Философия на неравенството
Писмо първо за Руската революция
Тези писма, в които искам да направя равносметка на всички мисли по социална философия, адресирам до моите неприятели, мои врагове по дух, хора с противоположно на моето усещане за живота, с чужди на мен мисли. Много неприятели имам, те са много повече от приятелите ми, те са твърде различни и ме заобикалят от всички страни. Най-големите ми неприятели са неприятелите на моята вяра, отрекли се духом от Христос, предали го и опълчили се срещу него в името на земните идоли и богове. Светът навлиза в трудно и отговорно време, когато трябва да бъде религиозно разобличавано всичко двусмислено, двойствено, прикрито и преходно. Не мир, а меч донесе Христос.
И с духовен меч светьт трябва да бъде разсечен на две на тези, които са за Христос, и тези, които са против него. Но това основно деление не може да бъде механично и външно приложено към безкрайната сложност на живота. В Евангелието няма откритост и пълнота, които да позволяват непосредствено да се приложат евангелските критерии към всички житейски оценки. Всяка житейска оценка поставя пред човешкия дух творческа задача. В Евангелието е дадена само закваската на новия живот, само семето, от което израства висшият живот на духа, но в него не бива да виждаме сбор от правила и заповеди. В Новия завет няма положително определение за християнска общност. Проблемът за отношението между християнството и общността е сложен проблем, поставен пред свободния човешки дух; той не допуска опростено и еднозначно решение. Проблемът на християнската общност винаги е бил голяма съблазън и за истинските християни, и за враговете на християнството. С Христос и Евангелието е злоупотребявано много за най-различни цели. Крайната реакционност и крайната революционност са еднакво готови да се оправдаят с християнството. Напълно ясно е, че абсолютността на християнския дух не може да бъде пренесена толкова лесно към относителността на историческия свят. Те винаги остават несъизмерими. Еднакво грешат и онези, които смятат, че християнството е благоприятно за абсолютния царизъм, и онези, които го смятат благоприятно за анархизма. Християнството не е реакционно, както и не е революционно, от него не може да се извлече никаква изгода за нашия свят.
Днес в света тържествуват онези, които биха искали да сринат из основи християнството или да извлекат от него революционни изгоди, социалистически и анархистични. Моят книга е насочена преди всичко срещу тези неприятели. Тъкмо тях искам да разоблича, защото в тях е наближаващата опасност и наближаващото зло. Злото на миналото, на отминалото, на отмрялото или отмиращото е по-малко опасно. Антихристът ще се яви в грядущето, неговите съблазни са бъдните съблазни на човечеството. В старото зло я няма онази остра съблазън на двойствените и двусмислените образи на бъдещето. Няма на света друг народ, който да е толкова подвластен на тези съблазни, на двойствените и двусмислени образи на бъдещето, образите на антихриста, както моят, руският народ. Няма на света друга страна, която толкова лесно да стане огнище на тези съблазни, както моята страна Русия. На вас, които отровихте душата на руския народ със страшна отрова, на вас, които погубвате Русия, посвещавам моите писма. Вие сте много, вие сте мнозинство, вие отдавна започнахте своето дело, подкопаващо духовните основи на живота на руския народ, вие, потиснатите с невинната си и възвишена проповед на хуманни и прогресивни идеи.
Ала много скоро се разкри вашият дух, духът на небитието, скоро вие самите се превърнахте в потисници. Отначало бяхте духовни потисници, завладяхте слабите души на руската интелигенция, станахте гонители на целия висш духовен живот и обявихте бойкот на всички, които вярваха във висшите духовни реалности и духовни ценности, които признаваха религиозния смисъл и религиозната цел на живота. Вие оправдавахте своето гонене с потиснатото положение, в което бяхте поставени от погрешната политика на старата власт. Но дойде часът, когато се разкри докрай вашата природа, вие станахте и материални потисници и създадохте нечувана тирания, заплашваща да унищожи окончателно човешкия образ. Вие винаги сте ненавиждали свободата, убивали сте човешкия дух, унищожавали сте божественото. Винаги сте продавали първородството на човека за паница леща на преходните блага и временните интереси. Вие, губители на вечността, искате да изтръгнете от човешкото сърце чувството за вечност и тъгата по вечността.
Чрез вас времето, носещо смърт, води борба с вечността на земята. Аз отдавна предупреждавах, отдавна предвиждах докъде ще доведе вашето господство, отдавна се борих духовно с вас, доколкото ми позволяват силите. Сега вече започват да ви разбират и онези, които преди бяха привлечени от вашия дух, всички онези просветители, прогресисти и хуманисти, останали на повърхността на живота, непознаващи злото, прекалените оптимисти, невинно мечтаещи за благото на народа и за щастието на земята. Ние отдавна предупреждавахме, обяснявахме докъде ще доведат пътищата, по които върви интелигентното руско общество и към които е тласкан руският народ. Говорихме и за страшната отговорност на властимащите, на господстващите класи, които не правят почти нищо за творческото предотвратяване на съдбовното падение на Русия и на руския народ в бездната. Нека си спомнят днес сборника „Жалони" и го оценят по-безпристрастно.
Замисълът на тази книга се зароди в стихията на руската революция. Започнах да я пиша в деня на годишнината от революцията. Най-малко възнамерявам да пиша система на социалната философия. Времето на такива системи вече отмина. Аз искам да разкрия духовните основи на обществената мисъл, да представя онова, което би могло да се нарече социологична психология или феноменология на обществеността. Руската революция дава вътрешен импулс и подтик за такава работа на мисълта. Революцията дава огромен опит и изостря всички основи проблеми на социалната философия. Не самата революция изостря и задълбочава мисълта. Напротив, онези, които правят революция, увлечени от нейния поток, са изхвърлени на повърхността и губят всякаква способност за сравнения и задълбочени оценки. Тези хора са откъснати от същността, от всички извори на духовния живот и са неспособни за каквото и да било познание.
А в духовната реакция към революцията, във вътрешното й осмисляне се изостря мисълта, задълбочава се познанието и се разкриват много нови неща. Има хора, които мислят, че революцията е религиозна, че руската революция е крайно религиозна, че в нея се ражда новият човек, разкрива се ново съзнание. Подобна игра на съпоставяне между революция и религия, подобно прикриване на революционната стихия с пищните одеяния на религиозната философия, подобно мистично идеализиране е духовно блудство. Разсъдъчният прозаизъм на настоящите революционери, които извършват революцията, а не я поетизират и мистифицират отстрани, е хиляди пъти по-добър и по-чист.
Когато романтичният лиричен поет започна да пее химни за изстъпленията на революцията и да пише статии, оправдаващи всичките й злодеяния, той откри само разтлението на собствената си душа, загубила способност да прави разлика между истина и лъжа, между реалност и призраци, и извърши предателство на духа. Вие, хората на духа и на духовното творчество, призвани да бъдете „пазители на тайната и вярата", представлявахте най-жалкото и безчестно зрелище, когато пасивно и безполово се отдавахте на господстващите стихии, когато пригласяхте на развилнялото се простолюдие, рушащо най-великите светини и ценности, когато не намерихте нито една силна дума в защита на вечността и висшия духовен живот.
В най-страшния и решителен час на жизмени изпитания, когато се проявява истинската стойност на всички човешки мисли и слова, на всяка човешка вяра и упование, вие се оказахте духовно немощни и объркани, изгубихте всички критерии на духа, не намерихте собствени думи, придобити от духовния опит от общуването с вечността. Вие заговорихте с чужди думи и шумът на улиците и площадите се усети във вашите речи и статии. Вие не ироявихте рицарска вярност и благородство, оказахте се плебеи на духа. Забравихте вечното различие между рицарите на духа и тълпата.
Вие никога не сте били силни духом, не сте били духовно богати. Вие сте слаби, безволеви, раздвоени хора, неспособни да изберете обекта на своята любов, на своята истина, правда и красота. Ако вашата красота, правда и истина зависят от порива на ветровете, от бушуващите стихии, от шума и тътена на улиците, площадите и пътищата, вие нямате представа от правда и истина, вие сте бедняци, невъоръжени за борба, неподготвени за война. А мнозина от вас обичаха да казват, че човек трябва да се стегне в броня, да сложи ризница и шлем, да вземе щит и копие. Къде са вашите рицарски доспехи в часа на битката, в страшния час на съдбовния двубой на противоположните духове?
Вие се оказахте слаби и огъващи се като тръстика, невъоръжени и беззащитни. Малодушно започнахте да измисляте оправдание за слабостта си пред тъмните сили, за своето непротивление на духовете на мрака. Но не измамихте никого. Само унизихте достойнството на руския писател, на руския поет, на руския мислител. Имената ви няма да назовавам, сега ме интересуват явленията на духа, а не отделни хора с техните слабости, със загадъчната им съдба. Революцията никога не е била и не може да бъде религиозна. Революцията, всяка революция по природата си е антирелигиозна и са безчестни всички религиозни оправдания. Но революция от голям мащаб може да има религиозен смисъл, в нея могат да се търсят знаците на Божия Промисъл, на „съдбата, отредена от Бога". Този смисъл и тези знаци аз виждам и в най-антирелигиозната от всички революции, в руската революция.
Революцията е изпратено свише възмездие за греховете на миналото, съдбовно последствие от старото зло. Така гледаха на френската революция онези, които вникваха по-дълбоко в нейния смисъл, не се спираха на повърхността й. За Ж. дьо Местр революцията е мистичен факт, той я смята за провидение, за изпратена свише за греховете от миналото. Кар-лайл, написал най-добрата история на революцията, вижда в нея последиците от неверието, от загубата на органичен цен-гьр на живота, наказание за греховете. Революцията е краят на стария живот, а не начало на новия, разплата за дългия път. В революцията се изкупват греховете на миналото. Революцията винаги говори за това, че властимащите не са изпълнили предназначението си. И вината на господстващите преди революцията слоеве на обществото е, че са довели до революция, допуснали са възможността й. Обществото беше болно и загниващо, затова революцията стана неизбежна. Това е вярно и по отношение на стария режим, предшестващ френската революция, и по отношение на стария режим, предшестващ руската революция. Горе нямаше творческо развитие, не грееше светлина и затова отдолу нахлу мрак.
Така става винаги. Това е закон на живота. Революциите се предшестват от процес на разложение, на упадък на вярата, обществото и народът губят обединяващия духовен център на живота. Към революции водят не градивните, творческите процеси, а процесите на загниване и разрушение. Чувството на любов, творчески пориви, актовете на съзидание никога не водят до революции. Върху всяка революция стои клеймото на загубената благодат, изоставеност от Бога или проклятие. Народ, озовал се във властта на революционната стихия, губи духовната си свобода, подчинява се на гибелния закон, не може да избегне болестта, той е обзет от душевна болест и безумие. Вече мислят и действат не хората, а някой мисли и действа вместо тях и в тях. На народа му се струва, че е свободен в революциите, но това е страшна самозаблуда. Той е роб на тъмни стихии, той е воден от нечовешки елементарни духове.
В революцията няма и не може да има свобода, революцията винаги е враждебна на свободния дух. В стихията на революцията тъмни вълни връхлитат човека. В стихията на революцията няма място за личността, за индивидуалността, в нея винаги господства безличието. Революцията не се прави от човека като образ и подобие Божие, революцията се прави над човека, тя го връхлита, както го връхлитат болест, нещастие, стихийно бедствие, пожар или наводнение. В революцията народната, масовата стихия е природно явление, подобно на бурите, наводненията и пожарите, а не проява на човешкия дух. Образът на човека е винаги замъглен в революциите, удавен от приливите на стихийния мрак в низините на битието. Оня светъл кръг, който с такъв страшен труд се образува в процеса на историята и се издига над необятната гьмнина, в стихията на революцията се залива от злата безкрайност на невъзнираната от нищо тъма Дионисиевата стихия разрушава всяко Аполоново начало, всяка форма и граница, всеки лик и образ, свързани с формата и границата. Наивно е да се мисли, че един народ, озовал се във властта на закона на революционната стихия, влязъл в магическия кръг на революцията, може да бъде ръководен от по-разумни, просветлени и умерени течения, от жирондисти или от кадети.
Не, революцията е неизбежно господство на якобинците или на болшевиките. Болестта трябва да се надмогне, отровата трябва да се самоунищожи. Революцията не може да бъде ръководена. И напразно вие, които правите революцията и я възхвалявате, си въобразявате, че я ръководите, управлявате и създавате. О, колко наивни, колко невежи и безсилни сте, като се заблуждавате, че сте свободни, че духът на свободата ви ръководи, че сте активни, че сте могъщи. Не, вие сте безсилни и пасивни роби, роби на тъмни страсти, оръдие на тъмни стихии. Вие, болшевиките, макси-малистите, анархистите и прочие, вие сте най-пасивните хора, духовно бездейни, неспособни да се съпротивлявате на стихиите, да полагате душевни усилия, обладани от енергии, намиращи се извън вас. Вашият лик е невидим и вие нямате лик. Вие сте медиуми на безлики стихии, чрез вас говорят чужди гласове и в тях е недоловим човешкият глас, долавя се само шумът и ревът на първичните природни стихии. Напразно вие. хората на революцията, се мислите за нови души, че във вас се ражда новият човек. Вие сте стари души, с вас завършва старият човек със старите си грехове и слабости. Всичките ви отрицателни чувства злоба, завист, мъст ви пириковават към стария живот и ви правят роби на миналото. Вие сте пасивен рефлекс на отминалото зло, вие сте само реакция на миналото. Във вас не се усеща диханието на новия творящ дух. Вие сте изпълнени със спомени за отминалото зло, вие не можете да се отърсите от него. Вие нямате спомени за доброто, за нетленната истина и красотата в него, вие нямате творческа и възкресяваща памет.
Бил ли е Робеспиер нова душа, нов човек? Не, до дъното на душата си гой е стар човек, човек на стария режим, изпълнен със стари насилнически инстинкти. Френската революция е извършена от стари души, внесли в нея всички стари грехове и страсти. Френската революция не роди нова душа. Тя се роди по-късно, след дълбоката духовна реакция срещу революцията, когато Шатобриан пише своя „Рене" и „Духът на християнството". Тогава започва нова ера. вътрешно различаваща се от предходните две столетия. Новият човек е роден в католическа и романтическа реакция.
Това е доказано от най-позитивните историци. Напразно вие, извършителите на революции, обладани от нейните демони, смятате, че сте творчески хора и че делата ви са творчески. Напразно мислите, че революционните епохи са творчески епохи в живота на човечеството. Вие сте хора, напълно лишени от творчески дух, ощетени от него, ненавиждащи и унищожаващи творчеството. Защото творчеството е аристократично, то е дело на най-добрите, то не търпи властта на лошите, господството на тълпата, на която вие служите. Дали са носители на творческия дух Робеспиер или Ленин? Не са ли убивали те всеки творчески порив? Творчеството не търпи равенство, то се нуждае от неравенство, извисяване, то не допуска да се страхуваш, че ще изпревариш някого. Духът на революцията, духът на революционерите ненавижда и унищожава всяка гениалност и святост, той е обзет от черна завист към великите и към величието, той не понася качествата и страстно жадува да ги удави в количеството. Никога в епохата на революции не е процъфтявало духовното творчество, не е имало религиозно и културно възраждане, разцвет на „науките и изкуствата". Измерението на революцията е в една плоскост, а не в дълбочина. В революцията няма истинско вътрешно движение.
Тя спира вътрешното движение. Революцията е само привидно динамична, вътрешно тя е статична. Революциите никога не ценят хората на духовното движение и духовното творчество; те отхвърлят тези хора, ненавиждат ги и ги смятат за ненужни за своето дело. Вашите бурни вътрешни движения, хора на революцията, никого не бива да заблуждават. Това е въртене в омагьосан кръг. В това въртене се изживяват празни страсти. Движението на революцията винаги се самоунищожава, то не води до нов живот. Това не е движение навътре, това е движение към повърхността. И от повърхността то се разсейва като прах. Тръгнете към вътрешността, хора на революцията, и всички ваши неистови движения, вашите жестове и шумът, който вдигате, ще спрат. Тогава и във вас, хора от повърхността на живота, ще започне истинското движение, тогава може би и за вас ще се разкрие възможността за творчество. Началото на вътрешното движение, началото на творчеството, на духовното вглъбяване означава край на революцията, начало на реакцията. Котелът на революцията прекипява. И се появява потребност задълбочено да се осмисли опитът на революцията, да се осъзнаят трагичните противоречия на живота.
Революцията по природа не е духовна. Тя се ражда при упадък, при регрес на духовния живот, а не при подем и вътрешно развитие. По лицата на хората, увлечени в революциите, личи упадъкът на духовния живот. Изразът на тези лица v бездуховен и сам по себе си е присъда за революцията. Вашите лица изразяват злоба и лудост, на тях не са изписани нито дълбоки мисли, нито благородни чувства. Лицата ви не са одухотворени, на тях се чете падение на дъното на материалния свят. Революцията отрича значението на духовния живиот Идеологията на революцията изхожда от външното и материалното, което е определящо, а не от вътрешното и духовното. Затова хората на духа никога не ще одобрят вашите революции, те имат свои, неведоми за вас революции. Революцията на духа няма нищо общо с вашите външни, материални, политически и социални революции. Никога Маркс не е бил революционер на духа. Революционер на духа е Ницше. Но какво общо има той с вашите външни революции? Той ги презираше като въстание на плебеи. Революционер на духа беше Достоевски. Но за вас той винаги е бил консерватор и реакционер. А за какво ви е пророчески настроеният Вл. Соловьов и за какво сте му вие? Всичко духовно значимо в историята на руската мисъл и руското творчество на XIX век не беше с вас, беше против вас. Пушкин най-великото явление на руската култура, не е ваш. Вие го хулехте и го отричахте, вие му противопоставяхте гърнето и ботушите. Дори Лев Толстой не ви обичаше и осъждаше делата ви. С вас бяха само хора второ и трето качество, нито една гениална мисъл не се роди във вашата среда, не излезе от вас, от бездарния ви сив дух. Вие, хората на революцията, сте хора на духовната посредственост, хора на средните, сиви, популярни мисли. И. вашата ярост е яростта на сивата маса, завиждаща на всичко велико, на всяка слава, на всяка гениалност. Достоевски гениално прозря вашата природа и пророчески предсказа докъде ще стигнете. Само в състояние на пълна слепота и лудост може да се съпоставят и смесват вашите революции и революциите на духа. Революцията на духа ще се роди от дълбоката вътрешна реакция срещу вашите революции, срещу вашето отрицание на всичко духовно. Вие сте потисници на духа, вие сте най-крайни реакционери в най-дълбокия смисъл на тази дума. Вие винаги сте потискали мисълта, инерцията на вашата мисъл е страшна, тя изглежда като вкамене-лост. Вие винаги сте преследвали религията, философията, поезията, естетиката на живота. Вашите революции творят не добро, а зло, революцията привлича и от нея печели всеки, смятащ се за неудачник и обиден, всеки озлобен, всеки завареник Божи, а не син Божи. Революциите се раждат не от благородно съзнание за вина от синовете Божи, а от неблагородното съзнание за обида от синовете на праха.
Всяка революция завършва с реакция. Това е неизбежно. Това е закон. И колкото по-неистова и яростна е революцията, толкова по-силна е реакцията. В редуването на революции и реакции има някакъв омагьосан кръг. Реакциите са също толкова мрачни, яростни и отмъстителни, както революциите. И вие, хора на чистата реакция, неспособни да се издигнете над движенията в една плоскост надясно и наляво, да се издигнете над противоположността между революция и реакция, вие също сте неспособни да видите цялата истина, да погледнете напред. Вие често сте обратното подобие на революционерите. Но след сътресенията на яростната революция реакцията е неизбежна, тя носи своята правда, пречупена през тъмната човешка стихия. Вие, хората на баналното и плоско революционно съзнание, сте свикнали да употребявате думата „реакция" в повърхностния, единствено в отрицателния смисъл на думата. Вие противопоставяте „реакцията" на всичко прогресивно и творческо, на всяко развитие и движение. За вас реакцията е застой или движение назад, връщане към онова, което е било преди революцията. Това не е вярно. И реакцията има друг смисъл. Тя може да бъде и творческа, в нея може да има и истинско вътрешно движение към нов живот, към нови ценности. И никога реакцията не е просто връщане към стария живот. Във всяка духовна реакция срещу революцията се развива нещо ново, непознато на стария свят, раждат се творчески мисли. Ражда се нещо трето, различно от онова, което е било по време на революцията, и от онова, което е било преди революцията. В третото позира нещо ново и небивало. Изживеният сблъсък между два свята изостря съзнанието, развива мисълта, дава ново усещане за живота. На това ни учи духовната реакция във Франция от началото на XIX век срещу революцията. Съветвам ви вас, идеолозите на революцията, да изучавате това духовно движение и да вникнете в поучителния му смисъл. Може би главното значение на френската революция е, че в началото на XIX век тя предизвика католическо и романтическо движение, оплодило цялата мисъл на XIX век. Появата на Жозеф дьо Местр е най-значителният резултат от френската революция, по-значим от появата на Марат и Робеспиер в самата революция. „Прогресивното", творческото значение на идеите на Ж. дьо Местр се признава от най-позитивните и обективни историци на мисълта на XIX век. Жозеф дьо Местр оказва плодотворно влияние и върху Сен Симон и О. Конт, и върху цялото историческо и органическо мислене на XIX век. Той преживява дълбоко страшния опит на революцията и това допринася за задълбочаване на цялата католическа мисъл. Ж. дьо Местр става нов човек, следреволюционен, а не дореволюционен. Той осъжда френските емигранти и техните външни реставрационни замисли. И целият френски католицизъм на XIX век е нов, следреволюционен, много по-дъл-бок в сравнение с католицизма на XVII и XVIII век. „Реакционерът" Ж. дьо Местр стига толкова далеч, че допуска възможността за ново откровение, откровението на Св. Дух. Ново, следреволюционно явление е и християнският романтизъм на Шатобриан. Интересът на „реакционерите" от началото на XIX век към миналото и тьрсенето на корените им в Средновековието е творчески интерес и творческо гърсене. Рационалистичного просвещение, подкопаващо духовните основи на живота на френския народ и заразило самия католицизъм, бе победено в творческата духовна реакция от началото на XIX век. И след тази творческа победа връщането към рационалистичното просвещение трябва да се разглежда като реакция на мисълта в най-отрицателния смисъл на думата. Католиците и романтиците от епохата на духовната реакция срещу френската революция и срещу отрицателното просве-тителство са нашите духовни прадеди. Оттогава нашата мисъл се е развила, усложнила и обогатила от нови изпитания, но по дух те са ни близки, докато чужди са ни онези, които водят началото си от Волтер или Дидро. С радост бих повторил думите на Монталамбер: „Ние сме внуци на кръстоносците и няма да отстъпим пред семето на Волтер." А вие, днешните революционери, нямате прадеди, вие сте хора без произход, защото да произлезеш от Робеспиер или Маркс, значи да нямаш произход. Революционната идеология не може да се нарече дълбока, тя не познава древните извори, тя е обречена да бъде повърхностна. Повърхностно в революционната идеология е рационалистичното отрицание на злото, заложено в природата на човека и в природата на света, повърхностен е този оптимистичен поглед към бъдещето. Революционният разрив между бъдещето и миналото може само да ни отдалечи от духовния център на живота. Революционерството винаги е разрив между синовна и бащина ипостас, отрицание на бащинството, т. е. утвърждаване на смъртта и тлението вместо вечния живот. Във вашите външни революции се нарушава вечното монархично начало, началото на органичната връзка, т. е. отрича се божественият световен ред.
Руската революция има типични родови черти, характерни за всяка революционност. Тя разкрива същата стихия, която разкриват всички революции, тя е подвластна на същата съдба, на която са подвластни всички революции. Всички големи революции са имали своя неизбежен ход, всички са били яростни, зли и отмъстителни, във всички революции са побеждавали най-крайните течения, всички са отричали свободата и са изопачавали човешкия образ. Наивни и слепи бяха тези от вас, които се заблуждаваха с илюзии за революцията и си я представяха идилично. Революциите не са идилия, те никога не са прекрасни и добри, в тях никога не тържествуват добрите страни на човешката природа. Всички революции пробуждат тъмните и зли стихии в човека, древния хаос. Никога революциите не са били разумни. Никога не са носили радост и онова освобождение, за което са мечтаели предишните поколения. Никога в историята не става онова, което очакват мечтателите. И руската революция, както всяко историческо събитие, има своите неповторими индивидуалниособености. Това са особеностите на народа, който не прилича на никой народ в света, и особеностите на историческата обстановка, която не прилича на никоя обстановка от миналите революции. Руската революция е производно събитие от световната война. Тя е епизод от световната война. И има преди всичко горчив и унизителен за руския народ смисъл: руският народ не издържа великото изпитание на войната. Всички народи участваха в световната борба с духовния и материалния багаж, натрупани през дългата им история. Руският народ се оказа банкрутирал. Чувството му за чест се оказа слабо развито. Но за това не са виновни народните маси, вината е по-дълбока. Но не за тази връзка на революцията с войната искам за говоря сега. Искам за говоря за особеностите на руския народ и за влиянието на тези особености върху руската революция. Руският народ е непонятен за западните хора. Непонятна им е и руската революция. Същността на руската природа е различна от същността на западната природа.
Руският народ не е западноевропейски, той по-скоро е източноазиатски. Душата му е сложна и объркана, в нея се сблъскват и смесват два потока на световната история, източната и западната. И тези две стихии не са претворени органично в цялостен характер, в единна воля и единен разум. Всички вие, усвоили повърхностно западната мисъл, но никога не проникнали в дълбините й, вие, руските интелигенти, в които неизбистрената източна стихия се смесва с повърхностното западно съзнание, сте неспособни за самопознание, вие сте безсилни да проникнете в тайната на Русия. И западнофилите, и славянофилите не можаха да разберат тайната на руската душа. За да я разбереш, трябва да се издигнеш над противоположните две начала, източното и западното, над двете съзнания славянофилското и западнофилското, трябва да познаваш Изтока не само от смътните преживявания на източната стихия и Запада не само от повърхностното западнофилско съзнание. Остротата на познанието се ражда, когато от двете противоположности преминем в нещо трето. Русия е велик и цялостен Изтоко-Запад по Божи замисъл, тя е несполучлив и объркан Изтоко-Запад по фактическото, по емпиричното си състояние. Вие, революционерите, хора на Изтока по своята стихия, и хора на Запада по своите учения, вие погубихте великия замисъл Божи за Русия, вие попречихте на претворяването на двете стихии и двете начала във висша (гьлнота, в истинска всечовечност. Тайната на душата на Русия и руския народ, отговорът на всички наши болести и страдания е в неправилното, в погрешното съотношение на мъжкото и женското начало. В тайните на Русия, в душата на руския народ не се осъществи вътрешният брак, брачното съединяване на мъжкото, и женското начало, не се осъществи андрогенният образ. Мъжественият дух не се сля органично с женствената душа на Русия, не овладя отвътре народната стихия. В Русия се извърши онова, което стана във Франция, Англия, Германия, у всички западни народи. Там на определено стъпало от развитието в своеобразна национална форма се пробуди мъжественият дух и отвътре, оформи се органично народната стихия. Руската земя все оставаше женствена, все се момееше, все очакваше годеник отвън. Отдаваше се на много мъже, идващи отдалеч, но това никога не доведе до истински брак. Руският народ никога не можа да роди от собствените си недра мъжествена власт, той я търсеше навън, призоваваше варягите и немските чиновници. Руската църква и руската държава се организираха и ръководеха от византийски начала. Докато самата руска стихия е хлистовска , езическо-дионисиевска и антикултурна. Разложението на византийските начала заплаши с разложение и цяла Русия. В устройството на великата руска държава, днес сломена и разделена, имаше нещо болезнено, някакво нездраво, ненормално отношение на народа към властта. Народът изпитваше нужда да е подвластен и чувстваше, че тази власт му е чужда. Народът беше безвластен, анархичен, но тъкмо той поддържаше и узаконяваше самодържавната и неограничена власт. Именно неразвитостта на обществените класи и съсловия в Русия и изключителното развитие на бюрократичното начало бе недостигът на мъжественост у народа, на мъжка активност и самостоятелност. Руското самодържавие като оригинално явление на руския живот се обяснява изключително с женствеността на руската душа. Мъжествено явление в руската държава е Петър. Но Петър бе не толкова мъж, колкото насилник. Той изнасили женствената душа на руския народ. Законен брак на руската мъжественост и руската женственост не се извърши чрез него. Част от народа смяташе Петър за антихрист. А сетне народът се подчини покорно на навлязлото чрез Петър немско бюрократично начало. Петър пришпори Русия, поведе я към велико бъдеще. Но в женствената руска душа остана спотаено недоволство срещу мъжествения призив на Петър, което премина в озлобление. Руската интелигенция столетия наред подготвяше унищожението и изкореняването на делото на Петър. Разколът в душата на Русия остана непреодолян и доведе до страшна катастрофа, падението на Русия като велика държава. В руската история няма рицарство и затова Русия не е преминала през закаляването и дисциплината на личността, през културата на личната чест.
Руският духовен живот, руската духовна култура винаги са били подчинени на същото измъчено и болезнено съотношение между мъжкото и женското начало, както и животът на руската държава. Руският народ духовно е прекалено подчинен на Византия и това подчинение осакати душата му. Византизмът като тежко бреме легна върху руския живот. И под това бреме се надигаше, бушуваше и трептеше руската хлистовска стихия. В самото руско православие имаше някакво неорганично смесване на византизъм и хлистовство. Руското православие е оригинално явление на руския дух, то много се различава от гръцкото. Става дума не за вселенската църква, съдържаща единната истина, а за своеобразната религиозност на руския народ. Руският народ е получил различно религиозно възпитание от западните народи. Руският народ е религиозно възпитан в култ към светците и светостта. Православната църква помогна на руския народ да понесе тежката си историческа участ. Но православното религиозно възпитание не даваше онова каляване на личността, онази самодисциплина и култура на душата, каквито даваше на Запад католическото религиозно възпитание, а по своему и протестантството. Католицизмът бронираше душата, даваше й твърди и ясни очертания, кристални критерии за добро и зло. Яснотата на католицизма укрепваше душата, но също така ограничаваше необятните и безкрайни перспективи, правеше я недостатъчно чувствителна към мистичните течения. Руската душа оставаше в безбрежността, тя не чувстваше ограниченията и губеше своя облик. Тъмни стихии заобикалят руската душа и я завладяват, без да срещат съпротива. Затова тя е възприемчива към духове, към които е слабо възприемчива западната душа. Това може да се нарече апокалиптич-ност на руската душа. Но православието не е възпитало руския човек за исторически живот, за създаване на култура. Западното религиозно възпитание дори след отказване от вярата оставя здрава основа под формата на културни норми и добродетели на цивилизацията. След като се откаже от вярата си, душата на руския човек изпада във властта на нихилизма. Французинът е или догматик, или скептик; немецът — мистик или критик; руснакът — апокалиптик или нихилист. Най-тежка е участта на руската душа. Културата може да се изгражда догматично или скептично, мистично или критично, но не е възможно да се гради култура нито апокалиптично, нито нихилистично. Апокалипсисът и нихилизмът са краят на всичко. Нито апокалипсисът, нито нихилизмът не приемат компромиса в царството на културата. Затова за руския човек е толкова трудно да участва в историческия процес, в творчеството на културата. Той иска краят да дойде по-бър-зо, той иска всичко или нищо. Руската народна стихия намира израз в черносотничеството. Така и в болшевизма. Крайно десните и крайно левите у нас се обединяват в една и съща тъмна стихия, в същата смесица от неосъзнат и извратен апокалипсис и нихилизъм.
Русия бе тъмно мужишко царство, оглавявано от царя. И това необятно царство бе покрито с много тънък културен слой. Огромно значение за душевната дисциплина на руския народ имаше идеята за царя. Царят бе духовната спойка на народа, той органично присъстваше в религиозното възпитание на народа. Народът не си представяше без цар нито държава, нито закон, нито ред, нито подчинение на общото и цялото. Без цар за огромната маса на руския народ Русия се разпадна и се превърна в купчина боклук. Царят предотвратяваше атомизацията на Русия, той възпираше анархията. Царят запазваше културния слой от нахлуването на народния мрак, който няма нужда от висша култура. Или цар, или пълна анархия — между тези два полюса се колебаеше народната мисъл. С царя бе свързана и църковната дисциплина. Когато народната душа бе лишена от идеята за царя, душата се разпадна, изчезна всякаква дисциплина и спойка, всичко изглеждаше позволено. Онова, което е създадено от дългата история на народа и е свързано с дълбините на духовния му живот, не може да бъде променено толкова бързо. Всички се отнасяха към това твърде лекомислено, не само вие, руските революционери, социалисти, анархисти, нихилисти, но и мнозина от нас. Женствената и пасивна душа на руския народ бе подложена на разложение, когато отпадна дисциплиниращата мъжествена идея за царя. Векове наред православието възпитаваше руския народ в религиозна покорност към царя. То обаче не възпита у него самоинициатива и самодисциплина. Това е една от причините за нашата трагедия. Това трябва да признаем независимо кой политически идеал изповядваме.
Вие, руските момченца — интелигенти, толкова добре описани от Достоевски, вие, женствени по своята природа, винаги сте търсили духовен брак отвън. Вие не можахте да разкриете мъжествения си дух отвътре, от собствената си дълбочина, вие го взимахте от Запад, от западните мъжествени учения. В дълбочините ви винаги се надигаше руският, източният хаос. И с толкова по-голямо настървение вие усвоявахте последните западни учения и им се отдавахте с някакво изстъпление. Но от това никога не придобихте мъжествена закалка на духа. Най-много търсехте мъжествено оплодотво-ряване в германския дух. Духът на Маркс извърши над душите ви най-страшното насилие. Мъжественият германски дух отдавна си поставяше за задача да цивилизова женствената руска земя, той й се натрапваше за съпруг. По сложни и многообразни пътища действаше германският дух: и чрез Маркс, и чрез Кант, и чрез Щайнер, и чрез много други учители, съблазняващи и отслабващи руската воля. Изключителната власт на германизма в Русия, върху нашия държавен и духовен живот се обяснява с това, че в душата на руския народ не се осъществи вътрешен брак, че мъжкото и женското начало останаха разделени. На тази почва се създаде метафизичната истерия в руския характер, склонността му към лудост. Тук трябва да се търси отговорът за много наши зло-щастия. Когато руските хора ставаха културни западни хора, когато се проникваха от дисциплиниращия дух, културата не се раждаше от тях, не от органичните им основи, не овладяваха с духа си своята душевна и телесна стихия, а черпеха културата отвън, отвън внасяха формиращия дух. Този пъ+ е противоположен на пътя, по който Фихте водеше германския народ към национално самосъзнание. Зрялото национално самосъзнание на народа е тайнственото сливане в него на мъжественото и женственото начало, на мъжествения дух и женствената душевна стихия. У всеки народ това се извършва напълно оригинално и своеобразно. В Русия това и до днес не стана И вие, руските интелигенти от най-различни направления, не помагахте, а пречехте на това зряло, мъжествено национално самосъзнание, не изпълнявахте националния си дълг. Зрялото национално самосъзнание у нас ще е преодоляване на славянофилството и западнофилство, които бяха свързани с нашето непълнолетие. Руснакът може да прилича на германеца в два противоположни смисъла: той може да се отнася към Русия, както германецът се отнася към Русия, и може да се отнася към Русия, както германецът се отнася към Германия. Ние трябва да приличаме на германци във втория смисъл.
Руското народничество, което по различен начин е владеело умовете и сърцата на руските хора, винаги е било пречка по пътя на нашето зряло национално самосъзнание. Имали сме консервативно и революционно народничество, имали сме религиозно и материалистическо народничество. Но то винаги е било капитулация на нашия културен слой, призван да носи светлина в мрака, пред необятния мрак на мужишко-то царство, винаги е било израз на руската изостаналост, руската екстензивност, винаги е означавало недостиг на духовно мъжество. Народническото съзнание е водело идолопоклон-ничеството пред народа като емпиричен факт, като количествена маса, винаги е подчинявало духовния живот на материалната социална среда, потискало е творческото лично начало, поставяло е личността в колектив. Същото важи за славянофилството, което е своеобразен тип религиозно народничество. Но славянофилството стои безкрайно по-високо от революционното и материалистическото народничество, което владееше руската интелигенция почти цяло столетие и доведе до катастрофата на руската революция. В славянофилс-твото имаше едностранчивост, имаше илюзии, но то имаше и своята истина. Докато лявото народничество бе от начало до край измяна към религиозните, националните и културните ценности. Бог бе нодменен с народа, ценностите с интереси, духовните реалности с преходни блага на социалните класи. Това безбожно идолопоклонническо народничество, което измени на всички непреходни светини и ценности, разклати Русия То в продължение на столетие подкопаваше духовните основи на Русия, водеше към нравствен упадък руската църква, руската държава, руската култура, пречеше и на материалното развитие на Русия. Вие, народниците от различни оттенъци, губители на духа в името на призрачното благо на народа, убивахте и погубвахте Русия. За вас не съществува Русия като висша реалност, като цялостен замисъл Божи, за вас съществува само народът, не народ - нация, не живо същество, не цялостен организъм, съществуващ от хилядолетие, обединяващ всички поколения, а народ — работници и селяни с преходните им материални интереси. В името на благото на народа бие убивахте Русия, убивахте велика нация с велика съдба. В името на малкото и на малките вие въстанахте срещу великото и великите. Вие сте унищожители на всяко величие. Не можахте да понесете величието на Русия. Под различни маски се възраждахте отново и отново. Вие, руските народници, плът от плътта и кръв от кръвта на руската безпросветност и руската културна изостаналост, обличахте различни западни одеяния и най-страшните, най-разру-шителните си деяния извършвахте в немските одежди на социалдемокрацията. Но и като социалдемократи вие си останахте народници, изразители на екстензивния дух на разделението, а не на интензивния дух на творчеството. Това е изконната идея на руската интелигенция, че социалният въпрос трябва да се решава чрез подялба, а не чрез увеличаване на производителността, не с творчески труд. Вие, руските социалдемократи, забравили някои страни от учението на своя кумир Маркс, внесли в своята социалдемокрация руската пуга-човщина и руския анархизъм, извършихте всеруски погром и подялба и хвърлихте Русия в нищета, обрекохте я на дълго бедствено съществуване. Така осъществихте отдавнашните мечти на народниците за разделяне и уравниловка, така низвергнахте руската култура в тъмната бездна. Руската държава и руската култура бяха хвърлени на тъмните маси, в които вие разпалихте най-хищни инстинкти. Така руската държава и руската култура по-гьнаха в необятния народен мрак за слава и възвеличаване на нашите врагове. Ето какво извършихте вие, отначало издигнали невинните лозунги на на-родолюбци, а сетне превърнали се в разярени зверове. Бъдещите поколения на руския народ не ще простят злодеянията ви.
Вие, руските народници от всякакви оттенъци, винаги сте били врагове на културата, винаги сте противопоставяли благото на народа на културата. За вас никога нищо не е било ценно само по себе си, всичко се е превръщало в оръдие за материална изгода. Нито религията, нито църквата, нито държавата, нито националността, нито философията, нито науката и изкуството, нито нравствеността и правото, за вас нищо няма собствена стойност, нищо не е истински духовно реално. Всичко беше подчинено на благото на народа, на интересите и задоволеността на хората. И всичко низвергнахте вие в мрачната бездна на масовите интереси и инстинкти. Вие винаги смятахте културата за буржоазна, защото е създадена от господстващите класи. Но самите вие сте най-низките, най-тъпите и жалки еснафи, буржоа на духа. Вие искате да превърнете света в промишлена асоциация, човешкото общество да стане потребителско общество. Жизненият ви идеал е животинският идеал. Но за наше щастие трябва да признаем, че не само народниците — революционери и материалисти, но и народниците от славянофилски тип, които стояха на религиозна почва, проявяваха враждебно отношение към културата и нейните ценности, търсеха истината не в културния слой, не в творческите личности, а в простолюдието, в колектива. Отколешният руски консерватизъм е бил винаги враждебен на културата, на личното начало, винаги ни е теглил надолу, винаги ни е пречил да излезем на светло, и световната шир. Този колективизъм парализираше у нас чувството за лична отговорност и правеше невъзможна личната инициатива. Този колективизъм не беше нов, той идваше от стария ни живот, бе остатък от първобитния натурализьм. Мнозина у нас го смесваха с духовната съборност, с човешкото братство от по-висок тип. На тази почва идеализираха руската община и други подобни явления на руския живот. С руския колективизъм е свързано и отрицателното отношение към. правото, смесване на правото с морала. Но отричането на правото, което у русите идваше отдясно и отляво, е отричане на личността, поробването й от колектива. Правото защитава личността от посегателствата на злата воля. Правото дава на човешката личност независимост от добродетелите и пороците на други хора, от нравственото им равнище, от произвола им. Правото прави възможна свободата на личността дори при съществуване на злото, на злата воля на хората. Русите смесват правото с морала и поставят свободата ни личността в зависимост от нравственото съзнание, на хората, от техните добродетели. Но има свобода, която трябва да им бъде гарантирана и при порочността на хората, и при склонността им към насилие. Народническото съзнание, нито дясното, нито лявото, никога не е разбирало това. Такова отричане на правото е знак за отслабване на личното самосъзнание, за липса на лично достойнство, потапяне в безликия колектив. Това свойство се оказа съдбоносно за Русия.
Руската революция е тежка разплата за греховете и болестите на миналото, за натрупаната лъжа, за неизпълнения дълг на руската власт и господстващите класи, за столетния път на руската интелигенция, вдъхновявана от отрицателни идеали и измамни призраци. Руската революция е гибел на много, твърде много руски илюзии, народничес-ки, социалистически, анархистки, толстоистки, славяно-филски, теократически, империалистически и прочие. Традиционният мироглед на руската интелигенция претърпя страшен крах. Висока е цената днес на обучението на руската интелигенция, висока е цената на придобитото познание. Русия трябваше да стигне до ръба на пропастта, за да разбере елементарни истини. Недалновидно и несправедливо е за всичко да се обвиняват болшевиките. Вие, по-уме-рените руски социалисти и руски радикали от всички нюанси, руски просветители, всички вие, потомци на Белинс-ки и руските критици, на руските народници, всички вие трябва да поемете вината. Болшевиките само направиха последния извод от дългия ви път, показаха нагледно накъде водят всичките ви идеи. Мнозина от вас се изплашиха, когато отдавна желаната от вас социалистическа революция, основана на заложената от вас материалистическа основа, започна да ви изтребва и ви хвърли отвъд борда на живота. Вие дори заговорихте за ползата от религията, която винаги сте отричали, и се обърнахте към църквата, която винаги сте ненавиждали и преследвали. Но твърде късно се обърнахте за помощ към религията и твърде утили-тарно е отношението ви към религията. Божията благодат не спохожда онези, които прибягват до нея от материален интерес, заради потребност от самозащита. Да бяхте мислили по-рано за Бога и за духовните основи на живота. Доскоро вие мислехте, че народът може да съществува без духовни основи, без вяра във висшия божествен смисъл на живота, без светини, че са му достатъчни материални основи и рационалистическо просвещение. Сега видяхте какво става с народа, когато падат светините в неговата душа, когато губи вярата си във всичко, което стои по-високо от интересите му. Но вие твърде дълго правехте всичко възможно да рухнат всички светини и всяка вяра. Разберете страшната си вина, погледнете по-дълбоко преживяната трагедия. Недейте да мислите, че всичко би било прекрасно, ако беше използвана по-разумна и умерена тактика. Трябва да се проумее, че е настъпил страшен крах, не само външен, но и вътрешен, че е разобличена лъжата на оня дух, на който вие служехте почти едно столетие. Позорно рухна вашата земна вяра, низвергнати са земните ви идоли. Извърши се страшно падение на изконния руски атеизъм и материализъм, на руския социализъм и анархизъм, на всичко, с което дишахте, хранехте се и живеехте. Часът на твърде лесното възтържес-твуване на изконните ви идеи беше час на страшното им падение, час на жестокото разобличаване на лъжата и илюзиите. Вече никога няма да се възродите духовно, никога идеите ви няма да излъчат обаяние. Новите поколения руски хора ще израснат и ще бъдат възпитани в омраза и отвращение към вашите идеи и ще проклинат злодеянията, до които те доведоха. Твърде много лъжа имаше в съзнанието и настроенията ви. Погрешно бе отношението ви към държавата, към националността, към стопанския живот и развитието на промишлеността. Лъжовен беше интелигентският ви морал, мо-рализмът ви, съединен с нихилизъм, вашият утилитаризъм. Лъжовно беше отношението ви към красотата и вашето гонение на красотата. Лъжовна беше омразата ви към познанието и равнодушието ви към истината, която винаги подлагахте на утилитарни оценки. И първата, и най-страшната лъжа беше вашето безверие и безбожие, вашата измяна на духовните основи на живота, вашата откъснатост от религиозните извори на живота. Фанатичният ви стремеж към равенство бе унищожаване на битието и на всичките му богатства и ценности, бе стремеж към ограбване на божествения свят и унищожаване на всяко величие в света. Ръководи ви духът на небитието, той ви внушава елитарни идеи и страсти. Законът на ентропията, който води към смърт на вселената чрез равномерно разпространение на топлината, действа чрез вас в социалния живот. Но вие никога не сте обичали свободата и винаги ви е било чуждо братството. В революционния дух никога няма нито свобода, нито братство. В царството ви, в границите на вашето съзнание и духовния ви кръгозор не може да има никакво движение. Царството на болшевизма беше предел за движение по пътя ви, във вашия дух. Това е краяг, пределът, тъмната бездна на небитието. Вие никога не сте обичали творчеството, то винаги ви се е струвало непозволен разкош. Творчеството е аристократично. Вие отдавна се досетихте за това. И когато започне ерата на творчеството, когато настъпи часът на истинското възраждане, вие ще бъдете изтласкани като ненужни, като духовни трупове. Вие отдавна подкопавахте йерархичното начало на живота. И в руската революция се извърши небивало в историята разрушаване на йерархичния строй, бе низвергната всякаква йерархия на качествата. Но крахът на йерархизма е и крах на личността, защото личността е свързана с йерархизма. Само в йерархията са възможни индивидуалности с различни качества. А вие доведохте всичко до равенството на небитието.
Духовните последици на руската революция ще бъдат огромни. Тези последици ще бъдат не само отрицателни, но и положителни. Ние преминаваме в друго измерение на битието. Всички традиционни преценки са подложени на съмнение. Необходимо е да се преоценят всички социални ценности. Бисмарк изрази някога желание да се намери страна, която да направи опит да приложи социализма с надеждата, че след това няма да има повече желание да се повтаря този опит. Такава страна се намери и тя извърши този опит в колосални размери. Истината е, че опитът да се осъществи социализъм в Русия твърде напомня грабеж и разбойничество. Но социалната революция не може да не прилича на грабеж и разбойничество. Това ясно пролича в руската революция. Но това личеше още в античния опит. Либералната и радикална руска интелигенция винаги е била склонна да мисли, че социализмът е много възвишено нещо, макар може би неосъществимо в дадено време. Вие, руските радикали, винаги дълбоко в душата си сте смятали, че няма нищо по-висше от революционния социализъм, че революционерът социалист е най-висшият човешки тип, но че самите вие поради слабостта и обвързаността си с житейската среда не можете да стоите на тази висота и правите компромис. Руският радикализъм никога не е имал собствена идея, той винаги е живял с чужди разводнени идеи. Вие, руските радикали, многолики и многообразни, сте най-ненужният род хора, вие нямате нищо ваше. Дошъл е вашият край. Днес трябва да имаш свои идеи. От днес вече не може да се възхищаваш от социализма отстрани, като на прекрасна далнина. Отсега нататък социализмът стана проблем, стана сложен проблем за съзнанието и всичко в него трябва да бъде преоценено. Не е време и за безхарактерния, лишен от дълбока духовна основа либерализъм. Вашето време отмина, на всички вас — и социалисти, и радикали, и либерали, и консерватори от стария тип, колебаещи се и седящи между два стола. Днес настъпва страшно, отговорно време. И само по-пламенните, по-дъл-боки идеи могат да победят мрака, който ни е обгърнал. Трябва да дойдат нови души, нов дух трябва да помогне на клетата ни, изстрадала, загиваща родина. Твърде малка е надеждата, че вие, хората на стария дух, на инертната мисъл, ще се преродите радикално, ще осъзнаете вината си, ще излезете от омагьосания кръг, ще отворите очите си за новия свят и ушите си за звуците на друг свят, който не прилича на вашия безжизнен, нелегален свят, свят на уродливата грунов-щина. За много от вас няма надежда, вие сте обречени, така и ще си умрете слепи и глухи. Нови хора трябва да дойдат в Русия, за да творят новия живот. Тъканта на вашето същество е негодна за творчеството на живота. Вие сте краят на старото, вие не сте началото на новото. И никога не могат да бъдат наречени нови хора реставраторите и външните контра-революционери.
Революцията дава огромен материал за социално-философската идея, дава вътрешен тласък и импулс. Вашата мисъл винаги е била ленива и неподвижна. Обичахте да повтаряте заучени мисли и ги излагахте на отвратителния си жаргон в своите повърхностни брошури. Носехте в джобовете малките си катехизиси и при всякакъв случай изчитахте от тях трафарентни мисли. Отсега нататък няма да можете да го нравите. Трябва да изгорите всичките си катехизиси и брошури и да прокълнете всичките шаблони на сивата си, безлика мисъл. Защо мисълта ви никога не е била индивидуална? Защо вашите писатели никога не са имали собствено лице? Това не е случайно. В това е вашата присъда. Настъпи крахът на всичките ви утопии за земен рай, на сивите безлични, празни утопии, утопии за пределно равенство и пределно щастие в небитието. Дойде времето на здравия социален песимизъм, по-благороден и изтънчен от оптимизма на тъпите социални фанатици. Днес е необходимо по-сурово и по-отговорно отношение към социалния живот. Социалната мечтателност е разврат. Плодовете на тази развратна мечтателност са известни. Те винаги са били едни и същи. Стремежът към отвлечено социално съвършенство е нечестив безбожен стремеж. Опитите за осъществяване на земен рай винаги са водели до ад на земята, към злоба, омраза, взаимно изтребление, към кръв, насилие, оргии. Така е било в епохата на реформацията, когато анабаптистите са създали новия Йерусалим. Човек няма право да бъде наивен и мечтателен в социалния живот, не може да дава воля на своята сантименталност. Гой трябва да бъде отговорен мъж, трябва да вижда злото и греха, трябва да се научи да различава духовете. Твърде скъпо струваше вашата мечтателност, вашата сантименталност, вашата наивност, вашето непознаване на злото. Бъдете сурови, бъдете отговорни, познайте злото в огнено изпитание. Бъдете мъже. Руският народ трябва да опази закона. закона на културата, закона на държавността, закона на относителното съществуване на земята. Такава е участта на грешното човечество. Пътят към висшия творчески живот минава през закона на изкуплението. Руският народ е велик, но грешен народ, изпълнен със слабости и съблазни. И очакване на социалното чудо е една от слабостите на руския народ, от най-големите му съблазни. Тази съблазън е била отхвърлена от Христос в пустинята. На руския народ предстои да мине през суровата дисциплина на труда. Революцията ни учи, че има трагично несъответствие и несъгласие между духовните върхове на руския живот и мрака на низините му. По върховете вече отдавна има криза на културата, докато в низините още няма никаква култура. Вие, революционерите, сте хора на средата. Вие не познавате кризата на културата, защото още не познавате културата. Вие сте полупросветени хора. И не вие трябва да говорите, че руският народ стои над културата. Вие самите сте по-ниско от нея. Руският народ трябва да изкачи стъпалата, извеждащи от мрака към светлината. Сложен е проблемът на руското месианство и в разбирането му вие тръгвате по пътя на най-страшната лъжа. Твърде често руските хора са тръгвали по този път на лъжата. И най-голямата лъжа е революционното месианство. Болшевизмът показва какво е революционният месианизъм и в това е заслугата му. Друга негова заслуга е изобличаването лъжата на хуманизма, в която изцяло се намират социалистите революционери. В болшевизма хуманизмът преминава в своята противоположност, в изтреблението на човека. Мнозинството и малцинството, духовните върхове и материалните низини на живота винаги остават противоположни. И вечна остава истината на аристокрацията на духа, древната истина на човечеството, която не може да бъде низвергната от никоя революция. Човешкият дух трябва мъжествено да се противопоставя на натиска на емпирията. Той не може да добие от емпи-рията с нейния стихиен хаос и мрак своите висши ценности, тези ценности той намира в дълбочината си. Революцията още веднъж учи на това. Революцията е царство на емпирията, разрушаваща свободата на човешкия дух. Но след революцията се извършва промяна на тъмните маси. В това е положителното значение на революцията. В писмата си за социалната философия искам да противопоставя свободата на човешкия дух на хаотичната емпирия и хаотичния мрак. Моята социална философия има религиозен произход, който лежи в дълбочинния пласт на живота. Вечната истина на християнството още веднъж се разкрива в изпитанията на революцията, но разкриването й в социалната философия е вечна творческа задача. Аз не искам да пиша за отвлечената, а за конкретната социална философия.
Писмо второ За религиозно-онтологичните основи на обществото
Господстващото съзнание на XIX век, което си е въобразило, че е „напредничаво" и „прогресивно", подмени теологията със социологията. Социологията стана евангелие на „напредничавите" хора на века. Те тръгнаха да търсят Бога в социалността, в обществеността. Вашето социологическо светоусещане и съзнание замъгли за вас тайните на Божия свят и ви откъсна от космическия живот. Вие, „прогресивните хора" на века, се откъснахте от божествения световен ред и се укрепихте на ограничената повърхност на земята. Всичко при вас се превърна в социално, производно от социалните категории, всичко се подчини на социалността. Затова всичко при вас изглежда повърхностно, всичко бе лишено от дълбоките си основи, лиши се от дълбоките си основи и самата социалност. Вашата социалност, вашата общественост е абстракция на абстракциите. Социологическият светоглед на Огюст Конт или Карл Маркс е абстрактен светоглед.
Вашият социологизъм ви откъсна не само от космическия живот, но и от историческия. Отвлеченият социологизъм е еднакво противоположен и на конкретния космизъм, и на конкретния историзъм. Това отвлечено социологическо светоусещане е породено от дълбокото усамотение на човека, от превръщането му в атом. Самотните атоми се стремят механично да се съединят, за да не изпитват безпомощност и самота. Всички вие, крайни общественици, проповядващи религията на социалността, всички вие сте разпаднали се атоми. Светоусещането на единия от първите ви апостоли пророци Карл Маркс е атомистично светоусещане, което отхвърля всички органични реалности, което разлага всичко на интереси.
Вашият социализъм е най-краен номинализъм, най-крайно отричане на реалните онтологични общности църковни, държавни, национални, културни и други космически и божествени реалности. Сложете ръка на сърцето си, забравете за миг социалната борба и социалните разпри, разкрийте пред себе си, дълбоко в себе си, пред висшата истина, кое за вас съществува наистина? Всичко за вас отдавна се е превърнало в призрак и мираж, в бързопреходна и измамна игра на човешки страсти и интереси. Измамното социално покривало на битието подмени за вас самото битие. И за вас вече отдавна не съществуват онтологичните, битийните основи на живота. Вашата социалност не ви доведе до добро, тя опустоши душите ви. Хората от предишни, по-органични и реални епохи познаваха по-дълбоки форми на общуване и общност. Вие сте общественици от горчива необходимост, от душевна празнота.
Шумно и кресливо е вашето общество, но в него липсва дълбок реализъм, връзка с тайните на живота, с тайните на човека, света и Бога. Отдавна, много отдавна вече е дошло времето да поспрете движението си по повърхността и да задълбаете навътре, отдавна е време да се осъзнаете, да надникнете в глъбините на душата, където наистина трябва да се разкрие цялата безкрайност на света и безкрайността на Бога. Трябва да преодолеете ограничеността на вашето социално самочувствие, да усетите общото като неразривна част от космическото цяло, да осъзнаете обществото като неразделна част и стъпало на божествения световен ред. Хиляди нишки свързват човешкото общество, намиращо се на малка точка от необхватното световно цяло, с живота на великия космос, на Божия свят. Вечно се извършва тайнствен ендосмос и екзосмос между обществения живот и космическия. Ала вие се опитахте да създадете обществен ред на земята, като забравихте за космоса, отвърнахте се от божествения световен ред.
Вие градяхте утопия подир утопия за съвършено обществено устройство и обществено благополучие, без да се съобразявате с приливите на космическите енергии, които преобръщат всички ваши градежи, всички ваши утопии и вашия обществен земен рай. Вие пожелахте да се скриете в своето земно и рационалистично общество от света и от Бога, от тайнствените сили, тъмни и светли, от страшната безкрайност и от притегателната вечност. Вие пожелахте да се скриете от ужаса на смъртта и тлението в обществото и създавахте краткотрайни призраци на живота. Вие се залъгвате, че сте в истинския живот. Но вие сте се озовали в царството на смъртта. Всеки миг от бъдното поглъща у вас миналото и ще бъде погълнат от следващия миг. В нито една точка от вашето външно и шумно движение не се утвърждава истинският живот. Защото истинският живот е приобщаване към вечността, победа над смъртта и тлението.
Древните египтяни, издигнали пирамидите в името на вечността, по-добре от вас, „прогресивните хора" на нашия век, са познавали тайната на живота. Тези древни строители на пирамидите най-добре опровергават измислените от вас различни видове „икономически материализъм", всички ваши потискащи и поробващи социологически абстракции. Наистина по-малко утопично е да се градят тези безумни пирамиди за вечен живот, отколкото да се създават вашите съвършени общества за временен и тленен живот. Вашата социална мечтателност и социален утопизъм са породени от това, че вашето социологическо съзнание е откъснато от космоса съзнание. Социалният ви утопизъм е краен рационализъм, той завършва с умопобъркване, най-лошата и уродлива форма на лудостта. Безумна е вашата мечта да изградите съвършено и блажено общество в несъвършеното и многострадално световно цяло.
Безумно и нечестиво е вашето желание да създадете съвършено и блажено общество в свят, затънал в зло, в свят, в който хаосът още не е претворен в космическо състояние. Истински съвършен и блажен може да бъде само целият космос, само при космическо състояние на световното цяло е възможно съвършено общество. А това означава, че съвършенството и блаженството са възможни само в Божието царство. Човешкото общество носи всички грехове и несъвършенства на световното цяло, то носи печата на световното робство и световната необходимост. Трябва да се изкупи и освободи целият свят, всички твари, за да бъде изкупено и освободено човешкото общество. А вие, безумци в своята разсъдъчност, в своята рационална ограниченост, вие се затваряте в своя субективен произвол, в своя обществен психологизъм, дълбоко противоположен на обществения онтологизъм, и градите жалките си утопии, призрачния си рай, докато неудържимият ход на световната необходимост не ви катурне и не ви принуди да се замислите по-дълбоко върху тайните на живота. Ако не се насочите доброволно към широтата на космическия живот, ще го стори принудително суровата необходимост. Защото наистина необходимостта е велико благо за не свободните духом.
Вашето социологическо светоусещане винаги е било откъснато от истинската историческа действителност. И затова е рационалистично и утопично. Вие изолирахте вашето общество не само от световния, но и от историческия космос. Отвлечено във вашите теории вие подчинихте човека на природната и социалната среда, вие отрекохте духовната му свобода и го превърнахте в пасивна рефлексия на природния и социалния кръговрат. Но също вие признахте, че сам човек може да започне историята от себе си произволно и откъснато от миналото според своите разсъдъчни теории. Вие с удоволствие говорехте за „скок от царството на необходимостта в царството на свободата", който ще бъде извършен от този роб на социалната среда, рефлексия на природната необходимост. И тъкмо защото не признахте човека свободен духом, откъснахте го от конкретната историческа действителност, зад която стои живият дух на народите. Всичко стана при вас отвлечено отвлечена и разсъдъчна е вашата необходимост и отвлечена и разсъдъчна е вашата свобода, живият човек и живата история бяха погълнати от отвлечеността. Истинската историческа действителност е жива, конкретна реалност, своеобразна реалност, различна от другите степени на битието, живееща според своите закони, познаваща доброто и злото, несъизмерима с разсьдънните критерии за добро и зло.
Вие отричахте тази историческа действителност, не виждахте в нея вътрешния органичен живот и я подменихте със социологически абстракции. Прилагането на абстрактни социологически категории към конкретната историческа действителност я умъртвяваше, изтръгваше душата и отнемаше възможността за живо, интуитивно съзерцание на историческия космос. С вашата социологическа отвлеченост вие разложихте историческата действителност като йерархична степен на космическото цяло и я сведохте до най-прости елементи, открити от другите науки, предшестващи вашата социология. Вие сте опропастители и смесители. Затова реалността ви се изплъзва, затова в ръцете ви остават само отвлечени късове от реалността, само отломки от битието. Вие отдавна вече извършвате погром върху битието като конкретна цялост, като йерархичен строй. Такъв разсъдъчен и фанатичен погром извършвате и във вашата наука, и във вашата политика. Вие обичате да морализирате относно историческата действителност и историческото минало. Вие обичате да пренасяте ограничените си и индивидуални морални оценки върху свръх-личния исторически живот. Изпълнени сте със злоба към миналата история на народа си и на цялото човечество и не съглеждате в миналото нищо друго освен зло и насилие. Неспособни сте да разберете, че в самото насилие, извършвано в историята, е имало своя правда, пречупване на Божия промисъл в мрака.
Толстой бе ваш духом, когато отричаше цялата история като поголовно зло, когато извършваше нечуван погром на историята в името на индивидиуалистичния си мора-лизъм. Но той бе по-радикален и последователен от вас. Последователния си индивидуалистичен морализъм той приложи и към цялото общество. Докато вие отхвърляте и клеветите историята и в името на индивидуалистичния морализъм, и в името на обществото, което градите върху ново, нечувано насилие, върху ново небивало поробване на човека. Вие трябва да признаете самобитната природа на историческата действителност, да видите в нея закона за доброто, рационално несъ-измерим със закона за доброто в индивидуалната действителност. В историческата действителност не бива да се съзира само съдбата на индивидуалния човек на атома и масите, механично съединяващи тези индивидуални атоми, произволни човешки колективи. В нея трябва да се виждат съдбите на нациите, на човечеството, на света като реалност, като конкретни общности. Обществата са реални организми. Ала за вас съществуват само атоми и маси. Вие бихте искали да прокарате цялата история през общото избирателно право и предварително знаете, че гласуващите маси не признават историята си. С мнозинство от гласовете историята не само не би могла да се твори, тя никога не би започнала. Светът би останал в първоначалния си мрак и прикритост, в равенството на битието. Атомите и масите не биха се обрекли на онези жертви, с които се купува историята. Не могат да се прилагат към историята общото избирателно право и мнозинството гласове, не бива да се морализира историята и да се иска от нея изравняване на атомите.
Вие, рационалистите утописти, обладани от разсъдъчно безумие, не си взехте поука от опита на историята, не осъзнахте смисъла на изпратените ви изпитания. Имахте възможност да научите и проумеете много неща от опита на френската революция. Духовната реакция против революцията изостри познанието на творческите и прогресивните хора на духа. Вие обявихте тези хора за „реакциоиери". Но те до голяма степен оплодиха науката на XIX век, която и вие бяхте принудени да признаете за своя. Духовната реакция против революцията бе също реакция против целия рационализъм на XVIB век. В тази творческа реакция бе създадено чувството за история и се разкриха ирационалните основи на обществото. От опита на революцията, обхваната от рационалис-тично безумие, стана ясно, че обществото никога не е могло и не може да бъде почва на чисто рационални начала, напълно понятни за малкия човешки разум и установявани според произвола на този разум. Основите на човешкото общество са заложени в божествения световен ред. Съществува тайнствена основа на човешкото общество, също толкова тайнствена, както и основата на цялата органична природа, от която не може да бъде откъснат човешкият обществен свят.
За по-дълбокото, следреволюционно съзнание се разкри тайнственият ход на историята, връзката между времената, и то ограничи човешкия произвол в изграждането на обществото, произвола на човешкия разсъдък. Ж. дьо Местр стоеше на религиозна почва и се бореше религиозно с революционния дух, с духа на рационалистичното просвещение на XVIII пек. Но в тази духовна борба пред създанието му се разкриха закономерностите на обществения живот, обективната основа на обществото. Бе опозната органичната, а не произволно изкуствена природа на човешкото общество и държавата. Така „реакционното" мислене на Дьо Местр и близките му по дух н по-нататъшните си последици породи социологическия натурализъм.
Дори дарвинизмът в социологията може да бъде свързан с тази реакция против рационализма на XVIII век. Огюст Конт направо признаваше, че се родее с Местр. Еспинас с основание посочва, че тъкмо на Дьо Местр и теологичната школа от началото на XIX век принадлежи откриването на истината, че обществото е породено от природата, а не от човешкия произвол, и е готов да признае представителите на тази школа като основатели на научната социология. Тогава, макар и частично, бе разкрита връзката между човешкото общество и съвкупността на природата. За религиозното съзнание тази обективна основа на обществото, тази природна закономерност е израз на греховността на човешкия свят. Светът, който тъне в зло, трябва да бъде подчинен на закономерността. В противен случай злият хаос ще преобърне всеки световен ред и ще унищожи космическата хармония. Това откровение на закона за природния и обществения ред крие своята морална истина, която разобличава първородния грях. Не бива да се насилва природата. Трябва да се изкупят нейните грехове. Така обективната закономерност на обществения живот се разкрива в два аспекта в религиозен и нату-ралистичен.
Вие не само че признахте науката, вие я обоготворихте и я превърнахте в рационалистична утопия. Но вие никога не проявихте смирение пред обективното знание, не ограничихте страстите и въжделенията си с неоспоримата повеля на знанието. Вие бяхте крайни позитивисти и материалисти, но патосът на знанието ви бе чужд. Никога не ви е направлявала жаждата за знания. Вашето знание бе субективно, а не обективно. То бе оръдие на разрушението. Вдъхновяваха ви не знанието, не науката, а отрицателното „просвещение”, което е полупросвещение и нихилизъм.
От обективната закономерност на природата и обществото вие правехте извода, че всичко е позволено и че произволно можете да преустройвате живота. И отдавна вече трябва да се покорите пред суровата наука и безкористното знание. Вашата наука винаги е била користна и поради това не е била истинска. Вие си измислихте че съществува „буржоазна" и „пролетарска" наука и по този начин убихте за себе си възможността за каквото и да било знание, с това ликвидирахте самата идея за наука. Частицата обективна наука в марксизма бе окончателно погълната от субективно-класовия му патос и оставена на човешките интереси и страсти да я погубят.
Смирението пред науката, познанието на обективните основи на обществото би потиснало вашата злоба и ярост, би довело до катарзис на болния ви дух. Вие бихте престанали да виждате навсякъде злата воля на правителства и господстващи класи, бихте проникнали по-дълбоко в причините на злините и бедствията в човешкия живот. Но за това трябва да се смирите не само пред науката, но и пред религията, трябва да се обърнете към висшия източник на светлина. Обществото и държавата могат да се основават само на религиозни, духовни начала. Обществото и държавата се атомизират и разпадат, когато са подкопани изворите на човешкото общуване и властване. Вие се издигате до разбирането на тази елементарна истина едва когато ви връхлита катастрофа и самите вас ви грози гибел.
Рядко, твърде рядко хора от вашия тип, с вашите чувства за живота и вашето съзнание се замислят върху първоизточниците на живота, върху онези първоизточници на световния живот, които определят и обществения живот. Вие не търсите смисъла на живота. Вие търсите само благата на живота. Тази насоченост на вашия дух стеснява познанието ви на тайните на космическия и обществения живот. В зрителното ви поле попада само ограничен отрязък от природата и обществото, който се поддава на рационализация във вашата бедна мисъл. Казвам във вашата мисъл, защото във вашите действия вечно бушуват ирационални страсти и нахлува мрак от непонятен за вас бездънен източник. Наистина има тъмен, бездънен и безкраен източник в нашия живот и в живота на света. И вашата разсъдъчна светлина е безсилна да освети заобикалящата ни тъмна безкрайност.
Две безкрайности ни обгръщат горна и долна, светла и тъмна, добра и лоша. Нито една от тези безкрайности не може да бъде постигната от вашия малък разум. За ограниченото ви съзнание е непостижима нито божествената безкрайност, нито тъмната и хаотична безкрайност. Съзнанието ви долавя само ограничената междинна сфера, която се поддава на рационализация. По тези пътища е невъзможно никакво задълбочено познание, невъзможно е и задълбочено познание на обществото. Светът на човешкото общество е малък свят, в който са отразени същите начала и действат същите енергии, както и в големия свят. В обществения свят, както и в големия свят, както и в цялата вселена, се борят космосът и хаосът. И познанието на обществото трябва да помогне на космическото начало да победи хаотичното начало. В истинското познание има онтологична светлина, която побеждава хаотичния мрак, има кос-могонично начало. Но вашият ограничен рационализъм не е в състояние не само да преодолее хаотичния мрак, но и да го види и опознае. Затова вие сте зависими от неговата власт.
Пред старите германски мистици се разкрива истината за мрачния източник на битието, за бездната, която лежи в основата му. Най-великият от тях, Я. Бьоме, говори за Ungrund, безосновност, бездна, която е по-дълбока от Бога. И Майстер Екхард учи за Божество, божественост, която е по-дълбока от Бога. Божествена светлина пламна в бездънния мрак. Тази мрачна бездна не може дори да бъде наречена битие, тя лежи под всякакво битие, към нея не са приложими никакви категории и определения. Тази пламваща във вечността светлина е теогоничният процес на богорождението. Но би било погрешно теогоничният процес да се разбира по аналогия с протичащата в този свят еволюция, той не подчинява вечността на времето с неговите закони на тлението, с неговото поглъщане на предшестващия от последващия момент. Той е откровение за светлината в глъбините на вечността. И нашият малък разум се сблъсква тук с неразрешими антиномии, с непреодолими противоречия. Това, което става във вечността, се отразява и във времето, във времевия световен процес.
В космогоничния и антропогоничен процес пламва светлина и побеждава хаотичния мрак. Тъмните вълни прииждат от бездната и бушуващият хаос трябва да бъде победен в света и от човека, за да не бъдат залети и да не загинат образът на човека и на космоса, за да продължи делото на Божията победа над мрака, на Божието творение над космическото битие. Зараждането на светлината в мрака, преходът от хаоса към космоса е възникване на неравенството на битието и равенството на небитието. И в човешкото общество има не само тайнствено, но и тъмно начало, в човешките маси бушува хаос и общественият космос се създава и се опазва с огромни усилия. Все нови и нови приливи на мрака, които изискват нова сила на преобразяващата светлина, се именуват в историята нашествие на външни и вътрешни варвари. Напорите на варварството са познавали още древният Египет и древният Рим. Варварското, скитското начало говори за бездна, скрита под най-успокоено и консервативно общество. Напорите на варварството са били полезни и поучителни за твърде доволните, успокоените, сковани и сковаващи епохи. Човек винаги живее над бездната и никой консерватизъм не бива да скрива тази истина. Сред масите, сред тълпата винаги има мрачна бездна. И революциите винаги са били също такъв прилив на хаотичен мрак, както и нашествието на варварите. И варварите, и революциите са нужни на остаряващия свят. Не бива да се отрича значението на тези исторически приливи. Но значението им не е в това, в което предполагате вие, идеолози на варварството и революцията.
Космическият живот е йерархичен. Йерархичен е и общественият живот, защото в него има космически ред и не е прекъсната органичната връзка с космоса. Това е тайна, която е неразбираема за хора с вашия дух. Всяко разрушение на космическата йерархия атомизира битието, разрушава реалността на общото и реалността на индивидуалното (държава, нация и други реални общности в същата степен, както и личностите) и свързва, сковава атомите в механични колективи. От древни времена в човешкото общество протича борба на космическите начала, тоест на йерархичните с хаотичните начала, тоест на атомистичните и механичните. Йерархичното начало, както и всичко в този свят, може да се изражда, то може да не изпълнява светлозарната си мисия и да поражда най-ужасни злоупотреби. Йерархичното начало, ако е закостеняло и инертно, поставя препятствия пред всяко творческо движение. Така от древни времена йерархичната власт на царя и жреца не само предвождала народите и ги водела към светлина, но и спирала творческото движение. Твърдб често йерархията на царството и свещеничеството изпитва враждебно отношение към свободното пророчество. И всеки път, когато йерархичните начала натрупат твърде много грехове и носителите на светлината не изпълняват дълга си да я излъчват, отдолу се надигат тъмни хаотични вълни и застрашават да пометат обществения космос, да унищожат космическата хармония в обществения живот.
Йерархията на царството и свещеничеството трябва да дава простор на пророческия дух, в противен случай тя се изражда в мъртво зако-нотворчество и получава заслужено наказание. Трябва обаче да се отдели самият принцип, самата идея от фактически греховното състояние. Светлината в този свят трябва да се излъчва на степени. Съществува вечно различие между езоте-ричното и екзотеричното, то осигурява възможност за висш духовен творчески живот за избрана част от човечеството, за истинската му аристокрация. Не може да бъде допуснат наведнъж към висшата светлина целият необятен хаотичен мрак на човешките маси. Човешките маси се извеждат от царството на мрака, от плена на хаоса, стъпало по стъпало, в процеса на възпитанието. Йерархичните прегради, които спират нахлуването на хаотичния мрак, мигновеното тържество на количествената маса, спасяват източниците на светлина, охраняват светилниците, защитават светлозарния дух да не бъде разкъсан от душевния и материалния хаос. Навсякъде в древния свят духът, който се пробужда за висше съзнание, води борба с тези вълни на душевния и материалния хаос в народния живот. Всички велики религии са познавали различието между езотеричното и екзотеричното и са създали йерархичен строй, насочен не към съкровения, а към външния свят. По този път качеството се опазва да не бъде разкъсано от количеството и самото количество върви към просветление.
В религиите на древния Изток има тайнствена, съкровена страна, оказала определящо влияние и върху най-високите постижения на гръцката култура, в нея има истински откровения, предхождащи християнството. Но народната религия на Египет не е познавала тези най-високи откровения тя още е била потопена в езически мрак. Същото е било и в Гърция. Вълни от стихийни и хаотични откровения на духове и демони от неозарената природа от всички страни заобикаляли Гърция и заплашвали да удавят пробуждащия се дух. Езичеството не може да освободи древните народи от страшната власт на демонолатрията, от раздиращите ги демони на хаотичната природа. Но всеки йерархичен строй е опит да бъде опазен духовният живот от властта на хаотичната природа, да бъдат създадени оформящи начала и поставящи граници за стихийното й разрастване. Не бива да се търсят висши постижения на духовния живот на Гърция и религията на Дионис в тази народна мистика, обзета от мрачни хаотични стихии. Те трябва да се търсят в орфизма, в елевзинските мистерии, при Питагор, Хераклит и Платон. В разгула на Дионисиевите оргии народът е измъчван от демоните и търси освобождение и избавление от горестното и ограничено битие в приобщаване към стихийния кръговрат на природата. Окончателното и безрезервно тържество на дионисизма би било гибелно за Гърция. И началото на Аполоновата форма трябваше да ограничи тези Дионисиеви стихии, за да може човешкият лик да се издигне над мрака. Дионисиевото начало е демократично.
Аполоновото начало е аристократично. Дио-нисизмът дава стихийна народна основа. Неограниченото и неподчинено на нищо тържество на народната стихия, господството на демокрацията се превръща в Дионисиева оргия, помитаща човешкия лик, потапяща човешкия дух в природния хаос. Дионисизмът е враждебен на всякакъв йерархизъм и езотеризъм. Дионисизмът тържествува в епохите на революциите, по време на масови народни движения. Това тържество винаги застрашава най-значимите духовни ценности, унищожава огромни духовни реалности. Аристократичното начало, началото на йерархичния ред, форма и граници, което установява различия и дистанции, спасява висшия духовен живот, охранява източниците на светлина и защитава човешката личност от унищожаване. Битието на личността предполага различия и дистанции, форми и граници. Революционният дионисизъм премахва всички различия и дистанции, всички форми и граници и затова е дълбоко враждебен за личността, не признава и не познава лика. Когато християнската църква водеше борба със стихийната демонолатрия, тя бранеше лика на човека, образа и подобието Божие, помагаше му да се изправи на крака. Във всички революции стихийната демонолатрия в секуларизирана форма отново завладява човека и го терзае. Личното начало е свързано с йерархичното, то се разкрива в космоса и загива в хаоса.
Личното начало по същество е аристократично, то предполага различия и граници. Личността не търпи хаотично смешение, плебейско премахване на граници и различия. Личното начало е качествено начало, тъкмо то е неповторимото качество, което не допуска количествено смешение. Само тайната на Христовата любов води към съединяване, без да разрушава личността, утвърждавайки лика във всеки. Докато всички вие, попаднали във властта на Дионисиевите стихии, разкъсвани от демоните на хаотичната природа, вие не познавате личността и не осъзнавате свободата. Вашите революции водят до поробване на човека, потапят го в изначален мрак. Духът ви потъва в колективното душевно тяло и губи най-висо-ките си постижения. Духовното начало е аристократично, а не демократично. Демократична е душевно-телесната стихия. Възникването на аристократичното начало в света е било' борба на светлината с мрака, раждане на личността, освобождаване на духа. Вашият революционен дионисизъм винаги е бил и ще бъде мимолетно тържество на количеството, което смесва ликове и образи, издигане от мрака на безлико-то и безобразно плебейство. Ето защо принципът на органичното стъпаловидно развитие, чрез светлината, струяща от горе на долу, в историческия живот има нравствено и религиозно значение той опазва личността, свободата и духовния живот.
Мнозина от вас обичат да говорят за свобода и освобождение. Ала кой се освобождава според вас, за чия свобода говорите, съществува ли за вас субект на свободата? Освобождаването на хаотичната стихия не е освобождение на човека, хаотичната стихия не може да бъде субект на освобождението, тя е извор на робство. Човек преди всичко се намира в плен на хаотичната стихия. Мрачната бездна тегли образа на човека, лика на човека надолу, пречи му да се издигне и да се изправи в цял ръст. Освобождението на човека, на човешката личност е освобождение от плена на хаотичната стихия, а не освобождение на хаотичната стихия в човека и народа. Ето защо всички сериозни хора разбраха, че истинското освобождение предполага момент на аскетичност, самодисциплина и самоограничение.
Развихрянето на стихийните страсти поробва, превръща човека в роб. Когато човек е завладян от собствения си хаос, той е роб, личността му е раздирана от страсти, обезсилена от грехове. Вие, „освободителите" на човека и народа, които премахвате оковите на стихията, отдавна вече е време да се замислите дълбоко върху проблемите на личността. Защо във вашите революции няма личност, защо сте я хвърлили във въртопа на стихийните бури, защо човешкият образ тъне в стихиите, които вие възхвалявате? Вие не съумяхте не само да решите, но и да поставите проблема ia отношението между личността и обществото. Вие изгубихте чувството за реалност, за вас и личността не е реална, и обществото не е реално, за вас всичко отдавна вече е разпиментарният дух на природата. Във всички комунистически движения на масите винаги се е долавяло нещо нечовешко, надигат се някакви природни стихии, които пречат да се разкрие човешкият образ в самите маси. Трябва да се внесе най-сетне разделяща светлина в мрака на вашата бъркотия.
Патосът на равенството е завист към чуждото битие, неспособност да се издигне собственото битие, без да се гледа към съседа. Докато неравенството допуска утвърждаване на битието във всеки, независимо от другия. Вие сте уравнители в небитието, обичате да използвате и християнството за свои цели, нямате нищо против да се позовете на Евангелието, в което не вярвате и което не признавате. Но в християнството не можете да намерите за себе си нищо друго освен външни звуци и непонятни за вас съчетания от думи. Вие нямате достъп до същината на християнските тайни. Християнството признава абсолютната ценност на всяка човешка душа и равноценността на всички човешки души пред Бога. Но оттук не могат да бъдат направени никакви благоприятни изводи за външните механични уравнения и смешения. Християнството не е вдигало въстание и революция дори срещу робството на известно стъпало на световното развитие, то е признавало само, че душата на човека, който се намира в робско социално положение, има абсолютна ценност и е равна пред Бога с душата на господаря.
Робът и господарят са могли да бъдат братя пред Христа и в Христовата църква робът е могъл да заема по-високо положение от господаря. Християнското равенство на душите пред Бога принадлежи на благодатното царство на Духа и е непреводимо в социалната материална плоскост. За християнското съзнание човешката душа има абсолютна ценност, но няма абсолютна ценност земният, емпиричният човешки живот. Ценността, светинята, духовната реалност имат по-голямо значение отколкото земният, емпиричният живот на хората, отколкото тяхното добруване и удовлетворение, отколкото самият им живот. Християнството не се бои от земните страдания, то ги приема и признава значението им в човешката съдба. В християнското съзнание страданията и сълзите пречистват душата. Това съзнание не учи да бъде върнат билетът на Бога, както иска атеистът Иван Карамазов в името на човешките страдания, поради невъзможността да се осмисли злото в живота. Християнството за вас е непотребно. Вие сте отцепници от християнството.
Вие шумно се надигнахте да защитите постижимите цели на човешкия живот срещу тайнствените цели, в защита на човека срещу Бога. Вие се надигнахте срещу жертвите, които изисква всичко тайнствено и велико. В името на обяснимото и рационалното вие вдигате революции и въстания, в името на еснафските утопии, обяснимото и малкото земно благополучие на всеки и всички вие отхвърляте големите светини и ценности. Човешкото благо на всеки и всички противопоставихте на свръхчовешките ценности. И се сблъскаха два непримирими мирогледа, две непримирими чувства за живота. Ние, хората с религиозен мироглед и религиозно чувство за живота, религиозно приели божествения световен ред, преклонени пред религиозния смисъл на живота, приемаме жертвите на малкия, близък, понятен земен човешки живот и земното човешко благо, в името на тайнствените и велики цели на човешкия и световния живот. Ние не се бунтуваме против историята и културата, купени на скъпа цена с жертвена-та кръв на безбройните поколения наши предци. Ние религиозно отричаме като долна и предателска самата мисъл за създаване на благополучие и блаженство на земята, в която са погребани всички поколения на нашите изстрадали и принасящи жертви прадеди, на гробището на великите покойници и великите паметници на миналото. Неблагодарна и безбожна е самата ви мисъл да освободите от жертви и страдания бъдните поколения за сметка на миналите поколения.
От по-дълбока, нематериалистическа и непозитивистична гледна точка е дори необяснимо защо бъдните поколения трябва да са нещо по-реално и повече да ни интересуват от миналите поколения. Има нещо долно и възмутително в това тържество на временното над вечното. Вие, които сте насочили поглед изключително към бъдния благополучен живот, сте обзети от духа на смъртта, а не от духа на живота. Колко дълбоко прав е бил Н. Фьодоров, когато е поставил пред блудните синове проблема за възкресяването на всички умрели прадеди. Това е по-радикална задача, по-велика и достойна, отколкото вашият рационалистичен и моралистичен съд над Историята, отколкото вашето рушене на миналото в името на благото на грядущето. В деня, в който би възтържествувала напълно гледната точка на благото за всеки и всички и би победила гледната точка на свръхличната и свръхчовешката ценност и светиня, в света вече не би било възможно нищо велико, нищо истински могъщо и прекрасно. Човешкият живот би паднал до самите низини, той би станал елементарен и опростен, полуживотински живот.
Тържеството на гледната точка на личното благо би довело до падение на личността. Към възвисяване на личността води само гледната точка на свръхличната ценност. Това е неопровержим исторически факт, който трябва да се изтълкува. Личността се издига и извисява, когато в нея се разкриват и създават свръхлични ценности. Човешкото в истинския смисъл на думата се утвърждава, когато в него се утвърди божественото. Всяка ценност е само културен израз на божественото в историческата действителност. Божественото изисква жертви и страдания. Волята за божествено в човека не му дава успокоение, тя прави невъзможно каквото и да било благополучие на земята, тя го тегли към тайнствени дълбини, към великото. Гледната точка на личното благо на всеки и всички е насочена към отрицание на божественото, тя по същество е антирелигиозна. Стремежът към божественото в човешката душа действа като всепоглъщащ огън и силата на този огън може да се оприличи на демонична. Мнозина от вас, моралистите, съзират демоничната сила във всяка историческа съдба, в създаването на държави и култури, в тяхната слава и величие.
Този проблем с гениална острота е прозрял К. Леонтиев, когато казва: „Не е ли ужасно обидно да се мисли, че Мойсей се е изкачил на Синай, че елините са построили своите изящни акрополи, римляните са водили пуническите войни, гениалният красавец Александър с пернат шлем е преминал Граник и се е бил край Арбелите, а поетолите са проповядвали, мъчениците са страдали, поетите са пеели, живописците са рисували и рицарите са блестели на ; турнирите само за да може френският, немският или руският буржоа в безобразното си и комично облекло да благоденства „индивидуално" или „колективно" върху развалините на това минало величие?" Вие се обявихте за „индивидуално" и „колективно" благополучие, за сивия социален рай против Мойсей и гениалния красавец Александър, против акрополите и пуническите войни, против апостолите и мъчениците, против рицарите, поетите и живописците. Миналото величие е основано на жертви и страдания. Вие не искате повече жертви и страдания в името на тайнствените далнини, непонятни за всеки поотделно и за масите като цяло. Вие искате да поставите миналото на всеобщо гласуване и да осъдите разбираемото за всички човешко благо в този кратък земен живот. Но вие не познавате любовта към ближния, живото от плът и кръв, конкретно същество. Човекът за вас не е ближен, а е абстракция. Любовта към ближния познава само християнството и я обединява с любовта към Бога.
Вие се опитвате да основете вашата социология на лъжливото предположение, че обществото трябва да е еднородно, опростено, недиференцирано, за да бъде личността развита, диференцирана и разнородна. Разцвета на личността, личността на всеки и на всички вие искахте да свържете с прецъфтяването на обществото, държавата и нацията, с прехода им в състояние, което К. Леонтиев наричаше „опростителско смешение". Вие винаги сте изпитвали отвращение към сложния разцвет на културата, към славата и величието на държавата, към великата историческа съдба на нациите. В този сложен разцвет, в славата и величието вие виждахте заплаха за личността, за нейното благоденствие. Но в действителност винаги сте проявявали загриженост не толкова за личността, колкото за равенството на личностите. Вие все поглеждахте към съседа и се страхувахте той да не се издигне по-високо, да не се изяви повече от другия. Винаги ви е интересувала безличната личност, личността на всекиго, изравняването на личностите. Но вашето равенство се намира в някакво междинно царство на небитието, в пустотата, няма го в нито една жива, конкретна личност. В името на уравняването на личността вие сте готови да унищожите всяка личност, да ограничите възможностите й за разцвет. Наистина всеки творчески порив на личността е порив към неравенство, нарушаване на равенството, извисяване. Н. Михайловски със своята теория на борбата за индивидуалност е бил изразител на онова социологично учение, според което само изравненото и опростено общество е благоприятно за разцвета на всяка личност.
На същото учеше и Л. Толстой, но учението му бе не социологично, а морално-религиозно. Моралистичният индивидуализъм на Толстой искаше да спре световната история, да се ликвидират всички държави и всички култури, за да се пренесе центърът на тежестта на живота окончателно върху човешката личност на всеки и всички. И Толстой, и Михайловски радикално отхвърлят общественото разделение на труда като враждебно на личността начало. И социализмът се стреми към опростяване и смесване на обществото, изравняване на обществената среда, и от това очаква благополучие за личността на всеки и на всички. Полярна противоположност на Михайловски беше К. Леонтиев, по-дълбок и оригинален мислител от всички ваши учители и идеолози. Той свързваше сложния разцвет на личността със сложния разцвет на обществото, със сложната държавност, с великата историческа съдба на нациите. Опростителското смешение на обществото, което носи със себе си тържество на либерално-егалитарния прогрес, века на демокрацията, е свързано с прецъфтяването на личността, с обезличаването, с угасването на творческите и ярките личности. Векът на Възраждането е бил век на сложния разцвет на обществото, на огромните неравенства в обществения строй, но той е бил и век на сложния разцвет на личностите, разцвета на гените.
Светците са били ярка и необичайна проява на личното начало, но най-голямото развитие на светостта е достигнало в епохите на великите неравенства. Във века на равенството и опростителското смешение, във века на тържеството на демокрацията няма пече светост и гениалност, с които са свързани най-големите победи на личното начало. Единството в разнообразието е критерий за съвършената красота на културите. Романтичното учение на К. Леонтиев може да получи и напълно научно социологично потвърждение. Така Зимел в противовес на Михайловски обективно обосновава истината, че диференцираността на личността не е обратно пропорционална, а е право пропорционална на диференцираността на обществото. За развитието на личността е благоприятно не еднородното и уравнено състояние на обществената среда, а нейното диференцирано и сложно състояние. Личността никога не би могла да се издигне без общественото разделение на труда, не би могла да се открои от първоначалния комунизъм на равния мрак.
Индивидуалността, човешката личност ие съществува изначално в природния и историческия свят, тя в потенциално състояние дреме в хаотичния мрак, в животинското равенство и се освобождава, издига и развива само по пътя на трагичната история, по пътя на жертвите и борбата, чрез огромните неравенства и разделения, чрез държави и култури с техния йерархичен ред и принудителна дисциплина. На хората от XX век, твърде изкушени в познанието, понесли толкова много, не им приляга да градят идилични теории за благополучно естествено състояние, за природен ред, в който тържествувало индивидуалното и личното начало, а за разрушаване на това благополучно начало и това природно тържество на индивидуалността и личността чрез неравенство, при-нуждение и дисциплина на държавите и културите. Всеки път, когато се ликвидира един йерархичен строй, когато искат да освободят личността от всякаква дисциплина на държавата и културата, се надига животински хаос, погубва се личността, загива образът на човека. Свободата на личността винаги има за свой корелатив хилядолетната дисциплина на сложната култура, която претворява хаоса в космоса. Всеки космически свят е диференциран, основан на неравенства и дистанции. Личността се утвърждава и процъфтява в космическия свят, в космическия строй на обществения живот. В хаотичния свят, сред масите, загубили окончателно всякаква йерархична дисциплина, личността прецъфтява и загива.
Вие не познавате личността, вие я удавихте в масите. Вие изгубихте чувство за различия и дистанции. Защото престанахте да усещате и съзнавате радикалното зло на човешката природа. Злото удържа победа над вас, като ви накара да го отричате. Някои от вас са готови да признаят Бога в някаква аморфна форма, но никой от вас не е способен да види злото. Това радикално отрицание на радикалното зло получи наименованието хуманизъм. Вие се надявахте да освободите човека по пътя на отрицание на злото. Върху тази безгрешност на човешката природа, уж повредена и поробена от илюзиите на религията, насилието на държавата и социалното неравенство, вие изградихте своите теории за прогреса.
В миналото на човечеството вие видяхте много зло, но това не бе радикално зло, заложено в метафизичните глъбини, това винаги е било социално зло, намиращо се на повърхността на обществената среда. В бъдеще вие виждате само едно добро. Вашата социална философия е оптимистична. Хуманизмът винаги е оптимистичен. Но има ли основание за такъв оптимизъм, оправдан ли е той, ако се погледне дълбоко в живота? Аз мисля, че социалният оптимизъм винаги е повърхностен. На хуманистичния ви оптимизъм трябва да се противопостави по-дъл-бок, суров и здрав песимизъм. Вашият социален оптимизъм и социалната ви мечтателност говорят за липса на необходимия' за всяко освобождение аскетизъм, за разпуснатост на вашия дух. За духовното оздравяване е необходима аскетика, въздържане от нездрава социална мечтателност. Розовите теории на прогреса и съвършеното бъдно общество твърде често на практика са водили до жестокост и понижаване на човешкото равнище. Хуманизмът имаше свое значение в историята на човешката култура и през него трябваше да се мине. Но последните плодове на хуманизма като отвлечено начало погубват човека, те са самоубийствени. Това с дълбока острота бе осъзнато от Ницше, след когото е вече невъзможен патосът на хуманизма.
Неблагоприятни и некрасиви са духовните основи на вашия социално-революционен светоглед и светоусещане, тъмен е скритият му извор. В основата на този светоглед и светоусещане лежи психологията на обидата, психологията на Доведени деца на Бога, психологията на робите. Синовете Божии, свободни духом, не могат да имат такова чувство за живота. Свободните Божии синове, осъзнали своя висок произход, не могат да изпитват чувство на робска обида, не могат да се чувстват духовни пролетарии, които вдигат въстания, защото нямат какво да губят и какво да печелят. Наистина съществува не само социална, но и духовна категория пролетарии, които са особен духовен тип. Този духовен тип пролетарии извършва всички външни революции, откъснати от глъбините на живота, от световното цяло.
Обидата, озлоблени ето, завистта са душевната стихия, тайната психология на духовния тип пролетарии. Върху такава душевна основа не може да се изгради прекрасно и свободно човешко общество. Свободните синове Божии изпитват не обида, а вина. Съзнанието за вина съответства на царственото достойнство на човека, то носи печата на неговото богосиновство. И пролетариите по своето социално положение могат да имат това царствено, богосиновско съзнание, могат да разкрият в себе си свободата на духа. Бого-синовството на човешкия дух не зависи от външното социално положение. Но когато обидата, завистта и отмъщението са отровили човешкото сърце, духът вече не е свободен, той е поробен, той не съзнава своята синовност към Бога. И затова истинските освободители трябва да призовават човека да осъзнава вината си, да не изпитва обида, да пробуждат у него съзнанието на свободата на синовете Божии, а не робството на синовете на праха, синовете на необходимостта. Ето защо свободният духом не може да изповядва пролетарско-революционен мироглед.
Писмо трето За държавата
Колко слаби и безпомощни са вашите рационалистични теории за държавата. През XVIII век вие искахте рационално да обясните природата на държавата с теорията на обществения договор, през XIX век се опитвахте да я обясните чрез борбата на класите и икономическите фактори. Но всички обяснения, стари и нови, се натъкват на някакъв рационално неразложим остатък, на непостижимата тайна на властта. Държавата има мистична основа и тя трябва да бъде призната и от позитивна гледна точка като краен факт, който не се поддава на обяснение. Началото на властта е съвършено ирационално начало. Във всяка власт има хипноза, свещена или демонична. Никой досега не се е подчинявал на никоя власт по разсъдъчни, рационални причини. Властта никога не е била и не може да бъде организация на човешките интереси, организация на господството на някакви интереси или равно-действаща на интересите.
Властта винаги е проникване на някакво тайнствено начало в човешките отношения, идващо от Бога или от дявола. Държавата е особен род рационалност, неразложима на чисто човешки елементи и на чисто човешки интереси. Битието на държавата е факт от мистичен порядък. Държавата не може да бъде резултат от ничии човешки интереси или разчети и не може да бъде призната с помощта на някакви рационални доводи. На почвата на номиналистичния и атомистичния светоглед, към който се придържа по-голямата част от позитивистите и материалистите, не може да се признае държавата и е безсмислено да подчиняваме себе си на нея. Държавата със самия факт на съществуването си свидетелства за онтологичен реализъм, за съществуване на реалности от друг порядък в сравнение с онези, които признавате и виждате вие, емпириците-номиналисти с различни оттенъци. Струва ви се, че организацията на държавата е рационална организация. Но в действителност безумно е подчинението на властта на държавата и всички революционни идеологии се градят в името на рационалистичното противопоставяне на тази власт. Революцията винаги се стреми да разруши свещената хипноза на властта. Но самата тя незабавно попада във властта на друга хипноза. Съществува неразрушима магия на властта, която само преминава от едно състояние в друго. И новата революционна власт притежава магията на властта, тя я заимства от магията на старата власт, тя използва старата и вечна хипноза на масите. Никакви разсъдъчни рационални мотиви не могат да накарат масите да се подчинят на държавата и да понасят жертви заради нея. Това не може да бъде оправдано от никакви интереси. Покорност-та на масите пред всяка държавна власт е винаги безумие, състояние на хипноза, трепет на народа пред реалностите, които надвишават емпиричния живот на хората. Обективно онтологичният елемент на държавната власт присъства и действа във всички форми, колкото и лоши да са те и на каквото и разложение да са подложени. Той действа и в съветската пласт. Природата на властта не бива да се смесва и отъждествява с каквато и да е форма на властта Държавата не може да се определя от никое дадено човешко поколение. Държаната поддържа реалната връзка между времената в живота на народите и затова не може да е зависима от времето, както искат онези, които я отдават на времевия поток. Държавата не може да бъде създадена, нито разрушена от никое човешко поколение. Тя не е собственост на хората, които живеят в определен период от историята.
Вие искате да разтворите държавата в обществото, да я отъждествите с обществото и по този начин да я рационализирате докрай. Но държавата не може да бъде сведена изцяло до обществото и изведена от обществото, в нея винаги има ирационален остатък, който не е внесен от обществото и не се свежда до взаимодействие или противодействие на обществените сили. С този остатък, който не се свежда до обществото, е свързана спецификата на държавата. Тази специфика не е свързана с никоя форма на държавата, тя присъства във всяка форма, ако държавата не е ликвидирана и унищожена, ги преживява революции и революционни учения за държавата. Вашите обществени учения за държавата винаги стигат до лъжлива конструкция за властта. Тези учения виждат във властта не задължение и тегоба, а право и претенции. Те тласкат по пътя на яростната борба за власт. С това подкопават нравствената опора на властта и отричат нравствения и мисъл. При такава конструкция на властта тя трябва да бъде равнодействаща на интересите и обслужваща интересите. И започват да се търсят пътища за отстояване на интересите, осигуряване на интересите със съответна власт. Това е пътя на атомизиране на държавата, когато се губи онтологичната и основа. Държавата не може също да бъде изведена от взаимодействие на личности, като единствени реалности. Държавата е реалност su generis, реалност от друг порядък в « равнение с личността. Реалността на държавата и реалността на личността си взаимодействат, не си въздействат една на друга и се нуждаят една от друга, но могат и да се сблъскат и сблъсъкът им може да породи трагични конфликти. Държавата може да прекрачва границите, предначертани и от Бога, и да потъпква реалности от друг порядък. Тогава започва болезнен процес в живота на държавата и я застрашават големи сътресения. Но също личности, обществени групи и цели общества могат да прекрачат границите и да посегнат срещу реалността на държавата. Тъкмо тогава се извършват болезнени процеси в живота на обществото и държавата. Често болезнените процеси от подобен порядък са свързани един с друг. В революционните движения и революциите личности, обществени групи и държави излизат извън границите си и нарушават йерархичния строй и ред.
Държавната власт има религиозна първооснова и религиозни извори. Вие не успяхте да опровергаете тази древна истина с вашите рационалистични теории. Тази истина е положителен факт. Властта има онтологична основа и нейните корени са в първоизточника на всичко, което има онтологична реалност. Онтологията на властта изхожда от Бога. Това разкри пред целия християнски свят геният на апостол Павел, когато каза, че „всяка власт е от Бога" и че „началстващият носи меча си не напразно". Неслучайно сте настроени враждебно срещу апостол Павел всички вие, които желаете християнски да оправдаете анархизма. Апостол Павел е най-голямата спънка на вашия път. Той не е допуснал християнството да се превърне в еврейска революционна апокалиптична секта, той е въвел християнството в световната история. Докато вие, християните анархисти, християните сектанти, отново искате да изведете християнството от световната история. Вие искате да спънете делото на световната история. Лъжа е, че християнството е анархично, че християнството отрича държавата. Самият Христос е учил да се отдава кесаревото на кесаря. Но той е забранил да се отдава на кесаря Божието. Христос призна самобитната сфера на царството кесарево, той призна значението на тази сфера за царството Божие. Докато вие, християните анархисти, искате да ощетите царството Божие, да изхвърлите от него окончателно голямата самобитна сфера, искате с максимализма си да го доведете до минимум по обем. Наистина вашият максимализъм е минимализъм, той не вижда и не иска да знае многообразието и богатството на битието, в него има иудейска бедност. Християнският анархизъм преценява християнството като малка секта, която се противопоставя на световноисторическата съдба на човечеството. И затова християнско-анархичното съзнание е безотговорно съзнание. Апостол Павел направи християнското съзнание отговорно.
Вие, които искате да обедините християнството с анархизма, вие, които отхвърляте държавата в името на Христовата правда, вие заглушихте в себе си чувството на първородния грях, вие забравихте, че човешката природа е закърмена със злото. Вашият розов оптимизъм е непримирим с религията на Голгота. Държавата се противопоставя на греховния хаос, пречи на окончателното разпадане на греховния свят, подчинявайки го на закона. Прав е Владимир Соловьов, като казва, че държавата съществува не за да превърне земния живот в рай, а за да му попречи окончателно да се превърне в ад. Грешното човечество не може да живее извън държавата, извън онтологичните основи на властта. То трябва да бъде подчинено на закона, трябва да спазва закона. Отмяната на закона на държавата за човечеството, покварено от греха, е връщане към животинското състояние. Държавата е обединяваща, регулираща и организираща онтологична сила, пречупена в мрака и греха. Принуждаващата и насилствена природа на държавата сама по себе си не е зло, но е свързана със злото, тя е последица от злото и реакция на злото. Принудата и насилието може да бъде за добро, действащо сред зло и мрачна стихия. Но това не означава, разбира се, че всяка държавна принуда и насилие е нещо добро, самото то може да бъде зло и мрак. В светлината на християнското съзнание трябва да бъдат разбирани аскетичните основи на държавата. В природата на държавата има суровост. Държавното съзнание вижда силата на злото и слабостта на естественото добро у човека. В него няма сладникав оптимизъм, в него има суров песимизъм. В идеята за държавата няма мечта за земен рай и земно блаженство. Такава мечта винаги се свързва с отрицание на държавата. Държавата е с по-малко претенции, по-елементарна и проста. В държавната идея има аскетична суровост. Мечтателното отричане на държавата в името на утопията на земния рай и блаженството е разврат в обществения живот, липса на аскетична самодисциплина и въздържаност. Вашата анархична социална мечтателност нравствено е също толкова осъдителна, колкото и сексуалната мечтателност, която вечно си представя любовни прегръдки. Бъдете по-сурови и трезви. Това и естетически е по-привлекателно Безкрайната социална мечтателност е антиестетична. В нея има антиестетична разпуснатост. Желязната необходимост тежко удря по тази мечтателност и се обръща към действителността. В тази необходимост има възпитателно начало, нми ограничение на субективния произвол. Здравият религиозен песимизъм трябва да признава суровостта на държавата, правдата на закона за злата и животинска човешка природа, природата на ветхия Адам. В държавата има правда на сдържаността и самоограничението, има своя красота на аристократичната студенина и оформеност. Бездържавните утопии и мечти не познават форма, граници, разстояние, в тях винаги се долавя недостиг на духовен аристократизъм. Всички вие, изповядващи демократичната метафизика, въставате срещу йерархичната природа на властта. Но властта наистина не може да не бъде йерархична и свалянето на всеки йерархизъм е сваляне на всяка власт, тоест връщане ( към изначалния хаос. До днес и във всички демокрации се запазваше йерархичното начало. Последователна демокрация, повтаряща всеки йерархизъм, никога не е имало и не може да има. Тази последователна демокрация е анархия. Тя е възможна само като краткотрайно преходно състояние, след което отново се образува власт чрез диференциация и неравенство, чрез възстановяване на йерархичното начало, макар и в съвършено нови форми. След френската революция и след всички революции, последвали френската, Европа остана йерархична. Европа се опитва да съчетае йерархичното начало с демократичното. Този процес протича в непрекъсната борба, той означава във висша степен неорганично състояние на всички европейски държави и народи. Но цивилизованите народи не могат да допуснат тяхното съществуване да се срути в анархичния хаос и поради това държат на обновяващото и възраждащо йерархично начало. Всяка държава е основана на неравенство, на диференциация в изграждането на обществото, на различия и разцепления в народната стихия, в масите. Историята на съветската социалистическа република блестящо показва това. Няма държава и няма власт, докато съществуват неразчленени, хаотично смесени стихии и маси. Всичко потъва и изчезва в тези стихии и маси, липсват всякакви насоки и не се осъществяват никакви цели. Насочващата и осъществяващата целите власт е родена в деня, когато е възникнало неравенството, когато са станали разчленяването и диференциацията, когато са обособени качествените елементи. Държавната власт е родена сред насилия, но тези насилия са благодатни и те поставиха целите на световното движение в мрака, неспособен да различи нищо. Първият насилник, образувал власт в хаоса, установил различия, набелязал целите, е бил благодетел на човечеството, и върху него е почивало Божието помазване. А вие водите процес срещу този първи насилник и срещу неговия род, в него виждате източник на злото, от което искате да освободите света. Това е вашата грешка. Произходът на властта е монархичен, а не демократичен, тя е възникнала от почитането на героя. Вие имате погрешни схващания за човешката природа и за природата на света, вие, които не вярвате в нищо висше, позитивисти, материалисти и рационалисти, вие изпадате в сладникав оптимизъм и прекраснодушна идеализация, когато става дума за първобитната човешка природа и човешкото общество. Вие не виждате злото, не го виждате в изначалната глъбина на човешката природа, вие забравяте хаотичната животинска природа, за която учи и признаваната от вас положителна наука, и затова отнасяте злото към възникването на държавата, социалните диференциации или неравенствата, в които са образувани всички култури. Един от вашите учители, Ж. Ж. Русо, измисли нелепа теория за обществения договор. В основата на тази теория лежеше прекраснодушната оптимистична представа за безгрешността и добротата на естествения човек, предположение право противоположно на всичко, на което учи и религията, и науката. В тази теория бяха разложени всички органични единства, човешкото общество бе атомизирано и пресъздаването на обществото и държавата поставено в зависимост от механичната сума атоми. Не само обществото и държавата загубиха в тази теория органичната си цялост, но и човекът престана да бъде органична индивидуалност, винаги неповторима по своето своеобразие и съдба, превърна се в атом. Така отначало държавата се поставя в зависимост от човешкия произвол, а после човекът се поставя в зависимост от произвола на държавата. В това има унищожително противоречие. Отъждествяването на държавата с обществото, което се утвърждава чрез теорията за обществения договор и народния суверенитет, води до съвършен деспотизъм. Наистина държавата е по-малко деспотична, отколкото обществото, което си е въобразило, че е държава. Отричат се религиозните извори на държавата, независими от човешката воля и човешкия произвол, но тъкмо затова се утвърждава безграничната власт на държавата-общество над човека. Учението на Русо е самоизтребване на човека, най-горчива от неволите — неволя на човека сред човеците, а не сред по-висшите начала от човешките. Държавата като обективно начало не твърди, че човекът изцяло и принадлежи, тя претендира само за част от човека. Човешкото общество, произволно създавано от хората, не познава граници за своите претенции, то е готово да погълне човека изцяло. Държаната спасява човека от колективизма, който поглъща личността. Това е една от мисиите на държавата. Човекът се ограничава от обективните начала, които стоят над него, и с тона се предпазва. Теорията за обществения договор е не само религиозно и научно несъстоятелна, но и ужасна със своите тиранични последици. Друг ваш учител, К. Маркс, признаваше обективната необходимост, той обичаше да се позовава на желязната закономерност. Но не това бе неговият патос. Патосът на обективността, на природната необходимост и закономерност не би ви пленил. Вие тръгнахте подир него, защото той провъзгласи безкрайния класов субективизъм, защото боготвореше волята на пролетариата. Вие никога не можахте да разберете докрай и бързо забравихте за обективната страна в учението на Маркс, насочена към закономерността и необходимостта. Но вас ви примами учението, че държавата е организация на класово господство. В тази повърхностна и жалка теория ви хареса субективният човешки произвол, с който може да се сваля едно класово господство и да се заменя с друго. За такова разбиране на обществото и държавата те се изграждат не от абстрактни атоми, а от абстрактни класи. Но и в единия, и в другия случай вашият патос е патос на враждата към всичко онтологично в живота на обществото, към всичко, което произтича от по-голяма дълбочина.
В обществената философия, в ученията за държавата силна противоотрова против революционния произвол, против субективното разложение на всички обективни реалности може да бъде и социологическият натурализъм. Социологическият натурализъм е ограничен, той не вижда последните онтологични духовни основи в живота на обществата и държавите. Но в него има частична правда против неправдата на социологическия субективизъм, царящ във всички революционни идеологии. Неслучайно великият „реакционер" Ж. дьо Местр може да бъде признат за един от вдъхновителите на натуралистичната социология на XIX век. Той обоснова религиозно учението за обществото, което е във висша степен благоприятно за утвърждаване на обективната, природна закономерност на обществените процеси и което получи и научно обоснование. Патосът на обективната закономерност и необходимост може да прочисти нажежената революционна атмосфера, той се скланя пред неопровержимите и непреодолими реалности. И най-вече е необходим по отношение на държавата. Държавата е субективна природна и историческа реалност, която не може да бъде създадена или разрушена по човешки произвол. И онези, които не искат и не могат да приемат тази реалност религиозно, трябва да я приемат като нещо естествено, по силата на принудата на научната закономерност. Обективната необходимост, желязната закономерност жестоко наказват онези, които доброволно и осмислено не приемат историческите реалности. Бунтът се наказва със закона за необходимостта. И ако всички революции са завършвали с контрареволюции, понякога много жестоки и ужасни, това е необходима реакция на историческите реалности, реакция на самата природа в нейната дълбочина, която не приема да бъде изнасилвана, а не само реакция на злата воля на хора и човешки групи. Такава е онтологично съществената страна на „реакциите", крайно недостъпна за вашето „просветено" съзнание, а не повърхностната им страна, в която винаги е имало много човешка лошотия.
Не бива да се отрича значението на борбата на расите и постиженията в образуването на държавата. По такива „естествени" пътища се е организирала държавната власт в първоначалните стадии на развитието на обществото. В сурова борба и войни се образува расата на управниците, извършва се подбор на най-добрите, укрепва аристокрацията на властта. В живота на човешките общества, в историческия процес расата има огромно значение. Без расата на най-добрите и силните, на царствената раса, човешкият свят никога не би излязъл от мрачния монолитен хаос. При изворите на историята диференциацията и качественият подбор се извършват по пътя на войнствена борба на раси и народи, по пътя на завоевания и победи на по-силните над по-слабите. И тези „естествени" начини на образуване и организация на държавите никак не противоречат на религиозните и мистичните основи на държавата. В социологическия натурализъм на JI. Гумплович има безспорна доза истина и той спокойно може да бъде разграничен от позитивизма на Л. Гумплович. Държавите се основават на расови неравенства и преобладаването на расата на най-силните и добрите. И в първоначалната човешка история в преобладаването на естествената сила има своя правда. Ако ние справедливо се надигаме против преобладаването на силата над правото, това не е израз на последната истина. Тона идеалистическо съждение трябва да бъде сведено до някакви реалистични основи и източници. Хуманистичните декларации за отношението на силата и правото не решават проблема. На по-голяма дълбочина силата трябва да бъде призната за източник на правото, но силата, която има онтологична основа. Естествената сила на определени стъпала на развитието на човечеството може да бъде израз на онтологичната сила, тоест чрез нея може да се осъществява някаква правда. Без сила, която възниква от недрата на природата, не може да се появи и да тържествува правдата в света. Чрез силата, силата на природата и породата, трябва да бъде въведена светлината в мрака. И не може да има хуманитарно отношение към този мрак, не може да има изградено отношение към него на базата на безсилното право. Вълните на първононачалния хаос, мрака и варварството биха задавили човешката цивилизация, ако в побеждаващата сила нямаше подбор на по-високи качества и но-светлозарни начала. Всички държави са родени сред кървави насилия. Първият властител е най-големият насилник. Но колко жалки са вашите речи против тези насилия, вашите бунтове против тези царствени насилници. Наистина ветхозаветно праведни и благостни са тези насилия и без тях никога не бихме се издигнали от мрака на хаоса до човешкото космично състояние. Без тези насилия човешкият род би затънал в животински хаос още при изворите на своята история. Вие трябва да се подчините на божествения световен ред, да приемете вътрешната правда на водещите историята сили или ще бъдете пометени от природните сили, които за бунтовниците придобиват формата на външна закономерност и необходимост.
Най-разсъдливите от вас са готови да признаят значението на държавата. Но вие признавате държавата твърде утилитарно и затова бихте искали да я ограничите с някакъв служебен минимум. Но държавата не е начин за правене на клозети. Държавата е известна ценност и преследва големи цели в историческата съдба на народите и човечеството. Държавата е свързана не само с малки, но и с големи цели. По своята природа държавата се стреми към засилване и разширяване. Силата на държавата е ценност. Силата на държавата няма утилитарна цел, тя не съществува за еснафското благополучие на хората, а за по-висока мисия. Държавата не може да търпи да се подрязват крилата и тя е устремена към историческите хоризонти. Неизбежната съдба тласка всяка голяма държава да се стреми към могъщество, да укрепва значението си в историята. Голямата държава не може доброволно да се съгласи с ограничено еснафско съществуване и никога в историята не се е съгласявала с това. Империализмът е съдба на всяка голяма държава, нейна мечта за величие и световни простори. Империализмът е не само реална политика на големите държави, претендиращи за световна историческа роля, но и тяхна романтика. Империализмът е завършек и разцвет на всяка голяма държава, неин предел. В империалистическата мечта има нещо демонично и всепоглъщащо. Големите държави на великите исторически народи са подчинени на неизбежната империалистическа диалектика, чрез която достигат могъщество и загиват, издигат се до върха и се сгромолясват. В империализма на върха на неговите постижения се нарушават границите на държавата, държавата прекрачва пределите си и преминава в световно единство, което вече не може да бъде наречено единна държава, различаваща се от всички други държави. Империята винаги се стреми да бъде световна империя. И по идея само може да има една, единна световна империя. Империята не може да търпи до себе си съществуването на друга империя. Такава е чистата идея на империята, идеята за световно обединение. Емпирично в историята тази идея не се реализира в чист вид, тя е замъглена и раздробена. Империалистическата идея е противоположна на всяко еснафско държавно съществуване, на всяка ограниченост, притиснатост и прикованост към малък къс земя. Вие, които надигате улични викове против империализма и разобличавате неговата „буржоазност", вие сте истински еснафи и в името на еснафските идеали се бунтувате против великите и непонятни за вас исторически задачи. Вие искате държавата и обществото да следват изключително ясни, разсъдъчно осмислени цели — малки, близки и ограничени, вие се бунтувате против всяка историческа перспектива, тайнствена и ирационална, необяснима за повечето хора. Защото за повечето хора е необяснимо защо е било необходимо на Александър Македонски с огромни жертви да образува велика монархия и да обедини Изтока и Запада, защо е била нужна Римската империя, защо най-светлите умове на Средновековието са живели с мисълта за световна монархия, защо Наполеон е предприел безумните си походи в погубила-та го далечна Русия, защо в наши дни се разгоря страшна световна война и се сблъскат империалистическите стремежи за надмощие. Всичко това е безумие, безсмислица и престъпление пред съда на разсъдъчното еснафско съзнание, което познава само благото на хората и на човешките поколения. От незнание, от страх пред всичко далечно и тайнствено вие вдигате вашите еснафски бунтове против великите исторически сили и великите исторически задачи. Вие се хванахте за „буржоазността" на съвременния империализъм, но забравихте, че стилът на съвременния империализъм е „буржоазен", защото всичко в съвременния живот има „буржоазен" стил, всичко носи печата на съвременния икономизъм. Сякаш е по-малко „буржоазен вашият социализъм, сякаш са по-малко „буржоазни" всичките ви революции? Нима не е „буржоазен" стилът на вашата душа, нима не са „буржоазни" всички ваши цели? В днешната суматоха вие забравихте за древните извори на империализма, забравихте съществуването на „свещения" империализъм, толкова различен по стил от съвременния търговско-промишлен империализъм.
Империализмът е стар като света, той не е възникнал в нашата буржоазно-капиталистическа епоха. Империализмът е едно от отколешните световни начала. В древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия вече е имало империалистическа воля за образуване на световна империя, за излизане извън границите на еснафската държава. В образуването на великите източни монархии, винаги устремени към обединение в световен мащаб, са действали сякаш най-естествени и икономически фактори. В древния Изток се води естествена борба между монархиите, извършва се естествена смяна на една монархия с друга, подбор на най-силните и гибел на слабите. Но в тази природна среда, чрез тези природни сили се реализират някакви далечни, тайнствени цели на историята, осъществява се смисълът на историята. Древният империализъм е имал не само естествена, но и свещена основа и е бил осветен религиозно. Най-голямото постижение на древния империализъм е била световната монархия на Александър Македонски. Религиозното освещаване на властта си Александър Велики получил от Египет, от египетските жреци. Всички предшестващи велики империалистически образувания и непосредствено персийският империализъм са насочвали Александър към световна монархия. В нея се извършва небивало дотогава стълкновение, съприкосновение и обединение на двата свята — Запада и Изтока. И двата свята излизат от своето затворено състояние и се образуват невиждани дотогава ширини и далнини на хоризонта. Цялата елинистична епоха е била духовно обединение и обогатяване на човечеството на почвата на империалистическата борба и империалистическите постижения. В историята обикновено се постига и реализира не онова, което се поставя за непосредствена цел. Световната монархия, към която се стреми Александър Велики, се оказа много крехка и краткотрайна. Но резултатите от делото на Александър Велики за света и човечеството се оказаха неизброими и вечни по своето значение — бе изковано единството на човечеството. Следващият империалистически етап — Римската империя, бе велико постижение в историята на империите, в нея бе постигната истинска световност. Но онези римляни, които са създали Римската империя, не са подозирали, че служат на по-далечна и тайнствена цел, отколкото образуването на велика световна държава, че създават естествена основа в единното човечество за Вселенската църква Христова и че делото им ще остане и след като загине създадената от тях велика държава. Така винаги се случва в историята. Близките реални цели са само временно средство за далечните и тайнствени исторически цели. Английският империализъм преследваше доста егоистични търговско-морски и промишлени цели. Но той бе от полза за делото на световното обединяване на човечеството, за излизането на европейската култура извън пределите и на световни простори. И състезанието на съвременните „буржоазни" империалистически стремежи към световно могъщество е имало някакъв висш тайнствен смисъл. Но на вас, еснафи на демокрацията и социализма, потиснати от разсъдъчното си съзнание, не ви е отредено да разберете този смисъл. Време е вече да престанете праволинейно да морализирате историята и да пренасяте в историческата действителност критериите на индивидуалистичния морал. Морално еднакво прави или еднакво неправи са персийците и гърците, когато се борят за своята сила и надмощие, морално еднакво прави или неправи са германците и англичаните, когато се борят за сила и надмощие. Борбата на империалистическите стремежи в историята не е борба между доброто и злото, това е свободно състезание на народи и държави, сред които няма изцяло отхвърлени от Бога и изключително негови избраници. И не е толкова неправ английският империалист Кремб, когато казва: „Ако е съдено някога да се извърши страшното събитие — войната с Германия, земята ще види стълкновение, което повече от всичко ще напомня описанието на великите гръцки войни... И ние ще можем да си представим древното могъщо божество на тевтонското племе, обитаващо под облаците, спокойно наблюдаващо земята, стълкновението на любимите си деца, англичани и германци, хвърлили се в страшен бой; Божество, усмихващо се на героизма на тази борба, на героизма на децата на Один, Бога на войната." Богът на Кремб е езически бог, но и християнският бог предоставя на своите народи свобода да изявят своята духовна и материална мощ. Никоя побеждаваща сила не може да бъде изключително материална, тя винаги има и духовна основа, и духовен източник. В историческия процес е необходим естествен подбор на духовно материалните сили. Тържеството на слабостта би довело до снижаване равнището на човечеството. Вие изкарахте проблема на империализма на повърхността. Той трябва да се разглежда на по-голяма дълбочина. Едва тогава ще ни се разкрие двойствената природа на всяка голяма, силна и издигаща се държава: от една страна, държавата иска да бъде отделна национална държава сред другите, които имат предели и индивидуални форми, от друга страна, тя се стреми да прекрачи границите на особената държава и да стане световна държава. Националната държава е еснафска, тя може да бъде по-спокойна и доволна. Империалистическата държава се намира във властта на тайнствената историческа съдба, която и отрежда и величие, и гибел, тя се включва в историческата трагедия, от която няма изход. Но един велик народ е по-скоро привлечен от хоризонтите и пленен от славата, отколкото от еснафското спокойствие и благосъстояние. Впрочем трябва да споменем, че по пътя на своята трагическа историческа съдба империализмът създава и еснафско благополучие, което използва за свои цели. Но империализмът е само път, съдба на народите и държавите. Той носи в себе си семето на смъртта. Ще го смени световният империалистически комунизъм. И самата идея за принудително световно единство и господство е лъжлива и призрачна идея.
Съществуването на държавата в света има положителен религиозен смисъл и оправдание. Властта на държавата има божествен онтологичен източник. Отричането на онтологичния източник на властта в наше време е разрушаване на органичните реалности, нарушаване на космическия строй. Не може да се каже, че държавата е с безгрешна и чиста природа, в нея може да се разкрие зло и дори дяволско начало, то може да се изражда и да служи на цели, противоположни на предназначението си. Всяко начало може да се превръща в своя противоположност. Държавата има не само природни, но и божествени извори. Те са действие на божественото начало в замъглена природна среда, пречупване на абсолютното начало в относителното. Недопустимо е обаче обоготворяване на държавата, превръщането и в абсолют, недопустимо е да и бъдат отдавани божески почести. Абсолютният империализъм е антихристова лъжа. Държавата не бива да бъде самодържава, неограничена, неподчинена на никакви висши, свръхдържавни начала. Тази висша истина е оставала скрита за езическото съзнание. Древният, дохристиянски свят не познавал граници на държавата. Бил е неспособен да установи различия. Божественото е било потопено за него в природното и природната необходимост не се ограничавала с божествената правда. Държавата била природна необходимост, ограничаваща животинския хаос. Но проблемът за ограничаване на самата държава още не може да бъде поставен в съзнанието на древния свят. Всички народи на древния свят се стремят да създадат могъща власт, която да овладее хаотичните стихии, да ги изведе от животинското състояние. Тази власт е била осветена от религиозното съзнание на народите на древния свят. Във великите монархии на Изтока на царската власт се придавало божествено значение и й се отдавали божески почести. Древният Египет е люлка на религиозното освещаване на царската власт. Там царете произхождали непосредствено от боговете. И това обособяване на царската раса от останалата човешка раса е имало своята мъдрост. Човешката природа още не е достатъчно освободена от стихийните сили на низшата природа и издигната нагоре, за да може правата й да бъдат противопоставени на държавата и да бъде ограничена нейната власт. Чрез деспотите на Изтока човекът бавно и трудно излизал от природно хаотичното, стихийно животинско състояние. Държавата не била ограничена и очертана сфера за хората от древния свят, тя била за тях всичко. Хората от древния свят толкова високо ценели закрилящата ги от природните стихии сила на държавата, че дори в Гърция, най-човешката и хуманистична Гърция не могли да поставят граници за държавата. Такива граници не познавал дори и божественият Платон.
Религиозното освещаване и обоготворяване на царската власт на Изток носело в себе си семето, от което впоследствие в Рим, в друга духовна атмосфера, в друга възраст на човечеството, е възникнал култ към цезарите, признаване на цезаря за човекобог. И тогава се стига до стълкновение на култа на римските цезари, отредил им божески почести, с Христовата светлина, озарила света. Когато първият християнин приел мъченическата смърт, защото не пожелал да отдаде божески почести на цезаря, той завинаги религиозно ограничил претенциите на държавната власт, противопоставил им безкрайната природа на човешкия дух като духовен предел. Върху кръвта на мъчениците се градяла църквата Христова и се образувало ново духовно царство, противоположно на езическото царство на кесаря и на неговите нескончаеми претенции. Това е краят на духовното самодържавие на държавата. Разкрива се нов духовен източник на правдата, независим от държавата. Едва пред християнското съзнание се разкриват за пръв път границите на държавната власт, едва то за пръв път започва да различава и разделя двете царства. От думите на Христос „въздайте кесаревото кесарю и Божието Богу" започва нова ера в историята на държавите в света. „Царството кесарево" и „царството Божие" се различават и влизат в много сложни, изпълнение с драматизъм отношения. Драматичното взаимодействие и стълкновение на „царството на кесаря" и „царството Божие" продължава и до днес и ще съществува во веки веков и само ще навлиза в нови фази. Християнското съзнание отрече всякакво самодържавие на държавната власт, било то самодържавие на кесаря или самодържавие на народа. То издигна преграда за всяка човешка власт, властта на едного, на мнозина или на всички. Гази християнска истина се издига над всички форми на държавната власт и не означава предпочитание на една или друга форма. В християнския свят царството на кесаря е ограничено от Христовата църква и безкрайната природа на човешкия дух, разкриваща се единствено чрез Христа. Източникът ма ограничаване на държавната власт е чисто религиозен, духовен. В първоосновата си това не е ограничаване на държаната от обществото и обществените групи, изискващи едни или други конституционни гаранции, това е преди всичко ограничаване на държавата от църквата и човешката душа. В християнското откровение се съдържа особена „декларация на правата" на човешката душа, осиновена чрез Христа за Бога. В християнския свят държавата не може да претендира за човека като цяло, властта и не се разпространява върху глъбините на човешката душа, върху духовния му живот. Глъбините на човешката душа принадлежат на църквата, а не на държавата. Държавата се занимава само с обвивката на хората, тя регулира външните отношения между тях. В християнския свят държавата твърде често прекрачва границите си, нахлува в чужди области, насилва човешката душа. Но това вече са грехове на държавата, отклонение от правия път. Духовно пределите на държавата са установени во веки веков и са признати безкрайните права на човешката душа. Това е валидно и за самодържавните монархии, които не са ограничени от обществото и обществените групи, от църквата и правата на човешката душа. Поради това че самодържавието излезе извън границите на национално-историческата форма на монархията, религиозно осветена, но не обоготворена, и бе склонно да обоготвори Кесаря, то измени на Христовата правда и тръгна по пътя на култа на човекобога. Този уклон винаги е бил по-силен на Изток, във Византия и Русия, отколкото на Запад. На Запад католичеството с особена сила осъзнава и установява предел за властта на държавата, на царството на кесаря. Култът на кесаря се върна от Рим в родината си, на Изток. На Запад по-силно се налагаха човешките права и всички вие, предали християнството, забравили духовната си родина, претендирате за освобождаване на човека и ограничаване на държавната власт върху него, без да подозирате откъде идва това освобождение и ограничение. Вие разпиляхте религиозните знания на бащите си и безпомощно, изопачено в секуларизиран вид изразявате старата християнска истина. Всяко ограничаване на претенциите на държавата и утвърждаване на човешките права води началото си от християнската църква и християнското откровение за богосиновството на човека. Това забравиха хората на нашето време. И затова, когато с революции искаха да освободят човека и да утвърдят правата му, те създаваха нова и по-страшна тирания — самодържавие на обществото и народа. Те освобождаваха стария хаос и старата правда на държавата навлизаше в правата си.
Но утвърждаването мистичността на държавата, на религиозния характер на властта не означава непременно теократична концепция на държавата и властта. Теокрацията е преди всичко древноеврейско начало. Християнската теокрация, западната — папистка, и източната — цезаристка, означава преобладаване на ветхозаветните начала вътре в християнството. По-голяма правда имаше не в папската теократична идея и не в царската теократична идея, а в дуалистичнага концепция на Дайте, който бе не само изразител на духа на Средновековието, но и предвестник на нови времена. Свещеният смисъл на империализма не означава непременно теократична концепция. В империализма има напрежение на човешката воля, волята на народите и в това историческо напрежение на човека и народа е предоставена значителна свобода. Задачата за създаване на велика империя не може да бъде просто изпълнение на религиозния закон, на религиозните заповеди, както е според теократичното обосноваване на империалистическата идея. Империалистическата идея винаги прекрачва границите на закона. Герои на империалистическата идея са били Александър Велики, Юлий Цезар, Петьр Велики, Наполеон, Бисмарк — хора с демонична воля. Теократичният империализъм е твърде гладка концепция, която изтрива най-дълбоките и трагични противоречия на човешката душа. Антиномията на „царството на кесаря" и „царството Божие" никога не може да бъде примирена и преодоляна в рамките на земната емпирична власт. Държавата и църквата не могат да бъдат нито окончателно обединени, нито окончателно разединени, те се намират в антиномично взаимодействие, помагат си една на друга и се противопоставят една на друга. Християнството оправдава и освещава държавата, но в точния смисъл на думата „християнската държава" е невъзможна. В природата на държавата винаги ще има ако не антихристиянски, то поне извънхристиянски езически елементи. Държавата не може да бъде докрай християнски благочестива. Тя не е откровение на християнската любов и благодат, духовно братство на хората. Държавата е явление от природен порядък, а не благодатен. И във всички начини на устройство на християнската държава се чувства фалш и лъжа. Царството Божие е благодатно, свръхприродно царство и в него няма принудителна държава Но би било погрешно да се търси в държавата необходим минимум, необходимо зло, най-малкото зло за греховното човечество, което отпада, когато човечеството се издигне на по-високо стъпало. Така мислят и мнозина от вас, съчувстващи на християнския анархизъм. Не, вие няма да успеете да натикате държавата в тъмния ъгъл. Държавата има положителни задачи, тя се стреми към максимум. Империалистическата идея винаги вълнува държавата. „Царството на кесаря" е самобитна сфера, необходима за богатството и мощта на Божия свят, в него се осъществяват творчески задачи, неосъществими по други пътища. Царството на кесаря е огромно стъпало в йерархията на битието. То не е само по себе си царство на злото, царство на дявола. То се превръща в царство на злото едва тогава, когато търси за себе си божески почести, когато го обоготворя-пат, когато с него подменят царството Божие, когато то посяга на дълбините на човешкия дух, на безкрайната му природа. Ето защо е толкова важно да се различат и разграничат двете царства, нещо, което е навеки предопределено от Христа. Държавата се гради на религиозна основа и разложението на тази религиозна основа я подлага на опасност от разложение. Иманентната основа на държавата е духовна, а не материална. Но секуларизацията на държавата има своята относителна правда. Държавата излиза от старите трансцен-дентни религиозни санкции. Тя минава през раздробяване на органичното си устройство. Но поради това че губи вътрешната си духовна религиозна основа, тя е подложена на процедите на разложението и изживява огромни потресения. Ние трябва направо и безстрашно да признаем, че битието на държавата в света пред съда на религиозно християнското съзнание е антиномично и че антиномизмът не може да бъде преодолян с никакви гладки християнско теократични и християнско анархични устройства. Бог е пожелал да има държава, за да изпълни предначертанието си. И вие не можете нито да промените, нито да пречупите волята Божия. Остава ни само да изживеем докрай религиозните противоречия на държавата. За всеки християнин отношението му към държавата поражда трагични конфликти. Те не могат да се избегнат, а трябва докрай да се приемат. Онази християнска истина, че човешката душа струва по-скъпо от всички царства в света, не е отрицание и унищожаване на държавата. Неправи сте всички вие, врагове на държавата, които искате да използвате християнската истина за свои цели. Вие обичате понякога да използвате християнството за утилитарни цели. Но не успявате да уловите дори частица християнска истина, тя изцяло ви се изплъзва. За вас остава само излишното, само външните формули и думи, загубили смисъла си. Как злоупотребяват с Евангелието тези, които не вярват в него. Това крие нещо вътрешно безобразно. Това безобразие достига чудовищни размери у Толстой. На вас много би ви се искало да преустроите християнството по хуманистичен начин. Но вие няма да успеете. Всички ваши „християнски" възражения против държавата са всъщност хуманистични възражения. Целият ви анархизъм, за обосноваването на който прибягвате и до християнски аргументи, се гради на позитивистичен хуманизъм, докато християнството за вас е нещо ненужно.
Много сложно е отношението между държавата и хуманизма. В държавата действа не само божественото начало, от което тя е произлязла и с което е осветена, но и хуманистичното, чисто човешко начало. Това хуманистично начало винаги е действало в царската власт. Имало го е и при Александър Велики, но то е достигнало върха си при Наполеон. Чисто човешка активност е имало и в руската царска власт, и в бюрокрацията, може би единствената историческа активност в Русия. В основата на държавите и империите лежи аристократичният хуманизъм. Но има друг, изтощаващ демократичен хуманизъм, който води до разложение и крах на държави и империи, който е враждебен на всяка историческа сила и историческо величие. Той не иска да допусне жертви с човешки личности и човешки живот, тъй като не може да оправдае жертвите в рамките на емпиричния земен живот, а друг живот не признава. Вашият демократизъм и антирелигиозен хуманизъм разнежено и сантиментално отрича суровостта, жестокостта и студенината на държавата, защото вие не вярвате в смисъла на живота, който надхвърля емпиричния отрязък на човешкия живот. Демократическият хуманизъм възниква като възмездие за лъжливите пътища на аристократичния хуманизъм. Поради устройството на вашия дух вие не можете да признаете, че с държавата е свързана ценността, преминаваща във вечност. Вашият хуманизъм възприема държавата само като утилитарно средство за благосъстояние и удовлетворяване на земния живот на хората. Вие превръщате държавата в организация на интереси и бихте искали да и сведете до търговско-стопанско учреждение, да я превърнете в търговско-промишлена кантора. И вие разполагате държавата като самостоятелна реалност и ценност. Държавата не може да бъде оправдана с интереси. Тя ограничава интересите на всяко настоящо поколение и ги подчинява на великото минало и великото бъдеще. В нея действат не само тези, които живеят днес, но и умрелите прадеди и неродените още потомци. Всички ваши либерални, демократически и социалистически учения за държавата минават покрай природата' на държавата. Ученията ви не улавят същността на държавата, но те създават енергии, разлагащи тази същност. Съдбата ма държавата и диалектиката и е такава, че когато в абсолютната монархия се долавя хуманистично самоутвърждаване, което противоречи на религиозната мисия на властта, когато Луи XIV казва. „L'etat c'est moi", революционният народ отговаря с друго хуманистично самоутвърждаване и демокрацията казва: „L'etat c'est moi".
Всички утопии за съвършена, божествена държава на земята се базират на смесване на различни планове, смесване на този свят с друг свят; всички те са негодни опити да се вмести четвърто измерение в триизмерното пространство. На юва се градят и всички утопии, отричащи държавата, утопиите за бездържавно съвършено състояние на земята. Държавата е труден и жертвен път на човечеството в триизмерното, а не в четириизмерното пространство, в природния свят, който е затънал в злото. Държавата не може да се основава само на любовта. Царството на любовта е царство на благодат, царство Божие, а не царството кесарево. На любовта се гради църквата, а не държавата. Царството е друго измерение на битието в сравнение с държавата. Тези два царства съществуват съвместно, съприкосновяват се, взаимодействат си, но никога не се сливат, отъждествяват, не се изключват и не се изместват едно друго. Всички опити да се натрапи на държаната християнската любов като единствена основа водят до тирания. Християнската любов може да бъде само свободно цвете в човешкия живот и човешкото общуване, а не принудителна тяхна основа. Тъкмо затова правото има такова огромно значение в човешкото общуване, защото е пазител и гаранция за минимум човешка свобода, то предпазва човешкият живот да не зависи изцяло от моралните качества, от любовта или омразата на друг човек. За да бъде човек свободен и независим, в основата на държавата трябва да бъде положена не само любовта, но и принудата и правото. В това има висша правда. Монизмът в обществения живот, изключителното преобладаване на едно начало винаги води до тирания, до ограничаване многообразието и богатството на живота. Най-голямата свобода и многообразие дава съвместяването на множествените начала, които си взаимодействат едно с друго, вътрешно подчинени на духовен център . Всички утопии страдат от краен социален монизъм и поради това водят до тирания. И може би най-страшната тирания е онази, която е обзета от пълно отрицание на държавата в името на едно или друго начало, класово или индивидуалистично, международно или народно. Най-голямата свобода се дава тогава, когато човек чувства и осъзнава държавата като иманентна, а не като трансцендентна, както и всички свръхлични реалности и единства.
Писмо четвърто За нацията
Хората с вашия враждебен на мен манталитет почти не са се замисляли за нацията и националния проблем. Вие сте готови да признаете държавата от утилитарни съображения. Но вие бяхте неспособни да проникнете в съкровените тайни на националното битие. Наистина вие признавате правата на потиснатите националности и заради тези националности сте готови да станете най-крайни националисти. Мнозина от вас издигат върху знамето си правото на националностите на самоопределение. Ала тъкмо това доказва, че към тайните на националното битие вие можете да подхождате само от външната страна, че за вас няма достъп към глъбините му. Вие бяхте готови да признаете националното битие и националните права на евреите и поляците, чехите или ирландците, но не можахте да признаете националното битие и националните права на русите.
Защото ви интересуваше проблемът на потисничеството, но никак не ви интересуваше проблемът на националностите. Вие провъзгласихте правото на свободно самоопределение на националностите, без да се заинтересувате от самите националности и дори без да вярвате в съществуването на такива реалности. Нужно ви е това „абсолютно самоопределение" като начин за борба за вашите политически и социални идеали, за отвлечено равенство и свобода, а съвсем не заради конкретното национално битие, не заради националния разцвет. Наистина в националното битие има недостъпна за вас ирационална тайна, скрита дълбоко в земята. Вие никога няма да проникнете там, вие винаги оставате на повърхността. Вие сте много чувствителни към еврейския въпрос, вие се борите за правата на евреите. Но дали разбирате „евреина", разбирате ли душата на еврейския народ, прониквали ли сте някога в тези тайни, в тези тайнствени съдби на еврейството, които водят към най-древните извори на човечеството? Не, вашата борба за евреите не иска да знае евреите, не признава съществуването на „еврейското", тя е само интернационална борба за уравняване, борба за абстрактния човек, за абстракцията на човека. Вие не познавате конкретния човек от плът и кръв, неговия род и племе, националния човек.
Вашата борба за освобождение на потиснатите националности и за уравняването им е интернационална борба, геометрична борба, борба, която отвлича и откъсва националния човек от живия облик, от майчинството и бащинството. „Потисниците" на националностите понякога ги признават повече, отколкото „освободителите".
„Потискат" живия национален човек с род и племе, от плът и кръв, а „освобождават" отвлечения геометричен човек. Аз не искам „да се потискат" евреите и еврейското, но не искам и да се „освобождават" отвлечено като абстракция на човека, който губи всичко еврейско. Аз дълбоко разбирам евреите и еврейството, особеностите на неповторимата еврейска съдба, нейната изключителност и необоримост. Това мое чувство преминава в съчувствие. Но аз не вярвам в уравнителното и смесително разрешаване на еврейския въпрос. Тайната на всяко национално битие заслужава съчувствие. В нея трябва да се вниква дори тогава, когато става дума за враждебна нам нация. Германският народ беше наш враг и ние трябваше да се борим срещу него. Но неповторимо своеобразното в германския, най-съкровения германски дух, истински индивидуалното в германския облик, винаги, дори в моменти на борба според мен е заслужавало съчувствено внимание. Във вашата интер-националистическа борба за освобождаване и уравняване на националностите не се долавя възприемане на националните ликове, в нея отсъства любовта към националния образ. Прав бе К. Леонтиев, когато окачестви вашата национална политика само като оръдие за всеобщо разрушение и видя в нея само тържество на демокрацията и космополитизма. Вашият принцип „правото на националностите на самоопределение", толкова опошлен в руската революция, е антиистори-ческа абстракция, измислена от онези, които отричат неповторимата реалност, наречена националност. Националността не може да бъде откъсната от конкретната история и правото й не може да се разглежда абстрактно.
Всяка националност през различните периоди от своето съществуване има различни права. Тези права не могат да бъдат изравнени. Съществува сложна йерархия на националностите. Безсмислено и нелепо е да се изравняват правата на самоопределение на руската националност с арменската, грузинската или татарската. Безсмислено и нелепо е да се подхожда с една абстрактна мярка към правата на германската и испанската националност в даден момент от световната история. В живота на нациите има периоди на разцвет и периоди на прецъфтяване, периоди на най-високо напрежение на силата, има и периоди на слабост. И правата им на самоопределение в тези случаи са различни. Въпросът за правата на самоопределение на националностите не е абстрактен юридически въпрос, а преди всичко биологически, в края на краищата мистико-биологически въпрос. Той отстъпва на ирационалната жизнена основа, която не подлежи на юридическо и морално рационализиране. Всички исторически националности имат различни, неравни права и не могат да предявяват еднакви претенции. В историческото неравенство на националностите, в неравенството на реалната им тежест, в историческото надмощие ту на едни, ту на други националности е скрита голямата истина, това е действие на нравствения закон на историческата действителност, толкова различен от законите на индивидуалната действителност.
Нацията е предимно историческа категория, конкретно историческа, а не абстрактно социологическа. Тя е породена от своеобразна историческа действителност и тайните й са недостъпни за онези, които са лишени от чувството за историческа действителност, които боравят само с абстрактни социологически категории. Вие, хората с абстрактен социологически мироглед, не можете да разберете тайните на националното битие, защото изобщо не разграждате нацията на абстрактни социологически елементи. След вашия анализ от нацията не остава нищо. Нацията не се поддава на никакви рационални определения. Някои рационално доловими белези не изчерпват нейното битие. Все по-дълбоко, в тайнствените ирационални глъбини се затаява битието на нацията, ако се приложат към нея рационални психологически или социологически определения. Битието на нацията не се определя и не се изчерпва нито от расата, нито от езика, религията, територията, държавния суверенитет, макар че всички тези белези са повече или по-малко съществени за националното битие.
Най-прави са тези, които определят нацията като единство на историческата съдба. Осъзнаването на това единство е национално съзнание. Но единството на историческата съдба е ирационална тайна. В тази точка националното съзнание е потопено в глъбините на живота, в недрата на единната и неповторима историческа реалност. Еврейският народ дълбоко чувства това тайнствено единство на историческата съдба, макар да е изгубил почти всички белези на националното си битие, и езика, и територията, и държавата, имало е моменти, когато е отстъпвал и от вярата си. Да осъзнаят това тайнствено единство на историческата съдба могат елементи със смесена кръв, образувани от сложни расови слияния. В биологическите основи на историческата националност няма чиста кръв, чисти раси. Образуването на историческата националност е резултат от сложно взаимодействие и смесване на раси. Расата сама по себе си е природно-биологически, зоологически, а не исторически фактор. Но този фактор не само че действа в исторически образувания, но и играе определена и тайнствена роля в тях. Наистина в расата има тайнствена дълбочина, има своя метафизика и онтология. От биологическите извори на живота човешките раси влизат в историческата действителност и в нея действат като по-сложни исторически раси. В нея различно място заемат бялата и жълтата раса, арийската и семитската, славянската и германската. Между зоологическата раса и историческата националност има редица посреднически йерархични стъпала, които се намират вьв взаимодействие.
Националността е онова сложно йерархично стъпало, в което е най-силно съсредоточена остротата на историческата съдба. В нея природната действителност преминава в историческа действителност. Образуването на еврейската историческа националност е резултат от кръстосване на расите и смесване на кръв, в нея чисто семитският елемент се е срещнал с несемитски елементи. Чембърлейн вижда причината за отрицателните страни на еврейската националност в това, че това смесване е било прес: тъпно кръвосмешение, съединяване на чист семит-арабин със сириец. Но както и да се обяснява расовият произход на ев-рейството, единната и тайнствена историческа съдба на еврейския народ започва след като се е появила еврейската националност. В тази съдба кръвта играе огромна роля. Но еврейската националност е вече друго йерархично стъпало в сравнение със семитската раса, в която се осъществяват различни исторически съдби. Тъкмо историческата съдба на еврейския народ, необяснима рационално, ни дава изключителен усет за историята, за историческата реалност. Образуването на историческите националности не е преплитане на биологически явления със социологически, а образуване на историческа конкретност, историческа индивидуалност от природния расов хаос. Създаването на историческа националност е борба с първичния хаотичен мрак, открояване на облика и образа от безликата и безобразна природа.
Това е благостен процес на възникване на диференциации и неравенства в историческата действителност, където всичко е конкретно. Ако е едностранчива и невярна изключително антропологичната, расовата философия на историята (Робин, Чембърлейн), все пак в нея има някаква истина, която изобщо липсва в отвлечената, социологическа история на философията, непознава-ща тайните на кръвта и свеждаща всичко до рационалните социални фактори. Историческите диференциации и неравенствата, по пътя на които е създаден историческият космос, не могат да бъдат заличени или унищожени от никакви социални фактори. И гласът на кръвта, и инстинктът на расата не могат да бъдат заличени в историческата съдба на националностите. В кръвта са заложени идеите на расите и нациите, енергията за осъществяване на тяхното признаване. Нациите са исторически образувания, но те са заложени в глъбините на природата, в глъбините на битието. В самите недра на космическия живот има потенции на националните съдби, има енергия, която води към осъществяване на тези съдби. Историята е внедрена в природата. Историческата действителност е огромно йерархично стъпало на космическия живот. В нея се концентрира космическата енергия и решава съдбините на света. Расата като космическо начало действа концентрирано в националността като историческо начало. В историческата действителност се оформя космосът, протича огромна борба и преодоляване на хаотичните начала с космически. Историческата националност е вечно постигане на космическото битие. Нейното разрушаване е разрушаване на космоса и връщане към хаоса.
Нацията не е емпирично явление на един или друг отрязък от историческото време. Тя е мистичен организъм, мистична личност, ноумен, а не феномен на историческия процес. Нацията не е днешното поколение, нито сбор от всички поколения. Тя не е слагаемо, тя е нещо изначално, вечно жив субект на историческия процес, в нея живеят и съществуват всички предишни поколения, както и съвременните поколения. Нацията има онтологично ядро. Националното битие побеждава времето. Духът на нацията се противопоставя миналото да бъде асимилирано от настоящето и бъдещето. Нацията винаги се стреми към нетленност, към победа над смъртта, тя не може да допусне изключително тържество на бъдещето над миналото. Ето защо в националното битие и националното съзнание има религиозна основа, религиозна дълбочина. Религията установява връзката и родството, преодолява чуждото битие и човек намира тази връзка преди всичко в родината си. И всеки опит да се откъсне националността от тази религиозна дълбочина я изхвърля на повърхността и я подлага на опасност от разпадане.
Истинското национално съзнание е дълбочинно съзнание, то утвърждава не унищожителната и смъртоносна сила на историческия процес, а предпазващата всичко съществувало и възкресяваща го сила. Националното съзнание е консервативно не защото е враждебно на творчеството, а защото опазва истинския живот, ценния живот от смъртоносното изтребване на бъдещето, то признава нашите деди и бащи, нашите предци също толкова живи, както и самите нас, както и идните наши потомци. Животът на нацията, националният живот е неразривна връзка с предците и почитането на техните завети. В националното винаги има нещо традиционно. И поради това, че вашият революционизъм прекъсва връзката между времената, заличава паметта за миналото, за предците, той е дълбоко антинационален. Интернационализмът е религия на бъдещето, което не познава граници за своите претенции, а не религия на вечното, той носи на всичко живо вестта за смърт и изтребление, а не за живот и възкресете. Революционният интернационализъм е последователна религия на смъртта, отрицание на нетленността. Тази религия не признава надгробни паметници. Тя е противоположна на оня велик възкресяващ дух, който е подтиквал древните да градят надгробни паметници. Тази религия на всепоглъщащото бъдеще няма грижа за връзката с предците, за гробовете на предците, за тяхната нетленност и за общия живот с тях. Националното съзнание е дълбоко противоположно на този дух.
Повърхностно и противоречиво е онова национално съзнание на съвременните европейски народи, което се откъсва от религиозните си корени. Съвременният национализъм на европейските народи е лъжлив още в корена си. Но и чрез накърненото и недостатъчно дълбоко национално чувство съвременните народи се приобщават към религиозния живот, по своему се стремят към нетленния живот. В националността животът се съпротивлява на смъртта, с която интернационализмът заплашва всички-народи. Всяка нация със здравия си инстинкт се стреми да бъде максимално силна и процъфтяваща, да се изяви в историята. Това е творческата страна на национализма и интернационализмът й е също така враждебен, както и на съхраняващата и възкресяващата го страна. Интернационализмът би искал да ограничи силата на народите, да спре разцвета им. Той би искал да пренасочи движението на народите в празни междинни пространства, в страшните абстракции на бъдещето. Той би искал да угаси волята на нациите за живот, за исторически възход. Той пленява морално с аскетично отричане от националния егоизъм. Но зад това отричане, което тласка по пътя на небитието, са скрити човешкото самоутвърждаване, класов и личен егоизъм, жажда за благополучие, отказ от жертвите, които изисква историческата съдба, историческото издигане на народите. Революционният интернационализъм унищожава миналото на нациите и не ги допуска към собственото им бъдеще. Той ги тласка към друго бъдеще, страшно с пустотата и отвлечеността си. И в най-елементарния, инстинктивния национален егоизъм има повече жизнена правда, отколкото във вашия интернационализъм.
Вие, интернационалистите с различни оттенъци, извършихте най-отвратителната подмяна: вие подменихте битието на човечеството, единното конкретно човечество, с небитието, на което дадохте наименованието интернационал. Вие безнадеждно объркахте понятията всемирност и интернационализъм. Вие съблазнихте мнозина, привлякохте към себе си сърцата под маската на доброто. Объркването, подмяната и лъжата започнаха по-рано, преди да се роди социалистическият интернационализъм, в хуманистичния пацифизъм, в либералния космополитизъм, в масонството. Там конкретното всечовешко бе подменено с абстрактното общочовешко. В положителното, конкретно всеединство на човечеството се включват всички стъпала на човешкото битие, цялата му пълнота, в него нищо не се отменя и не се унищожава, всичко достига най-голяма сила и изражение. Но вие не познавате конкретното всеединство. То е дадено преди всичко във Вселенската църква, в него единството на човечеството се разглежда религиозно. На вас ви е изцяло чужда идеята, че човечеството е конкретна реалност като личност в космическата йерархия. Във вашето отрицателно абстрактно единство на човечеството се премахват всички йерархични стъпала на човешкото битие, оттам произтича отвлечеността. В конкретното всеединство може да има противопоставяне между нация и човечество: във всеединното човечество се утвърждават всички нации, в него те достигат сила и разцвет. В абстрактното единство на човечеството битието на нациите се отменя — няма човечество в нациите и чрез нациите, няма нации в човечеството и чрез човечеството. Човечеството е отклонение от всички стъпала на конкретното индивидуално битие. Във всемирността нацията и човечеството са неразделни и обуславящи се един друг членове на единната космическа йерархия. В интернационализма нацията и човечеството взаимно се изключват и в края на краищата няма нито нация, нито човечество, защото няма конкретна реалност, никаква конкретна индивидуалност, има само отвлеченост. Липсва конкретният човек, има само абстрактен човек или класа, липсва конкретното човечество, има само абстрактно човечество, отвлеченост от всичко органично, живо, индивидуално. Интернационализмът е противоположен не само на национализма, но и на всемирността, на положителното всеединство, в него действа духът на небитието, който унищожава реалностите в името на призраците.
Не познавам нищо по-отблъскващо и измамно от опитите на мнозина от вас да обосноват и оправдаят интернационализма чрез християнството. Някои наивни и слаби християни се поддават на това. Но християнството може да бъде само враждебно на интернационализма, защото е враждебно на духа на небитието, на духа, унищожаващ конкретните реалности в името на абстракциите. Християнството утвърждава конкретното положително всеединство, в което влизат всички богатства на битието. Но то не може да има нищо общо с оня абстрактен монизъм, в който изчезва и Бог, и светът, затъва човекът, нацията и човечеството. За християнството преди всичко съществува душата на всеки човек, душата на народа,, душата на човечеството. Но то не познава онова, което няма душа. А има ли душа вашият интернационал, вашето интернационално човечество? Абстракцията не може да има душа. А пък и вашият интернационализъм утвърждава не единно човечество, а единен пролетариат. Вие сеете най-голямата вражда сред човечеството, която познава историята на света. Вие отричате образа и подобието Божие в човека и утвърждавате у него образа и подобието на икономическото положение. За вас не съществуват човекът и човечеството, за вас съществуват само икономически категории, само онова материално, което притежава или не притежава човекът. И кощунство е всяко съпоставяне на вашия интернационализъм с християнството. Та тъкмо вие, интернационалистите, отричате, че човечеството е един род Божи, вие сте най-страшните врагове на единството на човечеството. Вие окончателно разкъсвате в човешкия род духовната връзка на бъдещето с миналото и духовната връзка на избраната от вас класа — пролетариата, с останалата прокълната част от човечеството. Затова вие сте убийци на човечеството и на човека. Християнството призовава към братство на народите, както и към братство на хората. Но братството на народите предполага съществуване на народи, национални личности, както братството на хората предполага съществуване на хора, човешки личности. Истинската любов винаги е утвърждаване на облика на любимия, на неговата неповторима индивидуалност. И моята руска любов към французина, англичанина или германеца не може да бъде любов към отвлечен човек изобщо, тя може да бъде Само любов към френския, английския или немския човек, към френското, английското или немското у него, към индивидуалния образ. Вие не познавате любовта, не познавате братството. За вас не съществува нищо освен абстрактни икономически и социологически категории, които сеят огромна вражда сред човечеството. Любовта към някоя националност, братското отношение към нея предполага утвърждаване на вечното битие на тази националност, не допуска разтварянето й в абстрактното човечество. И можете ли да бъдете глашатаи на братството на народите? Интернационализмът е безобразна карикатура, непоправима лъжа за вселенския християнски дух, измамно негово подобие. Така и антихристът ще е лъжливо подобие на Христа, негова карикатура.
Във френския език има две думи, с които се означават две съществено различни понятия — nation и peuple. В руския няма съответните точни думи. Обяснението им с нация и народ звучи зле, защото се противопоставят чуждата дума и руската. Но според установената у нас терминология се налага все пак да се прибегне към този еквивалент. Думата „народ" е белязана със съдбовния печат на народническото съзнание, от което русите трудно могат да се освободят. За всички вас, руските народници, съзнателни или несъзнателни народолюб-ци и народопоклонници, е много трудно да приемете националното съзнание, вие непоправимо го смесвате с народническото съзнание. Вашият народ не е нация. Към народа вие прилагате категорията количество и социално-класовата категория. Но тези категории са неприложими към нацията. Вашият народ е преди всичко емпирично количество, огромен сбор от Петровци и Ивановци. Вашият народ не е органично цяло, обхващащо всички класи и поколения, той е само маса от простолюдието, селяни и работници, само от физически трудещи се класи. Твърде много са тези, които са изключени от вашия народ — и интелигенцията, и дворянство-то, и бюрокрацията, и търговците, и индустриалците. И вие искате да се служи на народа, от който изключвате всяка непринадлежаща към физическия труд класа, като на върховно жизнено начало, като на идол. Аз бях лишен от правото си да се чувствам част от народа, да чувствам себе си в народа и народа в себе си. Народното бе извън мен и над мен. Аз трябва да служа на народа, трябва да виждам в него критериите на истината и правдата, трябва да се прекланям пред народа и в името на народа да се откажа от най-великите ценности. На тази социално-класова и количествена конструкция на понятието народ се основаваше традиционно руското противопоставяне на интелигенция и народ. Народническото съзнание разкъса органичната цялост на националния живот и създаде непреодолими противоположности.
Интелигентните народници искаха да преодолеят пропастта между интелигенция и народ, отиваха сред народа, отричаха се от всичко в името на народа, но тяхното народническо съзнание само увековечи пропастта между народ и интелигенция, защото водеше по пътя на социално-класовата борба и противоположностите. Тази пропаст ще изчезне само на почвата на националното съзнание на по-дълбоко равнище. Вие останахте на социалната повърхност на живота, вие никога не постигнахте онова духовно национално единство, където изчезва противоположността между господаря и мужика, между интелигенцията и народа. На нацията не бива да се противопоставя интелигенцията или дворянството. Националното е моята собствена дълбочина и дълбочината на всеки по-дълбок слой от нашите социални обвивки, в който се разкрива руското, френското, английското, немското, което свързва настоящето с далечното минало, обединява дворянина и селянина, индустриалеца и работника. Нацията не е една или друга класа, не е емпирично количество на живеещите днес хора. Нацията е мистичен организъм, тайнствения живот на който постигаме чрез собствената си дълбочина, когато преставаме да живеем повърхностен живот, живота на външните интереси, когато се освобождаваме от изключителната властна обвивките, разделящи хората.
Селянинът ше е по-малко народ-нация, отколкото дворянинът или интелигентът, ако животът му е откъснат от дълбините и изхвърлен на повърхността, докато животът на дворянина или интелигента може да бъде насочен към тези дълбини и да черпи творческа сила от дълбоките извори. Така цялата ваша революционна демокрация, всички ваши съвети на работническите и селските депутати нямат нищо общо с народа като нация, като мистичен организъм. Хиляди пъти повече е бил от народа дворянинът Пушкин или интелигентът Достоевски. Своя най-съвършен израз нацията достига в гения. Геният винаги е народен, национален, в него винаги се долавя глас от недрата, от дълбините на националния живот. Духът на нацията винаги се изразява чрез качествения подбор на личностите, чрез избраните личности. Никоя рационална демокрация с нейната механика на количество не може да бъде изразителка на духа на нациите. И волята на нациите е неизразима аритметично, в количество, това не е воля на мнозинството. Във волята на нацията говорят не само живите, но и мъртвите, говори великото минало и загадъчното бъдеще. В нацията влизат не само човешките поколения, но и камъните на църквите, дворците и именията, надгробните камъни, старите ръкописи и книги. И за да се долови волята на нациите, трябва да се чуят тези камъни, да се прочетат изтлелите страници. Но с вашия ре-волюционно-демократичен шум вие искате да заглушите гласовете на измрелите поколения, искате да убиете чувството за минало. Непознат ви е подходът към великото органично цяло, което побеждава унищожителната власт на времето.
И затова не можете да познавате волята на нацията, не можете да я изразите. Вие противопоставяте на нацията народа, който искате да превърнете в революционна демокрация. Но нацията не е демокрация и е неизразима в демокрацията. Много по-тайнствени са пътищата на нейното изразяване. И онова поколение, което скъса всякаква връзка с националното минало, никога няма да изрази духа на нацията и волята на нацията. Защото в духа на нацията и волята на нацията е възкресяващата, а не смъртоносната сила. Крайно време е вече да се обърнете не към „народа", а към нацията, сиреч да преминете от повърхността към дълбините, от количеството към качеството. Националното начало в обществения живот е качествено начало, а не количествено. Националното е заложено в древните недра на природата и тази потенциална енергия на националното битие се разкрива в историята. Безкрайно по-дълбоко е заложено националното, отколкото вашата демокрация, отколкото вашият „народ", отколкото всички ваши количества и маси на днешния ден. Нацията е дух, Божи замисъл, който емпиричният народ може да осъществи или погуби. Емпиричният народ трябва да е подчинен на нацията, на нейните задачи в света. В нацията има ноуме-нално, онтологично ядро, което липсва в онова емпирично явление, което вие наричате „народ". Вие трябва да бъдете не народници, а руси. Русия е безкрайно по-ценна и по-свещена за вас, отколкото народът, отколкото човешкото население на едно или друго време, в една или друга своя част.
Държавата не е определящ белег на битието на нацията. Но всяка нация се стреми да образува своя държава, да я укрепи и засили. Това е здравият инстинкт на нацията. Държавното битие е нормално битие на нацията. Ако нацията изгуби своята държава, своята самостоятелност и суверенитет, това е огромно нещастие, тежка болест, която осакатява душата на нацията. Фактът, че еврейският народ в древността неведнъж е падал под чуждо иго и губел държавната си самостоятелност, а после изобщо е останал без държава и скитал по света, осакатило душата на еврейския народ. У него се натрупало негативно чувство към всички народи, които живеят в собствени държави, той е склонен към революционно от-цепничество и към интернационализъм, който е само обратната страна на неговия болезнен национализъм. Ала и у еврейския народ не е умрял окончателно стремежът да образува собствена държава и страстната мечта за него възкръсва в утопията на ционизма. Отношението между битието на нацията и битието на държавата е много сложно. Всяка нация се стреми да образува държава и да се укрепи в нея. Чрез държавата нацията разкрива всички свои претенции.
От друга страна, държавата трябва да има национална основа, национално ядро, макар че племенният състав на държавата може да бъде много сложен и разнообразен. Руската държава е била руска държава, тя е имала в основата си руско ядро и е осъществявала руска идея в света. Държавата, която няма национално ядро и национална идея, не може да има творчески живот. Държавата като Австро-Унгария представлява изключение и съществуването й се определя не от вътрешна енергия, а от стечението на външни исторически обстоятелства. Изцяло династичните държави са болезнено явление в историческата действителност. Династичното начало не може да бъде самоцелно. То трябва да бъде подчинено на националното начало. Но държавата по своята природа се стреми да излезе извън рамките на затворената национална държава. Чисто национални остават само държавите на малките нации. Големите нации, осъзнали своята мисия в света, се стремят да образуват империалистическа държава, която излиза извън рамките на националното битие. Волята на големите нации е насочена към империалистическо обединяване, в което се осъществява националното призвание. Съществува диалектика на националното битие, която разрушава границите на националностите и се стреми да прелее националната държава в империалистическа. Великобританската империя е краят на Англия като национална държава, излизане на английската националност на световните простори.
И националният въпрос се поставя крайно различно за малките и слаби нации и за големите и силните. За малките и слаби нации националният въпрос е въпрос на освобождаване и независимост, въпрос на образуване или запазване на националната държава. За големите и силните националният въпрос е въпрос на световна мощ и световна мисия, въпрос на образуване и разширяване на империалистическата държава. Националните движения на XIX век, на които съчувстват демократите и революционерите, бяха борба за независимост на малките и слабите нации и за обединяване на раздробените нации. Така се осъществяваше историческата тенденция за индивидуализация, която е безспорна част от историческата истина. Но наред с това протичаше борбата за големи империалистически единства, за велики исторически дела, в която се осъществяваше историческата тенденция към универсализация, която е другата част от историческата истина. Вие никога не сте могли да разберете правдата и смисъла на тази демонична воля на великите нации, на тази поглъщаща жажда да осъществяват своите световни мисии. За вас националният въпрос винаги е бил изключително еснафски въпрос. Вие винаги сте отричали съществуването на националния въпрос за русите, за самата Русия, руския национален въпрос. И вие удавихте руския национален въпрос в арменския, грузинския, полския, финландския, еврейския и много други.
Лъжливата политика на старата власт, която не разбираше, че империалистическата политика на един велик народ може да бъде подпомагаща за малките националности бе нравствено благоприятна за вас и помагаше на разрушителното ви дело. Националното съзнание на известни стъпала на историческото могъщество на нациите преминава в империалистическо съзнание. Но националното съзнание прекрачва всички граници и постига върховете в месианското съзнание. Месианизмът е безумно съзнание на народа, то по природата си е противоположно на национализма и империализма. Национализмът и империализмът остават в природния ред. Месианизмът излиза извън природния ред, той е мистичен. В месианизма има жертвеност, каквато няма в национализма и империализма. Месианското съзнание иска от народа жертвено служене на света, служене за спасение на света.
Изворите на всяко месианско съзнание е месианското съзнание на еврейския народ. Духът на месианството е чужд на арийските народи. Той се проявява само в еврейството, в еврейското напрегнато очакване на Месията, в еврейското съзнание, че това е избраният народ Божи. Еврейското съзнание не е било националистическо и още по-малко империалистическо, то е било месианско съзнание. Христос-Месия се е явил на еврейския народ, но се е явил за всички народи, за целия свят. И след явяването на Христос вече е невъзможен в християнския свят еврейският месианизъм. Не може вече да има избран народ Божи. в който ще се яви Месия. Но един народ може да си изгради изключително по напрежение съзнание за своето религиозно и духовно призвание в света. Това чувство на народа, че е избраник и че има призвание, подобно на онова, което изпитва отделният човек, е съвсем ирационално и претенциите му могат да бъдат безумни. Месианското призвание е свободен подвиг на духа, който излиза извън границите не само на природата, но и на историята. В границите на историята месианското призвание е неизпълнимо. В християнския свят месианското призвание винаги е обърнато към края, то винаги е апокалиптично, просторите му винаги са свръхисторични. Положителната историческа почва може да бъде подготвена само в национализма и империализма. Месианизмът е блеснала мълния, безумие в Христос. Месианизмът не се поддава на никаква рационализация. Месианското съзнание в християнството лесно се отклонява към древноеврейското месианство. Този уклон го има и в полския, и в руския месианизъм. Тези, които са смятали руския народ за богоносец, са възприели това от древноеврейс-кия дух. В месианския огън може да изгори и националното, и империалистическото битие. Полският месианизъм последва гибелта на полската държава, руският месианизъм предшестваше гибелта на руската държава.
Битието на всяка нация има религиозна основа. Месианското съзнание е негов религиозен връх. Националните и религиозните моменти се преплитат и в някои точки тайнствено се сливат. Така в основата на руската националност лежеше православието, то духовно укрепваше нашия народ. Във върховете на нашето съзнание се запали месианската религиозна светлина. Руската идея не може да бъде отделена от религиозната идея. Но това преплитане на религиозни и национални моменти създаде сложно отношение между националността и църквата в Русия. Църквата се подлагаше на твърде голяма национализация и бе отслабено вселенското християнско съзнание. Руският месианизъм от християнски се превърна в древноев-рейски. И за нас е необходимо преди всичко оздравяване на религиозните основи на нашето национално съзнание. Руският месианизъм се е откъснал от своите религиозни основи и се е появил в новия облик на революционен месианизъм. И този революционен месианизъм нанесе страшни рани на Русия. В самата национална руска стихия се прояви началото на самоизтребването.
Ако искате да се докоснете до тайните на националното битие, замислете се по-сериозно и по-задълбочено върху еврейския въпрос. Ако вековечната, неповторимо оригинална и тайнствена сила на еврейството в историята не ви дава чувство за националност, то вие сте безнадеждни. Вие сте измисляли различни начини за решаване на еврейския въпрос, за да приглушите остротата на този въпрос. Но вие сте безсилни дори да се приближите към този световен въпрос. Вие никога, никога няма да се справите с „еврейството", то е по-силно от всички ваши учения, от всички ваши смешения и опростявания. Еврейството съществува на света, за да доказва на всички народи съществуването на националната и религиозната тайна. Твърде леко и повърхностно се отнасят към еврейството и филосемитите, и интасемитите. Този въпрос трябва да се разглежда на по-голяма дълбочина. В него се долавя Божията сьдба и историята. Еврейството има своя мисия в световната история и тази мисия прекрачва границите на националните мисии. То свидетелства за съществуването на по-широк обем от националното съществуване. В историята има по-големи образувания и обединения от националните образувания и обединения, има дух на расата и мисия на расата. Има латински свят, който донесе на човечеството особен дух и особена култура, има германски свят, има славянски свят. Има смяна в историята на духовното господство на тези раси и тези мисии. Но има и по-големи духовни общности — арийски свят, семитски свят, монголски свят. Арийска-та раса, която е толкова трудно онределима с антропологични и етнографски изследвания, има своята идея в света, своята духовна мисия.
Арийският свят чрез християнството приел в себе си семитизма, но той не могъл да допусне тържеството на семитския дух, той освобождава и самото християнство от изключителното господство на семитството. Непоносимото самомнение на германците се дължи на това, че те се смятат за единствено чисти арийци, носители и изразители на чисто арийския дух. Германците имат своето месианско съзнание, но този месианизъм не е толкова религиозен, колкото расов и духовнокултурен. В германския месианизъм няма нищо апокалиптично. Ако русите се съблазняват, че единствената истинска църква е руската църква, че истинският Христос е руският Христос, то германците се съблазняват, че истинската култура е германската култура. Но подобен културен месианизъм е вътрешно противоречие, защото месианизмът има религиозна, а не културна природа. Културата може да бъде само национална, а не месианска. Месианизмът винаги жадува да излезе извън границите на културата. Германският културен месианизъм е също толкова лъжлива претенция, както и руският революционен месианизъм.
Може да има два типа национализъм, два типа разбиране на национализма. Национализмът може да бъде идеализация на стихийните качества на народа, самодоволство на народа, той може да бъде опиянен от тези качества и да не допуска никаква критика и самокритика. Това е стихиен национализъм и в низките си прояви може да бъде зоологически национализъм. Този тип национализъм може също да преминава в отричане на националната идея и да вижда в слабостите на националното чувство и националното съзнание — национална особеност. Руските интернационалисти често биват националисти от подобен тип. Самоотричането и самоизтребването на Русия са готови да признаят като руска национална особеност. Руската революционна интелигенция е била лишена от всякакво национално чувство и национално съзнание. Но в нея имаше характерно руски национални свойства. Те унищожаваха Русия, но я унищожаваха по руски. Руският нихилизъм беше руско национално явление. Но той унищожаваше нашето национално битие. Към същия тип стихиен национализъм спадаха и по-десните славянофилски течения, които утвърждаваха националната идея. Тези течения се опияняваха от националните особености, независимо дали те спомагат или пречат за разрешаването на националните задачи, дали увеличават нашата сила и нашата ценност в света. Но съществува друг тип национализъм, творчески национализъм.
За такъв тип национално съзнание националното битие е творческа задача. Този тип национално съзнание не само допуска, но и изисква самокритика и превъзпитание в името на националното битие. Вторият тип национално съзнание е по-висок. Но той не може да бъде откъснат от националните основи и корени, от националната онтология. Той хвърля светлина в тъмните недра на националния живот. Цялостното, органично разбиране на националния проблем се опира в мистичната ирационална основа. Механичното разбиране на националния проблем води до различни теории на федерализма, персоналната автономия и прочие. Докъде водят вашето неорганично отношение към националния проблем, вашите механични измислици, вашите рационалистични утопии в тази област показва съдбата на клета Русия. Отричането на органичното национално битие в името на отвлеченото мислене, в името на отвлечената справедливост, равенство, единство и прочие винаги е посегателство за убийство на живо същество. И всички вие, интернационалисти, уравнители, опростители, смесители, всички вие сте убийци, ръцете ви са изцапани с кръв. Вие убивате вашата родина, живото същество, което носеше името Русия. Вие сте били убийци винаги и навсякъде.
Писмо пето За консерватизма
Възнамерявам да говоря за консерватизма не като за политическо направление и политическа партия, а като за едно от вечните религиозни и онтологични начала на човешкото общество. Вие не познавате проблема на консерватизма в духовната му глъбина. За вас консерватизмът е само лозунг в политическата борба. Консерватизмът има и такъв смисъл, възприет и от привържениците, и от противниците му. Консервативните политически партии могат да бъдат твърде непочтени и да изопачават консервативното начало. Но това не бива да прикрива истината, че е невъзможно нормално и здраво съществуване и развитие на обществото без консервативни сили. Консерватизмът поддържа връзката на времената, не допуска да бьде прекъсната окончателно тази връзка, обединяваща бъдещето с миналото. Революционизмът е повърхностен, откъснат е от онтологичните основи, от ядрото на живота. Този печат на повърхностност бележи всички революционни идеологии. Но консерватизмът има духовна дълбочина, той е обърнат към древните извори на живота, свързан е с корените. Той вярва в съществуването на нетленната и неизчерпаема дълбочина. Великите гении и творци са владеели този консерватизъм на дълбочината. Те никога не са се задържали на революционната му повърхност. Без консервативна среда е невъзможна появата на велики творчески индивидуалности. Много ли творчески гении наброявате сред идеолозите на крайния революционизъм? Най-добрите не бяха с вас.
Всички те черпеха творческа енергия в глъбините на живота. И ако им е бил чужд външният и политическият консерватизъм, то у тях винаги може да се намери началото на дълбокия и духовен консерватизъм. Тази консервативна дълбочина съзираме у най-големите хора на XIX век, у Гьоте, у Шелинг и Хегел, Шопенхауер и Р. Вагнер, Карлайл и Ръскин, у Ж. дьо Местр, у Виле де Лил-Адан и Юисманс, Пушкин и Достоевски, К. Леонтиев и Вл, Соловьов. Има я у хората, които жадуват за нов, висш живот и не вярват в революционните пътища за постигането му.
Изключителното господство на революционните начала убива миналото, унищожава не само тленното в него, но и вечното и ценното. Революционният дух иска да създаде бъдния живот на гробищата, като забравя за надгробните плочи, иска да се настани между костите на умрелите бащи и деди, не желае и отрича възкресението на мъртвите и отминалия живот. Революционният дух иска да обрече човешкия живот на унищожителната власт на времето. Той хвърля всичко минало във всепоглъщящата бездна на бъдещето. Този дух обоготворява бъдещето, тоест потока на времето, и няма опора във вечността. Но в действителност миналото има не по-малки права от бъдещето. Миналото е не по-малко онтологично от бъдещето, измрелите поколения са не по-малко онтологични от идните поколения. В това, което е отминало, има не по- малко вечност от това, което предстои. И ние изпитваме по-остро чувството за вечност, когато се обръщаме към миналото. В какво е притегателната тайна на красотата на руините? В победата на вечността над времето. Нищо не създава такова чувство за нетленност както руините. Порутените, обрасли с мъх стени на стари замъци, дворци и храмове ни изглеждат като явления от друг свят, прозиращ от вечността.
В този друг свят истински онтологичното се противопоставя на разрушителния поток на времето, който отнася всичко временно, всичко, осигуряващо земното благополучие, и запазва нетленната красота на вечността. В това е тайната на красотата и обаянието на паметниците на миналото и паметта за миналото, магията на миналото. Не само руините пораждат чувството за победа на вечността над времето, но и запазените стари храмове, старите къщи, старото облекло, портрети, книги, мемоари. Върху всичко това лежи печатът на великата и прекрасна борба на вечността с времето. Никой съвременен, неотдавна построен храм, макар и да е съвършено копие на стила на древните храмове, не може да възбуди онова трепетно и сладостно чувство, което ни дава древният храм, защото то се ражда в нас от това, че времето се е опитало да сложи своя съдбовен отпечатък и е отстъпило. И се възприема от нас като нетленна красота, не като опустошително и разрушително действие на времето, а като борба на вечността против това опустошение и разрушаване, като съпротива на друг свят в процеса на този свят. Всичко ново, днешно, неотдавна създадено и построено не познава още великата борба на нетленността с тлението, на вечността на отвъдния свят с потока на времето на този свят, върху него още не лежи печатът на приобщаването към висшето битие и затова го няма още образа на красотата.
Трябва по-дълбоко да се замислим за тази магия на миналото, за това тайнствено очарование. Тази притегателна и странна магия витае и в старите имения, и в старите паркове, в семейните спомени и във всички материални предмети, които напомнят за старите човешки отношения, и в изтлелите страници на старите писма, в изсушените листа на старите книги, в най-посредствените портрети на прадедите и във всички веществени останки от древните култури. Нищо ново, днешно и утрешно не може да събуди такова остро чувство, защото в него още не е водена великата борба между света на вечността и света на времето. Притегателната красота на миналото не е красотата на онова, което е било, което някога е било съвременно и ново, а красотата на онова, което винаги остава след героичната борба с унищожителната власт на времето. Убеден съм, че в миналото не всичко е било толкова прекрасно, че в него е имало много грозота и безобразие. Но тайната на красотата на миналото в никакъв случай не се обяснява с това; че го идеализираме и си го представяме не такова, каквото е било в действителност. Красотата на миналото съвсем не е красота на онова настояще от преди триста или петстотин години. Това е красота на настоящето, след като миналото е преобразено от борбата на вечността с времето. Красотата на стария храм, както и красотата на семейните предания, е красота на преобразения храм и преобразения семеен живот. Образът на красотата вече не е образ на оня храм, построен преди хиляда години, и не е образ на оня семеен живот отпреди двеста години с всичките му грехове, пороци и човешка уродливост. Ние познаваме повече красота, отколкото прадедите ни. Ето на каква дълбочина трябва да се търсят основите на консерватизма. Истинският консерватизъм е борба на вечността с времето, съпротива на нетленността на тлението. В него има не само запазваща, но и преобразяваща енергия. Вие не мислите за това, когато съдите за консерватизма според вашите критерии.
Вашето революционно отношение към миналото е полярна противоположност на религията на възкресението. Революционният дух е несъвместим с религията на Христа, защото търси не възкресение, а смърт за всичко отмряло и отминало, защото е насочен изключително към бъдещите поколения и не мисли за умрелите прадеди, не иска да запази връзката с техните завети. Религията на революцията е религия на смъртта тъкмо защото е изцяло погълната от съвременния и бъдещия земен живот. Религията на Христа е религия на живота тъкмо защото е насочена не само към живите, но и към мъртвите, не само към живота, но и към смъртта. Който се извръща от лика на смъртта и бяга от него към възникващия живот, той е обзет от унищожителната власт на смъртта, той познава само откъслеците от живота. Революцията погребва покойниците си в червени ковчези, заменя религиозното опяване с революционни песни, не слага кръстове на гробовете и това означава, че тя не желае възстановяването на живота, възкресението на мъртвите, че всеки покойник за нея е само оръдие и средство, само повод за утвърждаване на днешния и утрешния живот. Религията на революцията покорно приема оня зъл закон на природния ред, според който бъдещето поглъща миналото, последващият миг изтласква предшестващия; тя се покланя пред тази бедност и закостенялост на природния живот, пред тази враждебна и гибелна омраза.
Тази религия на смъртта не само се примирява със смъртта на предишните поколения, бащи и деди, но и се старае да заличи паметта за тях, не допуска животът им да продължи в нашите спомени и почит, да се съхрани връзката с техните традиции и завети. Вие, хората с революционно съзнание, отхвърлили всяка правда на консерватизма, не желаете да се вслушате в онази глъбина, където бихте чули не само своя глас и гласа на своето поколение, но и гласа на отминалите поколения, гласа на целия народ през цялата му история. Вие не искате да чуете волята на народа в неговата история, за вас е важна само вашата воля. Вие неблагородно и подло използвате това, че бащите и прадедите ни лежат в земята, в гробовете и не могат да надигнат глас.
Вие не правите нищо, за да се вдигнат от гробовете, възползвате се от отсъствието им, за да уредите работите си, за да заграбите наследството им, без да се съобразявате с волята им. В основата на вашето революционно чувство за живота лежи дълбоко неверие в безсмъртието и нежеланието на безсмъртието. Вашето царство се гради върху тържеството на смъртта. Консерватизмът като вечно начало настоява в решаването на съдбините на обществата, държавите и културите да бъде изслушан не само гласът на живите, но и на мъртвите, за да бъде признато реалното битие не само на настоящето, но и на миналото, за да не прекъсва връзката с нашите покойници Учението на Н. Фьодоров за възкресението на мъртвите прадеди е пряка противоположност на революционизма, религиозно обосноваване на истината на консерватизма. Истината на консерватизма не е начало, което задържа творчеството на бъдещето, тя е начало, което възкресява миналото в неговото нетление. В учението на Фьодоров за възкресяването е заложена утопична фантастика. Но основният му мотив е извънредно дълбок. И в сравнение с радикализма на Фьодоров всичко изглежда твърде умерено и повърхностно.
Революционното отрицание на връзката между бъдеще и минало, връзката между поколенията по религиозния си смисъл е отрицание на тайната на предвечната връзка на Сина и Отца, тайната на Христа като Син Божи. В революцията се утвърждава синовството без бащинството. Синът Човешки няма баща. Синовете на революцията са parvenues. Революцията по духовната си природа е разрив между бащиния и синовен ипостас. Тя разрушава тайните на единството на Света Троица в света, в историята, в обществото. А истински Божествената Троичност е валидна не само на небето, но и на земята. И човечеството може да бъде в единството на Троичността или да излезе извън него и да въстане срещу него. В християнството се утвърждава предвечната връзка на Отца и Сина, Синът се ражда от Отца. Но нарушаването на тази връзка може да дойде от две страни, може да има два противоположни източника. Когато консерватизмът отрича творчеството на новия живот, когато задържа движението на живота и представлява само силата на инерцията и закостенялостта, той разкъсва бащиния и синовен ипостас, утвърждава бащата без сина, нераждащият баща. Бащите, въстанали срещу творческия, а не разрушителния живот на синовете си, също нарушават единството на Божествената Троичност, както и синовете, революционно прекъсващи всяка връзка с бащите, унищожават миналото. Те се превръщат в грабители на духа.
И затова консервативното начало не може да бъде единственото, отвлечено начало, то трябва да бъде обединено с творческото начало, с динамичното движение. Истината на консерватизма не е в това да се спира творческото движение, а в запазването и възкресяването на вечното и нетленното в миналото. Но в миналото е имало и много тленно, грешно, зло, мрачно и то е обречено на изгаряне. Опазването на всичко излишно от миналото, на неонтологичното в него е лош, зъл, отрицателен консерватизъм. Той подготвя революции и е виновник за тях. Гнилостните, разлагащи процеси от миналото не бива да бъдат опазвани.
Природата на консервативното начало остава неразбираема не само за враговете, но и за някои от привържениците му. Има консерватори, които са допринесли много за компрометирането на консерватизма. В истинското запазване и предпазване трябва да има преобразяваща енергия. Ако в него има само инерция и закостенялост, това е зло, а не добро. Огромно е значението на историческата традиция и преданието. Но в традицията и преданието има не само консервативно, но и творческо начало, положителна енергия. Традицията и преданието се творят вечно, запазвайки приемствеността. Така в църковния живот всичко се основава на свещено предание. Но преданието не означава закостенял консерватизъм. Има предание за религиозното творчество, има творческо предание, творчески консерватизъм. И верността на преданието означава продължаване творческото дело на бащи и деди, а не застой В миналото в живота на църквата е имало творческо движение, почин, инициираща човешка активност. И верността на преданията на миналото означава продължение на творческото движение, на почина, на иницииращата човешка активност. Инициатори и творци бяха апостолите, мъчениците, учителите на църквата, светиите.
И ние няма да сме верни на преданието за тях, ако в себе си не чувстваме инициираща творческа религиозна енергия. Същото е валидно и за целия културен и държавен живот. Лъжливият, закостенял консерватизъм не разбира творческата тайна на миналото и връзката и с творческата тайна на бъдещето. Затова обратната му страна е унищожаващият миналото революционизъм. Революционизмът е наказание, което заплашва лъжливия консерватизъм, изменил на творческото предание. В революционизма тържествува простащината, духът на parvenue. Докато в истинския консерватизъм има благородство на древния произход. Историческата давност има религиозна, нравствена и естетическа ценност. Всички са принудени да признаят благородството на свещената старина в най-добрите минути от живота си, когато се освобождават от унеса на днешния ден. Но тази ценност и благородство на миналото, на древното, старинното, вековното и хилядолетното е ценност и благородство на преображението от духа на вечността, а не от инерцията, застоя и закостенялостта. Религиозно, нравствено и естетически във всичко минало и старинно ние почитаме живота, а не смъртта, по-всеобхватния живот от бързопреходните мигове на днешния ден, в които бъдещето още не е отделено от небитието, частиците нетленно са смесени с огромно количество тленно.
Истината на консерватизма е истина на историзма, истина на чувството за историческа реалност, която е напълно атрофирана в революционизма и радикализма. Отрицанието на историческата приемственост е отрицание и разрушаване на историческата реалност, нежелание да се познава живият исторически организъм. Отрицанието и разрушението на историческата приемственост е същото посегателство върху реалното битие, както и отрицанието и разрушението на приемствеността на личността, на индивидуалното човешко „аз". Историческата реалност е индивид от особен род. В живота на тази реалност има органична продължителност. В историческата действителност има йерархични стъпала. И разрушаването на йерархичния строеж на историческия космос е разрушаване, а не изграждане на историята. В историческия космос се образуват и установяват качества, неприложими и неунищожими в онтологичната си основа. Тази йерархия на кристализираните в историята качества не бива да пречи на образуването на нови качества, не бива да задържа творческото движение. Но и никое творческо движение, никое образуване на нови качества не може да разрушава и помита вече кристализираните исторически ценности и качества. Разширяването на живота и увеличаването на ценностите се извършва чрез консервативното начало, преобразяващо стария живот на вечността, и чрез творческото начало, създаващо нов живот за същата вечност. Разривът между бащинство и синовство, извършван от лъжливия консерватизъм и лъжливия революционизъм, е отслабване на живота, дух на смъртта за миналото или за грядущето.
Неправедна, измамна и безобразна е вашата изключителна вяра в бъдещето. Този футуризъм е ваш дълбок грях. Той разкъсва и разпилява цялостното историческо и космическо битие. Онова футуристично светоусещане, появило се във връзка с новите течения в изкуството, има качеството на радикализъм, то довежда докрай революционното отрицание на миналото и обогатяването на бъдещето и прави последните смели изводи. Докато вие, социални революционери с различни оттенъци, вие сте половинчати, вие сте толкова безнадеждно повърхностни, че не можете да задълбочите футуристичното усещане за живота. Краен и радикален е вашият футуризъм само в социалната плоскост. Но цялото ви мислене, чувственото ви възприемане на живота е толкова старо, толкова инертно, съзнанието ви е притиснато от категориите на отминалия свят. Вашето идолопоклонство пред бъдещето принадлежи на лошото минало и е възприето от него. Новата душа няма да плаща данък на идолопохлонството, тя ще бъде свободна от времето. Каква жалка илюзия е да си представяш бъдещето в светли сияйни багри, а миналото — в мрачни и черни цветове! Каква жалка заблуда е да се съзира в бъдещето повече реалност, отколкото в миналото! Сякаш от бързопреходното време зависи реалността и качеството на битието! Какво робство лъха от такова отношение към живота! На по-голяма дълбочина трябва да се търсят истинските реалности и качества на битието.
Истинското и цялостно отношение към живота трябва да утвърждава вечното, вечното в миналото и вечното в бъдещето като един продължаващ живот, трябва да търси истински онтологичното. И именно онтологичното, а не илюзионното отношение към живота трябва да отвори пътя на творческото движение към глъбините на битието, онтологичното движение на самата абсолютна действителност, а не вашето повърхностно движение, което разкъсва битието на призрачни мигове на движението. Консервативното начало има религиозно значение като утвърждаване на бащин ипостас, на вечно ценното в миналото, като воля към възкресяване на миналото във вечния живот. И то в никакъв случай не противоречи на творческото начало, също насочено към вечността в бъдещето, утвърждаващо синовен ипостас. Проявата на радикален футуризъм бе неизбежна и тя дори трябва да бъде приветствана. В нея окончателно се разобличава лъжата на революционното отношение към миналото и бъдещето, разкрива се бездната на небитието, която не остава скрита за половинчатите и повърхностни революционери.
Съществува не само свещено предание на църквата, но и свещено предание на културата. Културата е невъзможна без предание, без традиция, без приемственост. Културата произлиза от култа. В култа винаги има свещена връзка между живи и мъртви, настояще и бъдеще, винаги има почит към прадедите и енергия, насочена към възкресяването им. И културата получи като наследство от култа почитта към надгробните камъни и паметници, поддържането на свещената връзка между времената. Културата по своему се стреми да утвърди вечността. В нея винаги има консервативно начало, запазващо и продължаващо миналото, и без него културата е немислима. Революционното съзнание е враждебно за културата. То е тръгнало от враждебността към култа, при самото си зараждане е изпаднало от култа, от установените от култа връзки. Изначално то е било иконоборческа ерес, противопоставяне на култовата естетика. Всички вие, хора с революционен дух, сте културоборци. Не бива да ви се вярва, когато казвате, че сте за културата, докато основавате своите „пролеткултове" и прочие безобразия. Имате нужда от оръдия на културата за вашите утилитарни цели. Омразна ви е душата на културата, култовата и душа, поддържаща огъня в неугасващото кандило, запазваща връзката на времената във вечността, обърната към покойниците, както и към живите. Вие искате да лишите от душа културата и да оставите от нея само външната обвивка. Вие искате цивилизация, а не култура. В истинския консерватизъм се почитат творческите деяния на прадедите, положили основите и създавали културата.
Вие се отказвате от тази почит, потиска ви величието на прадедите. Вие бихте искали да се уредите и да се чувствате на свобода без минало, без прадеди и връзки. Вашият революционен бунт проявява творческото ви безсилие, вашата слабост и нищожество. Защо е нужно силните, усетили у себе си творческа мощ, да въстават срещу мъртвите творци, да оскверняват гробовете? Културата предполага консервативно начало, което запазва миналото и възкресява мъртвите и това консервативно начало не може да бъде страшно и притеснително за най-дръзновеното творчество. Творческото и консервативното начало не са противопоставими. Новите открития и откровения не отричат и не отхвърлят старите открития и откровения. Новите храмове не бива непременно да разрушават старите храмове. Бъдещето е съвместимо с миналото, когато побеждава духът на вечността. Революционното или реакционното противопоставяне на консервативното и творческото начало е победа на духа над тлението. Културата също предполага консервативно начало, както и творческо полагане и запазване на основите. И културата загива, когато тържествува едно от тези начала и измества другото. Процъфтяването на културата изисква и благоговейно отношение към гробовете на бащите, и творческо дръзновение.
Образът на Рим е вечният образ на културата. Сложното устройство на Рим. наслояването на много културни епохи в него, запазените следи от световната история ни научават да познаваме тази вечно консервативна творческа природа на културата, тази велика връзка на времената, това запазване и преобразяване на миналото в настоящето и бъдещето. В Рим паметниците на човешкото творчество, паметниците на историята се превърнаха в природни явления. Руините на Рим пробуждат могъщо и вълнуващо чувство за вечност. Това сладостно чувство с особена острота ви пронизва, когато гледате Компаня, Виа Апия, древните гробове. Това е царство на покойници, там страната вече не ражда, но миналото е наследило вечността, влязло е в безсмъртния живот на космоса. Там се научава, че човешката история е неразделна част от космическия живот. Вие ще видите в Рим много сложен градеж, съвместяващи няколко култови и културни епохи. Върху развалините на древен езически храм е построен храм на първохристияните, а върху него късен християнски храм. Такъв е например прелестният храм St. Maria in Cosmedin и по-известният St. Clemento. Това създава изключително чувство за неизчерпаема, вечно съществуваща историческа реалност. Устройството на римската култура подобно на геологическия строеж на земята е явление от космически порядък. Рим страшно задълбочава чувството за исторически живот.
В него гробниците са царство на живота, а не на смъртта, катакомбите свидетелстват за вечните основи на нашата култура и история, за възможностите на прехода във вечността. Това трудно и мъчително за първо възприятие на Рим съвместителство и съжителство на античния, първохристиянския, възрожденския Рим и Рим на барока убедително свидетелстват за вечната връзка на времената в културата и историята, за съчетаване и сливане на консервативните и творческите начала. Революционното отрицание на всякакъв консерватизъм е варварство. И революционната стихия е варварска стихия. Революционният дух е реакция на варварската стихия срещу културата, срещу култовото предание. Но в културата може да настъпи застой, пресъхване на творчеството, което прави тази реакция неизбежна. Цялата европейска култура, която е преди всичко латинска, се основава на преданията на античността, на органичната връзка с нея и поради това съдържа в себе си консервативното начало. Вие не го чувствате, защото сте равнодушни към културата, защото вашият идеал за общественост не е културен идеал. Напълно отричат консервативното начало онези, които отричат самобитността на историческата действителност. Признанието на самия факт на битието на тази действителност вече предполага признание на консервативното начало, тоест запазване единството и приемствеността. Вие искате да подмените конкретната историческа действителност с отвлечена социологическа действителност и затова консервативното начало ви се струва пречка по пътя на вашата отвлеченост.
Консервативното начало не допуска в обществения живот събаряне на обществения космос, създаден от творческата и организираща дейност на историята. Това начало задържа напора на хаотичния мрак отдолу. И затова смисълът на консерватизма не е в това, че пречи на движението напред и нагоре, а че възпира движението назад и надолу, към хаотичния мрак, към състоянието, предшестващо образуването на държави и култури. Смисълът на консерватизма е в преградите, които той издига пред проявите на животинско-хаотичната стихия в човешките общества. Тази стихия винаги кълни в човека и е свързана с греха. И вие, идеолози на революционизма, отричащи всякакви права на консерватизма, сте обзети от властта на заблудата и вкарвате други в заблуда, когато твърдите, че революционизмът е винаги движение напред, а консерватизмът е движение назад. Твърде често в историята революционното движение напред е призрачно движение. Реално то е движение назад, тоест нахлуване в образувалия се от творческия процес на историята обществен космос на хаотичния мрак, който тегли надолу. И затова борбата на консервативните и революционни начала може да се окаже борба на космическите и хаотичните начала. Но консерватизмът се превръща в отрицателно начало, което спира движението напред и нагоре, когато се осъзнава като единствено космическо начало в човешкия живот и изпитва враждебно отношение към творческото начало. Задържането на хаотичния мрак отдолу, за да се опази образувалият се от много поколения обществен космос, е само по себе си недостатъчно. Хаотичният мрак, който има бездънни извори, трябва не само да се задържа и не се допуска вътре в обществения космос, той трябва да се разсейва и творчески преобразява. Консервативното и творческото начало трябва да служи на едно и също космическо дело, на великото дело на борбата със световния хаос и с греха, хвърлящ човешките общества във властта на този хаос. И ако хаотичният безформен мрак сам по себе си още не е зло, а само бездънен извор на живота, той става зло, когато се опитват да го санкционират и освещават, когато става ръководно начало на човешкия живот. В революционните идеологии хаосът добива рационалистични санкции.
Животът на отделните хора, човешките общества и на цялото историческо човечество безспорно получава нови източници на обновление от многобройните мрачни, хаотични, варварски сили. Те обновяват остаряващата и вледеняваща се кръв на човечеството. Към историческия космос се приобщават нови човешки раси и нови човешки класи. Това е неизбежен и благостен процес. Мракът трябва да навлезе в царството на светлината, но за да се просветли и да поддържа източниците на светлина с нови сили, а не за да повали всички светилници и да разшири царството на тъмата. Навлизането на нови сили в историческия космос и историческата светлина е органичен процес, а не механичен. Както и всеки органичен процес, той предполага йерархични начала, йерархичен жизнен строй. Отхвърлянето на йерархичното начало поваля всички светилници и угасва добитата с толкова труд и мъки светлина. Светилниците трябва да се пазят, за да се приобщи мракът към царството на светлината, да не угаси царството на светлината. Космосът е бездънна хаотична основа, от която блика извор на нови сили. Но космосът трябва да запази своя йерархичен строй, своя централен източник на светлина, за да не бъде прекатурен от хаотичните сили, за да изпълни божественото си предначертание, за да изсветлее мракът, а хаосът да се приобщи към космоса. Революционното съзнание не разбира тези дълбоки отношения между хаоса и космоса, скрити зад всички обществени преврати и промени. Чистото, отвлечено революционно съзнание противоестествено и чудовищно съединява хаотичното и рационалистичното, то се прекланя еднакво и пред хаоса, и пред рационализма. То е противоположно на космическото и на мистико-органичното. Революционното съзнание не желае да се съобразява с органичната природа на човека и човешкото общество, с тяхната физиология и психология, която притежава по-голяма устойчивост. То не иска да знае, че тази физиология и психология имат дълбока „мистична" основа. Това е черта на крайния рационализъм, това води до рационалистично изнасилване на човека и човешкото общество, до изнасилване на природата, която отмъщава за себе си.
Общественото развитие и обществените промени трябва да се съобразяват с органичната природа и неопровержимите й закони. Но това рационалистично изнасилване на органичната природа на човека и обществото се извършва от хаотични сили, които излизат от космическия ритъм или още не са влезли в него. Съединяването на хаоса с рационализма е един от парадоксите на обществената философия, който говори за противоречията на човешкото битие. В растежа и цъфтенето на дървото няма нито хаотизъм, нито рационализъм. Същата е и природата на човешкото общество, потопено в недрата на космическия живот. Но хаотизмът и рационализмът в живота на човешките общества е резултат от лоша човешка свобода, от онази произволна свобода, която е знак за човешко робство. Природните закони, възпиращи хаоса в космоса, се стоварват върху човешкото общество, тръгнало но пътя на хаотичното и рационалното насилие, и връщат човека в тъмницата на старата му физиология и психология, непобедена и непреодоляна от революцията. Хаосът не може да освободи човека, защото тъкмо той е източник на човешкото робство. Революцията е безсилна да промени човешката природа, тя я запазва органично стара, подчинена на старата и непреодоляна физиология и психология, но в същото време се стреми механично да създаде от тази стара човешка природа напълно ново общество и живот. Тъкмо поради това революциите в значителна степен изглеждат призрачни, без корени. Това безсилие на революционния хаос да промени човешката природа, да преодолее законите на физиологията и психологията, тази негова откъснатост от мистичната глъбина на органичния живот обосновава истината и правото на консерватизма. Ако революционизмът имаше силата реално и съществено да промени и преобрази човешката природа и да изгради нов по-добър живот, той би бил оправдан. Но тъй като революционизмът лъже, че може да го стори, тъй като постиженията му са твърде призрачни, реакцията на консерватизма срещу него е необходима реакция на изнасилената, но не преобразена природа.
Консервативното начало не е насилващо начало и не бива да бъде такова. Това е свободно органично начало. В него има здрава реакция срещу насилието над органичната природа, срещу покушението над живота, който иска дълго да продължава. Консервативното начало само по себе си не се противопоставя на развитието, то само настоява развитието да бъде ограничено, бъдещето да не погубва миналото, а да продължи да го развива. Нещастна е съдбата на такава страна, в която няма здрав консерватизъм, заложен в самия народ, няма вярност, няма връзка с прадедите. Нещастна е участта на народ, който не обича историята си и иска да я започне отначало. Нещастна е съдбата на нашата страна и на нашия народ. Ако консерватизмът съществува само във власт, откъсната от народа и противопоставена на народа, а в самия народ я няма, цялото развитие на народа става болезнено. В консерватизма като връзка с вечността трябва да има не само сила, но и истина, привличаща народното сърце, обоснована в духовния му живот. Омразният и отблъскващ консерватизъм е безсилен, той може да насилва, но не може да привлича и да води след себе си. Нещастна е страната, в която консерватизмът е станал омразен и насилващ.
Когато консерватизмът се асоциира в народното съзнание с пречки за развитието и с вражда към творчеството, в страната се готви революция. Виновни за това са и консервативните сили, допуснали в себе си умъртвяване и закостеняване, и революционните сили, надигнали се срещу вечните начала, срещу непреходните ценности и светини. Консервативната енергия трябва също да е иманентна на народа, както и творческата енергия, тя не може да бъде изключително външна за него. Революцията означава крайна трансцендентност на всичко божествено и духовно ценно. В края на краищата всяко здраво консервативно течение, без което не може да бъде запазен общественият космос, има опора в хилядолетните народ™ чувства, които не могат да бъдат заличени за ден, минута или година. Обаче духовните преврати в живота на народа не се извършват по пътищата, по които се извършват революциите. Най-великият духовен преврат в човешката история — появата на християнството — не бе революция във вашия смисъл на думата. Най-голяма свобода за човека дава съчетанието на консервативното начало с творческото, тоест хармоничното развитие на обществения космос. Новите откровения на духовния свят възникват в друг план, който се изплъзва от вашите погледи. И вие искате да запазите паметта за себе си в идните поколения, и вие се стремите към дълголетие в историческия живот. И с това утвърждавате някаква истина на консервативното начало. Но ако искате да се запази паметта за вас, да продължите да живеете, трябва да запазите паметта за мъртвите си прадеди и да ги възкресявате за вечен живот. „Почитай баща си и майка си и благостен и дълговечен ще бъдеш на земята." В религиозната глъбина е заложено консервативното начало. Също там е заложено и творческото начало.
Писмо шесто За аристокрацията
За малцина влечението към аристократичната идея се превърна в участ в нашия демократичен век. Аристократичните симпатии се разглеждат или като проява на класови инстинкти, или като естетизъм без жизнено значение. Но в действителност аристокрацията има по-дълбока жизнена основа. Тази основа се размива и започва да се забравя. Но този, който се интересува от същността на живота, а не от повърхността му, ще трябва да признае, че не аристокрацията, а демокрацията е лишена от онтологични основи, че именно демокрацията не притежава нищо ноуменално и че природата й е чисто феноменална. Аристократичната идея изисква реално господство на най-добрите, а демокрацията — формално господство на всички. Аристокрацията като управление и господство на най-добрите, като изискване за качествен подбор остава во веки веков висш принцип на обществения живот, единствено достойна за човека утопия.
И вашите демократични крясъци, с които огласяте площади и пазари, няма да изтръгнат от благородното човешко сърце мечтата за господството и управлението на най-добрите, избраните, няма да заглушат идващия от дълбините призив да се явят най-добрите и избраните, аристокрацията да встъпи във вечните си права. В безнравственото ни време трябва да се напомнят думите на Карлайл от чудесната му книга „Героите, преклонението пред героите и героичното в историята": „Всички социални процеси, които могат да се наблюдават в човечеството, водят до една цел — дали я достигат или не, това е друг въпрос — а именно: да открият своя Ableman (способен човек) и да го дарят със символите на способността: величие, почит или каквото и да е друго, само той да има наистина възможност да ръководи хората съответно на своите способности.
Изборните речи, парламентарните предложения, френските революции — всичко се стреми всъщност към посочената от мен цел или в противен случай изглежда напълно безсмислено. Намерете най-способния човек в някоя страна, издигнете го толкова високо, колкото е възможно, почитайте го постоянно и вие ще получите съвършено правителство и никоя балотажна урна, парламентарно красноречие, гласуване, конституционно учреждение, изобщо никоя механика не може да подобри положението на тази страна нито на йота." Следва освен това да се напомни на нашето време и за Платон. В аристократичната му утопия има нещо вечно, макар и обвивката и да е била временна. Самият му аристократичен принцип е ненадминат. Той е привличал Средновековието и ще привлича бъдните времена. Докато е жив човешкият дух и качественият образ на човека не е смазан напълно от количеството, човекът ще се стреми към царството на най-добрите, към истинската аристокрация. И какво можете да противопоставите на тази висша човешка мечта, на тази единствено достойна утопия? Демокрация, социализъм, анархизъм. Аз ще разгледам всички тези ваши мечти и утопии. Аристократичният принцип е онтологичен, органичен и качествен. Всичките ви принципи — демократични, социалистически и анархични — са формални, механични и количествени, всички те са безразлични и равнодушни към реалностите и качествата на битието. Към съдържанието на човека.
Всъщност демокрацията не трябва дори да се противопоставя на аристокрацията. Това са несъизмерими понятия, напълно разнокачествени. Представителната демокрация също може да си поставя за цел да подбира най-добрите и да установява царството на истинската аристокрация. Демокрацията може да бъде разбрана като установяване на условия, благоприятни за качествен подбор, за формиране на аристокрация. При това като цел може да се постави откриването на реална, а не формална аристокрация, т.е. отстраняването на аристокрацията, която не е царство на най-добрите и разкриването на свободните пътища за истинската аристокрация. Всички изобразени от вас демокрации служат зле на тези цели и ги забравят в името на жалките интереси на днешния ден. Демокрацията лесно се превръща във формално оръдие за организация на интереси. Търсенето на най-добрите се заменя с търсене на тези, които съответстват на интересите, които по- добре ги обслужват. Сама по себе си демокрацията не притежава вътрешно, онтологично съдържание и затова може да обслужва най-противоположни цели. С това тя по същество се отличава от аристокрацията, която е идеал за благородство, порода и качество. Не се залъгвайте с външността, не се поддавайте на прекалено жалки илюзии. От сътворението на света до днес винаги е управлявало, управлява и ще управлява малцинството, а не мнозинството. Това се отнася за всички форми и типове управление, за монархии и демокрации, за реакционни и революционни епохи. Няма изход от управлението на малцинството.
Демократичните ви опити да създадете царство на мнозинството всъщност са жалка самоизмама. Въпросът е само в това дали управлява по-доброто или по-лошото малцинство. Едно малцинство се сменя от друго. И това е всичко. По-лошите смъкват по-добрите или по-добрите — по-лошите. Не може да съществува непосредствено управление и властване на човешката маса, това е възможно само като момент на стихийното масово прииждане в революциите и бунтовете. Но много бързо се установява диференциацията и се образува ново малцинство, което заграбва властта. През революционните епохи обикновено управлява група демагози, които ловко използват инстинктите на масите. Революционните правителства, които считат себе си за народни и демократични, винаги са тирания на малцинството. И твърде рядко това малцинство е подбор на най-добрите. Революционната бюрокрация обикновено стои още по-ниско от старата бюрокрация, която революцията сваля. А революционната маса винаги е само атмосфера за осъществяване на тиранията на малцинството.
Тържеството на демокрацията винаги е призрачно и бързопреходно, то трае само миг. Също така призрачно би било тържеството на социализма, ако би било възможно. Освободете се от властта на думите и външните обвивки, взрете се с по-напрегнат поглед в самата същност на живота. В реалната, истинската действителност винаги става дума за това дали тържествува аристокрацията или охлокрацията. Всъщност съществува само два типа власт — аристокрация и охлокрация, управление на най-добрите и управление на най-лошите. Но винаги господстват малцина; такъв е неопровержимият закон на природата. Господството на всички не означава нещо реално, освен мрачен, безразличен и смесен хаос. Всяко управление на този хаос предполага разпознаване и формиране на едни или други елементи, на аристокрацията или олигархията. Съществува непреодолима тенденция за образуване на дворянство. Дворянството остава во веки веков образец на по-високо качествено състояние, на диференцирана и подчертана порода. На дворянството подражаваше буржоазията, на дворянството ще подражава и пролетариатът. Всички parvenue-Ta искат да бъдат дворяни. При социализма пролетариатът иска да бъде новото дворянство, новата аристокрация. Изглежда трябва да съществува малцинство, поставено в привилегировано положение. Разрушаването на историческата йерархия и на историческата аристокрация не означава унищожаване на всяка йерархия и всяка аристокрация. Образуват се нова йерархия и нова аристокрация. Всеки жизнен строй е йерархичен и притежава своя аристокрация; само купчината боклук не е йерархична и само в нея не се открояват никакви аристократични качества. Ако е нарушена истинската йерархия и унищожена истинската аристокрация, се появяват лъжливи йерархии и се образува лъжлива аристокрация. Група мошеници и убийци от измета на обществото могат да образуват новата лъжеаристокрация и в строежа на обществото да представляват йерархичното начало.
Такъв е законът на всичко живо, на всичко, притежаващо жизнени функции. Без йерархия и без аристокрация може да живее само купчината подвижен пясък. И разсъдъчното ви отричане на йерархично-аристократичното начало винаги влече след себе си иманентно наказание. Вместо аристократична се образува охлократична йерархия. И господството на тълпата създава свое избрано малцинство, свой подбор на най-добрите и най-силните в простащината, на първите сред простаците, на князете и магнатите на просташкото царство. Смъкването на Христовата йерархия създава в религиозен план антихристова йерархия. Без лъжеаристокрацията, без обратна аристокрация вие не ще преживеете нито ден, Всички плебеи биха искали да бъдат аристократи. И плебейският дух е дух на завист и омраза към аристокрацията. Най-обикновеният човек от народа може да не бъде плебей в този смисъл. И тогава мужикът може да притежава черти на истински аристократизъм, който никога не завижда, може да притежава йерархични черти на собствената си порода, предначертана от Бога.
Аристокрацията е порода с онтологична основа, която притежава собствени незаимствани черти. Тя е сътворена от Бога и от Бога е получила качествата си. Свалянето на историческата аристокрация води до установяване на друга аристокрация. Претендират да бъдат аристокрация и буржоазията, представителите на капитала, и пролетариатът, представителите на труда. Аристократичните претенции на пролетариата дори надхвърлят претенциите на всички други класи, защото пролетариатът според учението на неговите идеолози трябва да осъзнава себе си като избрана класа, класа-месия, като единствено действително човечество и висша раса. Но всяко желание за влизане в аристокрацията, за възвисяване до нея от низшето състояние е не аристократично по същество. Възможен е само природен, вроден аристократизъм, аристократизъм даден от Бога. Мисията на истинската аристокрация е не толкова да се издига към непостигнатите висши състояния, колкото да слиза към низшите състояния. Аристократизмът, и вътрешният, и външният, е вроден, а не придобит.
Негово свойство е щедростта, а не алчността. Истинската аристокрация може да служи на другите, на човека и света, защото не е заета със самовъзвисяване; тя стои изначално достатъчно високо, тя е жертвена. В това е вечната ценност на аристократичното начало. В човешкото общество трябва да има такива, които са свободни от неблагородните черти, свързани със самовъзвисяването. Правата на аристокрацията са вродени, а не придобити. В света трябва да има хора, които имат вродени права. Нужен е душевен тип, освободен от необходимостта да се бори за придобити права. Тези, които добиват права и повишават жизненото си равнище в труд и борба, са обхванати от много горчиви чувства, от обида, често от злоба и са потиснати от по-низкото си минало. Говоря, разбира се, не за изключителните хора, за които правилата не важат, а за средното човешко ниво.
Възможна и оправдана е само аристокрацията по Божия милост, аристокрацията по духовен произход и призвание и аристокрацията по благородство на произхода, по връзка с миналото. Точно това, което ви се струва несправедливо и възмутително в положението на аристократа — привилегията по произход и рождение, а не по личните му заслуги — е и оправдание на неговото съществуване. Да си аристократ може единствено не по заслуги, не по собствен труд и не по лично постижение. И така трябва да е в света. Геният и талантът принадлежат към духовната аристокрация, защото геният и талантът са подарени, а и заслужени или заработени. Геният и талантът са получени по рождение, по духовен произход и духовно наследяване. Духовната аристокрация притежава същата природа като социалната, историческата аристокрация, тя винаги е привилегирована раса, получила даром предимствата си. И такава духовно и физически привилегирована раса трябва да съществува на света, за да бъдат изразени чертите на душевно благородство. Именно благородството е душевната основа на всеки аристократизъм. То не се добива, не се заработва, а е дар от съдбата, свойство на породата. Благородството е особен род душевна благодат. То е пряко противоположно на всяка обида и завист. Благородството е съзнание за своята принадлежност към истинската йерархия, за изначално и вродено пребиваване в нея. Благородникът,. аристократът знае, че съществуват йерархично висшестоящи чинове, но това не предизвиква у него горчиви чувства, не го унижава, не разколебава усещането му за достойнство.
Съзнанието за достойнство е също душевна основа на аристократизма. Това е вродено, а не придобито достойнство. То е достойнство на синовете на благородни бащи. Аристократизмът е синовност и предполага връзка с бащите. Не могат да бъдат аристократи хората без произход, които не знаят бащиното си име. Аристократизмът на човека като висша йерархична степен на битието е аристократизъм на богосиновността, аристократизъм на благородно родените Божии синове. Ето защо християнството е аристократична религия, религия на свободните Божии синове, религия на дарената Божия благодат. Учението за благодатта е аристократично учение. Психологията на обидата, психологията на претенцията е неаристократична. Това е плебейска психология. И аристократична е психологията на вината, на вината на свободните деца Божии. За аристократа е по-присъщо да се чувства виновен, отколкото обиден. Християнството е проникнато от тази аристократична психология. Християнското съзнание на Божиите синове, а не на робите на света, на децата на свободата, а не на децата на необходимостта, е аристократично съзнание. Онези, които се чувстват доведени синове Божии, обидени от съдбата, губят благородните, аристократичните черти. Аристократът, благородникът трябва да усеща, че всичко, което го възвисява, е получено от Бога, а всичко, което го унижава, е резултат от неговата вина. Това е пряко противоположно на плебейската, неблагородната психология, която възприема всичко възвисяващо за лично придобито, а всичко унижаващо — за обида и вина на другите. Типът на аристократа е пряко противоположен на типа на роба и на типа на parvenue-то. Това са различни душевни раси. Аристократична душа може да има и черноработникът, докато и дворянинът може да бъде простак.
Вие пожелахте да снижите качеството на човешката раса, да изкорените аристократичните черти от човешкия образ. Пречи ви аристократичното благородство. Вие градите царството си върху плебейската психология, върху психологията на обидата, завистта и злобата. Взимате най-лошото от работниците, селяните и интелигентските бохеми и от това най-лошо искате да създадете бъдния живот. Вие призовавате отмъстителните инстинкти на човешката природа. От злото се ражда вашето добро, от мрака пламва вашата светлина. Вашият Маркс учи, че в зло и от зло трябва да се роди новото общество и че най-тъмните и уродливи човешки чувства са път към него. На душевния тип на аристократа той противопоставя душевния тип на пролетария. Но пролетарий е именно онзи, който не иска да познава произхода си и не почита прадедите си, за когото не съществува род и родина. Пролетарското съзнание издига обидата, завистта и отмъстителността като добродетели на бъдещия нов човек. То вижда освобождението в този бунт и въстание, които са най-страшното робство за душата и пленяване от външните вещи, от материалния свят. Пролетарият е изхвърлен на повърхността, а аристократът трябва да живее в по-голяма дълбочина, усещайки по-дълбоки връзки и корени.
Пролетарското съзнание скъсва връзките на времената, разрушава космоса. Не е задължително работникът, човекът, който стои на най-ниските стъпала на социалната стълба, да има пролетарска психология и пролетарско съзнание. И робът може да усеща синовност по отношение на Бога, родината, бащата и майката, и той може да преживява дълбоко връзката си с великото национално и космическо цяло, мястото си в йерархията. Познавах черноработници — по-аристократични от много дворяни. Но вие не желаете работникът да е в такова благородно състояние, вие искате да го превърнете в истински пролетарий и плебей по убеждение. В основата на царството си, враждебно на всякакъв аристократизъм, вие поставяте бунта " на роба и въстанието на плебея. Но в бунта и въстанието има нещо робско и лакейско. Благородникът, съзнаващ висшето си достойнство, съхраняващ в себе си висшия образ на човека, аристократът по дух или аристократът по кръв, ако не се е изродил и пропаднал, ще намери други пътища за отстояване на истината и правото за изобличаване на неистината и лъжата. Новият, по-добър живот може да се роди от вътрешния аристократизъм, от облагородяването на душата. Но той никога не ще се роди от бунтуващото се робство, от лакейското отрицание на всички светини и ценности. Вашият тип пролетарий е въплътено отрицание на вечността, утвърждаване на тленността и временността, а истинският тип аристократ е обърнат към вечността.
В аристократизма присъства божествена несправедливост, божествен каприз и произвол, без които са невъзможни космическият живот и красотата на вселената. Бездарното пле- бейско-пролетарско искане за равна справедливост и заплащане на всеки според количеството труд е посегателство върху цъфтежа на живота, върху божествения излишък. На още по-голяма дълбочина това е посегателство върху тайната на божествената благодат, искане за рационализиране на тази тайна. Но може би в несправедливия божествен излишък е скрит висшият смисъл на световния живот, неговият цвят. Аристокрацията може да пропада и да се изражда в историята. И тя обикновено пропада и се изражда. Аристокрацията лесно може да стане твърде кристализирана, вкаменена, затворена и закрита за творческите движения на живота. В нея съществува склонност към образуване на касти. Тя започва да се противопоставя на народа. Изменя на предназначението си и вместо да служи, изисква за себе си привилегии. Но аристократизмът не е право, аристократизмът е задължение.
Аристократичната добродетел е даряваща, а не отнемаща. Аристократ е този, комуто е дадено повече, който може да отдели от излишъка си. Неаристократична по своята природа е борбата за власт и интереси. Аристократичната власт, властта на най-добрите и благородните, на най-силните по своите дарби не е право, а задължение, не е претенция, а служене. Правата на най-добрите са вродени права. Борбата на най-добрите и трудът им са насочени към изпълнение на задълженията, към служенето. Аристокрацията по своята идея е жертвена. Но тя може да измени на идеята си. Тогава тя се вкопчва във външните си предимства и пропада. Но винаги трябва да се помни, че народните маси излизат от мрака и се приобщават към културата, като открояват аристокрацията и тя изпълнява мисията си. Аристокрацията първа излиза от мрака и получава Божията благословия. И на известни стъпала от историческото развитие аристокрацията трябва да се откаже от някои свои права, за да продължи да играе творческа роля в историята. Ако в Русия още има истинска аристокрация, тя трябва жертвено да се откаже от борбата за потъпканите си привилегировани интереси. Аристокрацията не е съсловие или класа, аристокрацията е някакво духовно начало, неунищожимо по своята природа, и то действа в света под различни форми и образувания.
Някои от вас, макар и не твърде охотно, са готови да признаят духовната аристокрация. Но вие твърде опростено си представяте отношенията между духовната и историческата аристокрация. Вие смятате, че историческата аристокрация е само зло на миналото, че тя няма право на съществуване и няма никакво отношение към духовната аристокрация. В действителност всичко е по-сложно, отколкото ви се струва. Та нали винаги всичко е по-сложно, отколкото ви се струва на вас, опростителите. Никой, разбира се, не би тръгнал да смесва и отъждествява духовната с историческата аристокрация. Представителите на историческата аристокрация в духовно отношение могат да стоят много ниско, а най-висшите представители на духовната аристокрация — да не произлизат, и дори обикновено не произлизат от аристократични слоеве. Това е безспорно и елементарно. Но не бива да се отрича значението на кръвта, наследствеността, расовият социален подбор за изработването на средния душевен тип. Вие прекалено свикнахте да разглеждате човека абстрактно, като аритметична единица, вие го абстрахирахте от прадедите му, от наследствените му традиции и навици, от възпитанието му, от столетията и хилядолетията, трупани в кръвта му в клетките на органичното му същество, от всичките му органични връзки. Но вашият абстрактен, аритметичен човек е фикция, а не реалност, той е лишен от всякакво съдържание.
Вие смятате за човек това, което в него е подобно на всеки друг — две ръце, два крака, две очи, един нос и т.н. Но именно затова човекът се изплъзва от погледа ни, защото в още по-голяма степен той е това, по което не прилича на друг. В човешката индивидуалност се кръстосват много кръгове и така се образува човешката порода. Човекът органично, с кръвта си принадлежи към своята раса, националност, съсловие, семейство. И в неповторимата, в присъщата само на него индивидуалност своеобразно се пречупват всички расови, национални, съсловни, семейни наследства, предания, традиции, навици. Човешката личност кристализира на една или друга органична почва, тя трябва да има свръхлична, компактна среда, в която става качественият подбор. Една от най-големите заблуди на всяка абстрактна социология и абстрактна етика е непризнаването значението на расовия подбор, образуващ породата, изработващ душевния, както и физическия тип. Расата има огромно значение за типа човек. Човек може да преодолява ограничеността й и да се отдалечава до безкрайност. Но той трябва да има индивидуализирана порода. Дворянииьт, който е преодолял ограничеността на дворянството, освободил се от всички съсловни предразсъдъци и интереси, ще си остане дворянин по раса, по душевен тип и самата победа над дворянството може да бъде проява на дворянско благородство.
Културата не е дело на един човек и едно поколение. Културата е в кръвта ни. Тя е дело на расата и расовия подбор. „Просветителското" и „революционното" съзнание, което е винаги повърхностно и ограничено, сложи и върху науката изкривен печат, макар да правеше от науката свое знаме. То затъмни значението на расата за научното познание. Но обективната, независимата наука е длъжна да признае, че дворянството съществува на света не само като социална класа с определени интереси, но и като качествен душевен и физически тип, като хилядолетна култура на душата и тялото. Съществуването на „синята кръв" е не само съсловен предразсъдък, но и неопровержим антропологичен факт. В този смисъл дворянството не може да бъде заличено. Никоя социална революция не може да унищожи качествените предимства на расата. Дворянството може да умира като социална класа, може да бъде лишено от всичките си привилегии, от всякаква собственост. Аз не вярвам в бъдещето на дворянството като съсловие и не желая дворянски привилегии за себе си като дворянин. Но то ще остане като раса, като душевен тип, като пластична форма и измесгването на дворянството като класа може да увеличи душевната и естетическата му ценност.
Така стана в значителна степен във Франция след революцията. Дворянството е психична раса, която може да се съхрани и да действа при всеки социален строй. За света и за световната култура е необходимо съхранението на тази психична раса с нейните кристализирани аристократични черти. Пълното й изчезване би било спадане на човешката раса, безспорно тържество на parvenue-то, смърт на древното благородство в човечеството. Хилядолетия се извършва подборът на благородните черти на характера. Никакви революции не могат да унищожат психичните резултати от този дълъг процес. Унищожаването на феодалния строй на Запада не бе пълно унищожение на психичните черти, изградени от феодалното ри- царство. И други класи започнаха да подражават на тези черти. В рицарството се ковеше личността, каляваше се характерът. Чувството за чест у съвременния човек, в съвременния буржоазен свят идва от преданията на рицарството. Рицарството създаваше висш тип човек. В рицарството имаше временна и тленна историческа обвивка, от която вече нищо не остана. Много мрачни неща бяха свързани с тази обвивка.
Но в рицарството има и вечно, неумиращо начало. Рицарството е и духовно начало, а не само социално-историческа категория. И окончателната смърт на рицарския дух би била деградация на типа човек. В рицарството и дворянството се изковаваше и оформяше висшето достойнство на човека и от тях то премина в по-широките кръгове на света, то е с аристократичен произход. Подборът на благородните черти в характера става бавно, като предполага наследствено предаване и семейни предания, това е органичен процес. Само такъв органичен процес е и образуването на висока културна среда и високи културни традиции. В истинската дълбока и изтънчена култура винаги се чувства расата, кръвната връзка с културните предания. Културата на хората от днешния ден, без минало, без органични връзки е винаги повърхностна и грубовата. И този, чиято култура вече присъства в много поколения, има съвсем различен културен стил и друга културна крепост от този, който пръв се приобщава към културата.
За наше нещастие в руската история няма рицарство. С това се обяснява и фактът, че личността у нас не е достатъчно изградена, че характерът ни не е достатъчно закален. Твърде силно остана в Русия влиянието на първоначалния ко- лективизъм. Много руски мислители, учени и писатели се гордееха с това, че Русия няма истинска аристокрация, че страната ни е естествено демократична, а не аристократична. Нравствено-прекрасен е нашият битов демократизъм, нашата простота, характерни за истинското руско дворянство. Но в отсъствието на аристокрацията бе не само силата, а и слабостта ни. В това се усещаше твърде голямата зависимост от тъмната народна стихия, неспособността да се отдели ръководно качествено начало от огромното количество. От времето на Петър бюрокрацията играеше у нас ролята на аристокрация и в бюрокрацията имаше известни черти на аристократичен подбор. Но все пак бюрокрацията не може да бъде призната за истинска аристокрация по своя душевен тип. У нас побеждаваха бюрократичният абсолютизъм от горе и народничеството от долу. Творческото развитие, в което биха играли ръководна роля качествено подбрани елементи, се оказа невъзможно у нас и днес ние жестоко плащаме за това. Но би било несправедливо да отричаме огромното значение на дворянството в Русия. То бе нашият напредничав културен слой. Дворянството създаде великата руска литература. Дворянските имения, дворянските семейства бяха първата наша културна среда. Красотата на стария руски бит бе дворянска красота. Благородният стил на руския живот бе преди всичко дворянския стил. Чувството за чест бе най-силно развито в руското дворянство.
За своето време руската гвардия бе школа на честта. Нахлуването в руския живот на разночинеца и твърде голямото му преобладаване по-скоро понижи, отколкото повиши у нас душевния тип на човека. Животът ни изгуби всякакъв стил. Най-добрата, най-стилната и красива наша епоха, най-достойна да се нарече наше възраждане, остава началото на XIX век, времето на Пушкин, Лермонтов и цяла плеяда поети, времето на мистичното движение, на декабристите, на Чаадаев и зараждането на първоначалното славянофилство, времето на стила ампир, т.е. векът на ръководната роля на дворянството, на дворянската интелигенция, на дворянския културен слой. Тогава още не бяхме нихилисти. Нихилизмът и нихилистичният стил дойдоха у нас на мястото на недостатъчно укрепналата дворянска култура. Но всичко най-значително в руската култура бе свързано с дворянството. Не само героите на Толстой, но и героите на Достоевски са немислими извън връзката с дворянството. Спомнете си какво казва Достоевски в „Юноша" за дворянството и неговото значение. Всички големи руски писатели са откърмени от дворянската културна среда. В пламъка на огньовете, запалени от революцията, днес изгарят не само именията в стил ампир, но също Пушкин и Толстой, Чаадаев и Хомяков, изгаря цялото руско творчество и руските предания. Ликвидирането на руското дворянство е ликвидиране на културните традиции, прекъсване на връзката между времената в нашия духовен живот. Вашата омраза на parvenue-тa към дворянството е низко чувство, принизяващо равнището на човека, тя е насочена не само към привилегиите на дворяните, каквито вече отдавна няма и които би било безумие да се възстановяват, а към психичните черти, които са неунищожими и наследяват вечността. Но трябва да се признае, че дворянството пропадна у нас нравствено и духовно по-рано, отколкото бе повалено от революцията.
Рицарството и дворянството не бива да изчезнат психологически от света, те трябва да приобщават широките народни слоеве към царството на благородството и честта. Не демократизацията, а аристократизацията на обществото има вътрешно духовно оправдание. Наченки на аристократизма, на благородство на породата има във всяка класа и не бива да има отречени класи. Освободителният процес в човешкия живот има само един смисъл — разкриване на по-широки пътища за аристократичните души и за тяхното надмощие. В историята продължава да се извършва мъчителен процес на търсене на истинската аристокрация. Отрицателното и пренебрежително отношение към обикновения народ е неаристократично, това е просташко качество. Аристократичното високомерие е безобразно явление. Аристокрацията би трябвало да дава на обикновения народ от своя излишък, да го осветява със своята светлина, да му служи със своите душевни и материални богатства. С това е свързано историческото призвание на аристокрацията. Ръскин мечтаеше за такъв социализъм, който ще се гради от наследствената аристокрация. Той бе горещ привърженик на йерархичния строй на обществото с аристокрация начело и наред с това също толкова горещ привърженик на решителни социални реформи в полза на безправните класи. В това отношение той следваше вечната правда на Платон. И вие следва да вървите подир Платон и Ръскин.
Средната маса на историческата аристокрация и дворянството лесно изменя на своето предназначение, изпада в егоистично самоутвърждаване и духовно се изражда. Онези, които най-много ценят своите аристократични привилегии и ги противопоставят на другите, са най-малко аристократични по своя душевен тип. Простащината е широко разпространена в аристократичните и дворянските среди. Когато висшите класи изменят на своето предназначение и започне духовното им разложение, назрява революция като справедливо наказание за греховете на най-висшите и силните. И бъдещето на по-високата култура, основаваща се винаги на йерархичното начало може да спаси само жертвата на историческата аристокрация, готовността и да се откаже от класовите реставрации, от привилегиите и да изпълни своята мисия.
Но на света съществува не само историческа аристокрация, в която чрез расов подбор и наследствено предаване се изработва средното ниво, на света съществува и духовна аристокрация като вечно начало, независимо от смяната на социалните групи и историческите епохи. Историческата аристокрация може да притежава черти на душевен и телесен аристократизъм, но в нея все още липсват чертите на духовния аристократизъм. В света той се осъществява в условията на индивидуална благодат и не може да има задължителна и необходима връзка с която и да е социална група. Появата на духовния аристократизъм, на гения предполага благоприятна духовна атмосфера в живота на народите, но тя не е свързана с естествения подбор и с изработването на средно културно ниво. Гениалността също не се наследява, както не се наследява и светостта. Великите хора се раждат в предначертани от провидението минути. Но те произлизат от различни среди, както от висшата аристокрация, така и от селяните и еснафите. Отношението между духовната и социално-историческата аристокрация има своите степени. Докато висшите и най-благодатни явления на духовната аристокрация нямат никаква връзка със социално-историческата аристокрация, с органичния подбор и онаследяването, средните и степени имат известна връзка, тъй като са по-зависими от свръхиндивидуалната традиция, от подбора, кристализиращ културната среда. Законите не са писани за гениите, но те са писани за талантите.
На света вечно живеят и действат две аристокрации — екзотерична и езотерична. Екзотеричната аристокрация се образува и действа във външен исторически план. В явленията на екзотеричната аристокрация има доловима закономерност и природно биологична основа. Езотеричната аристокрация се образува и действа във вътрешно-съкровен план. В явленията на езотеричната аристокрация не се долавя такава закономерност, не се открива такава природно-биологична основа, те принадлежат към благодатния порядък, към царството на духа, а не към царството на природата, в което влиза историческият план. Езотеричната аристокрация сякаш представлява някакъв тайнствен орден в историята, в който се зачева всичко творчески велико. В екзотеричния план на историята творческият живот на духа попада вече в изменен вид, приспособен за средното човешко равнище, за културата с нейните изисквания и задачи. Това различие се откроява ярко в живота на църквата. Царството на светиите или старците е езотерично-религиозна аристокрация. В нея се осъществяват висшите и реални постижения на църковния живот. Но наред с това в църквата съществува и екзотерична аристокрация, външно закономерна историческа църковна йерархия. Тя е необходима за историческия живот на църквата, за религиозното възпитание и предвождане на народите. В нея има подбор и приемственост, необходими за кристализирането на църковната среда.
Историческата църковна аристокрация има своята голяма положителна мисия, но тя не е последното и най-дълбоко нещо в религиозния живот. Духовните постижения на съкровения живот на светиите в променен, екзотеричен вид преминават в историческия църковен живот с неговите външни йерархични стъпала. Същото съотношение между езотерично и екзотерично съществува и в целия духовен живот на човечеството, в цялата култура. Съществува аристокрация и йерархия на срединната, екзотерична култура. В нея има подбор и приемственост. Тя изисква ценз, преди всичко образователен ценз, ценз на възпитанието, ума и способностите. Тя живее и се развива в културната традиция и преданието. И когато тръгвате по пътя на отрицанието на умствения и образователния ценз, вие подценявате качеството в името на количеството, подготвяте царство на мрака и тласкате народите назад. Вие сте дейци на регреса. Качественият ценз на възпитанието, образованието, ума, способностите е необходим за културната, за всяка държавна и обществена дейност. Този ценз създава своя йерархия и аристокрация. Но това е екзотерична аристокрация, действаща в срединното царство на държавното и културното битие. По-дълбоко, зад нея стои езотеричната аристокрация, висшата духовна аристокрация, в която се зачева всяко творчество, всяко откритие и откровение, в която човек преминава отвъд границите на този свят. Висшата духовна аристокрация е царство на светостта, гениалността и рицарството, царство на великите и благородните, висша човешка раса.
Личното начало се разкрива, кристализира и развива преди всичко в аристокрацията. В историята това е първото излизане на личността от тъмната колективна стихия. След това по сложни и мъчителни пътища протича търсенето на благоприятни условия за разкриване на аристокрацията на избраните личности, за качествен подбор на личностите. След аристокрацията от първа степен се установява аристокрацията от следващите степени. Аристокрацията съществува не само като класа, като социална група, но и всяка класа, всяка група излъчва своя аристокрация. Отделя се и се подбира селска, търговска, професорска, литературна, художествена аристокрация. И ако не протичаше навсякъде този диференциращ процес на отделяне и образуване на аристокрация, то неоформената, хаотична, еснафска стихия би теглила надолу и не би допускала творчество на ценности. Пред всяка историческа епоха стои сложната задача за отделяне и укрепване на своя аристокрация от различни степени. И не е толкова просто да се реши кой политически и социален строй е благоприятен за отделяне и укрепване на такава аристокрация. Всички вие, изравнители, притежавате за всеки случай монистични теории. Но нищо не струват всичките ви теории.
Сложността на живота винаги ги оборва. Не изключително тържество на едно каквото и да е начало благоприятства истинската аристокрация, а само по-сложното съчетание на няколко начала. Служебна роля в това велико дело може да изиграе и демократичното начало, когато е ограничено и съподчи- нено на по-високи начала. Аристокрацията и демокрацията са две вътрешно противоположни начала, метафизически враждебни и взаимно изключващи се. Но в социалната действителност сблъсъкът на тези начала дава сложни резултати и за тържеството на аристократичното начало може да спомогне демократичното начало, когато няма самоцелни претенции. И пред монархичното, и пред демократичното общество стои еднаквата задача да отдели и подбере ръководна аристокрация. Чистата монархия е абстракция, конкретно монархията се осъществява чрез аристокрацията. И ценността на монархията е преди всичко в способността да подбере ръководна аристокрация и да я укрепи. Монархията пропада, когато подбира край себе си най- лошите.
Духът на демократизма в своята метафизика, морал и естетика носи огромна опасност за аристократичното начало на човешкия и световния живот, за благородното качествено начало. Метафизиката, моралът и естетиката на количеството биха искали да смажат и унищожат всяко качество, всичко, което лично и сборно се възвисява. Царството на демократичната метафизика, на демократичния морал, на демократичната естетика е царство на най-лошите, а не на най-добрите. Царството на демокрацията окончателно отхвърля древния идеал за доблестта и благородството на породата, то подкопава биологичните и духовните основи на аристократизма. Тържеството на демократичната метафизика е най-голямата опасност за човешкия прогрес, за качественото повишаване на човешката природа. Вие искате да създадете такива условия, които да направят невъзможно по-нататъшното съществуване на аристократизма в света, отделянето и подбора на най-добрите. Най-голямата измама от ваша страна е, когато говорите, че искате да освободите човешката природа. Вие искате да я поробите, да и издигнете граници и препятствия. Вие отричате и биологичните, расовите основи на аристократизма и неговите благодатни духовни основи.
Вие обричате човека на сиво безкачествено съществуване. Наистина вие искахте да издигнете огромната маса на човечеството на по-високо ниво, да я принудите към него. Но искахте да направите това не защото цените и обичате „високото ниво", а защото желаете изравняване, защото не понасяте разграничението и възвисяването. Вас никога не ви е интересувало самото човешко извисяване и вие забравяте, че възвисяването се постига със свободна борба и свободен подбор. Интересува ви най- много не възвисяването, а принизяването на стоящите по- високо. Недостъпна ви е, завинаги е затворена за вашето съзнание тайната на историята. Тайната на историята е аристократична тайна. Тя се осъществява в малцинството. Малцинството носи в себе си духа на вселенското. Духът на вселенското е аристократичен дух. Духът на мнозинството, демократичният дух е провинциален, партикуларистичен дух. В историята съществува лидерство на малцинството, лидерство на аристокрацията. Противопоставянето на това лидерство е посегателство върху тайните на историята. Вие не ще можете да унищожите онтологичното различие между душите, не ще успеете да заличите различието между умните и глупавите, даровитите и бездарните, благородните и низките, прекрасните и безобразните, благодатните и неблагодатните.
Писмо седмо За либерализма
Думата либерализъм отдавна е загубила всякакво обаяние, макар да произлиза от прекрасната дума свобода. Със свобода не могат да бъдат пленени масите. Те нямат доверие на свободата и не умеят да я свързват с насъщните си интереси. Наистина в свободата има нещо по-скоро аристократично, отколкото демократично. Поради това, че е насочена преди всичко към личността, към индивидуалността, тя е по-ценна за човешкото малцинство, отколкото за човешкото мнозинство. В революциите никога не е тържествувал либерализмът. Не е тържествувал не само в социалните, но и в политическите революции, защото във всички революции се надигат масите. Масите винаги тръгват с патоса на равенството, а не на свободата. И в големите революции винаги движещото начало е равенството, а не свободата. Либералният дух по същество не е революционен. Либерализмът е настроение и мироглед на културните обществени слоеве. В него я няма бурната стихия, няма огън, възпламеняващ сърцето, в него има умереност и твърде голяма оформеност.
Истината на либерализма е формална истина. Тя не говори нищо нито положително, нито отрицателно за съдържанието на живота, тя би желала да гарантира на личността всеобхватно съдържание на живота. Либералната идея няма способността да се превръща в подобие на религията и не буди към себе си религиозни чувства. В това е слабостта на либералната идея, но в това е и добрата й страна. Демократичните, социалистическите, анархичните идеи претендират да запълват със съдържате човешкия живот, те лесно се превръщат в лъжерелигии и будят към себе си отношение от религиозен характер. Но тъкмо в това се корени лъжата на тези идеи, защото са изпразнени от духовно съдържание, в тях няма нищо достойно в религиозно-патетично отношение. Свързването на религиозните чувства с недостойни предмети е грандиозна лъжа и съблазън. И трябва да се признае, че либерализмът не подбужда към това. Демократичната идея е още по-формална от либералната, но тя има способността да се представя като съдържание на човешкия живот, като особен тип човешки живот. И затова крие отровна съблазън. За социалистическата идея са свойствени безкрайни домогвания. Тя претендира да поставя целите в човешкия жи- вот, докато в същото време се отнася към средствата за живот, към материалните му оръдия. Вие отдавна вече обоготворихте и абсолютизирахте относителните средства, свързахте с тях чувства от почти религиозен порядък и целите в живота помръкнаха за вас. Вашата религия на обществеността, на социал ността е религия на средствата, а не на целите. Наистина във външната общественост всичко се отнася към средствата, целите се поставят на по-голяма дълбочина, целите са духовни, а не обществени. И самата духовна общност на хората, вътрешната им общественост е неопределима от външните критерии на обществеността. Защото целите и съдържанието на живота излизат от духовните глъбини и се коренят в божествената действителност. Социалната среда представлява сложна съвкупност от средства за осъществяване на тези цели и съдържание. Затова всички социални идеи се оказват безнадеждно и непреодолимо формални и никога в тях не може да се стигне до истинско съдържание и цел, никога не може да се долови онтологичното ядро.
Съществува ли такова онтологично ядро в либерализма. У хората, дълбоко повярвали в либералната идея и изповядващи доктрината на либерализма, в либералните движения и партии има твърде малко онтологично. В повечето случаи това са повърхностни хора и повърхностни движения. Но в изворите на либералната идея има по-голяма връзка с онтологичното ядро на живота, отколкото в изворите на демократичната и социалистическата идея. Защото в действителност свободата и правата на човека, на човешката личност, на човешкия дух са по-дълбоко свързани с духовните основи на живота от всеобщото избирателно право или обобществяването на оръдията за производство. Свободата и правата на човека, неотчуждаеми в името на утилитарните цели, се коренят в глъбините на човешкия дух. И доколкото либерализмът ги утвърждава, той е свързан с природата на личността, която има онтологична основа. Либерализмът не може да бъде обоснован позитивистично, той може да бъде обоснован само метафизично. Метафизичната природа на либерализма е обоснована в доста крайна и едностранчива форма от Чичерин. Няма основания да се признае неотменната свобода и неотменните права на човешката личност, ако тя не притежава вечна духовна природа, ако тя е само рефлекс на социалната среда. Русо последователно признаваше суверенността на обществото и бе принуден да отрича всички неотменни свободи и права на човека. Тези свободи и нрава отричаше и Маркс. Либералите-позитивисти поради непоследователността и по върхностността на своето съзнание са готови да признаят неотменните свободи и права на човека.
Духовен източник на свободата и човешките права е свободата и правото на религиозната съвест. И в тази точка формалната истина на либерализма се докосва до онтологичното ядро на човешкия живот. Човешките и гражданските права имат своята духовна основа в свободата на съвестта, провъзгласена в английската религиозна революция. Тази истина става все повече общопризната. Но още по-дълбоко неразделните и свещени човеш ки свободи и права са обосновани в Христовата църква, която признава безграничната природа на човешкия дух и го защитава от неограничените посегателства на външната държава и общество. Това е вечната истина на вселенската църква. В Реформацията тя получи само едностранчиво изражение, предизвикано от сложни исторически условия. Злоупотребите на католичеството в неговите човешки, твърде човешки прояви (много преувеличени) не бива да прикриват истината, че то вече е съдържало признание на безкрайните права на човешкия дух. Реформацията получи всичко духовно от църквата, но в накърнен вид. Че истинската свобода на човешката личност има християнски произход, се вижда от това, че античният свят не е познавал личната свобода, а е познавал само публичната свобода. Още Бенджамен Констан е подчертал дълбокото различие между древното и новото разбиране на политическата свобода. Това е различие между езическото и християнското съзнание.
На почвата на езическото религиозно съзнание може да се разбира свободата така, както е била разбирана в гръцката демокрация, но не може да се разбира така, както се разкрива за християнското религиозно съзнание, познало безкрайната духовна природа на човешката личност. Учението на Русо бе рецидив на езическото съзнание. Той не познава личната свобода, не знае духовната природа на човека, независима от обществото, не познава неразделните й права. Той отрича свободата на съвестта, поробва човешката съвест пред обществото, суверенния народ. И неговото съзнание за политическа свобода е дохристиянско съзнание. И всички вие, които вървите след Русо, които вървите след Маркс, които подменяте реалната свобода на личността с призрачната обществена свобода, всички вие сте езичници, отцепници от християнството. За вас човекът не съществува във вътрешната, духовната му действителност, съществува само човек в социалните му обвивки. В името на вашия нов бог — суверенния народ — вие лишавате човека от всичките му права. Човекът има дълбока, онтологична връзка с такива истински реалности като църквата, националността, държавата. Но какво онтологично има във всеобщото избирателно право, в социализацията на промишлеността, в цялата ваша промишленост, в целия ви колективизъм? Защо човек трябва да пренебрегне правата си, да ограничи природата си в името на такива фикции и призраци?
В идеалистическия либерализъм имаше моменти на просветление за по-добро съзнание, повече внимание към човешката природа. Но те бяха преграждани ог повърхностното „просветителство". Защото „просветителството" никога не просвещава дълбокото съзнание. Неговата светлина не е слънчева светлина. Това е изкуствена светлина на лампата, която отслабва нуждата от истинска светлина. И по-добре е да се премине през пълния мрак, през нощта на съзнанието, за да се почувства жаждата за приобщаване към царството на истинската светлина. Широко разпространената либерална идеология се е сраснала здраво с това повърхностно просветителство и в него са потопени проблясъците на по-възвишената истина. Либерализмът крета, лишен от всички онтологични основи, той се храни от трохите и остатъците на някаква замъглена истина. И с него престанаха да се съобразяват като със самостоятелно явление на духа. Либерализмът толкова изветря, остана без душа, че може още да признава елементи на либерализма, но е невъзможно да бъде либерал по вяра, по своя окончателен мироглед. Либерализмът престана да бъде самостоятелно начало. Той се превърна в някакъв компромис, полудемократизъм или полуконсерватизъм. Той противопоставя на демократическата или социалистическата вяра друга тактика, други интереси, ала вече е безсилен да противопостави друга вяра и друга идея. Твърде често стават либерали онези, които имат слаба вяра, които не обичат да се претоварват с идеи. В либералния лагер е невъзможен прозелитизъм. Твърде често самите либерали пасуват пред по-радикалните и крайни идеи, прекланят се пред типа революционер и се смятат за недостойни да се приобщят към революционната вяра и революционното действие. Либералът стана синоним на умерен човек, на човек на компромиса, на опортюниста. Но можем ли да наречем умерен и опортюнист оня, който има своя идея, различна от идеята на социалиста-революционер, своя вяра, който е верен докрай на своето начало? Либералите обикновено пасуват нравствено пред революционерите и са безсилни да им представят друга, по-висока нравствена истина. С какво да се обясни такава обездушеност и опустошеност на либерализма? Защо са угаснали в него проблясъците на по-възвишена истина от тази, която се издига от демократизма и социализма?
„Познайте истината и истината ще ви направи свободни." „Където е духът Господен, там е и свободата." Ето на каква дълбочина трябва да се обосновава освободителното начало. Християнството иска да освободи човека от робството, от робството на греха, от робството пред низшата природа, робството пред стихиите в този свят и в него трябва да се търсят основите на истинния „либерализъм". Истинното освобождение на човека предполага освобождение не само от външното, но и от вътрешното робство, от робство на самия себе си, на своите страсти и низост. За това не сте се замислили вие, просветители-освободители. Вие затваряте човека във вътрешно робство и провъзгласявате правата му, тоест правата на робската и низша природа. В основата на вашия либерализъм има вътрешен порок. И затова той не можеше да не падне. Либерализмът ви съдбоносно измени на своята единствено възможна духовна основа. Вие създадохте декларация на правата на човека и я откъснахте от декларацията на правата на Бога. Това е първородният ви грях, за който сте наказани. Над автономията стои теономията. Това го е разбрала дълбоко френската католическа школа от началото на XIX век, начело с Ж. дьо Местр. И тази школа настояваше да се провъзгласят забравените права на Бога, настояваше за тази свещена декларация, преди да се забравят неоспоримите права на човека. Защото вие забравихте права на Бога, вие забравихте, че декларацията на човешките права трябва да бъде свързана с декларацията на човешките задължения. Пътят, по който човешките права бяха откъснати от човешките задължения, не ви доведе до добро.
По този път се изроди вашият либерализъм. Искането на права без осъзнаването на задълженията тласкаше по пътя на борбата на човешките интереси и страсти, към аьстезание на взаимно изключващи се претенции. Човешките нрава предполагат задължение да се уважават тези права. При осъществяването на човешките права най-важни са не собствените правови претенции, а уважението към правата на другия, почитането във всеки на човешкия образ, тоест задълженията на човека към човека и задълженията на човека към Бога. Човешките задължения са по-дълбоки от човешките права. Тъкмо те обосновават човешките права. Правото произтича от задължението. Ако всички осъзнават много силно правата си и много слабо задълженията си, правата няма да се уважават от никого и няма да се реализират. И правата, и задълженията на човека се коренят в неговата богоподобна природа. Ако човекът е само подобие на природната и социалната среда, само рефлекс на външните условия, само рожба на необходимостта, той няма нито свещени права, нито свещени задължения, той има само интереси и претенции. Правата на човека предполагат нрава на Бога. Това е преди всичко права на Бога в човека, права на божественото в човека, негово богоподобие и богосиновство. Човек затова има безкрайни права, защото той е безкраен дух, защото дълбочината му влиза в божествената действителност. Човешката личност не обхваща себе си, тя предполага битие на Бога и на божествените ценности. Възможно ли е провъзгласяването на свещени човешки права като усъвършенстван и дисциплиниран звяр, като малко прах, в който за миг е пламнал живот? Човешките права трябва да имат онтологична основа. Те предполагат и битие на човешката душа във вечността, и битие, надвишаващо безкрайно тази душа, Божие битие. Това забравя вашият просветен либерализъм и вашият радикализъм. И затова той трябваше да се обездуши, той не можа да осъществи никакви човешки права. Отвлеченият, доктринерски либерализъм, който се стреми да се опре на собствената пустота, е непоносима лъжа и срещу него трябва да се надигнат движения, които търсят реално съдържание в социалния живот.
Либералната идеология се зароди в умствената атмосфера на XVIII век, която бе склонна да утвърждава естествената хармония. Тази идеология е проникната от вяра в естествената хармония на свободата и равенството, във вътрешното родство на тези начала. Френската революция напълно смесваше равенството със свободата. Целият XIX век разбиваше илюзиите на естествената хармония, разкри жизнено непримиримите противоречия и антагонизми. Стана ясно, че равенството носи със себе си опасността от най-страшна тирания. Стана ясно, че свободата никак не предпазва от икономическо робство. Отвлечените начала на свободата и равенството не създават съвършено общество, не гарантират човешките права. Между свободата и равенството съществува не хармония, а непримирим антагонизъм. Цялата политическа и социална история на XIX век е драма на това стълкновение между свобода и равенство. И мечтата за хармонично съчетаване между свобода и равенство е неосъществима рационалистич- на утопия. Никога не може да има примирение между претенциите на личността и на обществото, между волята към свобода и волята към равенство. Отвлеченият либерализъм също е безсилен да разреши тази задача, както и отвлеченият социализъм. Това е квадратура на кръга. В позитивен и рационален план тази задача е нерешима. Винаги ще има стълкновения между неудържимия стремеж към свобода и неудържимия стремеж към равенство. Стремежът към равенство винаги ще е най-страшната заплаха за човешката свобода. Волята за равенство ще въстава против човешките права и против правата на Бога. Всички вие, позитивисти-либерали и позитивисти-социа.шсти, твърде зле разбирате трагичността на този проблем. Свободата и равенството са несъвместими. Свободата е преди всичко право на неравенство.
Равенството е преди всичко посегателство срещу свободата, ограничаване на свободата. Свободата на живото същество, а не на математическата точка, се осъществява в качественото различаване, във възвисяването, в правото да се разширява обемът и ценността на живота. Свободата е свързана с качественото съдържание на живота. Докато равенството е насочено против всякакво качествено различие и качествено съдържание на живота, против всякакво право на възвисяване. Един от забележителните и блестящи политически мислители на XIX век, Токвил, пръв ясно осъзна трагичния конфликт между свобода и равенство и долови огромната опасност, която носи със себе си духът на равенството. „Аз смятам - казва този благороден мислител, — че е най-лесно да се установи абсолютно и деспотично правителство за народ, при който обществените състояния са равни, и предполагам, че ако подобно правителство бъде установено, то не само ще притеснява хората, но с времето ще им отнема много от най-главните качества, присъщи на човека. Затова, струва ми се, че най-много трябва да се опасяваме от деспотизъм в демократично време." Този благороден ужас от нивелирането от европейска китайщина съзираме и у Дж. Ст. Мил. И той е загрижен за съдбата на човешката личност в демократичното общество, обхванато от духа на равенството. Илюзиите на XVIII век, илюзиите на френската революция бяха разбити. Свободата разковава неудържимата воля за равенство и крие в себе си семето на самоотрицанието и самоизтреблението Либерализмът поражда демокрация и неудържимо преминаьа в демократизъм.
Такова е последователното му развитие. Но демокрацията срива основите на либерализма, равенството поглъща свободата. Това стана ясно в хода на френската революция. Деветдесет и трета година унищожи декларацията на правата на човека и гражданина от осемдесет и девета. Топа е фатален процес. Противоречието между свобода и равенство, между правата на личността и правата на общестаото е непреодолимо и неразрешимо в естествен и рационален порядък. То е преодолимо и разрешимо само в благодатен порядък, в живота на църквата. В религиозното общуване, в църковното общество се заличава противоположността между личност и общество, в него свободата е братство, свободата во Христа е братство во Христа. Духовната съборност разрешава тази квадратура на кръга. В нея няма различия между право и задължение, няма противопоставяне. Но в църковното общество няма механично равенство, в него има само братство. И свободата в него не е противопоставяне на другия, на ближния. Религиозното общуване се основава на любов и благодат, непознати нито за либерализма, нито на демократизма. И затова в него се решават основните антиномии на човешкия живот, най-жестоките му конфликти
Вътрешното развитие на либерализма води до демократично равенство, което влиза в неизбежно противоречие със свободата. Но, от друга страна, либерализмът е подложен на опасност от разложение и израждане. Либералната идея сама но себе си не съдържа нищо „буржоазно". Няма нищо „буржоазно" в свободата. Аз употребявам с отвращение любимите ви думи, пошли и повърхностни, лишени от всякакъв онтологичен смисъл. Не смятам, че вие знаете какво е „буржоазност" и че имате право да говорите за нея. Та вие сте изцяло потопени в нея Но не можем да не признаем, че господството на отвлечения либерализъм в икономическия живот даде своите отрицателни и горчиви плодове. Ако манчестърството е имало относително оправдание в даден исторически момент, по-късно неограниченото му господство само компрометира и разлага либералната идея. Неограниченият от нищо икономически индивидуализъм, който хвърля стопанския живот във властта на егоистичната борба и конкуренция, който не познава никакъв регулиращ иринцип, сякаш няма никаква задължителна връзка с духовното ядро на либерализма, тоест с утвърждаването на човешките права. Несъстоятелността на т. нар. икономически либерализъм вече е отдавна изяснена. И около идеята на либерализма се създаде атмосфера, наситена с неприятни асоциации. Та нали идеите и дори не толкова идеите, колкото изразяващите ги думи, са подложени на коквара. Човешките интереси са способни да изопачат и замърсят и най-възвишените думи, свързани с религиозния живот. Думата либерализъм принадлежи към най-покварените думи.
Дали все още са останали много непокварени думи, в колко от тях е останала светлоносна, действена енергия? Покварата на либерализма започва от смесването на целите и средствата, от подмяната на духовните цели в живота с материални средства. Човешката свобода, човешките права са висока духовна цел. Всеки политически и икономически строй може да бъде само относително и временно средство за осъществяването на тази цел. Когато либерализмът вижда в свободата на човека и неотчуждените права, неговата висока цел той утвърждава непълна, но безспорна истина. Но когато започне да придава на временните и относителни политически и икономически средства абсолютно значение, когато в търсенето на нови форми на социална организация започва да вижда недопустимо нарушаване на отвлечената си доктрина, той се изражда и разлага. На тази почва се създадоха много сложни и объркани взаимоотношения между либерализма и социализма, които не могат да бъдат изразени в отвлечена формула.
Вие обичате да противопоставяте либерализма и социализма като две вечно враждуващи и несъвместими начала. Това е също толкова относително вярно, както и всички отвлечени формули. Либералната и социалистическата идеология се образуваха около различни жизнени задачи, патосът им има различни извори. Волята за свобода породи либералната идеология. Докато социалистическата идеология бе породена от ролята за осигуряване насъщния хляб, за удовлетворяване на елементарните жизнени потребности. И ако либерали стават онези, чиито елементарни жизнени потребности са удовлетворени и осигурени и които искат свободно да разкриват живота си, социалисти стават онези, които имат нужда от задово ляване на по-елементарни жизнени изисквания. В индивидуална перспектива социализмът е по-елементарен от либерализма, докато в обществена перспектива това съотношение е обратно. По принцип като че ли са възможни либерален социализъм и социалистически либерализъм. Либерализмът няма задължителна идейна връзка с манчестърството, с икономическия индивидуализъм тази връзка е случайно фактическа. Либерализмът е напълно съвместим със социалното реформаторство, той може да допуска все нови и нови средства и методи за осигуряване на свободата и човешките права. Либералната декларация на правата има формален характер и допуска каквото и да е социално съдържание, ако то не посяга върху човешките права, признати за задължителни. Реформаторският социализъм донякъде дори е по-съвместим с идеалните основи на либерализма, отколкото с крайните форми на демокрацията, която няма социален характер. От друга страна, е възможен либерален социализъм. Социализмът от реформаторски тип може да се основава на либерални принципи, може да предполага социалното реформиране на обществото в рамките на декларацията за правата на човека и гражданина. Либерализмът поглъща елементи от социализма. Докато социализмът става по-либерален, повече се съобразява не само с икономическия човек, но и с човека, който има неразделни права върху пълнотата на индивидуалния живот, правата на духа, които не подлежат на утилитарни ограничения. Но либералният, реформаторският социализъм не е, разбира се, истински социализъм. Най-важно е да се признае, че либерализмът и социализмът са относителни и временни начала. Либералната вяра и социалистическата вяра е измамна вяра.
Либералното начало е едно от началата в човешкия живот, но то не може да бъде утвърдено като единствено и неограничено господстващо. Взето само но себе си, то се оказва откъснато от онтологичната основа. Либерализмът трябва да се съчетава с по-дълбок, невъншен консерватизъм, както и с социален реформизъм. Религиозно либерализмът е протестантизъм. В либералната свобода съществува доза истина, както я има и в протестантската религиозна свобода. Но протестантизмът се откъсва от онтологичните основи на църквата, утвърждава религиозната свобода отвлечено, не в пълнотата на религиозния живот. Същото е валидно и за либерализма. Либерализмът се откъсва от онтологичните основи на обществеността, утвърждава началото на политическата свобода отвлечено, не в пълнотата на човешкия живот. И както религиозната свобода, свободата на религиозната съвест трябва да бъде върната към своите онтологични основи, към пълнотата на църковния живот, свободата и правата на човека трябва да бъдат върнати към своите онтологични основи, към пълнотата на духовния живот на човека. Философският либерализъм има уклон към номинализма. Философският либерализъм като отвлечен тип мислене е склонен да отвлича реалните общности и цялост, онтологичната реалност на държавата, нацията и църквата и да признава обществото само като взаимодействие на личността.
Чисто либералната идеология пренася всичко в личността като в единствена реалност. Но с този номинализъм в края на краищата се подкопава и реалността на самата личност. Защото реалността на личността предполага други реалности. Затова съм говорил неведнъж. Рационалистическият либерализъм отрича съществуването на онтологичната йерархия. Но с това отрича и личността като член от йерархията на реалностите. Либерализмът се изражда във формално начало, ако не се съединява с по-дълбоките начала, по-онтологичните. Индивидуалистичният либерализъм откъсва индивида от всички органични исторически образувания. Подобен род индивидуализъм опустошава индивида, изтръгва от него цялото му свръхиндивидуално съдържание, получено от историята, от органичната принадлежност на индивида към неговия род и родина, към държава и църква, към човечество и космос. Либералната социология не разбира природата на обществото. Либералната философия на историята не разбира природата на историята.
Либерализмът като цялостно настроение и мироглед е антиисторичен, също толкова антиисторичен, както и социализма. И в това отношение го очаква суров съд. Всички по-дълбоки опити да бъде обоснован либерализмът се опират в идеята на естественото право. Естественото право, за което са правени опити да бъде обосновано идеалистически. Но учението за естественото право е свързано с вярата в „естественото състояние". Естественото право се противопоставя на историческото право, както естественото състояние се противопоставя на историческото състояние, на историческата действителност. Всички учения за естественото право отдавна вече са подложени на безпощадна критика. От тях вече не е останало камък върху камък. Идеалистическото възраждане на естественото право и опитите да му бъде дадено нормативно основание с помощта на философията на Кант не достигат до най-големите глъбини, до онтологичните основи. Неразделните и свещени права на човека не могат да бъдат наречени „естествени" негови права, права на „естественото състояние". И напразно идеализирате човешката природа, напразно искате да се опрете върху нея в стремежа към по- добър живот. „Историческият" човек е по-добър от „естествения" човек и освобождаването на „естествения" човек само поражда зло. „Историческото" състояние е по-високо от „естественото състояние, „историческото" право е по-високо от „естественото" право. Неразделни и свещени права има човекът не като „естествено" същество, а като духовно същество, неговата благодатно-възродена, осиновена от Бога природа. А това означава, че дълбоко обосноваване на човешките права трябва да се търси не в „естеството", а в Христовата църква. Безкрайното право на човешката душа не е „естествено", а „историческо" право на християнския свят. Човешката душа, открита от християнството, не е „естествено състояние" на човека, защото в „естественото състояние" тя е била дълбоко потисната и затворена. Човешката душа се разкри в християнската историческа епоха и това разкритие бе предшествано от античните мистерии и Платоновата философия. Частицата правда на либерализма е взета от този висш източник.
Вашата философия на „естественото състояние" и „естественото право" е повърхностна. По-дълбока е философията на „историческото състояние" и „историческото право". Вярата в съвършеното „естествено състояние" отдавна е рухнала, тя не издържа критиката нито на научното съзнание, нито на религиозното съзнание. Човекът по своето „естество" не е добър и безгрешен. Цялото му „естество" е затънало в зло. В „естествения" порядък, в „естественото" съществуване царят вражда и сурова борба. „Историческият" порядък е по-възвишено състояние на битието от „естествения" порядък. Хуманизмът лъжливо смеси „естествения" човек с духовния, благодатно възроден и богоосиновен и го доведе до отрицание на човека. Вие, хората на XX век, би трябвало окончателно да се освободите от остатъците на XVIII век, от натрапчивите идеи на миналия век. Не съществува никакво „естествено" състояние, няма никакво „естествено" право, няма и не може да има никаква „естествена" хармония. Още XIX век трябваше да ви насочи към „историческото", към глъбините на историческата действителност. И поради това, че либерализмът се противопоставя на „историческото" и се обосновава от „естественото", той се изражда в отвлечена пустота. „Историческото" е конкретно, „естественото" е абстракция. В „историческото", в историческите органични цялости се побеждава грехът и злото на „естественото" състояние. По-високо от „историческото" състояние и „историческото" право стои „духовното" състояние и „духовното" право.
Вярата в идеала на либерализма вече стана невъзможна. Всичко твърде се промени и усложни от времето, когато тази вяра беше съвсем свежа. Твърде ясно е, че вярата бе основа на на лъжливото учение за човешката природа на нежеланието да се познават ирационалните й страни. Ние вече не вярваме твърде в конституциите, не можем да вярваме в парламентаризма като панацея от всички злини. Може да се признае неизбежността и понякога относителната полезност на конституционализма и парламентаризма, но да се вярва в това, че по този път може да се създаде съвършено общество, може да се излекуваме от злото и страданията, вече е невъзможно. Никой вече не вярва в това. И последните доктрине- ри на либералния конституционализъм и парламентаризъм правят жалко впечатление. Парламентаризмът на Запад преживява сериозна криза. Чувства се, че всички политически форми са изчерпани. И поради това, че либерализмът твърде вярва в политическата форма, той не стои на висотата на съвременното съзнание. Не стои на висотата на съвременното съзнание и социализмът, защото твърде вярва в икономическата организация. Всички тези вери са остатъци от стария рационализъм. Рационализмът бе основан на стесняването човешкия опит, на непознаването онази ирационална човешка природа, която прави невъзможна пълната рационализация на обществото. Хората от новия век не могат вече да вярват в спасителността на политическите и социалните форми, те са се убедили в тяхната относителност. Всички политически начала са относителни, нито едно от тях не може да претендира за изключително значение, нито едно не може да бъде общоспасително средство. Вярата в конституцията е жалка вяра. Конституции могат да се правят според изискванията на историческия ден, но е безсмислено да се вярва в тях. Вярата трябва да бъде насочена към по-достойни обекти. Недостойно е да се въздига в кумир правовата държава. В това има някаква ограниченост.
Правовата държава е нещо твърде относително. И ако в либерализма има вечно начало, то трябва да се търси не в едни или други политически форми, не в една или друга организация на представителство и власт, а в човешките права и свободи. Човешките права и свободи са неизмеримо по-дълбоки от всеобщото избирателно право, парламентарния строй и прочие, те имат свещена основа. Но тъкмо затова човешките права и свободи изискват по-дълбоко обосноваване от това, което им дава либерализмът, обосноваване на метафизичното и религиозното. Частичната правда на либерализма е свобода на религиозната съвест, а основата й е во Христа и неговата църква, в свободата на църквата от претенциите на „света", тъй като само в църквата Христова се разкрива безкрайната природа на човешкия дух. Извън християнството претенциите на светската държава и светското общество по отношение към човешката личност биха били безгранични. С кръвта на християнските мъченици е извоювана свободата на човешкия дух. Това би следвало да помните вие, които си въобразявате, че сте освободители. Но вие бихте искали да освободите човека и от Христовата църква, която е царство на свободата, и с това отдавате човека неразделно във властта на природната необходимост.
В наше време рядко ще срещнете чист либерал, изразител на отвлеченото либерално начало. Обикновено либерализмът е твърде усложнен и се съчетава с различни други начала. В либералната чистота и пустота е невъзможно човек да се задържи. Или либерализмът бива усложнен от консервативните начала и тогава той е по-дълбок и устойчив. Или е усложнен от размити демократични, социалистически и анархични начала и тогава поражда пошъл и крехък тип радикал. Вие, радикалите, сте най-ненужната порода хора в света, най-повърхностната, най-междинната, живееща за чужда, а не за своя сметка. Вие живеете с чужди, по-леви революционни идеи, на които сте безсилни да се противопоставите и отдадете, на които безсилно завиждате. И вие не можете да бъдете за човечеството дори онази трагична поука, оня поучителен опит, каквито са истинските революционери, социалисти и анархисти. Вие, радикали-либерали, нямате онези твърди начала, които сте готови да защитите докрай, които бихте могли да противопоставите на натиска отляво на разрушителните стихии.
В това безсилие се чувстват плодовете на либерализма, които нямат онтологични основи. Вие никога не сте сигурни дали има онтологични основи в държавата, в нацията, във всички исторически цялости. И вас ви отнасят по-крайни и решителни течения, по-вярващи и фанатични. Вие, либерали- радикалите, сте скептици по своя духовен тип и затова не можете да движите историята. На лъжливата вяра трябва да бъде противопоставена истинската вяра, а не безверието и скептицизмът. Безверието и скептицизмът, раздвоеността, поглеждането настрани, животът за чужда сметка, за сметка на чужди идеи поради липса на собствени, са съдбоносните качества на радикала. Ето защо либералът консерватор стои по-високо от либерала радикал. Той е по-принципиален, той знае какво да противопостави на чуждите идеали. Либерализмът като самоцелно отвлечено начало, отстояващо свободата на личността, лесно преминава в анархизъм. Анархизмът бива много невинен, много идеален, съвсем не разрушителен, но и много безсилен. Такъв либерал-анархист е например Спенсър. Такъв е бил и Хумболд. Това се изразява в желанието да се доведе държавата до краен минимум и постепенно съвсем да се ликвидира, в неразбирането на самостоятелната природа на държавата. В такъв либерален анархизъм няма истински патос и действеност, той има теоретичен и кабинетен характер. Но този анархичен уклон вътрешно разхлабва либерализма. Всички пороци и слабости на либерализма са свързани с това, че той все още се намира във формалната свобода на древния Адам и не познава материално-съдържателната свобода на новия, духовно възроден Адам.
следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар