор. На огромното мнозинство от пролетариата, с който ще трябва да се отъждестви човечеството, не ще е необходи­ма висша качествена култура, висш творчески подем на ду­ховния живот. Пролетариатът ще държи върховната, от ни­що неограннчена власт. И в името на свободата на творчест­вото, в името на процъфтяването на живота, в името на вис­шите качества трябва да бъде оправдано неравенството. Неслучайно против неравенството въстават най-вече позитивистите и материалистите. Те не могат да разберат смисъла му. Защото само за религиозния поглед върху живота човеш­ката съдба се осмисля в тайнствен световен ред и всеки човек има своята орис извън пределите на земния живот. Чудовищ­но несправедливо и жестоко е да се искат равни условия за всички хора. Обичайните и сравнително леки жизнени усло­вия за един човек биха били непоносимо мъчителни и тягост­ни за друг. Само отмъстителната злоба и омраза може да ис­ка принудително изравняване на некултурния и грубия човек с човека с изтънчена и висока култура. Възприемчивостта към страданието зависи от организацията на човека, от кипя­щата в него кръв на прадедите, от възпитанието, от култур­ното равнище, от призванието. Буржоазно-капиталистическият век е уродлив с това, че нивелира и изравнява всичко, убива всичко индивидуално.

В основата на социалистическата религия лежи отрицани­ето на безсмъртието и бунтът против божествения световен ред. Достоевски разбираше, че социализмът е следствие на отрицание на безсмъртието. И затова в социализма има алч­ност на смъртните, алчност към земния живот. Колко пошли и уродливи са всичките ви утопии, всички те са крайно ес­нафски. Духовната лъжа лежи в основата на вашата социал­на мечтателност. С тази нездрава социална мечтателност вие искате да заглушите в себе си ужаса от смьртта, вие си съз­давате сурогат на безсмъртието. Социалната мечтателност, социалният утопизъм заглушиха във вас религиозното чувст­во, отслабиха съзнанието за смисъла на живота и закриха за вас вечността. Здравият социален песимизъм би бил за вас спасителен, от него би тръгнало духовното оздравяване. Ва­шият социализъм претендира да бъде нова религия, нов дух, а не само социално устройство, не само добиване на хляба насъщен за гладните. И в тези претенции загива и малкото доза истина на социализма. Вие не толкова добивате хляба зе­мен за гладните (твърде често вие ги лишавате и от оня хляб, който са имали по-рано), колкото провъзгласявате религията на хляба земен срещу религията на небесния хляб. Вашият претенциозен социализъм е дълбоко антиисторичен, той не разбира тайните на историята и затова по същество е реакци­онен. Той се стреми към антихристов край на историята и са­мо вселенското християнско братство, насочено към Христо­вия край на историята, може да победи съблазните на социа­лизма.

Идеята за демокрация и идеята за социализъм са противо­положни идеи. Демократическият социализъм от типа на Жорес не е истински социализъм. Всички вие, социалисти — ре­волюционери, меншевики, десни социалисти от различни ви­дове, не сте истински социалисти, вие сте повече демократи, отколкото социалисти. Истински социалисти — комунисти. И комунистите са прави, като противопоставят своя социали­зъм на демокрацията. Демокрацията формално е несъдържателна, тя е безразлична към народната воля. Във формалното народовластие народната воля няма никакъв смисъл. Демок­рацията е скептична и наред с това крайно оптимистична. Социализмът е песимистичен спрямо формалната народна воля, той е заинтересован волята на народа да има определе­ни насоки и определен смисъл. Социализмът утвърждава не суверенната народна воля, а суверенната воля на класата, во­лята на класата-месия, на пролетариата. Само пролетариатът е свободен от първородния грях на експлоатацията. И после­дователният социализъм допуска само волеизявление на про­летариата и при това не на всеки пролетариат, а само на со­циалистическия, на пролетариата, верен на „идеята" на про­летариата. Не фактическият, емпиричен пролетариат трябва да господства, а само „идеята" за пролетариата. В името на „идеята" на пролетариата може да се извърши всяко насилие над фактическия пролетариат. Ръководството принадлежи на онова малцинство, което е истински носител на „идеята" на пролетариата, което пази правата вяра. Социалистическата държава не е секуларна държава като демократичната държа­ва, това е сакрална държава. Тя по принцип не може да бъде веротърпима и не може да признава никакви свободи. Тя приз­нава само правата на онези, които са правоверни, които изпо­вядват социалистическата вяра.

Тя прилича на авторитарна, теократична държава. Социалистическата държава е сатанокрация. Социализмът изповядва месианска вяра. Пролетариатът е класа-месия. Пазител на месианската „идея" на пролетариата е особената йерархия — комунистическата партия, крайно цент­рализирана и притежаваща диктаторска власт. Никакво волеи­зявление на народа не се допуска. Необходимо е насилствено да се подчини народът на „свещената" воля на пролетариата, а самият пролетариат да се подчини на „идеята" на пролета­риата. Истината знаят и на истината подчиняват малцина някакъв централен комитет на комунистическата партия. Колко не прилича това на демокрация! Истинските социалис­ти трябва да презират скептичната демокрация, безсъдържателна и празна. Социализмът иска да премине към съдържа­нието на живота, да открие истинската и праведна воля. В то­ва отношение социализмът е повече прав, отколкото демок­рацията. Но тук той се приближава към крайните граници на небитието. „Идеята" на пролетариата е изключително празна, лишена от битие идея. Съдържанието и целите на живота не могат да бъдат социални и да се определят но външни мате­риални белези. Съдържанието и целите на живота могат да бъдат само духовни. Не бива да се търси праведна воля из­вън самата реална праведност и святост на волята. Всички социални и политически форми винаги ще се окажат фор­мални. Те трябва да бъдат подчинени на духовните цели на живота. И теокрацията само е символизирала царството Бо­жие, но не го е достигнала реално. Това е причината за ней­ния исторически крах. Социализмът окончателно разкрива безсмислието на всички външни стремежи към съвършено общество и съвършен живот. Само реалното осъществяване на съвършения духовен живот е решаване на проблема на съвършеното общество.

Писмо десето За анархизма

Анархизмът, както и социализмът, е един от вековечните стремежи на човешкото общество, един от пределите на об­ществената мисъл на човека. Революционният патос на анар­хизма е различен от революционния патос на социализма. Съществува вътрешно противоборство между тези две рево­люционни стихии, но и неуловим преход на една от тези сти­хии в друга. Ако социализмът достига до небитието в своя стремеж към равенство, анархизмът достига до небитието в своя стремеж към свобода. Пределът на социализма е празно равенство. Пределът на анархизма е празна свобода. Ако со­циализмът вярва в благотворността на принудителната орга­низация, анархизмът вярва в благотворността на естествения автономизъм и автономията на човека. Анархизмът вярва, че от хаоса по естествен път може да се роди хармония. В анар­хизма има повече вяра в човека, отколкото в социализма, ма­кар че в него няма основания за такава вяра. Анархизмът от­рича значението на закона за човешкия живот, за общество­то, за пътищата на историята, отрича напълно историческия йерархизъм, правото и държавата. За последователното анархично съзнание историческият процес е съвършено безс мислен и човек трябва да отхвърли всички закостенели нас­лоявания на държавност и култура.

Последователният анар­хизъм не признава никакви постижения в дългия исторически път на човечеството. Той иска да възстанови естествения чо­век, свободен от всички връзки, от всички сномени на исто­рията. Всичко се оказва само притеснителен калъф за сво­бодния по природа човек, цялата история е само вериги, ско­ваващи човека. Анархизмът не признава никаква вътрешна закономерност на социалния процес. Човек може и трябва да бъде свободен докрай във всеки момент от историята, при всеки социален строй. Но революционният анархизъм носи в' себе си елементи на класовия социализъм. Само в редки слу­чаи, когато анархизмът се проявява в идеалистически форми, той представлява човека, човешката личност независимо от социалното й положение. В повечето случаи анархизмът представлява същите „пролетарски" обществени класи, как­то и социализмът, и дори признава себе си за идеология на лумпен-пролетариата, петото съсловие. Вие, анархистите, обичате да разсъждавате за свободата на човека, за личност­та, но от вас лъха същата класова омраза, както и от социа­листите, вие също не можете да се издигнете над класовата гледна точка. Тъкмо това е вътрешното противоречие на анархизма, то определя неговата несвобода, неговата зависи­мост от социализма от най-низш тип.

В душевната основа на анархизма лежи революционното бунтарско чувство на оби­да, жизнена несполука, злопаметство срещу онези ценности и блага, които не са постигнати и са останали чужди. Идеоло­гията на анархизма е близка до простолюдието, до бедняците, изхвърлени зад борда на социалната йерархия. Анархистката страст към разрушение се поражда от чувството на омраза и отмъстителност. Анархистът в човешкото общество, в чо­вешката култура не чувства нищо като свое, близко, своя собственост, всичко му изглежда чуждо, потискащо и омраз­но. Държавата за анархиста не е държава, а нещо чуждо, по­тискащо и омразно. Кое признава анархистът за своя собст­веност? Нищо. Той няма нито материална собственост (поня­кога може и да я има), но преди всичко няма духовна собст­веност, той се чувства онеправдан и това натрупва разруши­телна злоба в сърцето му. Макс Щирнер, най-крайният и ин­тересният от философите на анархизма написа книгата „Единственият и неговата собственост". Макс Щирнер приз­нава всичко, целия свят за собственост на „единствения". Но това е страшна самоизмама. В действителност той е ограбил „единствения", лишил го е от всякаква собственост. „Единст­веният" е духовен пролетарий, той няма нищо свое, всички духовни реалности и духовни ценности са чужди и поради то­ва са му омразни. „Единственият" живее в пустиня, в страш­на духовна пустиня. Той не само че гради върху „нищото" своето дело, но „нищото" е съдържание и цел на неговия жи­вот. И всички вие, революционни анархисти, сте същите ду­ховни пролетарии, както и „единственият" на Щирнер, същи­те клетници, откъснати от всякакви източници на духовен живот и духовни богатства.

Анархизмът е атомизъм, разпадане на всякаква обществе­на цялост на самоутвърждаващи се атоми, на индивиди, кои­то смятат, че от тях започва историята и отричат всички вис­ши реалности. Тържество на анархията би било разпадането на цялата йерархия на реалностите, свързани органично по­между си, разрушаването на целия космически строй, въста­ние на хаоса срещу космоса. В това въстание на хаоса преди всичко се подлагат на съмнение всички космически реалнос­ти, реалностите на Божия свят, роден в светлината. В хаоти­чен мрак са потопени те и той се признава за единствена ре­алност. Хаосът освобождава и самоутвърждаващите се ато­ми си въобразяват, че ще създадат нов свят. Ето какво ръко­води анархичните учения, понякога тъй идилични и добро­душни. От философска гледна точка вашият анархизъм е краен номинализъм, отрицание на реалностите на всички об­щности и цялости, нации, държави, човечество, космос, Бог. Анархизмът превръща всички реалности в потискащи приз­раци. Той би искал да оголи човека, да го постави в пустота­та и пред пустотата. Но тръгнал по този път, не се ли прев­ръща човекът в последен от призраците? Не разрушавате ли вие и човека, оня индивид, който бе ваша последна инстан­ция и в името на който вие въстанахте срещу целия свят и Бога? За вас, последователните анархисти, човешката лич­ност е най-празният от всички призраци.

Още по-далеч и по- дълбоко трябваше да стигнете в революционния процес на атомистичното дробене и разложение. Вие превърнахте чове­ка в атом, но и самият ваш човек се разпада на атоми. Въста­нието се разширява. Човекът е цялост, човекът е реална об­щност. Частите въстават срещу цялото и разлагат ядрото на човешката личност, нейния духовен център. Разрушителният ви номинализъм т; ябва да върви все напред, той не бива да запазва никаква реалност. Защо отделният човек е по-реален отколкото всички разрушени от вас свръхчовешки реалнос­ти? Това са жалки предразсъдъци, от които вие трудно се от­казвате. Малцина от вас дръзват да си помислят за радикал­но, достигащо докрай разрушаване на всяка реалност в света. Наистина това разрушаване трябва да е безкрайно. Безкрай­ното разрушаване разкрива мрачна зейнала бездна, от която и най-крайните от вас се плашат. Но вие извиквате духове, които са по-смели, последователни и радикални от вас. Всич­ки вие сте още твърде умерени. Дори Макс Щирнер, най-смелият от вас, запази суеверието на реалността на „единстве­ния". Но последователният анархизъм трябваше да признае само реалността на мрачната хаотична бездна на небитието, само безизходната безкрайност на дробеието и разложението. Анархията трябва да завладее и индивида и всяко човешко „аз".

Вашият анархизъм е самопротиворечие и самоизтребление. Вие никъде не можете да се спрете и да отдъхнете. Мът­ният поток ви влачи към бездната. Вие не можете да говори­те от ничие име. Нито едно лице не остава за вас реално. Вие не можете с право да произнесете нито едно име. Пътят на анархизма е път на самоизтребване на личността, гибел на човешкото „аз". Който взривява с динаммг всички издигащи се над него реалности, всички ценности и светини, той взри­вява и себе си, своето „аз", той погубва личността си и я тласка в хаоса на небитието. Човешкото „а" , човешката лич­ност, човешката индивидуалност съществуват реално, ако съ­ществуват по-висши реалности от човека, от неговото затво­рено „аз". Човекът съществува, ако има Бог гсй загива, раз­пада се, ако няма Бог, ако Бог загива в него. Човекът винаги се крепи на това, което е по-високо от него, благодарение на което собствената му реалност е безкрайно дълбока и безк­райно съдържателна. Човекът с плоскостно ишерение, без измерение на дълбочината, губи правото на собствено име, дадено му от векове от Бога. Но дали вие познават» друго из­мерение на човешкото същество освен измерението в плос­костта? Бунтува се, въстава човекът, който е станал съвсем плосък. Реалностите, издигащи се над човека и свързващи го с глъбините на божествената действителност, опазват човека, неговия образ, неговия лик, достойнство, предпазват го от за­гъване и гибел в мрачната бездна, в хаотичната стихия. На дъното на анархизма винаги може да се намери разкрепостена личност, загубила своя образ, своя духовен център. Анар­хизмът е същото човекоубийство, както и социализмът. Вие, анархистите, няма кого да освобождавате. Вие не освобожда­вате човека, а освобождавате хаотичното битие, в което заги­ва човекът.

И онези реалности, онези сили, които анархизмът иска да потъпче, защитават човека от опасните за неговия образ сти­хии. Църквата с нейното йерархично устройство предпазва образа на човека, защитава човешката личност от демоните на природата, от стихиите, които го обграждат и заплашват от всички страни. Държавата с нейното йерархично устройство предпазва човешкия образ от животинските стихии, от издигащия се от долу мрак, тя признава в човека индивидуално същество, защитава го от преминаващата всякакви грани­ци зла воля. Правото предпазва човешката свобода от злата воля на други хора и цялото общество. Законът разобличава греха, поставя граници и прави възможен минимума свобода в греховния живот на човека. Анархизмът отрича злото и греха, той смята човешката природа за естествено благостна и безгрешна. Но тъкмо с това анархизмът не освобождава чо­века, а го поробва още повече. Така анархизмът тласка чове­ка в бездната, в животинския и робския хаос, хвърля човеш­ката личност иа демоните. Анархизмът утвърждава свободата на робството пред злото. Вие, анархисти-освободители, не познавате свободата на новия Адам, роден във вярата Хрис­това. Вашата анархична свобода е последен спазъм на стария Адам, на стария природен човек. Истински свободният духом не може да бъде анархист, той няма кого и какво да сваля. Анархичната настроеност е робска настроеност.

И този, кой­то истински се стреми към освобождение, не може да бъде анархист, той иредь всичко иска да освободи себе си от собс­твената си низша чрирода, от властта на мрачните стихии. Анархизмът иска абсолютно да освободи човека, без да про­секи и преобрази природата му, като го остави роб на греха и страстите Той търси царството на свободата без изкупле­ние. Но Христос е истински освободител и свободата е там, където е духът Господен. Докато вие не искате да знаете за Христос и духа Господен и си въобразявате, че сте свободни, оставайки роби. Човешката свобода не се постига с бунтове и въстания. Аяархичната свобода е отрицателна свобода „от", а не свобода „за", формална свобода, а не съдържателна. То­ва е свобода на децата, които искат да имат възможност да правят всичко, каквото им хрумне, но още не знаят какво ще им хрумне. Замисляли ли сте се някога за какво ви е свобода­та, как ще я използвате, с какво положително съдържание ще я изпълните? Съмнявам се да сте се замисляли дълбоко върху това. Вие искате да имате възможност да правите всичко, което пожелаете. Но дали сте пожелали нещо същес­твено? Избрали ли сте вече своя път? Обикнали ли сте нещо така, че обектът на любовта да изпълни живота ви с висше съдържание? Никой от вас не казва нищо подобно. Вие няма­те никаква цел. Вашите свободни анархични общини са идилични еснафски утопии, лишени от дълбоко съдържание. Средствата, до които прибягвате в борбата, хвърлят върху вас зловеща черно-червена светлина и ви придават почти де­моничен характер. Но целите ви са жалки и нищожни.

Вие се стремите със страшни и престъпни средства към еснафско сладникавата идилия на земното благоденствие, към естест­вен рай в малки къщички с градинки. Вашите страшни кър­вави бунтове и въстания ще завършат с нищо. Целият ви па­тос е в средствата, а не в целите на борбата. Анархичната свобода е празна свобода, свободна от всички връзки на бити­ето, от Бога, от космоса, от всички човешки общности. Но какво ще правите на следващия ден, след като се прекъснат всички положителни връзки, изпълващи човешкия живот? Вие самите няма да знаете какво да правите. Ще изпитате не­ поносима тъга и скука от празнотата, ужаса на небитието, ще предпочетете робството пред тази празна свобода. И робството няма да се забави. Празната, безсъдържателна свобода мигновено ще се прероди в робство. Вие ще станете роби на самите себе си и на подобните вам и на цялата непреобразена и непросветлена природа. Анархизмът не познава истинската свобода, както социализмът не познава братство­то. Анархизмът разобличава тайната на всички отрицателни направления, обожествяващи стария, естествен човек. Той стои в дъното на всеки революционизъм, социализъм, демок­ратизъм и нито една от тези насоки не може да противопоста­ви нищо сериозно на анархизма, не може да се бори с него. Радикалното разобличаване лъжата на отрицателните насоки е заслуга на анархизма.

Идеологията на анархизма в повечето случаи е антирелигиозно обоснована и от нея лъха атеистичен патос. Такъв е анархизмът на Бакунин, анархизмът на Щирнер, анархизмът на динамитчиците, анархистите на действието. Анархизмът е насочен преди всичко срещу Царя небесен, а сетне срещу земните царе. Но идеологията на анархизма може да се обос­новава и религиозно, може да се представя и за религиозно учение и в името на Бога да отрича всякаква власт на земята. Такъв е анархизмът на Толстой, анархизмът на Карпентиер, анархизмът на духоборците и сектантите, които отричат вся­ко въплъщаване на божествените начала в историческия про­цес. Религиозният анархизъм е особено явление. Към анархи­зъм може да води само религията на отвлечената духовност и отвлечения монизъм. Отвлечената духовност и отвлеченият монизъм се намират във враждебно положение към истори­ческите въплъщения и историческата множественост. Това не е християнска религия, това е уродливо и скопено христи­янство. Това е сектантско духоборчество, което се представя за християнство, като съчетава краен индивидуализъм, отри­цание на всички църковни и всички световни исторически връзки на човека, с краен монизъм, с утвърждаване на абсо­лютното тъждество и безразличие. В този отвлечен религио­зен индивидуализъм и монизъм се отрича органичното единс­тво на космическия живот и отговорността на всяка човешка личност за всички и на всичко. Сектантско-духоборческият религиозен анархизъм иска да отхвърли бремето на светов­ния процес, бремето на историческата съдба на човечеството и след като се отдели, да започне да живее в абсолютна сво­бода. Този религиозен анархизъм е готов да признае само властта на божествения закон в себе си. Отвращава го конк­ретната множественост и свързаната с него трагична съдба.

Той си въобразява, че съществува в абсолютно единство, в невъплътена и невъплътима духовност. Той не иска да мърси бялото облекло на светците на анархизма от докосването на историческите тела и въплъщения. Религиозният анархизъм изключва себе си от историята и не желае да участва в тако­ва мръсно дело. Религиозният анархизъм е краен рационали­зъм, той не вярва в тайнствената основа и тайнствения сми­съл на историческите въплъщения и вярва, че чрез индивиду­алното съзнание и божествения закон може внезапно да про­мени целия свят и да го поведе към нов живот. Това е вярата на толстоистите, на духоборците, на духовните християни и евангелските християни. Евангелското християнство отхвър­ля не само цялата световна история, но и цялата религиозно - християнска история. И това евангелско християнство в края на краищата се изражда в морализъм и законничество. Най-краен и типичен християнски анархист е Лев Толстой. По не­го могат да се изучават вътрешните движещи пружини на ре­лигиозния анархизъм. Крайният спиритуализъм на неговия анархизъм се съчетава с животинско материалистичното раз­биране за съдържанието на живота, крайният индивидуали­зъм се съчетава с не по-малко краен монизъм, който напълно отрича личността; безумното отрицание на световния и исто­рическия процес се съчетава с краен рационализъм, с грубо отрицание на всичко чудесно и тайнствено. Безумието на анархизма е винаги рационалистично безумие, разсъдъчно из­стъпление. Това е вярно и спрямо религиозния анархизъм и спрямо антирелигиозния анархизъм.

Патосът на анархизма е патос на отрицанието на история­та. И всеки, който отрича историята, носи в себе си семето на анархизма, макар и да не се осъзнава като анархист. Така в руската източноправославна религиозност има анархичен уклон, неприязън към властта и организацията. Анархичен уклон има и при славянофилите. Той е съвместим и със самодържавието. Защото на анархичния дух е противопоставе­на организацията на човечеството за исторически живот. В католичеството няма никакви анархични елементи, макар то да се е борило против държавната власт. Православието е било покорно на държавната власт, но в него са възможни своеобразни анархични уклони. Безбрежността и безкрай­ността на православната душа на Изток, недостигът на фор­ми и граници, слабостта на самоорганизацията предразпола­гат към благочестива анархичност. Погрешно е да се мисли, че анархизмът е проява на активността на човешкия дух. С външен шум и външни жестове вие заблуждавате другите и залъгвате себе си. Анархизмът не само може да бъде проява на пасивност, но той в края на краищата винаги е проява на пасивност на духа. Анархизмът не е мъжествен, той е женст­вен. Мъжественият дух оформя, дисциплинира, организира. Женственопасивният дух тласка към безформения, недисцип­линиран и неорганизиран хаос. И всички вие, най-страшните анархисти, които хвърляте бомби и взривявате стария свят, всички вие сте хора не на мъжественоактивния, а на женственопасивния дух. Вие не можете да владеете себе си и не сте овладели стихиите, вие сте обзети от неведоми за вас стихий­ни духове. Анархистите са най-безотговорните хора, те не ис­кат да поемат никаква отговорност. А безотговорността е яв­ление на немъжествения, пасивен дух. Мъжественият дух по­ема отговорност.

В основата на религиозния анархизъм може да се открие атрофия на чувството на личността. При толстоистите, духоборците и другите религиозни анархисти личността е потис­ната. В крайната безличност виждат те божествения закон на живота, искат да сведат всичко до съвършено тъждество и безразличие. Религиозният анархист е готов да признае за грях индивидуалния образ. Религиозният анархизъм на Толстой е тръгнал от пълното безличие на Платон Каратаев Но ако религиозният анархизъм не познава личността, вашият безрелигиозен анархизъм в никакъв случай не може да произ­несе думата „личност", тъй като е напълно откъснат от тази реалност. Вие отричате всяка власт и я потъпквате с лекота и безотговорност, защото не познавате личността и не цените нейния образ. Затова не ви плаши и дори ви привлича безликият хаос. Стремежът към безгранична свобода на личност­та, непознаваща никаква власт, разрушава личността и я хвърля в безликия хаос. Тъкмо това е основният парадокс на анархизма. Вие мислите, че въставате и се бунтувате в името на личността, в името на безкрайната й свобода и обоготворяване. Но това е страшна самоизмама. Битието на личността предполага граници и различия, предполага опазване от бу­шуващия безлик хаос. Своята окончателна свобода личността придобива не като премахва всички граници и различия, не като допуска в себе си мрачния и разрушителен хаос, а в кос­мическото и историческо устройство. Човешката личност и човешката свобода са неразривно свързани с йерархизма. То­ва е истината, скрита от всички вас, не само анархисти, но и социалисти, демократи, либерали и всички очаровани от вън­шните позитивни политически и социални форми и идеи. Би­тието на личността е свързано с онтологичното неравенст­во.

Личността е възможна само в космоса, само в космоса са различими лицата и образите. Различаването е установяване на различието. Космосът има йерархично устройство, в него всяка личност има своето единствено място и единствено предназначение, в него всичко е единично и неповторимо. И всяко поробване на личността, всяко нейно смесване с без­личното и насилие на безличното върху нея е резултат от не космическото състояние на света, поробен от хаоса, който го разделя и сковава. Личността е невъзможна в хаоса, в хаоса са неразличими духът и образът. В хаоса всичко е объркано и оплетено. В хаоса не може да се запази нищо съкровено. Хаосът не признава нищо неповторимо, единично, различно от всичко останало по качество и предназначение. Хаосът не признава граници за разпростирането си, за своя съкрушите­лен натиск. Хаотичното състояние на света е крайно безлич­но състояние, в него остава неразличимо индивидуалното. В космическия строй има уважение към неповторимо индиви­дуалното, към съкровеното, предпазване от всеобщо обърк­ване. В хаотичната стихия няма уважение към нищо. Тази стихия признава всичко за свое, нахълтва навсякъде, проник­ва във всичко и вулгаризира всичко. Тя не познава свещени­те места, не признава нищо неприкосновено. Анархията е хаос, отрицание на космическия строй на света, всеобщо объркване, нарушаване на онези йерархични граници, които предпазват битието на личността.

И затова анархията води до поробване и погубване на личността. В своите граници, в раз­криващата се пред нея бездна анархията унищожава всички реалности, докарва ги до състояние на небитие. И сладостта на анархията за съблазнените е сладостта на небитието. За­щото мъчително трудно е да се задържи битието и да се ум­ножат богатствата му. Пътят към върховете на битието ми­нава през страданията. А вие искате мигновено да прескочи­те през страданията и се сривате в царството на небитието. В епохите на революциите има мигове на тържество на анархи­ята. Хаотичните стихии нахлуват в обществения космос и объркват космическото устройство и ред. Нарушават се гра­ници, всичко се обърква. Безликият бог или демон тържест­вува в революциите. Името на този бог с радост биха назова­ли някои от вас. Това е бог Дионис. Той извършва своите оргийни празненства в стихията на революцията. Носи ли той със себе си свободата, освобождава ли личността, извисява ли човека? Не, неограниченото самодържавие на този бог раздира личността, хвърля човешкия образ в мрачния, безлик хаос. И в Древна Гърция, в своята родина Дионис не е бил бог на личността, бог на човешкия образ. Не в религията на Дионис се е раждала личността, се е издигал човешкият дух. Хаотичните стихии на Изтока, които излизат извън бреговете си и въстават срещу своите властители, обгръщат и заливат Гърция в Дионисиевите оргии.

Човешкият лик се издига и проявява в религията на Аполон, бог на формата и предели­те. Цялото европейско човечество и европейска култура са създадени от Аполоново оформена Дионисиева стихия. Така е създаден човешкият образ. Анархията се опитва да разру­ши продължителната работа върху освобождението на чове­ка от властта на оргийните стихии, върху създаването на чо­вешкия лик. Християнството освободи човека от древната де- монолатрия и издигна човешката личност. Анархията би ис­кала да призове отново стихийните демони на природата и да им хвърли човека да го разкъсат. Анархизмът не умее и не иска да просветли стихията. Той иска да вярва в естествената й благотворност, той остава затворен за злото. Анархизмът е противоестествено и противоречиво съчетание на Дионисиевата стихийност с безкрайния рационализъм. Той вярва в ра­ционалността на самата стихия. Така хаосът придобива обли­ка на нов разумен начин на живот и представлява вече зло, а не първоначална стихия, предшестваща разделението на добро и зло.

Историческият йерархизъм възпитава човечеството и чо­века, той прави възможен подбора на качествени елементи и духовен разцвет на живота и творчеството в избраната част на човечеството, в духовната аристокрация. О, разбира се, никога положението на избраното малцинство, на духовната аристокрация в този свят не е било леко и задоволително. Във всеки жизнен строй пътят на това малцинство минава през страдания, през непризнаване и мъчителна борба за сво­ите идеи. Но по принцип съществуването на това малцинство е било допустимо и то е било предпазвано да не го залеят ха­отичните човешки маси. Винаги е бил възможен интимен, съкровен живот, макар и страдалчески, винаги е бил възмо­жен езотеризъм в историята. Анархизмът по принцип отрича всеки езотеричен съкровен живот, той му се противопоставя като на аристократично и йерархично начало.

Той би искал да потисне този йерархично висш живот чрез стихийния хаос. Във вашите анархични движения низините преобръщат върховете. И това има не само материален, но и духовен сми­съл. Йерархичното устройство на космоса е път за предпаз­ване и разкриване стъпало по стъпало на висшата съкровена истина, на източниците на светлина. Анархизмът иска да плисне всичко съкровено от свещените съдове в хаотичната масова стихия. Крайно застрашителен в това отношение е ре­лигиозният и мистичният анархизъм. Анархизмът метафизич­но и мистично е противоположен на йерархизма. Затова той се стреми към вулгаризиране, той предава качество на коли­чеството, не признава неприкосновени светини, никакви огра­ди за храмовете, никакви прикрития за мистериите. Но, от друга страна, анархичната настроеност поразява с липсата на любов и снизхождение към хората, към човешките маси. Анархичната идеализация на безредието и хаотичността, анархичната вражда към всякакъв жизнен ред и строй носи със себе си безкрайни мъки и страдания за човешките маси, за средния човек. Но кой има право да хвърля другите хора, своите ближни в хаоса, безредието и неуредиците на живота, в глада и студа, в неосигуреността на елементарни жизнени блага и елементарни права? Такова отношение към хората е недопустимо за християнина.

И онези, които се смятат за християни, трябва да помислят за това. Организацията на чо­вешкия живот, която да не допуска той да бъде превърнат в ад, е дълг на всеки християнин. В това се проявява любовта към хората и снизходителността към човешките слабости. И няма нищо по-грозно и безотговорно от оня мистичен анархи­зъм, който е очарован от бездната и хаоса, от безкрайната стихийност и изначалния природен мрак, който зове към то­ва, мистично украсява тези състояния на народния живот и нарича „буржоазна" всяка организираност, всеки строй, все­ки жизнен ред. И най-малко, разбира се, може да се намери в това мистико-анархично фразьорство дух на любовта. Дух на любовта има повече в самата строга държавност. В държав­ността има снизходителност към човешката греховност, към човешката немощ, отговорно осъзнаване на злото в живота, познаване на мрака, който обгръща живота на човечеството. Лъжа е и апокалиптичното тълкуване и обосноваване на анархизма. В това се проявява все същият немъжествен, бе­зотговорен, пасивен дух. Отричането на властта и на държа­вата поради това, че идва краят на света, че всичко в истори­ята е изживяно и изчерпано, е религиозна съблазън и религи­озен срив. На нас не ни е писано да знаем с какво време раз­полагаме. За това говори Христос. И във всички времена ние трябва да изпълняваме дълга си и да проявяваме мъжествен и активен дух. Историята се твори във вечността от някаква по-дълбока гледна точка и само се проектира във времето. Във вечността се поставя задачата на историята. Затова апо­калиптичният анархизъм няма оправдание. Той унищожава историята във времето като временен процес. Той иска да из­лезе извън времето, като роб на времето.

Йерархичното начало на властта, йерархичният закон на църквата, държавата и правото ще доведат човечеството до края на времената. Тези начала са преодолими само в изме­рението на вечността, а не в измерението на историческото време. Но и във вечността, и в небесния живот началото на властта ще съществува в преобразен вид. И там няма да има анархия. Властта може да спре да действа като принудително и насилствено начало, защото тя действа така само в матери­ализирана и мрачна среда. Тя действа и в небесната йерар­хия, и в небесния космос. Началото на властта е вечно нача­ло, а не само временна реакция на злото. Претенциите на анархизма са насочени към разрушаване на космоса и биха искали да унищожат властта, която управлява космоса и го регулира. Анархичната свобода не побира в себе си света и Бога. Тази свобода е ограничена и в нейната празнота няма място за богатства. Анархизмът съвсем не иска да направи човека истински свободен, той иска само несвободният да бъ­де признат за свободен, без да променя природата си, тоест иска подмяна и лъжа. Анархичната свобода не е реална сво­бода. Анархичното съзнание не познава истината, известна на мъдреците на човечеството, онази истина, че човекът е мик­рокосмос. Ако вие познавахте тази съкровена истина, бихте спрели вашите външни бунтове и въстания. Този, който осъз­нава себе си като микрокосмос, не може да се бунтува срещу космоса.

Той се освобождава, като разкрива в себе си космо­са. Това е висшето постижение на човешката свобода. Вие имате недостатъчно ясни представи за човешката природа, за човешкото равнище. А искате да направите всеки човек безг­ранично свободен и самодържавен властелин. Какви жалки и празни претенции! Какво самохвалство! Вътрешната диалек­тика на анархизма го убива, води го до самоунищожаване. В тази диалектика е съдбата на анархизма. Диалектиката на анархизма погубва свободата, погубва личността, погубва всяка реалност. Анархизмът носи смърт, а не живот и възк­ресение. Празното бушуване на анархичните страсти е само огромно изпитание за човешкия дух. Този път дава на човека много негативни познания. Разобличава се меоничната лъжа на всички отрицателни „леви" направления. Анархизмът е вътрешно скрит и в либерализма, и в радикализма, и в де­мократизма, и в социализма. Какво могат да противопоставят на анархизма всички тези направления, какви самостоятелни онтологични начала има в тях? Неубедително е всичко, което се говори срещу анархизма. Анархизмът трябва да дойде най-сетне като вътрешно наказание, като край на целия път, от­паднал от духовния център. И наистина в анархизма има ня­каква крайна съблазън. След като го преодолее, човечеството окончателно ще излезе в истинския живот. Краен анархизъм може да бъде само най-страшната деспотия, само самодържавието на някакъв лъжлив бог, който ще въстане над надиг­налия се хаос.

Появата на тази деспотия ще бъде предшествана от царст­вото на простаците, от господството на неблагородните, от принизяваието на духовния тип на човека и човечеството. Неблагороден е анархично настроеният тип. Този тип отрича добрия произход, принадлежността към добрия род. Той не познава никакво рождение и никакъв произход, той не свърз­ва себе си с никакъв род. Затова лесно стават анархисти всички, които се чувстват отхвърлени и наред с това жадува­щи да живеят с масите и сред масите. 

Самотните, неразбраните, но съсредоточените, задълбочени, съзерцателни хора, които не държат на живота с масите и сред масите, не стават анархисти. Анархизмът е един от начините да се прави кариера сред масите. Този път е невъзможен за благородните. Към неопределения анархизъм лесно се присъединяват литературно-артистичните бохеми. Но това не издига душевния тип на анархизма. Защото литературно-артистичните бохеми обикновено губят духовния център и дълбоката връзка с изворите на живота. Сред анархично настроените бохеми липсва подбор на качества, душевен аристократизъм, съзнание за висшето достойнство на човека като син Божи, мъжествен дух. Анархичните бохеми са пасивна среда, послушна на господстващите течения, готова да изпълнява поръчките на стопаните на живота, готова да се покланя на различни богове. И духовната среда, благоприятна за анархизма, винаги е размита, в нея се губят строгите очертания на човешкия образ. Чрез съблазните на анархизма тъмните сили, тъмните духове се стремят да обезоръжат човека в най-отговорния час на световната история, когато е необходим рицарски закален дух. И това не е случайно, в това има някакъв вътрешен план и вътрешен смисъл. Хаосът се стреми да преобърне космоса, преоблечен като добро, преоблечен в духа на свободата. И за да се противопоставим на измамите и илюзиите на анархизма, са необходими мъжество и зрялост на духа, необходими са дълбоки знания и ясно съзерцание. Нетворческият дух се надига в анархизма. И истинското човешко творчество не може да не се противопостави на анархизма.

Писмо единадесето За войната

Животът в този свят е борба. Борбата е рожба на греховния раздор, тя идва от чувството за непълнота. Но чрез борбата се преодолява раздорът и се извършва попълване на живота. Войната е една от благородните, макар и ужасни форми на борбата. Тя е антиномична по своята природа, тя е осъществено противоречие. В името на живота се води войната и служи за пълнотата на живота. И войната сее смърт. Целта на войната е мир и обединяване. Войните са най-могъщото средство за обединяване на човечеството. Народите се побра-тимяваха в кървави разпри и стълкновения. От най-древни времена чрез войните човешките общества се обединяваха в големи исторически тела, в огромни империи, чрез войните народите се разливаха по повърхността на земята и по този начин се формираха единно човечество и единна световна история.

Войната е израз на най-кървави раздори в човечеството, на взаимна ненавист на народите и жажда за изтребление. Войната е мрак и светлина, омраза и любов, животински егоизъм и висша самопожертвователност. Войната не може да бъде само добро или само зло, в нея има и велико добро, и велико зло. Войната е рожба на греха и изкупление на греха. Войната е свидетелство за трагизма на живота в този свят, за това, че в него е невъзможна пълна уреденост, спокойствие и безкрайно благоденствие и благополучие. Войната нанася най-страшни удари по еснафсгвото, еснафското спокойствие и задоволство. Демонът на войната винаги е привличал човечеството, откъсвал го е от еснафската скованост и ограниченост. Войната събужда ирационалните, демоничните сили в човека, подклажда огъня, който винаги може да пламне и изпепели всички човешки интереси. Войната е опитно опровержение на рационалистичния поглед върху историята, защото наистина народите трябва периодично да губят ума си, за да воюват. Между интересите на отделни хора и цели народи и войната съществува ирационална несъизмеримост. Страшните жертви на войната не се оправдават от никои интереси. Тези страшни жертви изискват свръхразумна санкция, вяра в целта и смисъла отвъд пределите на този емпиричен отрязък от земния живот. Ако според остроумния социолог В. Кид разумът не може да одобри целите на прогреса, не може да санкционира да се жертват индивидуалните интереси в името на далечните интереси на социалния организъм и затова се изискват свръхразумни религиозни санкции, то това е особено вярно по отношение на войната. Жертва на войната става не само отделният човек, но и цели поколения. Може ли да се оправдае такава саможертва на интересите на отделни хора и цели поколения? Трябва да се отречем от малкото си разум, за да оправдаем такава саможертва. Рационалното оправдаване на войната с каквито и да било интереси е нелепо и невъзможно. Тъкмо затова рационалистите и позитивистите по принцип са против войната, обикновено те клонят към па-цифизма. Докато религиозните хора по-лесно приемат войната с нейните ужаси и не се противопоставят принципно на войната, макар и да съзнават нейните злини.

Вие, нацифистите-хуманисти, противопоставящи се на войната и призоваващи към вечен мир, не вярвате във висшия смисъл на човешкия живот, не вярвате във вечния живот. Убийството във войната плаши повече вас, отколкото вярващите християни, възприели заповедите на божествената любов. Това може да учудва само онези, които не вникват по-дълбоко в смисъла на живота. Вие твърде повърхностно гледате на човешкия живот и виждате само отрязък от този живот в плоскостта. Вие искате този отрязък да бъде уреден колкото може по-спокойно, задоволително и приятно. По-далечно, по-високо и по-дълбоко нещо за вас вече не съществува. Плаши ви физическото убийство така, както то не плаши християните, които познават безкрайния живот, защото за вас физическият живот е край на всичко. И вие не се замисляте, че духовното убийство е хиляди пъти по-страшно от физическото. А в същото време нашият мирен живот е изпълнен с духовни убийства. Без да има война, ние убиваме ближните си с нашите чувства и мисли, изпращаме във всички страни човекоубийствени токове, отравяме със страшни отрови душите на хората. Нашият мирен живот е изпълнен с омраза и злоба и те убиват хората. В Евангелието е казано, че трябва да се боим повече от тези, които убиват душите, отколкото от тези, които убиват тялото. И ето че в най-мирни, невойнствени времена се води война, която убива, отравя и разлага душите на хората. Защо това не ви плаши? Защо това ви плаши по-малко, отколкото физическите убийства по време на война? Всяко убийство по вътрешната си същност е духовно убийство, а не физическо. Убийството не е движение на атомите на материята. Убийството е акт на волята, насочен към отрицание и унищожаване на човешкото лице. И по време на война от по-дълбока гледна точка не се извършва такова убийство. Защото физическото убийство по време на война не е насочено към отрицание и унищожаване на човешкото лице. Войната не предполага омраза към човешкото лице. По време на война не се извършва духовен акт на убийство на човека. Воините не са убийци. И на лицата на воините не лежи печатът на убийци. На нашите мирни лица може по-често да се види този печат. Войната може да бъде съпроводена с убийства като актове на духовна омраза, насочена към човешкото лице, и фактически е съпроводена с такива убийства, но това не е присъщо на войната и оитологичната й природа. Злото трябва да се търси не във войната, а преди войната, в най-мирните наглед времена. В тези мирни времена се извършват духовни убийства, трупат се злоба и омраза. Във войната обаче жертвено се изкупва сътвореното зло. Във войната човекът поема всички последици от своя път, носи отговорност, приема всичко, включително и смъртта. Защото наистина не безкрайният благополучен живот на земята е последица от това земно устройство без Бога, а смъртта. Войната е велика проявителка. В нея се проектира на плоскост това, което става в глъбините. И извършените по-рано духовни убийства се проявяват в нея във физически аспект. Войната е не толкова зло сама по себе си, колкото е свързана със злото и е последица от по-дълбокото зло. И в духовната природа на войната има свое добро. Неслучайно големите добродетели на човешкия характер са изковани във войните. С войните е свързано възпитаването на мъжество, храброст, саможертва, героизъм, рицарство. На света нямаше да има рицарство и рицарски закалени характери, ако нямаше войни. С войните е свързано героичното в историята. Наблюдавал съм лицата на млади хора, които отиват като доброволци на война. Те отиваха почти на сигурна смърт. Никога няма да забравя лицата им. И зная, че войната е насочена не само към низшите, но и към висшите инстинкти на човешката природа, към инстинктите за саможертва, любов към родината, тя изисква безстрашно отношение към смъртта. Не бива да се забравя, че хората отиват на война да умират, а не само да убиват. И затова войната, ако се проявява необходимото духовно отношение към нея, облагородява и възвисява човешката душа. Вашият песимизъм има еснафска природа. Вашият идеал за външния свят е буржоазен идеал за земно благоденствие, под който ще клокочи човешка омраза и злоба. За греховното човечество пацифизмът е лъжа и неправда, външна измама. Вашият страх от физическо насиг лие идва от неодухотвореното отношение към живота, от твърде голямата вяра в материалния свят. Но физическо насилие не съществува като самостоятелна действителност, то е само израз на духовното състояние на човека и света. Всичко материално има само символична, знакова природа. Вие обаче искате да отстраните последиците, като запазите причината, да унищожите външния израз, без да промените вътрешната същина. Освен това във вашия пацифизъм има нещо неблагоприятно, което характеризира отношението ви към живота. Войната говори за самобитна историческа действителност, тя създава мъжествено чувство за история. Пацифизмът е отрицание на самостоятелността на историческата действителност и историческите задачи. Пацифизмът подчинява историята на отвлечения морализъм или отвлечения социологизъм. Той проваля историята до нейния духовно реален край.

Твърде интересна е психологията на войната. В нея трябва да се търси разгадката на психологията на народните маси, тя е най-силното опровержение на рационалистичното обосноваване на обществеността. Ако изобщо не може да се изгради общество на разумен обществен договор, най-малко върху него може да се изгради войната. Войната винаги има ирационални основи и предполага покорност на човека на целите, които стоят по-високо от постижимите му интереси. Не може да се воюва в името на разсъдъчните, утилитарните, твърде разбираеми и премислени цели. Безумно е да се воюва в името на разумните цели и е „умно" в най-висш смисъл да се воюва само в името на безумните цели. Това е основен парадокс на психологията на войната. Всяка рационализация на войната е нейно ликвидиране, всеки опит да се изяснят целите на войната подкопава нейния патос. Не бива да се воюва за „земя и свобода", както не бива да се воюва в името на абстрактната полза за държавата. Може добре да се воюва само в името на безразсъдни цели, тайнствени, далечни и непонятни цели на живота, ирационални инстинкти, без рефлекси и разсъждения, за „вярата, царя и отечеството", за народните светини, от любов към родината, надвишаваща всички интереси. Войната трябва да се схваща в нейната тайнствена органичност и да оставаме в нея покорни на светените, несъноставими с никои интереси. Демократичното условие целите и смисълът на войната да са понятни за всички участници във войната, войната да бъде прокарана през всеобщото избирателно право, за да може всеки войник свободно и разумно да решава дали иска да воюва и има ли смисъл войната, е революционно-рационалистична нелепица, чудовищно неразбиране на природата на войната и природата на войската. Болшевиките също карат народа да воюва в името на нещо непонятно и безумно, в името на световната социална революция, третия интернационал и прочие, и затова само те могат да воюват. Масите винаги трябва да участват във войната в името на незнайното, тайнственото и ирационалното. И колкото по-непонятна, тайнствена и ирационална е целта на войната, колкото повече свещен трепет и свещена покорност буди тя, толкова по-добре е организирана и дисциплинирана войската, толкова по-добре воюва тя. Човешките маси могат да бъдат организирани и дисциплинирани само чрез ирационални и непонятни за тях начала, възприети като светини. Твърде близките и ясни начала дезорганизират. Вие се опитахте да организирате и дисциплинирате руската армия по време на революцията на рационални демократични начала. Вие, безумци или престъпници, си въобразихте, че армията може да съществува без йерархичен строй. И вие изтръгнахте душата на армията, унищожихте я и насочихте войнствената й енергия към онези цели, към които я тласкаха други стихийни инстинкти, друга ирационалност на масите. Гражданската война, социалната война на класите се оказа възможна, защото в нея бушуваше ирационална стихия, подбуждаха я животински инстинкти. Но рационално-демократична национална война бе невъзможна. В епохата на френската революция армията воюваше добре и победоносно, защото се подчиняваше на тайнствения инстинкт на любовта към отечеството, към изграждащата се нация. Войната се решава не от емпиричния народ, а от свръхемпиричната нация.

Армията е мистичен организъм. Добре може да воюва само оня, в който личността като нещо особено е умъртвена в този мистичен организъм. Не може да воюва оня, в който има лична рефлексия и лични разсъждения. Само тайнственото преодоляване на своята обособеност, на своята личност помага на човека да приеме ужасите на войната. Пред този ужас не бива да се чувстваме отделни разсъждаващи личности. Извън йерархичното съподчинение е невъзможен никакъв акт на войната. Йерархичното начало в армията е ирационално начало за личността. Войната е израз на ирационалността на живота, тя гръмко заявява, че е невъзможно да се рационализира животьт докрай. Демократизацията на армията е нейна рационализация, тоест умъртвяване на единната душа на армията, разпадането й на атоми. Рационалната и моралната критика на войната предполага разпадане на всички тайнствени духовни реалности. Душата на масите се разпада, атомизира, когато масите се освобождават от покорността на тайнствените свещени цели на живота. И безкрайно по-високо стои оня, който воюва в името на тайнствената и свещена цел на живота, отколкото оня, който воюва в името на твърде понятна и близка цел. Войната, както и всички жертви в историята, се извършва и в името на ивановци и петровци, покорни и неразбиращи целите на войната. Масите от ивановци и петровци могат да преживеят значението на войната само несъзнателно, в тайнствената дълбочина, в смирение пред светините. Целият световен и исторически процес със своите жертви и страдания протича за всеки Петър и Иван, за тяхната вечна съдба. Но това е непостижимо рационалистично и позитивно емпирично, това предполага осъществяване целите на живота отвъд пределите на земния живот. Ето защо християнството приема войната с нейните ужаси и страдания. И не могат да я приемат онези, които отричат безсмъртието, за които всичко се изчерпва с живота. Когато е загинала вярата във висшите реалности, когато всичко е разпиляно, не бива повече да се воюва, по-добре е да се сложи край на войната.

На войната на народите вие противопоставяте войната на класите и всички жертви на тази война ви се струват оправдани. Ужасяват ви убийствата, извършени по време на война, но вие не се боите да извършвате убийства в своите класови и революционни войни. Вашите хуманистични декламации спират, когато става дума за вашите революционни войни. Когато се води война между две нации, вие ставате кротки вегетарианци, боите се от кръв, призовавате към братство. Но когато успявате да превърнете борбата на нациите в борба на класите, вие ставате кръвожадни, отричате не само братството, но и елементарното уважение на човека към човека. В историческите войни на народите никога няма такова отрицание на човека, както в революционните войни на класите и партиите. Войната има своята задължителна етика на отношение към противника. Доблестният враг се погребва с воински почести. В революционните, класовите войни всичко се смята за позволено, отрича се всякаква общочовешка етика. С врага можем да се отнасяме като с животно. Войната не нарушава космическия йерархичен строй, тя му е подчинена. Нарушава го само „гражданската война". Войната е подобна на дуел. За два народа е тясно да живеят на света, те се чувстват оскърбени един от друг и се срещат гърди срещу гърди, признавайки се достойни за борба. И войната е нравствено по-висока, по-духовна от социалната борба, от „гражданската война", която не е война. Войната е основана на признаване на реалната цялост, общностите, духовните организми. Социалната борба, гражданската война отрича всички цялости. Общности, духовни организми, тя ги разпръсва и атомизира. Социалната борба познава само общност или противоположност на интересите, тя не познава общността или противоположността на духа. Гражданската война не може да не доведе до озверяване. Не тайнствените цели, не историческата съдба на народите поражда гражданските войни, а понятните за разсъдъка цели, свързани с елиминирането на човека или човешките групи от организма, с осъзнаването на интересите. Империалистическите войни по своята природа се издигат над социалните войни. В тях има органична идея, издигаща се над разслоението на човешките интереси, на която хората са покорни, в тях има историческа съдба на народите, надмогваща ограничеността на човешкия кръгозор. Империалистическите войни от най-древни времена са имали за цел универсалното единство. Чрез великите войни са се смесвали и съединявали раси, племена, националности, обединявало се е човечеството на повърхността на земното кълбо. Войната не отрича реалното единство, родено не от интересите, а от недрата на битието. Но тя говори за ирационален и антиномичен живот в йерархичните реални единства.

Измамни са онази философия и онзи морал на войната, за които войната на враждуващите народи е борба между Ормузд и Ариман, мекду светлината и мрака, доброто и злото. Никога във войната светлината и истината не могат да бъдат изключително на едната страна, а злото и мракът на другата. Подобно елементарно морализиране на войната опростено пренася в историческата действителност категориите на личния морал и в края на краищата води до аморални последици. Когато моят народ воюва с вражески народ, нравствено осъдително и самохвално би било да си представяме своя народ като бисер на съвършенството, а вражеския народ като мрачен злодей. Борбата на народите трябва да има своя „идея" и тази идея да се запечата възможно най-силно върху световния живот. „Идеята" на моя народ не е единствената, която има право на съществуване. Другите народи имат други „идеи". И те имат своето оправдание. Тези „идеи" се съревновават, извършва се своеобразен естествен подбор на най-значимите идеи. И Бог дава на народите свобода ча такова съревнование. В борбата за своята ,идея" народът влага съвкупност от своите духовни сили. В сблъсъка на народите моралната правота на едната страна може да бъде относителна. Войната не е борба за морална правда и справедливост. Трудно е дори да се разбере къде е справедливостта във великото историческо стълкновение на народите. Защо е справедливо гърците да са победили персийците или персийците гърците, римляните галите или галите римляните. Наполеон целия свят или целият свят Наполеон? Защо е справедливо засилването на могъществото на едни империи и рухването на други? Справедливо ли е да се разруши Турската империя или да се запази тя? Всички тези въпроси са неразрешими, защото са невярно поставени. Войната не е борба за справедливост, а за онтологична сила на нациите и дхржлвите Тук по-скоро е уместен биологически критерий отколкото етичен. Може да се търси истината в победата ка духовно и материално силните и жизнени нации, намиращи се г. период ка разцвет, над слабите нации, разлагащи се и прецъфтяващи. Във войната се състезават народни духове, изпитват се техните сили. Войната е борба за осъществяване на предназначението си в света. Народът, който се чувства избран, ръководен от демона на призванието, не може да спре по свои път. Но него го очаква иманентно наказание, ако по пътя си е принуден да извършва твърде много насилие, ако носи на света твърде много мъки и страдания.

Войните биват твърде разнокачествени по своя характер. Има войни на повече или по-малко равни по сила и култура народи. В този случай протича напрегнато съревнование и състезание, които трябва да решат кому принадлежи надмощието в света, чий дух ще бъде по-дълбоко запечатан в понататъшната история. Има войни на могъщи и висококултурни народи срещу слаби и слабокултурни. В този случай цел на войната може да бъде колонизация, насаждане и разпространяване на по-висока култура. Първият тип война представлява състезание на различни видове империализъм. Вторкяг тип война е осъществяване на империалистически задачи. Има войни на потиснати народи за своето освобождение, външно по-слаби, но вътрешно още съхранили духовната си сила. Тези войни имат за цел не да осъществяват универсално единство, а да отстояват индивидуализацията Те не могат да се осъществяват от най-слабите и малки нации, в тях участват по-могъщи нации, които взимат под своя защита по-слабите в името на своите световни задачи. Има и войни, а които силните, варварските, некултурните народи поробват народи с по-висока култура, но вече остаряваща и изнежена, подкопана от вътрешна, нравствена болест. Такива са били навремето нашествието на германския свят срещу Рим и на мюсюлманския свят срещу Византия. Тези нашествия могат да имат много дивашки и разрушителен характер. И все пак имат някакъв вътрешен смисъл, скрит от нашия повърхностен поглед. Културна Европа може още да бъде заплашена и от войнствените нашествия на монголския свят. Но какъвто и характер да носи войната, тя е показател за напрегнатия динамизъм на историята. Пацифизмът води до статичен поглед върху историята Вашите пошли революционно-демократич-ни формули, отричащи „анексиите", означават отричане на динамизма на историята, неосмислено и неосъществимо искане да бъде опряна историята, статиката да победи динамиката. Динамиката на историята е сложна поредица от анексии. Към тези анексии в продължение на целия исторически процес е трудно приложима категорията справедливост. Справедливостта с статична, а не динамична категория. Тя изисква световен еквилибър, а не динамичен процес, винаги протичащ в трагични стълкновения и мъки. Динамичният процес ка историята е стълкновение и взаимодействие на раси, племена националности, тяхното засилване и отслабване, тяхното придвижване по повърхността ка земното кълбо, присвояване или изгубване на земите, преразпределение на ролята и мястото им на земята. Няма такава статика в земното съществуване на народите, която во веки веков би определила справедливите граници за тях. Най-устойчивите места на земята са придобити по пътя на динамиката. И анексиите на миналото, които възприемаме в кристализирани резултати, не са но-справедливи от насочените срещу тях анексии на бъдещето.

Историята е безкрайна. Динамизмът на историята не отслабва, а се засилва. Светът не се приближава към земното благоденствие, към земния рай, към идилията на вечния свят. Всичко ни кара да мислим, че светът върви към страшна борба, към все нови стълкновения на исторически сили, към нови изпитания на мъжеството на духа, на рицарската закалка на духа. Повърхността на земното кълбо още не е устроена. Още много исторически задачи са останали неразрешени. Източният въпрос е неразрешим по мирен път. Вие обаче искате да обезсилите и отслабите вътрешно народите по времето на страшната борба, когато техните духовни сили бъдат подложени на страшни изпитания. Демократичното и социалистическото отрицание на войната по принцип е твърде хитро обезоръжаване на християнските народи, разоръжаване на старите армии за образуване на нова интернационална армия на земното царство. Социалистическият дух на интернационализма подменя християнския дух на вселенското. И християнството желае мир на целия свят и братство на народите. Но то иска това да е истински вътрешен мир и истинско вътрешно братство. В християнския свят и християнското братство ще бъде победено злото. Във вашия свят и вашето братство злото во веки ще остане непобедено. Пацифизмът ви е отрицание на злото, нежелание да се познава злото, желание да се примирим със злото, сякаш то не съществува. Затова вие никога няма да постигнете нито световно братство, нито вечен мир. Пацифизмът ви окончателно унищожава рицарските начала, рицарски войнстващата борба със злото.

Вашата идея за вечен мир между народите е буржоазна идея. Вие искате външно спокойствие и благополучие, без да изкупите греха, без да победите вътрешното зло. Вие искате да продължите духовните убийства, без да се съобразявате с външните им последици, без да изпитвате ужасите на физическото убийство. Струва ви се, че народите са примирени, че злата вражда между тях е победена. Вие искате да създадете външен облик на братството на народите без онази вътрешна любов, която единствено би могла да го създаде. Вие искате да тръгнете от външното към вътрешното и по пътя си забравяте вътрешното. Истинският път е път от вътрешното към външното. Търсете царството Божие и всичко останало ще си дойде на мястото. Вие пък мислите, че всичко ще се оправи без царството Божие. Ето защо никога няма да стигнете до братството между хората и народите. Братство не може да се създаде на икономически и юридически начала, то не произтича от никакви интереси и не може да бъде гарантирано от никакво право. То е царство на Духа. Истинският онтологичен, реален свят трябва да бъде космически свят и истинското онтологично реално братство трябва да бъде космическо братство. Войната се води не само на ограничени пространства от земята, не само във физически аспект. Тя се води във всички аспекти на битието, във всички йерархии, води се и на небето. Във висшите йерархии ангелите Божии воюват с ангелите на сатаната. Но оръдията на тяхната война са по-изтънчени и рафинирани. Взорът на ясновидеца навсякъде по света, в най-дълбоките и най-отдалечените му пластове трябва да открие войната. Видимата материална война е само проява на невидима духовна война. И колко плоски и жалки в сравнение с този истински живот са всички измислени от вас интернационали, вечни светове и тям подобни.

Християнските апокалиптични пророчества не ни вещаят, че в края на краищата няма да има войни, че ще настъпи мир и благоденствие. Напротив, тези пророчества вещаят за страшни войни. Апокалиптичното чувство на историята противоречи на вечния мир. Всички утопии на земния рай, мир и благоденствието на земята се разбиват в апокалипсиса. Апокалиптичното чувство за историята е трагично. То ни учи на онази сурова истина, че в света се шири не само доброто, но и злото, че най-страшната борба още предстои. В бъдеще в духовен план предстои най-страшната война — войната на царството на антихриста с царството Христово. Войната между Христос и антихриста, между верните на Христос и съблазнените от антихриста ще бъде последна война. Тази страшна духовна война ще има и своя материален израз. Война е имало и в изворите на човешката култура. Тя е била могъщ двигател на културата. Война ще има и в края на човешката култура, на самия И връх. Буржоазният и социалистическият „вечен" свят не ще предотврати нито тази последна, нито предшестващите я войни. Предстои още сблъсък между арийско-християнския свят и монголския Изток. Апокалиптичната война ще прехвърли материалното стълкновение в сферата на духовното. И тя хвърля обратна светлина върху цялото минало на човечеството, върху духовната подплата на материалната борба. Външният, икономически и юридически обусловен свят прикрива духовната дълбочина на живота, скрития в нея огън. Но това прикритие не може да бъде вечно. В хуманитарно-демократичния и интернационално-социалистическия пацифизъм има лицемерие, стремеж да се избегнат последиците от злото, а не самото зло. Войната е антиномична по своята природа и се противопоставя на всички гладки рационалистически учения. Дълбоко антиномична е войната и за християнското съзнание. Войната предизвиква трагичен конфликт в душата на християнина. Не добро и зло, не правда и лъжа се сблъскват в този конфликт, а два вида добро, две правди. За вас е непозната тази трагедия. Интересува ви само сблъсъкът на абстрактното добро с абстрактното зло. Но човешкият живот е безкрайно по-сложен и объркан. Трагедията на човешкия живот се корени в сблъсъка на различни ценности, в неизбежността на свободен избор между две еднакво скъпи ценности и правди. Отечеството е безспорна ценност и патриотизмът е възвишено състояние на духа. Но любовта към отечеството може да се сблъска с любовта към други, също толкова безспорни ценности, например с любовта към човека и човечеството, към високата култура, към духовното творчество и прочие. И войната може да се възприеме само трагично. Греховно е само да желаем война и да се наслаждаваме от нея. Това е безбожно. Трябва да желаем и мир, трябва да изпитваме и мъката, и ужаса на войната. Любовта трябва да победи злото и раздорите. Но любовта действа и по време на война, пречупена в мрачните стихии. Според учението на Якоб Бьоме божествената любов, пречупена в мрака, се превръща в гняв. Същото става в стихията на войната. В това е истината на войната. Но войната е смесена действителност, в нея действат и други начала, и началата на злата омраза и злата корист. И затова тя не може да не буди мъка. Войната изправя човека срещу лицето на смъртта и от този допир към тайните на смъртта извисява човека.

Но войната може вътрешно да се разлага и изражда, гя може да губи идеята и смисъла си. Тъкмо това се случи със световната война в наше време след катастрофата с Русия. Световната война не разреши никакви задачи и завърши с лош мир. Вътрешно войната продължава. Нашите съюзници нямаха положителна идея за войната, не осъзнаваха мисията, свързана с тази война. Съюзническата идеология бе хуманитарно пацифистка, ръководна бе масонската идея. Но масонството в крайна сметка иска да отслаби всички нации, да ги лиши от индивидуален характер и да подмени Христовата църква с лъжлива хуманистична лъжецърква, а конкретното всеединство на човечеството — с абстрактно единство. Старата християнска Европа загива от вражда, от продължаващата вътрешна война между Франция и Германия. Германия е облагородена от поражението и заслужава друго отношение, различно от това, което е имало към нея по време на войната. Враждебните на християнството сили разложиха войната и я лишиха от вътрешен смисъл. Тогава навлиза в своите права правдата на мира. В историята има периоди, когато войната се превръща в безусловно зло, когато здравият духовно-религиозен инстинкт трябва да иска мир за целия свят. И ако тогава в Европа няма мир, заплашва я гибел, заплашва я тържеството на монголския Изток. Но не бива да се залъгваме с оптимистични надежди. Духовните раздори в Европа дават основание за песимистични предчувствия.

Писмо дванадесето За стопанството

Нашата историческа епоха е обагрена с цвета на икономизма. Върху всичко лежи печатът на икономизма, икономизмът е притиснал висшите сфери на живота. Никога досега не се е осъзнавало така значението на стопанството в човешкия живот, никога досега човек не е изпитвал такава зависимост от икономиката, никога не е била ценена толкова високо икономическата производителност и тя не е била толкова самоцелна. Неслучайно в нашата епоха бе създадена теорията на икономическия материализъм. Тази теория само отразяваше състоянието на европейското общество. Духовният живот на човека бе поробен от материалния живот. И това явление пасивно се отрази в мисленето като теория на икономическия материализъм, за която целият духовен живот е само надстройка над икономиката.

„Идеологическите надстройки", разобличавани днес от икономическите материалисти и социалисти, са били признак за благородство на човешкия дух, потребност от свещена санкция на живота. Започнаха да се разобличават и материалистически да се обясняват тези благородни „надстройки", когато материалният живот започна да преобладава над духовния. Неслучайно в наше време от противоположния полюс на духа християнският мислител С. Н. Булгаков създаде своеобразна стопанска религиозна философия в своята „Философия на стопанството" и в нея провъзгласи софийността на стопанството. Редица съвременни идеологически течения се определят от потискащото влияние на икономизма. И по-задълбочените от тези течения са готови да видят в икономиката почти метафизично начало на битието. Лев Толстой винаги е робувал на стопанствеността и придаде на своето християнство стопански характер. Стопанственост има и във „Философия на общото дело" на Н. Ф. Фьодоров. Никога още ужасът пред нищетата, от неосигуреността на живота не е достигал такива огромни размери. Никога още човек не се е чувствал толкова ограничен и нотиснат от всички страни, толкова изоставен на произвола на съдбата. Гнетът на икономизма е резултат от загубата на всякаква свещена санкция на стопанския живот. Нещо страшно се изостри в човешкия живот през XIX и XX век. Все по-труден става човешкият живот. От този екстензивен труд човек преминава към интензивен труд, от екстензивен душевен тип към интензивен. Никъде вече няма простор за човека, всичко е потиснато. Тясно му е на човека на земята. Ръстът на народонаселението и на потребностите приковаха човека към икономиката. Навлизането на машината в човешкия живот бе една от най-радикалните революции в човешката история, разтърсила вековни основи на човешкото битие. Промени се ритъмът на човешкия живот. Все повече се нарушава съотношението между общия ритъм и ритъма на природата. Човешкият живот става все по-малко природен и естествен. Човекът преминава през раздробяване и дисхармония. Какво представлява нуждата, която определя властта на икономиката в човешкия живот? Нуждата е израз на некосмическото състояние на света. Окончателното преодоляване на нуждата предполага космическа хармония, преодоляване на материалното състояние на света, което означава некосмическо, разкъсано и сковано състояние. Съществуването на законите на материалната природа, животът в нашето физическо тяло, който ни свързва с физическото тяло на целия свят, предполага несъвършено, накърнено състояние на човека и човечеството. Безумни са онези от вас, които възнамеряват да постигнат социален рай и блаженство, съвършена свобода и живот без зло и страдания, оставайки във физическото тяло, оставайки подвластни на материалната природа и нейните закони. Това природно материално царство изисква от човека стопанска разпоредителност, стопански труд и стопански грижи. Евангелските думи за безгрижието на небесните птици и полските лилии са насочени към вътрешния духовен човек, но са крайно неприложими към външния живот, те са непреводими спрямо него.

Вие, социалистите, измислихте, че нуждата е породена от неравенството и че тя ще бъде ликвидирана, когато се установи царството на равенството. От стопанска гледна точка това е едно от най-нелепите разсъждения, които можем да си представим. Това е любима тема на социалистите, обзети от революционни страсти, когато се занимават с агитация. Но в областта на познанието, в по-спокойно мисловно състояние подобно нещо не споменават дори и най-непоколебимите социалисти. Преди всичко у самия Маркс може да се намери опровержение на това лъжеморалистично положение, че цялото зло идва от неравенството. От стопанска гледна точка неравенството е било не само необходимо, но и благотворно. Благодарение на неравенството са били възможни максимум постижения в стопанския живот, максимум възможности за преодоляване на нуждата. Не неравенството създава нуждата, а нуждата създава неравенството като спасително приспособление, като изход, който предотвратява стопански и културен упадък и гибел. Това се потвърждава от хода на руската революция. Неравенството е могъщо оръдие за развитие на производителните сили. Изравняването в бедността, в нищетата би направило невъзможно развитието на производителните сили. Неравенството е условие за всеки творчески процес, за всяка градивна инициатива, за всеки подбор на елементи, годни за производство. Неравенството сьздава социална обстановка, в която могат да живеят и задоволяват потребностите си народите дори при ниско развитие на производителните сили. Вашето социалистическо отношение към неравенството и разделението на труда е безкритично смесване на икономическите категории с моралните. И само по силата на това смесване вие отъждествявате социалното неравенство с експлоатацията на чуждия труд, формите на труда с нравствените престъпления. Наистина съществува експлоатация на чужд труд и нравствено престъпно отношение на имотните класи към неимотните. Но това съждение е принципно различно от съждението за организацията на стопанския живот. Вие се гордеете с Маркс като най-обективен и научен ум, за когото познанието не е било замъглено с нищо субективно. Но цялата теория на Маркс за принадената стойност се основава на смесването на икономическите и моралните категории, на замъгляване на обективното със субективното. Теорията на принадената стойност стана извор на субективно-моралния патос на революционния социализъм.

Ако научните качества на теорията за трудовата стойност са повече от съмнителни и тя е смес от различни категории, то дедукцията, която е направил от нея Маркс в своето учение за принадената стойност, се превърна в декламация на революционния морал срещу злодеите експлоататори. Това субектнвно-моралистично, революционно-класово учение се намира в крещящо противоречие с другата страна от учението на Маркс, в която се признава обективното преобладаване в стопанството на производствения момент над момента на разпределението и потреблението. Ако формата на разпределение, ако социалната структура на обществото се определя от формите на производство, необходими на дадено стъпало от развитието на организацията на производството, безсмислени стават всички пошли декламации за неравенството и експлоатацията като източници на всички злини и беди. И самото робство може да бъде признато като относително благо за своето време в организацията на стопанството.

Стопанската задача, която стои пред човека, е преди всичко задача за овладяване на природата и регулиране на стихийните й разрушителни сили. От тази гледна точка социализмът може да бъде оправдан само като известна форма на организация на производството, на регулиране на стихийните сили. И марксизмът оправдава социализма преди всичко като организация на производството, повишаваща производителността на труда на определено стъпало от развитието. Социализъм, който би намалил производителността на труда и би пречил на развитието на производителните сили, би бил реакционен. Такъв е руският социализъм, макар и да се свързва с марксизма. Той води към бедност и нищета, той унищожава материалните ценности. Ръстът на производителността, овладяването на стихийните природни сили е необходимо условие за победа над нищетата, бедността и глада в материалната среда. Неизпълнението на това основно условие, на тази заповед на производителността на труда и очакването на социално благополучие е стремеж към социално чудо, търсене на чудо от онези, които не признават чудесата и са духовно недостойни за тях. Във вашата социална настроеност винаги преобладават идеалите на потреблението над идеалите на производството. Вие имате потребителско, а не производително отношение към живота и искате окончателно да укрепите това отношение в работническата класа, като отричате трудовия дълг и духовната трудова дисциплина. Вие си представяте социалния рай като максимум потребление и минимум производство. И бихте искали да унищожите докрай онази класа, която е заинтересована от увеличаване на производителността, от производствена инициатива и производствен план. Вашият потребителски жизнен идеал е крайно еснафски идеал. Той е лишен от всякакви творчески задачи. „Съзнателният" социалистически работник иска преди всичко да е потребител и води борба за интересите на потреблението, а не за интересите на производството, „съзнателността" го освобождава от всякакви задължения и му внушава безкрайна претенциозност. „Буржоата" може да бъде хиляди пъти повече погълнат от най-животинските интереси на потреблението от който и да е работник, но в това няма никакъв „идеал" — това е просто низко, греховно и престъпно състояние на човека, скотоподобно съществуване, което преобладава над човекоподобното съществуване. „Съзнателният" работник носи' идеала за земен потребителски рай и по това се различава от работника еснаф, от всеки еснаф с неговите нужди, мъки и законни мечти за по-добър живот. Потребителските социалистически идеали рушат стопанството, пречат на човека дз овладее силите на природата. Максимално народно богатство и преодоляване на нуждите се постига, когато цялото се поставя над частта от цялото, когато потребителските блага и задоволяването на хората се поставят като цел, а не благата и ценностите на държавата, нацията и културата. Това не изключва интересите на държавата, нацията и културата лицемерно да се прикриват с интересите на класите и конкретни те хора. Но потребителският социален идеал води до нищета.

Стопанският, материалният живот не може да бъде противопоставен на духовния живот, не може да бъде обособен и откъснат от него. Дуалистичната социология, която разделя духа и материята в социалния живот, е погрешна и илюзорна. Целият материален живот е само вътрешно явление на духовния живот и се корени в него. Частичната правда на икономическия материализъм може да бъде преобърната и от по-дълбока гледна точка, материалният живот може да се разглежда като производен от духовния живот. Значението на духовната дисциплина на личността и народа за стопанския живот е огромно. Трудовата дисциплина, организацията на труда и производителността на труда зависят от духовните фактори. В крайна сметка духът побеждава природата и подчинява природните стихийни сили. Стопанството, като претворяване на природните сили, като тяхна организация и регулиране, е акт на човешкия дух. И от качествата на духа зависи характерът на стопанството. Стопанството не е явление на мъртвата, материална природа, то е проникнато от духовните човешки енергии и предполага общуване между човека и природата, тяхното взаимно проникване. Трудът е явление на духа, а не на материята, той има духовни основи. Ръстът на материалните производителни сили предполага целесъобразна енергия, творческа инициатива на човека спрямо природата. И материалното потребление не може да бъде единствена цел на стопанството. Движи го и градивният инстинкт на човека. Социалният организъм не може да бъде дуалистично разкъсан и материалната му страна да се разглежда абстрактно. Такова абстрахиране от материалния живот и лишаването му от духовното начало поражда редица болезнени явления. На тази почва се преувеличава значението на народното стопанство, засилва се господството на икономиката над целия живот и се пренебрегва стопанството, то се третира като нещо низко и недостойно. И в единия, и в другия случай стопанството се превръща в потискаща бездушна сила. Забравя се, че стопанството е разкриване на силата на човешкия дух и чрез него се осъществява мисията на царственото признание на човека в природата. Стопанският живот не може да бьде нито господстващ, нито самоцелен. Той трябва да е подчинен на висшите жизнени начала. Едва тогава стопанството осъществява мисията си да регулира стихийната природа. Стопанството не допуска смъртоносно тържество на стихийните сили, то ограничава властта на смъртта в природното устройство. В стопанския акт има мистериозна страна, недостатъчно осъзната в нашия секуларен век. Добиването на стопански блага от природата е духовно действие, в което природните недра се разкриват за човека, който идва да ги превземе.

Но човешкият дух може да бъде поробен по различен начин от материалния живот, от създаваното от самия него стопанство. Човешкият дух може да се окаже в робска зависимост не само от природната, но и от социалната среда. Капитализмът и социализмът са отвлечени начала, за които няма съответствие в обикновената действителност. В действителността не съществува и не може да съществува в чист вид никакъв капитализъм и социализъм. Но тези две начала могат да съществуват в съзнанието ни като две форми на поробване на човешкия дух от икономиката, от създаваното от него стопанство. В чудовищното капиталистическо стопанство човешкият дух пробужда и развива сили, които го завладяват и поробват. Човек не може да се справи не само с природните стихийни сили, но и със стихийните сили на стопанството, които живеят и действат но собствени закони. Губи се духовният център и се изместват йерархичните степени на живота. Тогава на смяна на капитализма идва социализмът със своите претенции да регулира стихийните сили на стопанството, да рационализира стопанския хаос. И човешкият дух се озовава в нова форма на робство. Ние вече видяхме какво носи социализмът на света. В крайна сметка той трябва окончателно да унищожи човека. Регулирането на стихийните сили на стопанството социализмът иска да купи с цената на обобществяване на човека, на превръщането му в икокомическа категория. Но този процес е започнал огце при капитализма. И на капиталистическото и социалистическото робство може да се противопостави само вътрешната свобода на духа от гнета на материалния живот. Стопанството се залага отвътре като явление и средство на духовния живот. Съществуват две духовни отношения към стопанството: то може да се основава на законен труд и да бъде осветено от ветхозаветната правда и може да се основава на творчески труд и да бъде осветено от нова религиозна светлина.

Наистина революционният преврат, не в повърхностен, а в по-дълбок смисъл на думата, бе извършен в стопанството от машината. И проблемът на машината е сред дълбоките метафизични проблеми. Мнозина благородни мислители на XIX век се ужасяваха от победното шествие на машината и усещаха дълбоката противоположност между машина и дух, съзираха в нейните завоевания материализация и механизация на духовния живот, потискане на духа. Така разсъждаваха и мнозина от най-добрите руски писатели и мислители. Аз не споделям напълно този възглед и смятам, че той не разглежда задълбочено въпроса. Макар че и аз чувствам заплахата, свързана с властта на машините и изпитвам безкрайно недоволство от техния дим и шум. Наистина машината е като разпятие на органичната природа. Тя руши органичния ритъм на нашия природен живот, разкъсва всяка органична цялост. Машинизацията на нашия живот е преминаване през раздробяването, излизане от първоначалната цялост на родовия живот, в който духът и материята са свързани неразривно, в който духът се намира още в самите недра на органичната материя. Стопанските победи на човека над природата откъсват човека от природата, водят до раздробяване на целостта и раздвояване. Човекът излиза от природните недра, от природната стихия и иска да бъде господар на природата, да владее природните стихии. И природата се отдалечава от човека, тя се сбръчква и крее край него. Победното проявяване на машината е най-важният момент от борбата на човека с природата. Машината коси всичко живо в природата. Тя носи смърт за животни и растения. Навсякъде, където властва машината, цветята вехнат. Машината трябва да разруши и едно от най-съвършените явления на органичната природа — човешкото тяло, тя трябва да замени тялото. В своето победно шествие машината носи гибел за античната красота. Това личи от футуризма, който е робско отражение на машинизирането на живота. Гордата мечта на човека за власт над природата води до уродливост, до погубване на красотата, до разрушаване на цветущия живот. Вие допуснахте нещо нередно в самата постановка на задачата за овладяване на природата. Вие сте разделени с душата на природата. Вие искате да владеете природата не брачно, не съединени, а разединени с нея. И затова са горчиви и грозни плодовете на вашата власт над природата.

Но погрешно би било да се мисли, че машината убива духа. Не духа, а органичната материя, плътта на света убива машината. Тя носи смърт не на духовния живот, който всъщност е неунищожим, а на органичното жизнено устройство, на родовия бит. Навлизането на машината в нашия живот предизвиква в много благородни души романтична мъка по загубените ценности и органичност, по старото битово устройство. Но тази горчива романтична мъка не може да върне миналото. Духовният живот на човека трябва да търси цялост и красота по други пътища. Победата на машината и предизвиканите от нея опустошения събудиха вражда към цивилизацията, подбудиха изобличаването на нейната лъжа и неправда, идеализацията на варварството, мъчителни напъни за връщане към първобитната цялост. Но в тази насоченост на духа се долавя безсилие и безплодност. И за да се почувства духът по-лек и свободен, трябва да се разбере двойственият и антиномичен характер на появата на машината в света. Машината не само потиска човешкия дух, но и го освобождава, като че с железни клещи тя го изтръгва от органичната материя, в която той отначало е дремел, а сетне започнал да се пробужда. Машината поражда раздробяване и раздвояване, които твърде усложняват нашия духовен живот и дават възможност за най-изтънчени явления. Първоначалната органична цялост е груба, изтънчено е само романтичното отношение към органичната цялост в епохата, когато тя е разрушена. Първоначалната органична цялост е бедна откъм познание. Познанието е изострено и задълбочено, когато човек е минал през раздробяването и раздвояването. И по-дълбокото отношение към машината не е толкова праволинейно и просто, както то изглежда на романтиците от миналото. Светът трябва да мине през тържеството на машината и човешкият дух трябва да устои в този процес, окончателно да се освободи и да достигне висша цялост. Стопанството не може да се развива без машини. Не бива да се отрича машината в името на по-изостаналите форми на стопанството. И отричането на машината е отричане на стопанския процес, връщане на човека към първоначалната робска зависимост от стихийните сили на природата. Народническият идилизъм и утопизъм в края на краищата утвърждават робската зависимост на човешкия дух от материалната природна и социална среда, както отричат, че духът може да запази свободата и при преход към по-сложни форми на стопанството. Така човешкият дух се поставя в изключителна зависимост от битовото устройство, от изостаналите форми на стопанисване. В това отношение марксизмът е по-прав от народничеството. В машината има и начало на черна магия. Зад съвременната техника е скрита психологията на черните магове, същата користна жажда за власт над природните сили с помощта на външни средства. Но чрез техниката се разкрива и възможност за по-светла магия, основана на по-силна любов към вътрешното същество на природата. На историческата роля на машината трябва да се гледа диалектически, за нея не може да се каже само „да" или „не".

Целите и смисълът на стопанския живот са замислени по-дълбоко и по-далеч, отколкото си представя обикновеното стопанско съзнание. Тези цели и смисъл могат да бъдат осъзнати единствено от съзнание, излизащо извън границите на стопанството. Стопанският акт трябва да победи тежестта и сковаността на материалния свят, да овладее хаотичните стихии. Но победата над хаотичните природни стихии и овладяването от човека на потискащата го материалност не може да се ограничи с малка част от природата, която заобикаля човека на земята. Нашето планетно стопанство е заобиколено от всички страни с опасности, то е подложено на въздействие на космическите сили. Нашата агрикултура се намира във властта на космическите сили и все още е направено твърде малко, за да се регулират стихийните сили, които я заобикалят. Пред човека стои задачата да създаде космическо стопанство. Космическото стопанство не е утопия за райско блаженство, пренесена от нашата земна планета в небесните пространства. Самата задача на космическото пространство се определя от наистина реалистично, не абстрактно отношение към природата. Човек все още недостатъчно съзнава дълбочината на своята връзка с космическия живот. Някога той непосредствено е чувствал дълбочината на тази връзка и е изпитвал усещането, че се намира в недрата на космическия живот. По-късно човекът се освободи от властта на демоните на природата и започна да усеща природата като далечен и потискащ механизъм. Осъзнаването на новата връзка и общност на човека с космоса бе само достояние за малцина. Човекът не е навлязъл още в глъбините на природата, за да владее и управлява стихиите, а не да бъде завладян и управляван от тях. Човекът е останал на повърхността на природата и на повърхността управлява стопанството си. На повърхността е намерил и създал много фикции. Много фиктивни, нереални неща има и в техническата власт на съвременния човек над природата, с която той толкова се гордее. Нито техническото ви могъщество, нито социалното ви регулиране проникват в глъбините на природния живот. Колко жалко е техническото ви могъщество и колко умерени са вашите утопии в сравнение с „проекта" на Н. Фьодоров, разработен в неговата „Философия на общото дело". Н. Фьодоров поставя дръзката задача за създаване на космическо стопанство, регулиране на цялата природа, победа над смъртоносните й сили. Н. Фьодоров очертава границите на стопанските задачи на човека. Стопанството наистина трябва да бъде победа на живота над смъртта. Но кой от вас се е замислял, че стопанството трябва да победи смъртоносните сили, че в него трябва да бъде разкрита възкресяващата сила? Вашата техника и вашият социализъм узаконяват смъртта, те са покорни на закона на смъртта и не искат възкресение. За да може делото на живота да победи делото на смъртта, е необходим ключ за разкриване на космическия живот, в който всичко е неразривно свързано и нищо не може да бъде отделено и изолирано без смъртоносни последици.

Магьосниците от всички времена са търсили ключ към тайните на космическия живот и са искали насилствено да изтръгнат от природата нейните тайни, като са оставали далечни и чужди на душата на природата. Носителите на черната магия са били насилници и властолюбци. Но все пак са успели да научат някои тайни от вътрешния живот на природата. Цялата наша позитивна наука и техника има по-голяма връзка с магията, отколкото си представя вашето съзнание. Вие забравихте своя произход и своето робство. Техниката е съвременната магия. Тя иска насилствено да узнае тайните на природата и да властва над нея за користни човешки цели, като остава чужда за вътрешния живот на природата. И техниката трябва в края на краищата да се прероди в магия, да разкрие истинската си природа. В техниката има елемент на черна магия и тя освобождава силите, чието действие е още неизвестно и не толкова безопасно, както изглежда. Елемент на черна магия има и в съвременното капиталистическо стопанство. Така властта на парите в нашия живот, наистина страшна власт, е форма на черна магия. Парите са се откъснали от онтологичната си основа, в тях няма истинско битие, те водят фиктивно, призрачно съществуване. И в тях има магия на властта и доза могъщество. Задачата за създаване на космическо стопанство, победа над смъртоносните стихии на природата и регулирането на тези стихии е магическа задача, тя не може да бъде само позитивно-техническа задача. Но магията може да бъде и светла. Черната магия окончателно поробва човека. Светлата магия, подчинена на религиозните начала, ще освободи човека. Разширяване и задълбочаване на стопанския проблем намираме и в книгата на Булгаков „Философия на стопанството' . В нея религиозно се осмисля стопанството, но самата религия добива твърде стопански характер. Булгаков признава стопанството за софийно. С това иска да го свърже с душата на света. Книгата на Булгаков е симптом за задълбочаване на стопанския проблем, осъзнаване на космическия му характер. Но има опасност от икономизиране на София — Премъдрата дева, която не ражда и не свива дом. Става все по-ясно, че победата над социалното зло и нуждата е космическа задача — тя е неизпълнима в границите на ограничената земна общественост. Прав е Н. Фьодоров и нему принадлежи последната дума за това, което вие наричате „социален въпрос": коренът на злото не е в бедността и нищетата, а в смъртта, бедността и нуждата са производно от смъртта, „социалният въпрос" в световен смисъл е разрешим само по пътя на победата над смъртоносните сили. Само икономически средства не ще помогнат. На вашата повърхност на живота, във вашите ограничени перспективи са разрешими само социалните въпроси, а не световният социален въпрос. Социализмът, издигнал празната претенция да разреши световния социален въпрос, иска само равномерно да разпредели властта на материята над човека. Потребителски разпределителният социален идеал на социализма по същество не е духовен и антирелигиозен, това е робски идеал. Съвършеното хранене от религиозна гледна точка е евхаристично хранене. В евхаристичното хранене човек се съединява с космоса в Христос и чрез Христос. Тогава потреблението и творчеството съвпадат, човек поема в себе си космическия живот и отделя творческа енергия в космическия живот.

Стопанството е йерархична система. Не можем да си го представяме атомистично. То не може да бъде арена на борба на всички срещу всички. Всяко стопанство е организиран труд, регулиране на стихийните сили. Стопанството е взаимодействие на рационални и ирационални сили. Това е вярно и по отношение и на онова капиталистическо стопанство, което социалистите обичат да наричат анархично. Капиталистическо стопанство може да се нарече анархично само в много условен и относителен смисъл. Злото на капиталистическото стопанство е свързано с духовния живог на хората от тази епоха, с тяхното религиозно и морално падение, а не с икономическата страна на капитализма, взета сама по себе си. Тъкмо защото стопанството е йерархична система, а не механизъм, сглобен от атоми, в основата му лежи личността с нейните качества и способности, с нейната трудова дисциплина. За стопанството има значение аскетичната дисциплина на личността и известна аскетика е необходима за стопанския труд. При пълна разпуснатост на личността се руши и стопанството. Революциите не са благоприятни за стопанството. По революционен път не може да се реформира и подобри стопанството. Не е такава природата на стопанския процес.

Въстанията и бунтовете могат да имат само разрушително влияние върху стопанството. Разрушаването на трудовата дисциплина отхвърля стопанството назад. Всички опити на социалните революции унищожават свободата на личността в стопанския живот. Личността престава да бъде отговорна, тя няма нито права, нито задължения. Всички искат да заложат на колективите, образували се по революционен път от хаоса на атомите. Но със свободата на стопанския живот, със свободата на личността в стопанския живот, с нейната свободна инициатива е свързана свободата на човека. Утвърждаването на значението на личността в стопанския живот не означава непременно икономически индивидуализъм. В стопанския живот са възможни сложни пътища и съвместими различни начала. Но пълното подчинение на стопанската личност на обществения колектив или на държавата руши стопанството и поробва личността. Свободното съществуване на личността в материалния свят предполага свобода на стопанисването, свободни и отговорни актове на човека по отношение на материалната природа. Ето защо „социализмът" може да бъде само един от методите за организация на стопанския живот и той трябва да бъде само средство за осигуряване на свобода па стопанисването за личността. Всяко стопанско лице принадлежи на стопанския организъм, на стопанската йерархия. Но това означава, че личността е свободна. Органичният член на йерархията е свободен. Поробен е членът на колектива, който не е йерархичен организъм и има еднороден строеж, механично смесен и изравнен, в който има само количество и няма качество. Вие бихте искали да превърнете човешкото общество в такъв еднокачествен и уравнен стопански колектив и да поробите окончателно човешката личност. Стопанството е организъм с разнокачествено йерархично устройство, а не колектив с еднокачествено механично изравнено устройство. Срещу това са невъзможни никакви революции, които искат да заменят организма и личността, сътворени от Бога, от колектива, създаден от човешкия произвол. Задълбочаването проблема на стопанството трябва да свърже стопанския организъм с космическия организъм. Идеолозите на капитализма отказваха да приемат стопанството като организъм и идеолозите на социализма само продължиха делото им за разрушаване на идеята на стопанския организъм. Затова и едните, и другите са враждебни на човешката личност. Стопанският универсализъм трябва да бъде еднакво противоположен на капитализма и социализма.

С принципа на органичната йерархичност в стопанския живот е неразривно свързан принципът на частната собственост. Но принципът на собствеността отдавна вече е обездушен и извратен. Социалистите само довършват разрухата на духовните основи на собствеността, започнала отдавна. Буржоазно-капиталистическата епоха вече е откъснала собствеността от онтологнчните и корени. Превръщането на собствеността в оръдие за корист, лека печалба и потискане на ближните духовно разрушава собствеността и под. отвя почва за социалистическото й отрицание. Социалистическото отношение към собствеността е предел на неодухотвиреното, морално неоправдано и изключително потребителски користно отношение към собствеността и към предметите от материалния свят. Социализмът обобществява собствеността и всички предмети на материалния свят, защото не допуска никаква духовна ценност и никакъв нравствен смисъл в индивидуалното отношение на човешката личност към предметите на материалния свят, към npupодата. За социалистическото съзнание всички стопански актове са крайно бездушни, неосветени, аморални, определят се от jO>ihk интерес и затова в тях не може да бъде закрепено ч«що духовно ценно и нравствено осмислено. Всички вие, социалистите, сте побъркани на тема икономика и сте поробени ос икономическата действителност, но всъщност превирате стопанството и виждате в него само предмети за разхищаване и разделяне. Вие не познавате божественото стопанство нямате религиозно оправдание за стопанския акт. За вас не съществува тайнствена страна на стопанското въздействие на човека върху природата. Ето защо вие с такава лекота отричате собствеността. В това вие сте плът от плътта и кръв от кръвта на онези буржоа, които отдавна са отхвърлили всички светини и са се заловили да разхищават природата, за да направят приятен и благоустроен живота си. Вие иската за всички такова разхищение, искате да уредите за всички приятен и благоустроен живот, освободен от мъка и тъга по светините. Стопанското отношение към природата без права и задължения върху собствеността за човешката личност е цинично отношение към стопанството и към природата, превръщане иа всичко материално във временно, бързопреходно, користно средство и оръдие. Тъкмо това е изключително потребителска идеология, поглед върху целия материален свят изключително като средство за задоволяване на потребностите.

Собствеността по своята природа е духовно, а не материално начало. Тя предполага не само потребление на материални блага, но и по-устойчив и приемствен духовен живот на личността в семейството и рода. Началото на собствеността е свързано с метафизичната природа на личността, с нейното вътрешно право да извършва актове, преодоляващи бързопреходното време. Собствеността е родена в борбата на човешката личност със стихийните сили на природата. Свободният човешки дух налага волята си на стихийната природа и от този акт се раждат неотменни права и задължения. Връзката иа личността със собствеността одухотворява отношението й към материалната природа, за да не бъде то изключително потребителско. Началото на собствеността е свързано също с отношението към прадедите. Собствеността е въплътена връзка между бащи и деца. Правото на бащите да предават собствеността си на деца, внуци и правнуци е акт на любов и материално ознаменувана връзка. Същата проява на акт за любов и материално ознаменувана връзка има и в правото да се предава собствеността на всяко любимо и близко същество. Стопанските актове на човека по метафизичната му природа са разпространени извън пределите на емпиричния му живот, те преодоляват времето. Началото на собствеността е свързано с безсмъртието на човешката личност, с нейните права върху материалната природа и след нейната смърт. Колективизмът, който отрича всяко право на собственост, е робство ка личността, зависимост от стихийните сили на природат? Затова той е характерен за първите стъпала на развитие ка човешкото общество. Но той иска и във върховете на това развитие да подчини човешката личност на стопанския живот. Гой отрича правото на човешката личност да извършва актове, свидетелстващи за нейната власт над материалната природа. Частната собственост върху земята е по-одухотворено отношение към земята, отколкото национализацията и социализацията на земята. Частната собственост върху земята прави възможна любовта към земята, към полето и гората, към онова дърво, край което са стояли дедите и прадедите, към къщата, спомените и преданията, свързани с тази земя и с нейните предишни собственици, тя поддържа връзката между времена и поколения. Национализацията и социализацията на земята предизвиква изключително потребителски-користно отношение към земята, грубо материалистично, лишено от всяка душевна топлота, тя ще направи невъзможна интимната връзка с миналото, с прадедите, ще убие преданията и спомените. Отношението към материалните предмети ще стане безлично и изключително утилитарно. Това е валидно и спрямо всяка стопанска дейност. По-одухотвореиото и лично отношение към стопанската дейност' предполага частна собственост, устойчива перспектива, преминаваща отвъд границите на емпиричния живот на хората. Християнското преодоляване на всяка собственост и всяко богатство обаче е явление от духовния, а не от стопанския живот. Христос не е отричал частната собственост в материален аспект, когато е предлагал да раздаде имението си на бедните, с това той дори е утвърдил съществуването на собствеността. Ако се унищожи докрай собствеността по стопански принудителен път, за християнския подвиг на отричането няма да има място, той ще стане ненужен и невъзможен. Култът към бедността на св. Франциск не е отрицание на собствеността в обективно-стопански план, той дори предполага съществуване на собствеността. В комунистическия строй св. Франциск е невъзможен и е невъзможен никакъв култ към бедността. Но началото на собствеността е подложено на гниене и разложение. Огромни злоупотреби са възможни във връзка със собствеността. И собствеността не може да бъде призната за абсолютно и висше начало. Тя трябва да бъде ограничена и подчинена на по-високи начала. Социалното реформиране на обществото предполага такова ограничаване на собствеността и подчиняването й на други начала, свързани с космическия живот. Властта на човека над природните стихии трябва да има онтологична сила и основа. Еснафското обоготворяване на собствеността и злоупотребата с нея в стопанския живот извращава тази онтологична основа, прави човека роб на призрачните блага и затруднява, подхода към образа на човека. Това е същата съблазън, както и съблазънта от колективизма, който окончателно обезличава човешкия образ. И отношението на човека към производствения стопански процес може да има погрешна насока в две противоположни страни: или се отрича дългът на стопанисването, императивът иа производителността, или човек е заробен от стопанството, обожествява икономиката. Духовното отношение към стопанството предполага аскетика, ограничаване на жизнените желания. Безкрайният ръст на потребностите и на народонаселението създаде индустриално-капиталистическа цивилизация, която крие в себе си грандиозни потресения и катастрофи и означава убиване на духа в европейското човечество. И ако народите искат да се възродят духовно, те ще трябва да тръгнат по пътя на аскетичното самоограничение и одухотворение на стопанския живот.

Писмо тринадесето За културата

В обществения живот духовният приоритет принадлежи на културата. Не в политиката и не в икономиката, а в културата се осъществяват целите на обществото. И с високото качествено равнище на културата се измерва ценността и качеството на обществеността. Отдавна вече извършващата се в света демократическа революция не се оправдава с високата ценност и високото качество на онази култура, която носи на света. Демократизацията навсякъде понижава качеството и ценността на културата. Тя става по-евтина, по-достъпна, по-разпространена, по-полезна и комфортна, но и по-плоска, по-некачествена, некрасива, безстилна. Културата преминава в цивилизацията. Демократизацията неизбежно води до цивилизация.

Висшият подем на културата принадлежи на миналото, а не на нашия буржоазнодемократичен век, който най-много е заинтересован от уравнителния процес. В този плебейски век творческите и изтънчено-културни натури се чувстват по-самотни и непризнати, отколкото през всички изминали векове. Никога още не е имало такъв остър конфликт между избрано малцинство и мнозинство, между върховете на културата и нейното средно равнище, както в нашия буржоазнодемократичен век. Защото в предишни векове този конфликт е отслабвал от по-органичното устройство на културата. Но в културата, изгубила „органичност", отстъпила от йерархичното си устройство, в културата, която е „критична" по своето устройство, този конфликт става непоносимо мъчителен. Той предизвиква неизразима тъга сред най-добрите хора от нашата епоха. За вас, хората с демократичен дух, е непозната тази тъга и непонятно зловещото чувство за самота в съвременната култура. За вас културата е само средство на вашата политика и икономика, само оръдие за благоденствие, само култура за народа. Не е по силите ви да преодолеете своя изконен утилитаризъм. И колкото и да се стараете да се кичите с култура, ясно личи, че никакви ценности на културата не съществуват за вас. Нужна ви е цивилизация като оръдие за вашето земно царство, но култура не ви е нужна. Културата и цивилизацията не са едно и също. Културата е родена от култа. Изворите й са сакрални. Край храма е зачената тя и в органичния си период е била свързана с религиозния живот. Така е било във великите древни култури, в гръцката, в средновековната, в културата на Ранното възраждане. Културата е с благороден произход. На нея е предаден йерархичният характер на култа. Културата има религиозни основи. Това трябва да се смята за установено и от позитивно научна гледна точка. Културата е символична по своята природа и символизма е добила от култовата символика. В културата не реалистично, а символично е изразен духовният живот. Всички постижения на културата са символични по своята природа. В нея са заложени не последните постижения на битието, а само символичните му знаци. Същата е и природата на култа, който е първообраз на осъществените божествени тайни. Цивилизацията няма такъв благороден произход. Цивилизацията винаги изглежда като parvenu. В нея няма връзка със символиката на култа. Произходът й е светски. Тя е родена в борбата на човека с природата, извън храмовете и култа. Културата винаги върви от горе на долу, пътят й е аристократичен. Цивилизацията върви от долу на горе, пътят й е буржоазен и демократичен. Културата е дълбоко индивидуално и неповторимо явление. Докато цивилизацията е общо и навред повтарящо се явление. Преходът от варварството към цивилизацията има общи белези у всички народи, които са предимно материални като например употребата на желязото. Културата на древните народи в началните степени е твърде своеобразна и неповторимо индивидуална като културата на Египет, Вавилон, Гърция и прочие. Културата има душа. Цивилизацията има само методи и оръдие.

Благородството на всяка истинска култура се определя от това, че културата е култ към прадедите, почитане на гробове и паметници, връзка между синове и бащи. Културата е основана на свещено предание. И колкото по-древна е културата, толкова по-значителна и прекрасна е тя. Тя винаги се гордее с древния си произход, с неразделната си връзка с великото минало. И на културата почива особената благодат на свещенството. Културата, подобно на църквата, най-много държи на своята приемственост. В културата няма простащина, няма пренебрежително отношение към гробовете на бащите. Най-новата, неотдавна създадена култура, която няма предания, се притеснява от това свое положение. Същото не може да се каже за цивилизацията. Цивилизацията държи на своя неотдавнашен произход, тя не търси древни и дълбоки източници. Тя се гордее с изобретенията на днешния ден. Тя няма прадеди. Тя не обича гробовете. Цивилизацията винаги изглежда така, сякаш е възникнала днес или вчера. Всичко в нея е новичко, всичко е приспособено към удобствата на днешния ден. В културата се извършва велика борба на вечността с времето, велико противопоставяне на разрушителната власт на времето. Културата се бори със смъртта, макар да е безсилна да я победи реално. Тя държи на увековечаването, непрекъснатостта, приемствеността, силата на културните творения и паметници. Културата, в която има религиозна глъбина, винаги се стреми към възкресение. В това отношение изключителен образец на религиозната култура бe културата на древен Египет. Тя винаги се е основавала на стремеж към вечността, стремеж към възкресение, винаги е била борба със смъртта. И египетските пирамиди са се запазили дълги хилядолетия до наши дни. Съвременната цивилизация не гради пирамиди и не държи нейните паметници да се запазят хилядолетия. Всичко е бързопреходно в съвременната цивилизация. За разлика от културата тя не се бори със смъртта, не търси вечност. Тя не само се примирява със смъртоносната власт на времето, но и гради на смъртоносността на временния поток всички свои успехи и завоевания. Цивилизацията твърде приятно и весело се настанява на гробищата, като забравя за покойниците. Цивилизацията е футуристична. В цивилизацията има простащината на самозабравил се парвеню. Тази простащина се предава и на културата, която иска да бъде окончателно освободена от религията.

В културата действат две начала — консервативно, насочено към миналото и поддържащо с него приемствена връзка, и творческо, насочено към бъдещето и изграждащо нови ценности. Но в културата не може да действа революционното разрушително начало. Революционното начало по същество е враждебно за културата, антикултурно. Културата е немислима без йерархична приемственост, без качествено неравенство. Революционното начало е враждебно на всякакъв йерархизъм и си поставя за цел да ликвидира качествата. Революционният дух иска да се зареди с цивилизация, да си присвои утилитарните й завоевания, но той не иска култура, културата не му е нужна. И неслучайно вие, революционерите, толкова обичате да говорите за буржоазност на културата, за неправдата, в която са се родили всички култури, и с такъв патос се опълчвате против твърде високата цена на културата, против неравенството и жертвите, с които тя се купува. Никой от вас вътрешно не държи на културата, не я обича интимно, не я чувства като собствена ценност, като собствено богатство. Културата се твори от хора, които са ви чужди по дух. Нищо във великите паметници на културата не буди у вас свещен трепет. Вие сте готови с лекота да разрушите всички паметници на великите култури, всички творчески ценности в името на утилитарните цели, в името на благото на народните маси. Време е окончателно да се разобличи двусмисленото ви отношение към културата. Вие не можете да създадете нова култура, защото изобщо не може да се създаде нова култура без приемствена връзка с предишната култура. без предания, без почитане на прадедите. Идеята за такава нова революционна култура е contradictio in adjecto. Новото, което искате да създадете, вече не може да се нарича култура. Вие много говорите за революционната пролетарска култура, която носи на света вашата класа-месия. Но досега няма ни най-малки признаци за възникване на пролетарска култура, няма дори намеци, че е възможна такава култура. Приобщавайки се към културата, пролетариатът изцяло я заимствува от буржоазията. Дори социализма той е получил от „буржоазията". Културата се разкрива от горе на долу. „Пролетарската" настроеност и „пролетарското" съзнание по същество са враждебни на културата. Да осъзнаеш себе си като войнстващ, да се осъзнаваш като „пролетарий", означава да отричаш всяко предание и всяка светиня, всяка връзка с миналото и всяка приемственост, значи да нямаш прадеди, да не познаваш произхода си. В такова душевно състояние не може да се обича културата и да се твори култура, не може да се държи на никакви ценности като на свои собствени. Работникът може да участва в живота на културата, ако не осъзнава себе си като „пролетарий".

Социализмът не носи сьс себе си на света никакъв нов тип култура. И когато социалистите говорят за нова духовна култура, винаги се усеща измамата. Те дори самите изпитват неловкост, когато говорят на тази тема. И онези социалисти, които искрено желаят нова култура, не разбират, че безнадеждно са избрали погрешен път. По този път не се твори култура. Не бива да се прави от културата приложение на някаква съществена основна дейност, нещо като неделно развлечение. Култура може да се твори едва тогава, когато самата тя се разглежда като съществена основна дейност. Социалистите искат да насочат волята и съзнанието на човека изключително към материалната икономическа страна на живота. А после се престорват, че не са против културата, че се стремят към нова култура. Но откъде ще дойде тази нова култура след като в човешката душа пресъхнат всички творчески извори и духът угасне, потиснат от социалната материя? Демокрацията понижи качественото равнище на културата и само е разпределяла, а не е творила културни ценности. Социализмът снизи още повече това равнище. Разделянето и разпределянето на културата не допринася за това повече хора да започнат да живеят с истинските интереси на културата. Напротив, това разделяне и разпределяне още повече намалява броя на хората, които посвещават живота си на висшата култура. И не се учудвайте на това. Вие извършвате разделянето и разпределянето не в името на самата култура, не с творчески духовен мотив и порив, а изключително от икономически и политически интереси, от утилитарни съображения в името на земните блага. Но висшият духовен живот не приляга на онези, които изцяло са насочили енергията си към интересите на материалния живог. Вие, които учите, че културата е надстройка над материалния, икономическия обществен живот, можете само да разрушите културата. Вашето отношение към културата не може да бъде дълбоко сериозно. Демократизацията и социализацията на човешките общества измества висшия културен слой. Но без съществуването на такъв слой и без уважение към него културата е невъзможна. Това трябва да се осъзнае и оттук да се направят всички неизбежни изводи.

По демократичен път не се създават „наука" и „изкуство", не се твори философия и поезия, не се появяват пророци и апостоли. Прекъсването на аристократичните източници на културата е пресъхване на всякакви източници. Налага се духовно съществувание чрез мъртвия капитал на миналото, като се отрича и мрази това минало. И самите източници на културата от миналото все повече секват, все повече се откъсваме от тях. Цялата европейска култура е свързана с преданията на античността. Истинската култура е античната гръко-римска и никаква друга култура в Европа не съществува. За разлика от епохите на Реформацията и революцията епохата на Възраждането в Италия затова е била дълбоко културна, защото не само не е извършила революционен разрив в преданията на културата, но е възродила преданията на античната култура и върху тях е издигнала своя небивал творчески подем. Духовният тип на Възраждането е културен и творчески тип. Духовният тип на Реформацията означава разрушаване на църковните и културните предания, революционно, а не творческо начало. Античната култура влезе в християнската църква и църквата бе пазителка на преданията на културата в епохата на варварството и мрака. Източната църква получи преданията на античната култура чрез Византия. Западната църква получи преданията на античната култура чрез Рим. Църковният култ е наситен с култура и от него и около него се твореше и новата култура на стара Европа. Европейската култура е преди всичко и най-вече латинска и католическа култура. В нея се долавя неразривна връзка с античността. По нея може да се изучава природата на културата. Ако ние, русите, не сме се превърнали окончателно във варвари и скити, то е само защото чрез православната църква, чрез Византия получихме връзка с преданията на античната, гръцката култура. Всички революции са насочени срещу църквата и искат да прекъснат връзката с преданията на античната култура, които са влезли в църквата. Затова те представляват варварско въстание срещу културата. Борбата против благородната култура, против културната символика е започнала още от иконоборството, от борбата против култа. Това е духовен източник на културоборството.

Всяка култура има свои периоди на процъфтяване, на висш подем. В началото на развитието на културата е било варварството, в края на това развитие — упадъчността. Варварството и упадъчността от две противоположни страни застрашават културата. Всяка култура се изчерпва, пресъхва и запада. Във върховете си културата се откъсва от онтологичните си основи, отделя се от жизнените си извори, добива изтънченост и започва да прецъфгява. Есента на културата е най-прекрасното и изтънчено време. Късните цветове на културата са най-изтънчените и цветя. В това време в културата се постига най-голяма острота на познанието и сложност. Раздвояването на упадъчната култура открива много неща, скрити за по-процъфтяващи и здрави културни епохи. Епохите на изтънчения декаданс на културата не са тъй безплодни, както изглежда на пръв поглед — в тях има и свое положително откровение. Процъфтяващата органична цялост не дава познание за противоположностите, тя пребивава в едната и щастливо не познава другата. Твърде голямата усложненост и изтънченост на културата нарушава тази цялост, извежда я от щастливото непознаване на противоположностите. 

В изкуството, във философската мисъл, в мистичната настроеност се разкриват две полярни бездни. Стига се до по-остро познание за доброто и злото. Но волята за живот, за неговото устройство и развитие няма предишната си цялост. Появява се изтънчена умора. Вече липсва вяра в трайността на културата в този свят, в постигането на съвършенството и красотата на процъфтяващата култура. Нараства недоволството от този свят, тъгата по други светове. Културата вътрешно прегаря. В нея се образува материал за нов свят, подготвя се ново откровение, ново пришествие. Така е било в периода на упадък на великата антична, гръко-римска култура. В този упадък се разкри нещо ново, непознато за епохата на разцвета на цялостната и затворена антична култура. В здравите, процъфтяващи, цялостни епохи по време на висок подем на културата винаги има и известна ограниченост и самодоволство, задоволство от този затворен свят. Мистична тъга по други светове античният свят е изпитал само в периода на елинистичната упадъчност. Тогава започва мъчително търсене на изкупващи мистерии, тогава се появяват такива течения като неоплатонизмът и неопитагорейството. Тогава в изкуството става пробив отвъд пределите на класическото съвършенство на този земен свят, притиснат от затворения купол на небесата. И насреща на тази дълбока тъга, от която е болна културата, идва християнското откровение от глъбините на живота, от тайнствените му недра. Християнството сигурно е изглеждало варварство за културния античен свят. Откровението на неговата светлина не е иманентно, а трансцендентно на културата и трябва да се възприема от затворения културен свят като прилив на варварство. Тази нова светлина угасва светлината на остаряващата култура и отначало от мнозина се възприема като мрак.

Към Запада клони, пресъхва и цялата европейска култура и тя не може безкрайно да се развива. Тя се отдалечава все повече от творческите си източници, става все по-отвлечена, все но-малко онтологична по своя характер. Притокът на религиозно подхранване на европейската култура все повече намалява. В своя връх великата латинска култура на Западна Европа преживя изтънченост и упадък. Във Франция тя разцъфтя с последни цветове и плени всички с прелестта на есенното си увяхване. Но упадъкът и увяхването на европейската култура будят чувство на тъга и мъка. Античната култура бе спасена за вечността от християнството, от християнската църква. Днес и самото християнство остарява, то вече не е в творческа младост. А нова религиозна светлина още не се вижда. В историята се извършват периодични приливи на вътрешно и външно варварство. Тези приливи на варварство имат не само отрицателно значение, те обновяват остаряващата и вледеняваща се кръв на стария свят. Към културата се приобщават нови стихии и вливат в нея нови жизнени сокове. В характера на културата има опасност от закостеняване, застой и самодоволство. Културата може да обоготвори себе си и оттогава губи своя божествен смисъл, връзката си с божествените извори на живота. Културтрегерството може да се превърне в лицемерна лъжа. Културата е създадена от творчески пориви, но в своето самодоволство и вкаменелост тя може да стане враг на всеки творчески порив. Тогава бунтът на варварството става естествено наказание и може да я изведе на нови пътища. И днес европейската култура е застрашена от натиска на варварството отвътре и отвън. Това се почувства, когато започна световната война и това чувство доби особена острота, когато се разрази руската революция. Но най-ужасно е, че вътрешното варварство, което заплашва европейската култура в революционното демократично, социалистическо и анархично движение, не може да бъде прилив към културата, вечна по своята природа, на свежи сили, на могъщи жизнени стихии от недрата на битието, на сили и стихии, които не са природно покварени и са устремени към светлината. Смисълът на това, пред което е изправена Европа, е съвсем друг. Вътрешното революционно варварство бурно навлиза в културния свят, вече дълбоко покварен с лъжливи антихристиянски идеи, изопачен от разсъдъчното полунросвещение, с извратена „пролетарска" психология, с приглушено и парализирано чувство за тайната на живота, с претенции за някаква лъжлива полукултура. Никаква непосредственост, природна цялост, близост до природно-божествените тайни няма в това революционно варварство. То е минало през фабрики и фабрична преработка, то е продукт на безбожна цивилизация, надигнала се против висшата култура. А отвън европейската християнска култура е застрашена от монголския изток, който има своята антихристиянска идея, своята враждебна и непонятна за нас цивилизация. И от това варварство не може да се очаква приток на творчески сили. Европейската култура се доближава до някакъв страшен предел.

В културата винаги са съществували две начала — класическо и романтично — и в различните епохи са преобладавали ту едното, ту другото и са създавали преобладаващ стил на културата. Гърция е създала най-значимите образи на класическата култура. Но и в Гърция вече е имало романтична култура. След Ницше това не може да бъде отречено. Класическото и романтичното се преплитат, борят се помежду си и си взаимодействат. Класическата култура е иманентна, осъществяваща абсолютно съвършенство, затворено и завършено съвършенство на земята. Тя се стреми към строги форми, които не допускат пробиви, в нея не се разкриват безкрайни граници. Романтичната култура е култура с трансцендентни пробиви, осъществяваща съвършенството в безкрая, разкъсваща и недопускаща съвършенството на земята. Формите й не са толкова строги и в нея винаги има пробиви, отвъд нея винаги се разкриват безкрайни далнини. Класическата култура не познава друг свят извън пределите си и не говори нищо за него. Романтичната култура е за свят извън пределите, цялата е устремена към съвършенство във вечността и безкрайността. Християнската култура по принцип е романтична, а не класична, макар принципът на класицизма да действа в нея като едно от вечните начала. Класическата култура означава задоволство от културата. Това задоволство е невъзможно в християнския свят. Християнският свят е болен от трансцендентна мъка. И тази мъка се отпечатва върху неговата култура. Съвършенството на земята, в културата, за този свят е невъзможно. Готичното устройство на душата и готичното устройство на културата са много характерни за християнския свят. И никога в християнския свят не е имало напълно сполучило и напълно завършено Възраждане. Италианското възраждане бе бурна борба на езически и християнски начала. Християнската църква възприе античната култура и я пренесе през мрака. Но тя я претвори и я допълни със своя символизъм. Християнската църква разкъса езическото небе и отвори горната бездна. И в отношението на истинския християнски свят към културата винаги е имало раздвоеност. Проблемът на културата за християнското общество е трагичен проблем. Такава трагедия на културата не е познавал класическият езически свят. Трагедията на културата е отрицание на самозатвореността и самодоволството на културата. Съвършена култура е също невъзможна, както е невъзможно и съвършено общество. Съвършенството е възможно само в друг свят, в друг план, в благодатен, а не в нрироден порядък. Културата има религиозни основи, тя е изпълнена с религиозна символика и в нея не се постигат онтологични реални резултати. Науката и изкуството, държавата и семейството, правото и стопанството не са последните реалности на битието. не са онтологични постижения на познанието и красотата, властта и любовта, общуването на хората и регулирането на природата, а само знаци, символи на тези реални постижения. Невъзможна и низка е безрелигиозната култура, но е невъзможна и онтологично религиозната култура. Културата е диференциация на култа, тя се е появила в резултат на излизането от храма, на отделянето от религиозния център. И процесът на секуларизация на културата е необратим и съдбовен процес. Секуларизацията е вътрешна трагедия на културата. През секуларизация, чрез раздробяване и диференциация, през отдалечаване от религиозния център и пълна автономия преминават и философията, и науката, и изкуството, и държавата, и семейството, и правото, и стопанството.

Култура е религиозна по своя произход и религиозна по предначертание. И в най-класическите и съвършени свои постижения, в най-строгите си форми гя губи религиозния си характер. Но романтичната стихия в културата напомня за произхода на културата и за задачата й и подготвя криза на културата, макар сама по себе си да е безсилна. Отдавна вече във върховете на културата започна криза на културата. В най-изтънчените плодове на културата се долавя недоволство от културата, недостатъчност на култура, болезнена угнетеност, търсене на пътища към свръхкултурно битие. Кризата на културата и търсенето на ново битие, издигащо се над културата, се извършва в онова избрано малцинство, което е познало културата докрай и извървяло пътищата на културата, във висшия културен слой. Този процес са познали такива хора като Ницше и Ибсен, Юисманс и JI. Блоа, като Достоевски и Толстой. За огромното мнозинство не съществува криза в културата. Огромното мнозинство трябва да се приобщи към културата и да измине пътищата й. Кризата на културата по характера си е аристократична, а не демократична. Вие, демократи и социалисти, революционери, не сте преживели криза в културата и дори не подозирате за съществуването й. Вашата вражда към „буржоазната" култура не означава криза в културата. Тя означава само некултурност, само завист към културата и културните, а не вътрешна трагедия. Прилагането на чисто икономически категории и оценки към културата пречи да се проникне във вътрешността й и да се узнае тайнственият й живот. Вашият въпрос, насочен към културата, е винаги много елементарен, той е лишен от сложност, проблематичност, дълбочина. Революционните демократични и социалистически движения връщат обществото назад в сферата на културата, намаляват количественото равнище на културата и отслабват интереса към проблема на културата. Вашите „пролеткултури" означават само, че културата прелита покрай вас и вие край нея. Интересува ви само революционното „просвещение" на масите. Но и по-високото „просвещение", „просвещението" на XVIII век мина покрай истинската култура и подготви падането на културата. Какво общо имате вие с проблемите на Ницше и Достоевски и какво общо имат проблемите на Ницше и Достоевски с вас? За вас не съществува нищо проблематично, вие имате самочувствието на „просветители". Вашето „полупросвещение", самодоволно и нагло, което не благоговее, не се прекланя пред никакви светини, е дълбоко противоположно на културата, то потиска културата и я громи, но не осъзнава вътрешната криза на културата и не води към задълбочаване на тази криза, както не води към никакво задълбочаване. Вие искате само културата да стане по-популярна, достъпна, демократична, евтина, от нея да изчезне всичко аристократично, труднодостъпно, твърде сложно и задълбочено. Вие искате опростен правопис, опростен език, опростена мисъл. Ето какво означава вашата не „буржоазна" култура. Вие сте твърде скромни по отношение на културата, вие сте минималисти, а не максималисти, хора на средата. Но кризата на културата усетиха и осъзнаха само онези, които бяха максималисти, а не минималистите в културата. Кризата на културата е неизразима в опростения правопис. Вие още не сте научили добре таблицата за умножение, докато във върховете вече са се усъмнили в нея. Но вие още имате какво да учите. Революцията временно отслабва кризата на културата.

Наистина кризата на културата протича йерархично, както и всичко в света, което се извършва истински, а не призрачно. Тази криза няма нищо общо с онова, което вие наричате „революции". Това е духовна и аристократична революция, която се извършва в друго измерение. Кризата на културата се извършва в дълбочинно. а не в плоскостно измерение, както всички ваши дела и движения. Какво означава кризата на културата? Това е остро преживяване и остро осъзнаване във върховете на културата на вътрешната противоположност и вътрешната несъизмеримост между култура и битие, между култура и творчество. Когато културата достигне своите предели, най-голямата изтънченост и усложненост на проблемите си, става ясно, че висшите постижения на културата не са ново битие, нов живот, че висшите продукти на културата са несъизмерими с творческия порив, с творческите задачи. Защото наистина задача на творческия акт бе новото битие, новият живот, онтологичната истина, онтологичната красота. Но извисеният творчески порив се пресича с тежестта на този свят и се насочва надолу. Създават се ценности на културата вместо ново битие, книги, картини, учреждения вместо нов живот, вместо друг свят. В културата, в книгите, картините и учрежденията се извършва сякаш смаляване на самия живот, пресъхване на битието. Във формалната, съвременна класическа култура, в нейните науки и изкуства, в нейните държавни учреждения и правови институти се разкрива полярно противоположна бездна на самия живот, на самото битие. Това не може да бъде осъзнато в онази среда, в която живеят масите не само от некултурни, но и от културни хора, това се разкрива само в границите и краищата на културата, само във върховете на творческите постижения. Там ни обгръща безкрайната мъка на небитието, жаждата за истинско битие, за преобразяване на света, стремежът към ново небе и нова земя. Трагичната неудовлетвореност от културата и постиженията й обхваща творците на културата. Но тя още не се усеща от потребителите на културата. Ето защо световната криза на културата се извършва не в демократичното движение, не в масовите революции, а в аристократичното движение, във вътрешните революции на духа. Кризата на културата ясно разкрива колко жалки и плоски са всички вулгарни противопоставяния между „революционното" и „реакционното", между „лявото" и „дясното". Това противопоставяне импонира само на повърхността, в дълбочина всички реални противопоставяния са други и всичко ненужно отпада. В света вечно остава трагичният конфликт и трагичното неразбиране между малцинството, което живее с творчество, духовни търсения, идеи, поезия на живота, и мнозинството, което живее с интереси, апетити и проза на живота.

Самите творчески хора във върховете на културата могат да изживяват дълбока неудовлетвореност от културата и да осъзнават дълбоката й криза. Но хората на средната култура или крайно некултурните не могат да направят оттук никакви изводи против културата, не могат да идеализират на тази основа състоянието на некултурността или докултурността. Трагедията на културата и кризата на културата, стремежът на по-добрите хора да преминат към свръхкултурно състояние, към ново битие, към нова земя и ново битие, не могат да бъдат аргументи в полза на скитската, варварската идеология. Русите, пък и славяните изобщо, имат подозрително и двусмислено отношение към културата. Ние обичаме да говорим за „буржоазност" на културата и много лесно си въобразяваме, че сме се издигнали над културата. Уклонът към отрицание на културата, в която се долавя откъсване от изначалната цялост, от висшия жизнен тип, идеализацията на първоначалния цялостен народен живот, предшестващ културата, са характерни и за най-забележителните и оригинални руски мислители. Русите се блазнят от желанието да се почувстват скити и да се противопоставят на елините. Скитската идеология се е зародила у нас по време на революцията. Тя е форма на всеотдайност на революционната стихия на хора, способни да поетизират и мистифицират тази стихия. Скитската идеология е една от маските на Дионис. В борбата си против средността и умереността на всяка култура тя се устремява не нагоре, към горната бездна, а надолу, към долната бездна. Съвременните скити пеят химни не на свръхкултурното, а на докултурното състояние. Най-малко са устремени те към новото небе и новата земя, към преобразяване на света. Те са езичници, в тях клокочи кръвта на хора, неприобщени към тайната на изкуплението. В Русия скитската идеология е своеобразен езически национализъм, който преминава в нехристиянски и антихристиянски месионизъм.

Скитите трябва да изкупят греховете си чрез подчинение на културата и на суровата й школа.

Културата е необратим път на човека и човечеството. Той не може да бъде отминат. Трябва да се извървят пътищата на културата, за да се излезе извън културата, във висшето творческо битие. Само във върховете на културата творческото дръзновение може да разкъса веригите на културата, приковаващи я към този свят. Има и друг път, път на светост, това е път за малцина. Но и това е път към висшата култура на духа. Той лежи в най-дълбоката основа на християнската култура. Две явления излизат извън границите на каноничните норми на културата — светост и гениалност. Светостта и гениалността са най-великите явления на духовната култура, истинските й двигатели. Човечеството е обречено на културата. Но в него действат и враждебни сили на пътищата за осъществяване на културата, нихилистични и анархични сили. Нихилистичното и анархичното отношение към културата няма оправдание. То е въстание на долния мрак, в него се разкъсва долната, а не горната, не небесната бездна. Нихилистичното и анархично въстание срещу културата никога не води до излизане извън пределите на културата, то само отхвърля назад и изисква нова работа за културата. Висшата култура е нужна на малцина. За средната маса на човечеството е нужна средна култура. Тъкмо това говори за йерархичния строй на културата. Висшите цели на световния и историческия живот са свързани с онова, което е понятно и съществено нужно само за малцина. Но на това нужно и понятно само за малцина духовно се крепи целият свят и цялата история. В културата има езотерично и екзотерично. Понятното само на висшите степени има съществено значение за най-низшите степени. Философията е нужна за техниката. Кризата на културата се извършва на най-висшите степени на творческия живот. Но това има световно значение. Отгоре идва духовната вълна до самите низини. Революционното разрешение на кризата на културата отдолу е грандиозна безсмислица. Целите на обществеността вътрешно са подчинени на целите на културата. Всички вие, общественици, недостатъчно осъзнавате това и затова за вас са недостъпни целите на живота, съзнанието ви е изпълнено само със средствата за борба. Но и целите на културата не могат да бъдат крайни цели, по-далеч и по-дълбоко лежи търсенето на Божието царство. Вие, радетели за култура, недостатъчно осъзнавате тези религиозни далнини. Затова и за вас са недостъпни целите на живота. Културата не е последното, културата е предпоследното нещо. Това осъзнават творците, които изживяват кризата на културата. Те са изправени пред последната задача да претворят културата в ново битие. Така ние стигаме до апокалипсис на културата.

Писмо четиринадесето За Царството Божие

Цялата история е изпълнена с търсене на царството Бо­жие. Това търсене е съкровената душа на историята, нейната светая светих. Всички цели на историята са относителни в сравнение с тази абсолютна цел, всички цели се превръщат само в средство. Самата история по съкровения си смисъл е само движение към царството Божие. Но ограниченото чо­вешко съзнание търси царството Божие в самата история. Тъкмо това е основното противоречие на религиозната фило­софия на историята. Царството Божие е цел на историята, завършек на историята, излизане извън пределите на истори­ята. Затова царството Божие не може да бъде в историята. Търсенето на царството Божие в историята, в земната исто­рическа действителност е илюзия, зрителна измама. Царство­то Божие е отвъд историята и над историята, но не в истори­ята. То винаги е четвъртото измерение в сравнение с трите измерения на историята. Не бива да се търси четвъртото из­мерение вътре в трите измерения на пространството. Така и царството Божие не бива да се търси вътре в историята. Ис­торията има абсолютен смисъл, абсолютен източник и абсо­лютна цел. Но самото Абсолютно не се вмества в нея. Исто­рическата действителност се вмества в абсолютното, божест­веното битие, но абсолютното, божественото битие не може да се вмести в нея. Относителното е явление вътре в Абсо­лютното, но Абсолютното не може изцяло да се съдържа в относителното.

Историята е само степен на абсолютната действителност. Но абсолютната действителност не може ни­кога изцяло да премине в историята. „Всичко преходно е са­мо символ." Историята има преди всичко символично знание, тя е изпълнена с белезите на друга божествена действител­ност. Символизмът на историята свидетелства за невъзмож­ност на царството 1южие вътре в самата история, на царство­то на абсолютния живот на някое от стъпалата на историчес­кото съществуване. Царството Божие е абсолютно духовно царство, то не може да бъде явление в материалния свят, то предполага победа над материалния свят и преминаване в друг свят. Абсолютният живот е преход в друг план, в друго измерение на битието. Постигането на абсолютен живот е пробив извън пределите на природната и историческата сфе­ра. В природната и историческата сфера не може да бъде вместен абсолютният живот. При навлизането на Абсолютно­то отстъпва всеки природен и исторически живот, размива се, губи очертания, преминава в безкрайност.

Пробивът на Абсолютното в нашия природен и историчес­ки свят и пробивът към Абсолютното от нашия природен и исторически свят сочи, че не съществува затворен, изолиран и самоцелен „отсамен свят". В този свят могат да влизат си­лите на други, висши светове, онтологичнн енергии, хакто и от „този свят" може да се излиза в други, висши светове. 8 нашия свят, в нашия природен и исторически живот е въз­можно чудесно, благодатно прераждане възможно е осво­бождение от тежестта на света, от бремето на историята, раз­късване на железните вериги на закономерността. Историчес­ката действителност не е затворена действителност, но е зат­вор с железни катинари. Съществуват пробиви в историчес­ката действителност към висшата духовна действителност, преливане на енергията на трите измерения в четвъртото из­мерение. Тези пробиви нарушават всички рационалистични учения за историческия процес, разбиват всички закономер­ности на рационалните социологии. В световния и историчес­кия процес действат не само иманентни духовни сили, но и тайнствени и мистични, неподдаващи се на никакъв отчет, и благодатни и тъмни сили. И висшите творчески постижения на историческия процес бяха пробив от този свят в друг свят.

Несъизмеримостта между Абсолютното и относителното, между царството Божие и историята не бива да се разглежда като затвореност на сферата на относителното, като изолира- ност на историята от висшите реалности. Относителното се намира в самото Абсолютно, то се залага от Абсолютното. На това е основано оправдаването на относителното и право­то на относителното. Относителното е вътрешно необходимо за разкриването пълнотата на Абсолютното. Затова относи­телното не може да бъде откъснато от Абсолютното и проти­вопоставяно на него. В някакви неизясними глъбини изчезват всички противоположности и извънположности, премахват се всички антиномии. Насоченото навън, обърнато към света съзнание винаги се сблъсква с редица непреодолими антино­мии. Те сякаш предпазват съкровеностга и тайнствеността на жизнените глъбини. В духовните глъбини (не душевни) на чо­вешкия живот се разкрива Абсолютното, ние сме потопени в абсолютната действителност, ние не сме роби в света, не сме във властта на относителното царство. Само в проекцията на нашия живот навън ние безрезервно принадлежим на царст­вото на относителното. В нашата насоченост към глъбините ние принадлежим на друга действителност, ние сме съпри­частни на царството Божие. Тайната на отношението на два­та свята в човека и човечеството е тайна на Христос, тайна на явлението му в този свят. Явяването на Христос е единст­ вената и неповторима точка на пробив на самия Бог в този свят. С този пробив са несравними и несъпоставими всички други творчески пробиви, към които е приложима категорията множесгвеност и повторяемост. В Христос пълнотата на божеството е духовна и телесна. Но явлението на Христос не е явлението на царството Божие на земята, в материалния свят. То е само обетоване на царството Божие. Христос е учил, че царството му не е от мира сего. И този свят не може да вмести неговото царство, той трябва да се преобрази, да стане друг, да излезе от себе си. Търсенето на чувственото царство Христово на тази земя, в този ограничен материален свят е една от съблазните, един от миражите на религиозното съзнание. Това е еврейска съблазън, това е явление на иудаистичния дух вътре в християнството.

Очакването на чувственото царство Божие на земята е ев­рейски хилиазъм. Евреите очаквали Месия — земния цар, който ще уреди на земята блаженото царство на Израел. И те отхвърлили Месията, който се явил в образа на роб и учил, че царството му не е от мира сего. Месията — Разпнатия е вечна противоположност на месията, който осъществява цар­ството Божие на земята и донася земния рай. Утопията за со­циални» земен рай е преживяване на еврейския хилиазъм. Материалистичният й характер не бива да скрива от нас ста­рите и религиозно иудаистични извори. Христос — Разпнатия се противопоставя на хилиастичната утопия, проникнала в хрйстиянскня свят, и я отхвърля. Целият свят трябва да пре­мине през разпятието, през Голгота, преди да настъпи царст­вото Божие, царството Христово. Без да извършват докрай тайната на изкуплението, човечеството и светът няма да вля­зат в царството Божие. А това означава, че царството Божие в този свят, в материален природен порядък е невъзможно. Царството Божие е съвършено преобразяване на света, пре­ход в друго измерение на битието. Еврейският хилиазъм тър­си Месията — Царя, който ще осъществи царството Божие на земята без кръст и разпятие в още древната природа.

И еврействащият християнски хилиазъм забравя Христос — Разпнатия и иска да прескочи през изкуплението в чувствено­то хилядолетно царство Христово на старата още земя, под старото още небе. Социализмът е секуларизиран, откъснат от религиозните си корени хилиазъм. Утопията на социалния зе­мен рай, на земното съвършенство и земното блаженство, на земната абсолютност е забвение на Христос — Разпнатия, не­желание да се сподели с него Голгота, откъсване от тайната на изкуплението. В първоосновата на утопиите на земния рай лежи отрицанието на безсмъртието, неверието в безсмъртие­то, жаждата към този къс земен живот и похотливо отношение  към неговите блага. Утопията на царството Божие на зе­мята, в материалната природа е противление на божествения световен ред. Царството Божие се подменя с безбожно царст­во.

Преходът от исторически план в апокалиптичен представ­лява нерешима за разума антиномия. Разумът е склонен да разглежда този преход като извършващ се в самата история, като последен, заключителен период на историята. Но тъкмо това е оптическа измама. Може да се говори за апокалиптич­на епоха в световната история, за апокалиптичните й белези, но това не означава преход от историята в апокалиптичен план. От друга страна, не бива да разглеждаме края, който се извършва в апокалиптичен план, изключително трансцендентно, да го отнасяме изцяло към отвъдния свят. Апокалиптич­ния план, към който отнасяме настъпването края на света, завършека на световната история не бива да разглеждаме ни­то изключително иманентно, нито изключително трансцендентно, нито изключително от отсамния свят, нито изключи­телно от отвъдния свят. Тъкмо това е антиномичният за на­шето рационално съзнание проблем за отношението между време и вечност. Така например да разглеждаме безсмъртие­то като задгробен, отвъден живот, за разлика от земния, от­самния, е рационалистична ограниченост. Безсмъртието се разкрива и в дълбочината на всеки миг от земния живот. Та­ка и в самата история, в глъбините й се разкрива краят, да­ден е апокалипсисът като друго нейно измерение. Осъщест­вяването във времето е само проекция на онова, което е да­дено в дълбочина.

Краят на историята и преодоляването на историята не ще бъде в историята, краят на времето и прео­доляването на времето не ще бъде във времето. Но това не означава, че ние во веки веков сме обречени да бъдем във властта на лошата безкрайност на историческия процес, на временния поток. За християнското съзнание има всеразре- шаващ край, победа над властта на времето. За християнско­то съзнание крайният проблем на човешкото общество опира в есхатологията. Но християнската есхатология не може да бъде материализирана. Хилиазмът е бил винаги материалис- тична есхатология. Това не означава, че християнското съз­нание приема спиритуалистичната есхатология. Царство Христово ще има не само на небето, но и на земята, то ще бъде не само духовно, но и телесно. Но това ще бъде друга, преобразена земя и друго преобразено тяло. Слизането на не­бесния Йерусалим на земята не може да се разглежда като негово материализиране. И то никога няма да се извърши в границите на триизмерната история, то е четвърто измерение на историята. Прославената в царството Христово телесност вече не е материална, физическа телесност. Посято е тяло душевно, израснало е тяло духовно. Историята във времето е проекция в плоскостта на извършващото се в дълбините, във вечността. И окончателният край в тази временна история е винаги неразрешима антиномия, винаги зрителна измама за рационалното съзнание. Новият живот, новият свят е царство на божествената истина, вечно, а не бъдещо, противопоста­вящо се на миналото.

В християнското догматично съзнание, в християнската философия проблемът на есхатологията не получи ясно и всеобхватно разрешение. Около този проблем винаги е имало различни възможности. В историята на християнството апо­калипсисът не се е вмествал напълно и темата за апокалипси­са винаги е била тема за новото откровение в християнство­то. Така е било някога за Иохим от Флорида, така е и за мно­зина религиозни мислители на нашето време, настроени про­рочески. „Откровението на свети Йоан" бе признато за кано­нична книга на свещеното писание и внесено в Новия завет. Но църквата не приложи тази свещена книга така, както дру­гите свещени книги. „Откровението на свети Йоан" не стана творчески източник нито за църковната догма, нито за цър­ковната практика на християните. Тази книга остана тайнст­вена и скрита от всички.

До известно време така и трябваше да бъде. И в наше време, което мистично-чувствителните хо­ра наричат апокалиптично, безотговорното злоупотребяване с апокалипсиса прави неприятно впечатление. Предсказанието за края на света в определено време явно противоречи на ду­мите на Христос, че никой не знае този ден и час. Очакване­то края на света вдругиден сутринта освобождава хората от всякаква отговорност и ги прави пасивни. В тези очаквания винаги се смесват различни планове, чувства се груба материализация на християнските тайни, духовна незрялост. Нав­лизането на християнската абсолютност в историческата от­носителност поражда редица ирационални антиномии. „Апо­калиптичното" съзнание може да дава твърде груби и насилс­твени решения на тези антиномии. В самото християнство е много сложно стълкновението и взаимодействието на абсо­лютното и относителното, на вечното и историческото. За­падният папоцезаризъм и източният цезаропапизъм е търсене на абсолютното в относителното, на вечното в историческото. На тази почва се създаваха всички опити за земни теокрации, за свещени царства. В тях царството Божие бе само симво­лично, а не реално онтологично.

Църквата не е царство Божие на земята и съществуването в историята на Христовата църква, за която не са заплаха и вратите адови, не говори за възможност да има царство Бо­жие на земята. Отъждествяването на църквата с царството Божие, с града Божи, бе грешка на св. Августин, която пов­лия на католическата концепция за църквата. Църквата не е теокрация. Всички външни теократични претенции са разру­шени от историята. Съдбовният процес на секуларизацията не победи и не ще победи светинята на църквата Христова, но той побеждава теократичните претенции, руши великите религиозни утопии на свещените царства. Царството Божие идва незабележимо. То навлиза незримо и завладява света. Това царство идва от глъбините и е насочено към глъбините. И твърде забележимото, твърде зримото царство не е царст­вото Божие. Теократичните илюзии са илюзии на материали­зираното царство Божие, на царството Божие в непреобразената природа, в трите измерения на земния живот. И самата църква може да се разглежда в историческо измерение, в нейните явления в материален план, в измерване на глъбини­те, в нейното съкровено битие. Съществува екзотерична цър­ква, демократична, предвождаща човешките маси и религи­озно възпитаваща ги за възвишен живот. Има и езотерична църква, съкровена, в която за по-висока йерархия се разкри­ват по-дълбоки тайни и по-дълбоко общуване. Не може да има никаква противоположност между тези две схващания за църквата. Единният, цялостен мистичен организъм на църк­вата, йерархична по своето устройство, има степени на изява, свое ядро и своя периферия.

Демократизмът на историческо­то християнство предпазва аристократизма на съкровеното християнство. Илюзиите на царството Божие на земята се ос­новават на мисълта, че съкровеното се разглежда като изх­върлено на повърхността, че езотеричното става изключител­но екзотерично, че духовното напълно се материализира. Но царството Божие принадлежи на съкровените глъбини на би­тието, а не на повърхността му, на незабележимата му обвив­ка. Царството Божие е незабележимо, царството Божие е не от мира сего. Царството Божие е съвършено преобразяване на света. Християнското общуване не може да бъде външна материална теокрация. Християнската общественост е тайнс­твено общуване в духа, в любовта Христова. Тя е несъизмерима с никоя подзаконова общественост. Всички опити да бъ­дат съпоставени и сближени християнското общуване в духа с демократичните, социалистически течения е религиозна лъ­жа и измама. Свободата на християнското общуване в духа няма нищо общо с анархичната „свобода" и братството на християнското общуване в духа няма нищо общо със социа­листическото „братство". Християнското общуване е благо­датно общуване, общуване в любовта Христова.

Анархичното и социалистическо общуване изцяло принадлежат на царс­твото на природната необходимост, на царството на кесаря. Същата религиозна лъжа е свързването на християнската об­щественост със старата езическа държава или с изостаналото натурално стопанство. Царството Божие и царството кесаре­во са разделени от Христа и царството Божие не може да се вмести в никое царство кесарево, старо или ново, реакционно или революционно. Братското общуване в Христос е тайнст­вено навлизане в царството Божие. И това братство Христо­во незабележимо навлиза в света. В царството Божие няма колективи, в него има само личности, то се състои от личнос­ти на различни йерархични стъпала. И в царството Божие ще има „други думи на слънцето, други думи на луната, други на звездите; и една звезда ще се различава от друга в словото".

В Христовото братство няма външни социални белези и не може да има социални критерии. В духа на св. Франциск няма нищо свързано със социалното царство, в него царството Божие незабележимо навлезе в света. Всичко со­циално е свързано с относителните средства за живот, а не с абсолютните цели. Абсолютната социална цел е немисли­ма, абсолютната цел е религиозна, а не социална. Всичко външно социално съдържа в себе си материална относител­ност. И царството Божие се отдалечава, когато си го пред­ставят като социално царство, когато го смятат за осъщес­твимо на земята във времето. Тежестта на света сковава духа, когато се абсолютизира относителното. Но патосът на всички социални утопии е тъкмо такава абсолютизация на относителното. Вие спорите дали е „дясно" или „ляво" царството Божие. Но кощунствено е да се прилагат към царството Божие тези жалки мерки. Всичко „дясно" и всичко „ляво" е преходно, когато се докосвате до тайните на Божието царство. Срещу социалните утопии, които се представят за царство Божие, трябва да се противопостави здрав песимизъм и аскетична суровост. Такъв песимизъм срещу света и срещу всичко, което е от света, има в Еван­гелието и Апокалипсиса. Това трябва по-често да ви се на­помня. И малките апокалипсиси на Евангелието, и Апока­липсисът на свети Йоан не предсказват победа и тържест­во на любовта и правдата Христова на земята.

Християнските пророчества споменават за пришествието на антихриста, за победата на световния владетел, за пресъх­ването на любовта. И всички утопии на земното блаженство, на земното съвършенство, на окончателното тържество на истината на земята са в непримиримо противоречие с христи­янските пророчества. Това, което се говори в „Откровението на свети Йоан" за хилядолетното царство Христово, остава съкровена тайна. И всички опити да се разкрие тази тайна, като се преведе тя на рационалния език на земните утопии, са нерелигиозни, в тях търсенето на земното царство е по- силно от търсенето на Божието царство. Апокалиптичното хилядолетно царство Христово е чудно преодоляване на анти- номията на времето и вечността, на земното и небесното, на отсамното и отвъдното, на иманентното и трансцендентното.

И затова е неизразимо това царство на езика на един от по­люсите на тази антиномия, непреводимо в плоскостта на вре­менното, земното и отсамното. Тайнствеността на Апокалип­сиса се дължи на това, че езикът на тази книга не е нашият език. Затова тя е разбираема само символично. Символът е време и вечност, земен и небесен свят. Царството Божие ни се разкрива само символично. Тъкмо това е радикалното въз­ражение срещу всички опити да се превърне царството Бо­жие в земна утопия. Навлизайки в апокалиптична атмосфера, ние се подлагаме на опасност от подмяна и раздвоение. Цяла­та тайнственост, неразгадаемост, антиномичност, ирационалност на Апокалипсиса е свързана с тази възможност за под­мяна и раздвоение, предоставена на човешката свобода. В Апокалипсиса не може да има евангелска яснота и простота.

В него се разкрива крайното духовно раздвоение, крайната лъжа, обратното подобие на Христа. В Евангелието всичко се извършва в атмосфера на слънчева ясност, божествена простота, Логосът се появява в плът и ослепително светлите му лъчи проникват в душите на хората. В Апокалипсиса всичко се извършва в смесена и сложна атмосфера, в която всичко се раздвоява, всичко в нея е пропито от ярост и сблъ­сък на полярно противоположни начала. Слънчевият лгъч от Христовия лик пада не върху девствената почва на душевна­та простота и цялост, а върху сложните, раздвоени, уморени и измъчени от дългата история души, поставени пред съвър­шено нови проблеми. Ние вече излязохме от евангелската ат­мосфера и навлязохме в апокалиптичната атмосфера. Наша­та духовна атмосфера не прилича на първохристиянската. Христовият лик не е ясно различим, смесват го с обратното подобие. Христовият лик се раздвоява за съвременния човек. Страшно колеблива е съвременната душа, в нея се раздвоява доброто, в нея се раздвоява злото. Злото се възприема от нея в измамните образи на доброто. Антихристовият дух е дух на лъжата и подмяната, двусмислен дух, неуловим във вътреш­ната си същност, защото тази същност е в небитието.

Утопията на социалния рай на земята е една от антихристовите подмени и лъжи, от обратните подобия на царството Божие. Безкрайната социална мечтателност на обърканите души, изгубили всякаква аскетична дисциплина на самоогра- ничението, откъснати от духовния център на живота, са бла­гоприятна почва за антихристовите съблазни. Антихристът примамва с обещания за царство Божие на земята, за социал­но блаженство. Той обещава да осъществи онова, което не е осъществил Христос — Разпнатия. След пришествието на Христос в света правдата не победи на земята. И това съб­лазнява мнозина. Това съблазни еврейския народ. Това води към съблазън и съвременните търсачи на земна правда. Ще се издигне над Христос оня, който осъществи правдата на зе­мята, или ще бъде Христос — Бъдния, който осъществи тази правда и спре човешките мъки и страдания. Но Христос не само не донесе правда и блаженство на земята, той дори не ги обеща. Той призоваваше хората да поемат кръста си и да тръгнат подир него. Той учеше, че животът на земята, в този свят е кръст, че пътят на царството Божие преминава през Голгота. И повече трябва да примамва оня, който обещава царство Божие на земята без Голгота и изкупление.

Социалистическото и анархичното движение в света има огромно религиозно значение, защото изостря за християнс­кото съзнание проблема за антихриста. Това движение води към края, то преминава в душевната атмосфера на Апока­липсиса. Съвременното съзнание престана ясно да вижда зло­то и да го отличава от доброто. Извършва се някаква декрис- тализация. Духовният живот е мътен, в него няма чисти кристали, няма я онази перла, заради която човек е готов да пожертва всички блага на света. Личността в съвременния човек се различава и декристализира, губи ясните си очерта­ния и точни граници. Тази почва е твърде благоприятна за въздействието на тъмните сили. Личността е обзета от някак­ви незнайни сили. Действа не самата личност, а „нещо" в нея. Всички антихристови подмени и измами се дължат на отрицанието на личността, на разрушаването на личността. Личността, която запазва своята сила, образ и граници, може да пада, да греши, да твори зло, но тя не се поддава на съб­лазните и прелъстяването на раздвоените образи на антихрис- товия дух. И противодействието на антихристовия дух е пре­ди всичко укрепване на личността, духовна дисциплина на личността, опазване на човешкия образ и подобието Божие в личността срещу настъпващите върху нея стихии на земния свят.

Стихийните бури искат да разкъсат личността и да подгот­вят почва за земното царство на антихриста. И личността трябва да се укрепи в Христос, за да се противопостави на тези бури, на тези стихии. В нашата епоха злото е украсено по нов начин. Съблазнява не елементарното зло, а сложното и обърканото. Привлича неясността и мъглявината, наруша­ването на всички граници и межди, на всички различия. Това е валидно както за интимния живот на човека, така и за об­ществения. В обществения живот човек иска да се хвърли в бездната, да се отдаде на стихиите с надеждата, че ще наме­ри нова земя, че ще достигне царството Божие. По този път човек губи своята личност, но се надява да намери блаженст­во. Съвременните хора повече живеят с илюзии, отколкото хората от минали епохи, те са по-малко реалисти в истинския смисъл на думата, по-откъснати от реалностите и отдадени на волята на ветровете. Илюзиите на прогреса, на всеосвобож- даващата революция, на социалистическото земно благополу­чие са безкрайно далечни от онтологичния реализъм. Револю­ционните илюзии идеологически тръгват от рационализма и стигат до ирационализма. Човешкият разум въстава против историята и вярва, че със собствени сили може да уреди чо­вешкия живот на земята, да го рационализира докрай, да не остави място за действието на тайнствени и свръхразумни си­ли. Но рационалистичната революция завършва с хаос и с господство на ирационални и тъмни сили. И революционният рационализъм, и революционният ирационализъм еднакво разлагат всички онтологични реалности, еднакво отричат и смисъла на историята, и тайнствената й ирационалност. В ис­торията действат окултни сили, както организирани, така и неорганизирани. И онези, които са обзети от тези сили, поня­кога дори не знаят за тяхното съществуване. Действието на ирационалните сили създава рационалистично съзнание. Това е едно от парадоксалните противоречия на обществения и ис­торическия живот.

Когато хората с религиозно съзнание се стремят към царс­твото Божие, те предчувстват, че пришествието на Божието царство е ново откровение. В християнството от самото нача­ло е имало пророческа страна, стремеж към незнайното бъде­ще, разкрито чрез символи и знаци в свещените писания. Но допустимо ли е ново откровение за онези, които остават вер­ни на вечното християнско откровение? Това е една от антиномиите на християнското религиозно съзнание. Християнст­вото е не само откровение, но и „прикровение". Царството на духа остава „прикровено", то се разкрива в творческия жи­вот на духа, в свободното пророчество. Творчеството на чове­ка не може да бъде открито в свещеното писание, то свобод­но се открива от самия човек. Но истински религиозното творчество е възможно само за човека, който изпълнява правдата на закона и правдата на изкуплението, укрепващо духа си чрез Христос и в Христос. Творчеството против Христос; творчеството, въставащо против закона и изкупле­нието, е творчество на небитието, илюзорно и призрачно. В него не идва царството Божие. Творчеството на светската култура от религиозна гледна точка е по-добро от сектантското религиозно творчество, разрушаващо вечните светини на църквата. Леонардо в известен смисъл, от религиозна гледна точка, е по-добър от Лутер, Гьоте е по-добър от Толстой. Лутер и Толстой са религиозни разрушители. Леонардо и Гьоте са творци на нови ценности. Най-малко може да се съзрат на­ченки на ново откровение и ново творчество в сектантството и протестантството. Такива наченки има повече в светската творческа култура, в гениалната прекомерност. Религиозното творчество на човека може да бъде само откровение на чо­вешката любов към Бога, което отговаря на откровението на Божията любов към човека.

Само в такова творчество идва царството Божие, което е царство на богочовечеството. Ди­намизмът на религиозния живот определя търсенето на царс­твото Божие. Защото наистина никога не бива да ни напуска чувството за зло и негодност в този свят и живота в него. Ние трябва да умеем да се борим за всичко ценно в света и да се отказваме от всичко в името на царството Божие. Рели­гиозното творчество на човека е не право и претенции, а ре­лигиозен дълг, дълг на голямата му любов. Апокалипсисът може да бъде разбран пасивно и активно. Апокалиптичното съзнание в Русия в повечето случаи е мистична пасивност, очаквано преживяване на ужаса, а не активност и творчест­во. Активно отношение към Апокалипсиса проявява само Н. Фьодоров. Апокалиптичното съзнание е опасно съзнание. То може измамно да унижи човека и измамно да го извиси. Апо­калиптичното съзнание е съкровено. Царството Божие не мо­же да бъде резултат нито от еволюция, нито от революция — то е чудесно преображение. В православието е имало велико очакване и велико търпение. Но настъпва часът на пророчес­кото разкриване на апокалиптичната страна на християнство­то за борба с нарастващия антихристов дух. Не бива оконча­телно да се отдаде светът на злите сили. Целостта в бъдното земно общество е вече невъзможна, разделението е неизбеж­но, затова е невъзможна земната теокрация. Но трябва да се съсредоточават и обединяват силите на Божието царство. Търсете царството Божие и всичко останало ще се уреди. За християнина това е последната религиозна истина, пред коя­то помръкват всички останали истини. Всичко е нетрайно и невярно, освен царството Божие, всичко трябва да бъде из­пълнено и сътворено само за него. Държавата и стопанство­то, културата и целият свят трябва да отстъпят място на цар­ството Божие. Във вечността, а не във времето може да бъде победено времето и може да настъпи царството Божие. Но волята за идването на царството Божие във вечността може да се разкрие във всеки миг от нашия живот, в неговата дъл­бочина. Да пребъде царството твое!

Послеслов

Моята книга „Философия на неравенството" е написана през лятото на 1918 година в атмосферата на страстна духовна съп­ротива против тържествуващата комунистическа революция. В тази книга може би са отразени твърде негативни чувства, как­вито сега вече не изпитвам. За мен тогава още не бе настъпил духовният катарзис, още не бях преживял духовния опит на ре­волюцията и не бях го осмислил докрай в религиозна светлина. Аз споделям и през 1923 година основните йерархични социал- но-философски мисли, изказани през 1918 година, но настроени­ята ми са по-пречистени и освободени от отрицателните чувст­ва, от омразата, макар че тя бе пламнала в името на истинската идея и правата вяра. Революцията, безбожна и сатанинска по своята природа, трябва да се изживее духовно задълбочено и религиозно просветлено.Не е преживял духовно и религиозно революцията оня, който е открил в нея само чувство на злоба и омраза, който търси само реставрация, породила революцията на стария живот с цялата и неправда.

Не е преживял духовно и религиозно революцията оня, който я е преживял користно. Не е преживял религиозно революцията оня помешчик или фабри­кант, който преди всичко жадува да си върне отнетите имения и фабрики и търси възмездие за онези, които са му ги отнели. Не е преживял духовно революцията оня политик, който преди всичко изпитва злоба, че са победили не неговата политическа партия и идеология, и очаква часа, когато ще вземе властта и ще се разправи с онези, които вместо него са тържествували в революцията. Не е преживял религиозно революцията оня иде­олог и мислител, който е изпълнен със злоба, че идеите му са преследвани и е готов да се обедини с всяка сила, за да отмъсти за непризнаването и краха на идеите си. Не е преживял духовно революцията оня еснаф, който вижда в нея само нарушаване на интересите си и обичайния битов начин на живот и само чака да бъдат те възстановени. Духовно е преживял революцията са­мо оня, който е видял в нея нещастната си съдба и нещастната съдба на своя народ, който е усетил в нея разплата за миналите грехове, който е преминал през покаянието, през разобличава­нето не само на революционната, но и на дореволюционната неправда, който е осъзнал необходимостта от просветляване и преобразяване на живота. Тъкмо той става не революционен и не дореволюционен, а следреволюционен човек, човек на новата епоха.

Нашата контрареволюционност трябва да бъде следрево- люционна, а не дореволюционна, утвърждаваща началата, кои­то не приличат нито на онези, които са тържествували по време на революцията, нито на онези, тържествували преди револю­цията и довели до нея. Духовното преживяване на революцията  не може да буди стремеж към реставрация, тоест към възс­тановяване на стария свят с цялата му неправда. Та нали неп­равдата на стария свят доведе до неправдата на революцията и връщането към нея е безумие, обричане на народния живот на безизходно кръжене. Необходимо е да се излезе от това безизходно злобно кръжене на революциите и реакциите към нов живот, да се премине към творчество. На антихристовата неправда на комунизма не бива да се противопоставя „буржо­азната" правда, защото в „буржоазностга" също няма Хрис­тос, както и в комунизма, и едно безбожие поражда друго безбожие. Комунизмът е само последователно доведена док­рай безбожна неправда на буржоазния свят.

Революцията не е външно за мен събитие, тя е само отраже­ние на нещо, което се извършва в мен и с мен, на моята вина, моята духовна немощ. Ако моето „аз", всяко „аз" е достатъчно духовно силно и притежава истинска мощна вяра, не би се стигнало до революция, би станало просветление и преобразя- ване на живота. Нека аз съм „реакционер", аз изпитвам реак­ция, дълбока духовна реакция против неправдата и лъжата, против нечовешката безбожност на революцията. Но трябва да се разбере смисълът на тази „реакционност". Моята „реакцион- ност" не е „дореволюционна', а „следреволюционна". Това е реакция против революцията на онези духовни постижения, ко­ито са резултат от вътрешното осмисляне опита на революция­та, вътрешното задълбочаване на този опит. Тази „реакция" не води до реставриране на дореволюционния начин на живот, на дореволюционното състояние на духа. Революцията е факт, тя е също толкова отвратителна, колкото и всяка революция, но трябва да вървим към това, което е възможно след нея, а не към това, което е било преди нея. Преди нея е било онова, кое­то е довело до революция. Нека се стремим към онова, което няма да доведе до революция. Революцията трябва сама да се изживее и унищожи, тя не може да бъде унищожена отвън.

„Десен ли съм аз или „ляв"? Въпрос, който може да инте­ресува само онези, които имат външна повърхностна гледна точка върху живота, които не признават дълбочината. „Дясно­то" и „лявото" се получават от движението по повърхността. Всяко движение нагоре или надълбоко не може да бъде нито „дясно", нито „ляво". Външното движение към повърхността на живота, откъсването от глъбините доведе народите до кър­вави раздори и нечувани катастрофи. И аз бих искал да започне движение към глъбините и към висините. Ето защо аз съвсем не съм „десен" и съвсем не съм „ляв". Моите мисли не могат да бъдат вместени в тези стари и негодни категории. Различие­то и противопоставянето между „дясно" и „ляво" само задълбо­чават раздорите в човечеството и подхранват злобни чувства. Трябва да се търси истина и правда, трябва да се търси Бог, а не „дясно" и „ляво", не „десни и „леви" интереси. Истината не познава категории за „дясно" и „ляво", тя не подклажда онези злобни инстинкти, които се разгарят около „дясното" и „ля­вото". Нужна е велика духовна реакция в света против власт­та и господството на политиката, против стремежите на по­литическата власт, против яростта на политическите страсти.

Политиката трябва да заеме своето подчинено, второстепенно място, да престане да определя критериите за добро и зло, да се покори на духа и духовните цели. Господството на полити­ката, както и господството на икономиката, е извращение на йерархичното устройство на живота. Хората биват добри или зли, предани на Божията правда или откъснати от нея съвсем не защото те са монархисти или републиканци, аристократи или демократи, привърженици на буржоазния или социалис­тическия строй. На повърхността на живота се разгаря борба на страсти и интереси, излиза наяве стремежът към полити­ческо надмощие и се установяват външни критерии и оценки. Но наистина по-дълбоките, по-духовните критерии на оцен­ките трябва да заемат преобладаващо място и да изместят на заден план господстващите политически критерии за оценки, в света трябва да се преодолее диктатурата на политиката, от която той се задушава и пролива кръв. Наистина обединение­то в света трябва да се извършва по друг принцип, по друг критерий. Духовният живот трябва отново да заеме подобава­щото му йерархично преобладаващо място. Хората трябва да се обединяват преди всичко по духовни, а не по политически признаци и принципи. И едва тогава в света ще настъпи ду­ховно възраждане. Трябва да бъде сложен край на властта на външната общественост над човешката душа.

Всички тези мисли са изстрадани от мен през годините и аз сметнах за необходимо да ги изложа в послеслова, за да бъдат идеите на книгата ми разбрани в истинската им светли-. на. Тези идеи не могат да бъдат използвани за никакви злобни политически цели. Човешкото общество има вечни основи, но тези основи говорят за вечното, а не за временното и тлен­ното в миналото и настоящето. Духовното осмисляне на съби­тията в света през последните години потвърждава истината на историческия песимизъм, който има здрава основа в хрис­тиянското пророчество и който аз отдавна изповядвам. Този суров исторически песимизъм ни освобождава от всички зем­ни утопии и илюзии на съвършеното обществено устройство. Но той не ни освобождава от задължението да осъществява­ме с всички сили Христовата правда. Не е лесно да се победи радикалното зло на човешката природа и природата на света и окончателната победа над злото е преобразяване на света, „ново небе" и „нова земя". Но оттук не следва, че ние трябва да се съгласим с властта на злото и със зла власт, че волята ни не трябва да е насочена към максимум правда в живота.

29 март 1923 година Берлин

край