Съдбата на човека в съвременния свят
Глава I Съд над историята. Войната
Моята книга „Новото средновековие"[1] беше написана преди 11 години, а книгата ми „Смисълът на историята" - преди 15 години. В тях изложих историко-философските си размисли във връзка с края на една историческа епоха. Много от това, което казах, се потвърди, много от предвиденото от мен се сбъдва. Но възникнаха и нови неща, които трябва да се осмислят. И у мен се появи потребността да напиша нещо като втори том на „Новото средновековие". Още по-остро усещам, че за света настъпват нощ и мрак, подобно на това както е било в началото на формирането на средновековния свят, преди средновековното възраждане. Но през нощта светят звезди и лумва светлина. Стана банално да се повтаря, че живеем в епоха на историческа криза, че завършва една цяла епоха и започва нова, която още няма име, което ужасява едни и радва други, но всички говорят за това. В действителност всичко, което се случва, е по-дълбоко - това е съд над историята, а не над една от нейните епохи. И в този смисъл ние живеем в апокалиптична епоха, именно в този смисъл, а не в смисъл на скорошния край на света.
Съществува вътрешен апокалипсис на историята. Апокалипсисът не е само откровение за края на света. Апокалипсисът е също откровение за събитията вътре в историята, за вътрешния съд над историята. И тъкмо това става сега. Съществуването на човека в този свят е историческо съществуване. Съществуването е история. А историята е трагичен сблъсък между личното и свръхличното, и доличното. Историята никога не разрешава конфликта между личността и обществото, между личността и културата, личността и масите, между качеството и количеството. В нея действат личности, в нея се проявява индивидуалното, ала тя е безпощадна към личността и потиска индивидуалното. Историята има смисъл, признаването на нейния смисъл принадлежи на християнството. Но историята наред с това е неуспех на човека, неуспех на културата, крах на всички човешки замисли. В нея се осъществява не онова, което е замислено от човека, и смисълът на извършващото се в нея е неуловим за човека. Историята никога не се е ограничавала в средствата, с които действа, тя прибягна до всякакви средства, за да постигне целите си, които твърде често са били непонятни за човека и несъизмерими с неговата съдба. Хегел говори за хитрост на разума в историята. Хитрият разум мами човека за осъществяване на своите цели. Налага се сякаш да кажем, че не човекът и дори не човечеството са субект на историята, а нечовешкият разум, нечовешкият дух, който у Маркс се е превърнал в нечовешка икономика.[2] Историята винаги е работила за общото и универсалното, а не за частното и индивидуалното. Макар и да е парадоксално, но би могло да се каже, че човек е проявил голяма безкористност, като се е съгласил със съществуването на историята. Възможно е впрочем да е бил користен, тръгвайки по пътя на историята, но тя го е измамила, превръщайки и неговата корист в средство за осъществяване на нечовешките си цели. Хитростта на разума, срещу която се възправя живата човешка личност! Човекът е смазан от историята, тя винаги го е смазвала. Тя винаги е била негова съдба, но човешката съдба никога не е представлявала интерес за нея. Несъизмеримостта между история и лична човешка съдба е трагедията на историята, безизходна трагедия в границите на историята, която търси нейния край. Свръхличното никога не се е осъществявало в историята като жизнена пълнота на личността. И дори когато историята си е поставяла човешки, лично-човешки цели, тя ги е осъществявала, потискайки човешката личност. Хегел е бил сякаш
въплъщение на историческия дух в мисълта. И философията му е била абсолютно антиперсоналистична. Против Хегел, против неговия универсален дух, който се проявява в историята, са се опълчили такива хора като Киркегор и Достоевски. Обективацията на духа в историята, толкова силно запленила Хегел, е откъсване от вътрешната тайна на човешкото съществуване и преход в природно-социалния свят. В природно-социалния свят са дадени обектите, но не са дадени Аз и Ти, т.е. светът на човешкото съществуване. [3] „Неуспехът на историята не е нещо друго освен трагедия на несъответствието между съществуващото, човешкото, личното и всяко обективиране, винаги извънлично и извънчовешко, антилично и античовешко. Цялото обективиране на историята е безчовечно и безлично. Човек е принуден да живее в две различни измерения, в измерението на съществуванието, винаги лично, макар и изпълнено със свръхлични ценности, и в измерението на обективирания свят, винаги безличен и равнодушен към личността. Човек винаги е застрашен и често гибелно застрашен от процесите, извършващи се в историята. Той е орисан да понася историческите процеси като фатална, нечовешка сила, абсолютно равнодушна към неговата съдба, безчовечна и безпощадна. Такава безчовечност и безпощадност има в историята на създаването на държави и империи, в борбата на племена и националности, в революциите и реакциите, във войните, в индустриално-капиталистическото развитие и процъфтяването на народите и държавите, в самото образуване и развитие на цивилизацията. И очевидно е невъзможно да се хуманизират средствата, с които борави историята и към които прибягва историческият разум. Трудно, много трудно е да се очовечи държавата, която е любимото творение на историята. И наред с това човек не може да напусне историята, не може да се отстрани от историческата съдба. Индуското религиозно и философско съзнание отстранява историята, то е антиисторично. Но животът на индуския народ не става от това по-щастлив. Той е живял в бедност и мизерия и в страшна социална неправда, в кастово общество, в което париите не са смятани за хора. Християнството е исторично, то признава смисъла на историята и съществува в историята. В историята е станало и боговъплъщението. Но християнството, макар и историческа сила, макар и да превръща християнските народи в исторически, никога не е могло да се реализира в историята. Обективирането на християнството се намира под знака на всякакво обективиране. Обективираното в историята християнство става социален феномен с цялата ограниченост и относителност на социалните феномени, то се подчинява на социалната всекидневност. Християнството приема историята, действа в историята и се сблъсква с историята и неговият дух не може да бъде разпознат в историческото обективиране. В известен смисъл всяка човешка душа за него означава и струва повече от цялата история с нейните империи, войни, разцвет на цивилизации и преврати. И тъкмо затова е неизбежен сривът на историята и съдът над нея.
Никога досега не са се чувствали и осъзнавали с такава острота конфликтът между човека и историята, противоречията на историята, както в наше време. Никога човек не е бил тъй беззащитен от историческите процеси и никога не е бил толкова потопен в историята и същевременно изхвърлен от нея, тъй обективиран и тъй социализиран. И нито един човек в нашето общество не е обезопасен от заплашващите го исторически деяния, и вече няма привилегировани групи хора в това отношение, всички са равни пред фатума на историята. Човекът е подложен на такава заплаха, че не остава нищо за него самия, за личния му, интимен живот, никаква свобода за духовния му живот, за творческата му мисъл. Той се оказва погълнат в живота на огромни колективи и се подчинява на нечовешки заповеди. От него се иска да се отдаде изцяло на обществото, на държавата, класата, расата и нацията. В това отношение световната война и последвалите я революционни процеси имат метафизическо значение в човешката съдба. Разтърсват се първоосновите на човешкото съществувание. Световната война разкри натрупаното в човешкото съществувание зло, натрупаните злоба и омраза. Тя обективира злото, което преди оставаше прикрито и сякаш се съсредоточаваше в субективното, а не в обективното. Войната разкри лъжливостта на нашата цивилизация. Тя мобилизира всички човешки сили за обективирано и социализирано действие, не на доброто, а на злото. Всичко за войната. Войната сама по себе си вече беше и своеобразен комунизъм, и своеобразен фашизъм. Тя страшно обезцени човешкия живот, научи ни да се отнасяме с пренебрежение към човешката личност, да я разглеждаме като средство и оръдие на фатума на историята. И след войната човек остава мобилизиран, той продължава да изпълнява воинската си повинност, той е изхвърлен навън, в обществото, в държавата, в националността, в класата, в обективирания свят, не му е позволено да остава в себе си, във вътрешното си съществуване, да определя отвътре отношението си към света и хората. И най-поразителното е, че младите следвоенни поколения добиха вкус към всичко това, те не се чувстват насилвани, те самите жадуват за насилие. Войната възпита насилници. Изпуснатите на свобода демони на омразата и човекоубийството продължават да действат в света. Ние ще видим, че огромна роля в протичащите процеси е изиграла не само войната, но и друга, много по-продължителна и почти с космическо значение сила - техника и технизация на живота. Войната очерта границата, отвъд която започва нова форма на колективно човешко съществуване и обобществяване на човека. Не е важно, че се извършва процес на обобществяване и национализация на собствеността и икономиката, това е елементарно необходимо и справедливо. Важно е, че се извършва обобществяване и национализация на самия човек, на човешките души. Този процес е започнал при капитализма, в капиталистическата индустрия. Обуржоазяването на човека, от една страна, и пролетаризацията, от друга, са смъртоносни за личността и за личното съществуване. Капитализмът е преди всичко антиперсонализъм, власт на анонимността над човешкото съществуване, той се отнася към човека като към стока. Всички са съгласни, че войната оголи небратските отношения между хората, показа липсата на общност между тях, тяхната страшна разединеност, въпреки привидната споеност в желязна дисциплина. Но и без голямата война буржоазно-капиталистическият свят бе отрицание на човешкото братство, общност и сплотеност. Човек за човека е вълк. Животът в капиталистическия свят е вълчи живот. Войната разкри, че между хората няма друга общност и сплотеност, освен че са приковани един към друг в казармена дисциплина. Тя разкри колко повърхностен е процесът на хуманизация и колко малобройни са наистина слоевете, обхванати от нея. В световната война действаха огромни организирани колективи, под които се раздвижва хаосът. Тя вече беше съд над историята, иманентен съд над нея. Безпощаден крах на илюзиите, огромно разочарование от идеалистическото разбиране на историята и от всички възвишени идеи.
Разкриха се първореалностите, забулени под покривалото на цивилизацията, оголените реалности. Окончателно се разколеба вярата в човека, която още бе жива през XIX век. Вярата в Бога бе разколебана по-рано. Едното следваше другото. Рухна хуманистичният мит за човека. И под човека зейна бездна. Вълчият живот в капиталистическото общество не бе в състояние да поддържа и подхранва вярата в човека. Човекът, самият човек пет пари не струваше. Стопанството, което трябваше да го изхранва, съществуваше не за него, за човека бе отреден безчовечният стопански процес. Войната само допълни факта, че човекът не се цени за нищо, че вече не е най-голямата ценност, но и изобщо не е никаква ценност. И почти всички движения, които в следвоенно време бяха насочени против капитализма, усвоиха подобно отношение към човека, присъщо за капитализма и войната. Това е най-характерният процес на нашето време. Не е по силите на човека да се обуздае, да защити своята ценност, да намери вътрешна опорна точка и той се хваща като за сламката за колективите, било то комунистически или национално-расови, за държавата, като земен абсолют, за организацията и технизацията на живота. Той загуби своята цялостност, разкъсан на парчета. След войната на историческата арена излязоха човешките колективи, масите, отстранени от органичното устройство и ред в живота, изгубили религиозната санкция на живота си, които се нуждаят от принудителна организация, за да не настъпи окончателен хаос и упадък. Предишният органичен полурастителен живот на масите стана невъзможен. Всички стари религиозни санкции на властта, които държаха огромните маси в органичен ред, изчезнаха и никой вече не вярва в тях. Всички стари авторитети на властта са окончателно сринати в съвременния свят. И това не е само отрицателен процес, през който трябва да премине човекът, за да се изправи на крака и да актуализира силите си. Най-интересното е, че макар да е напълно рухнала всякаква религиозна санкция на властта, ние живеем в твърде авторитарна епоха. Стремеж към авторитарно устройство се забелязва в цял свят, а либералното начало е дискредитирано окончателно. Но санкцията на появата на авторитета и авторитарното устройство сега е друга, различна отпреди. Авторитетът се ражда от новите колективи и те дават на вождовете си още по-абсолютна власт, отколкото в старите свещени монархии. Раздвижи се хаосът вътре в историята. Но неговият източник е не само в природата, както прозря Тютчев/4. Хаотично начало има и в историята. В нея протича процес на рационализация, но има и силно ирационално начало. Затънал в хаоса на историята, заобиколен от бушуващи ирационални сили, поразен от историческия фатум - човекът се съгласява да премине в сферата на нечовешкото съществуване, старае се да се измъкне от човешкото съществуване. Войната беше катастрофичен момент в разкриването на оня хаос, който се раздвижи под лъжливата капиталистическа цивилизация. Войната бе принудително организиран хаос. Хаосът може да има съвършена външна организираност. И след войната човекът е не само съгласен, но дори иска да живее в принудително организиран хаос, проявяващ се в авторитарно устройство на живота. Омразата и злобата, терзаещи света, са хаос. Организираността, която в своята душевна подпочва не само допуска, но и екзалтира омразата и злобата, не може да победи хаоса. Реалната победа над хаоса изисква усилия на духа, духовен преврат и духовно възраждане, тя не се опира на фатума на историята, на тъмните ирационални сили, а на човешката свобода и на благодатните Божии сили. В съвременните световни течения обаче не действат нито силите на свободата, нито силите на Божията благодат. В тях се проявява страшната изоставеност на човека. Огромните човешки маси се раздвижиха и активно поеха властта в момент, когато загубиха религиозните си вярвания и се отказаха от християнството. В това е трагизмът на ситуацията.
Всичко, което става сега в света, е родено не от радостно творческо вдъхновение, а от дълбокото нещастие на човека, от чувството на безнадеждно отчаяние. Това е най-вече валидно за националсоциалистическото движение на Германия. Ентусиазмът, който очевидно наистина е завладял националсоциалистическата младеж, има патологичен характер и по-скоро напомня инжектиране на камфор, отколкото пролет в живота на народа. Германският народ е изпаднал в състояние на колективно безумие от преживените унижения и нещастия. Но и руският комунизъм, явление от друг вид, макар и много сходно по социалната си морфология, не е рожба на радостта, а на нещастията, които носи войната, на несправедливостта от миналото. Във всички революции всъщност е налице този елемент на преживяното нещастие и болезнен ressentiment [5], който изкривява техния образ. Масите изобщо много лесно се поддават на внушение и изпадат в състояние на колективно безразсъдство. Те могат да бъдат запленени само от идеи, които допускат проста и елементарна символика. Стил, характерен за нашето време. Търсенето на вожд, който ще победе масите, ще донесе избавление и ще разреши всички въпроси, означава, че класическите авторитети на властта, авторитетите на монархиите и демокрациите са сринати и са нужни нови, породени от колективното безумие на масите. Вождът трябва да даде хляб и зрелища. Той обикновено дава повече зрелища, отколкото хляб. Хитлер засега почти изключително храни със зрелища, политиката му е като постановка на оперите на Р. Вагнер. Той впрочем храни и с омраза. И поразително е, че омразата за известно време може да замени хляба, с нея могат да се хранят хората, макар и не твърде дълго. Зрелищата преобладават пред хляба и в комунистическа Русия. И там се опитват да хранят с омраза и затова са толкова необходими врагът и вредителите. Расизмът е по-лош и от комунизма, защото съставна част на идеологията му е вечната омраза, а комунизмът утвърждава омразата като път, като метод на борбата, но крайният му идеал не предполага омраза. Търсенето на вожд означава падане на демокрацията и преход към цезаризъм, вече познато от миналото явление. Цезаризмът не е класическа политическа форма, той съдържа елемент на упадъчност и винаги означава край на епохата, неизбежност на прехода към нов свят. Но това, което става сега, е нещо повече от край на една историческа епоха, това е съд над историята. Именно в наше време толкова ясно се проявиха резултатите от продължителния исторически процес, че стана възможен и неизбежен съдът над историята, над нейния неуспех. Тези резултати се проявиха в националния, политическия и икономическия живот, те проличаха и в духовната култура, литературата, философията, защото и там се разклати образът на човека, и там се разлага целостта на човешкото съществувание. И над всичко доминира само една положителна, градивна сила - силата на техниката. Човекът преминава в нов космос. Всички елементи на нашето време са вече в миналото, но те се обобщават, универсализират и напълно се изявяват. Именно в нашите дни на световна агония остро се чувства, че живеем в един пропаднал свят, разкъсван от непреодолими противоречия. И удивително е, че съзнанието за падението на света е съпроводено не от засилване, а от отслабване на чувството за греховност. Съзнанието за падението на света е много силно във философията на Хайдегер или у Фройд, или у Селин, автор на забележителния роман „Voyage аи bout de la nuit" [6], но у тях не личи съзнанието за греховност. Падението на света занимава цялата съвременна литература, философската мисъл, социалния и политическия живот. Няма нищо по-безумно от съвременния икономически живот с неговите кризи, свръхпроизводство, безработица, власт на банките, власт на хартиените фикции. Няма нито материална, нито духовна сигурност в живота, нито гаранции за никого. Стана ясно, че живеем в свят на престъпления, в свят на фантазми. Такъв беше светът и по- рано, но сега всичко това излезе наяве. Човекът е застрашен от всички страни и не знае какво ще се случи утре. Мислителите сега обичат да говорят за гранично положение на човека, за това, че е застрашен от всички страни (Тилих, Ясперс). В това няма нищо чудно, защото историята очевидно не си поставя задачата да гарантира съществуванието на човека, да защити неговия живот. Тя се е нуждаела от човека като материал, но не го е признавала за своя цел. Падението на света не е изразено така ярко никъде другаде, както в измамността на нашата епоха. Лъжата дори престава да се осъзнава като лъжа, наблюдава се прераждане на съзнанието, при което истината и лъжата не се разпознават. Сега светът изживява агония, напомняща края на античния свят. Но сега положението е още по-тежко, защото тогава християнството е навлязло като нова, млада сила, а днес християнството според човешките норми за възраст е вече старо, обременено с дълга история, изпълнена с много греховност и предателства. И ние ще видим, че съдът над историята е също тъй съд над християнството в историята. Младежта от цял свят търси нов ред и пламва световна революция. Но раждането на новия живот не носи радост. Сянка се спуска върху света. Започва цикъл на исторически и космически катастрофи и сривове. Но тъкмо за християните това съзнание не носи отчаяние и не бива да пречи истината да се претворява в живота и да служи на истината. Завръщаме се към изворите и към глъбините.
Християнството не е оптимизъм, но християнският песимизъм може да бъде само относителен, защото отвъд света на безсмислицата християнството съзира смисъл. Съдът над историята е глас на смисъла и предполага смисъл. Вътрешният Апокалипсис на историята е разобличаване на последствията от това, че в историята не се осъществява Царството Божие, т.е. Смисълът. Приемането на историята е приемане и на революциите. Онези, които отхвърлят революцията като престъпление, забравят, че историята в значителна степен е престъпление. Ако човекът не иска престъпления, той трябва да осъществява (Царството Божие.
Бележки
1 Η. Бердяев Новое средневековие. Размышление о судьбе России и Европы. Берлин, 1924. [горе] 2 Маркс показа как се извършва овеществяването на хората и дехуманизацията в капиталистическото общество. [горе] 3 вж. моята нова книга „Аз и светьт на обектите. Опит за философия на самотата и общуването". [горе] 4 Има се предвид стихотворението на Φ. И. Тютчев „О чем ты воешь, ветер ночной?..." (нач. 1830-те години), в което има такива стихове „О, бурь заснувших не буди - //Под ними хаос шевелится!.."[горе] 5 Злоба, злопаметност (фр.). [горе] 6 Celine L. F. Voyage аи bout de la nuit, 1932 [горе] 7 Паганизация (фр. paganisation; paganism - езичество, произв. от paganus (лат.) - обръщане в езичество, връщане към езическите представи. [горе]
Глава II. Съдбата на човека в историята. Хуманизъм и бестиализъм. Дехуманизация. Противоречията на свободата. Капитализъм. Демокрация. Комунизъм. Фашизъм. Диктатура на светогледа
1
Основна тема на нашата епоха и наред с това основна тема на историята е темата за съдбата на човека. Това, което сега става в света, не е дори криза на хуманизма - това е второстепенна тема, а криза на човека. Поставя се въпросът дали съществото, на което принадлежи бъдещето, както и преди ще се нарича човек. Ние сме свидетели на процеса на дехуманизация във всички области на културата и обществения живот. Дехуманизира се преди всичко моралното съзнание. Човекът престана да бъде не само висша ценност, но и изобщо престана да бъде ценност. Младежта от цял свят - комунистическа, фашистка, националсоциалистическа или просто увлечена от техниката и спорта, е настроена не само антихуманистично, но често и античовечно. Означава ли това, че трябва да защитаваме стария хуманизъм?
Писал съм много за кризата на хуманизма, като съм се старал да покажа, че той фатално преминава в антихуманизъм и неговата крайност е отрицанието на човека. Хуманизмът стана безсилен и трябва да бъде преодолян. Хуманизмът, свързан с възраждането на античността, е крехък, разцветът му предполага аристократично обществено устройство, а демокрацията, навлизането на масите в културата и властта на техниката му нанасят страшни удари. Машината дехуманизира човешкия живот. Човекът, не пожелал да бъде образ и подобие Божие, става образ и подобие на машината. Хуманизмът, демократизиран от началото на XVIII век, постепенно подчинява човека на обществото, върви по пътя на социалната посредственост, обобществява човека и накрая погубва самия себе си. Демократизираният и обобществен хуманизъм не проявява внимание към човека, той се интересува от общественото устройство, но не и от вътрешния живот на човека. Такъв е фаталният процес. Затова хуманизмът не може да бъде сила, способна да противостои на процеса на дехуманизация. От хуманизма като тържество на срединната човечност е възможно движение в две противоположни посоки - нагоре и надолу, към богочовечност и богозверство. Движението към свръхчовечество и свръхчовека, към свръх- човешката сила твърде често означава не друго, а бестиализация. Съвременният антихуманизъм добива форми на бестиализъм. Но хуманизмът е по-добър от бестиализма. Ницше използва нещастието и трагедията за възвишено оправдание на дехуманизацията и бестиализацията (blonde Bestia)/1. Към богочовечеството, към истинското свръхчовечество се приобщават малцина, но към бестиализма, към богозверството - мнозина. На нашето време е присъща бестиална жестокост към човека, тя е удивителна с това, че се проявява във върховете на рафинираната човечност, когато новата състрадателност наглед е направила невъзможно съществуването на старите форми на варварска жестокост. Бестиализмът е варварство в достигналата изтънченост цивилизация, това съвсем не е старото естествено, здраво варварство. Атавизмът на варварските инстинкти е пречупен от цивилизацията и затова има патологичен характер. Бестиализмът е явление на човешкия свят и на цивилизования вече свят. Той не съществува в животинския свят, който принадлежи към друга йерархична степен на битието, има свое оправдание и предназначение. Животното стои много по-високо от бестиализирания човек. Затова ние говорим за падение на човека. Бестиализмът сега се поставя по-високо от хуманизма, чуват се призиви именно към него да се премине от хуманизма. Но той със сигурност е по-лош и по-низш от хуманизма, макар че хуманизмът е безсилен да му се противопоставя. Бестиализмът на нашето време е рожба на войната, роден е от кръвта на войната и е отровен от нея. Моралът на войната стана морал на „мирния" живот, който всъщност е продължение на войната, войната на всички срещу всички. Според този морал всичко е позволено, допустимо е всякакво отношение към човека за постигане на нечовешки и противочовешки цели. Бестиализмът е отрицание на ценността на човешкото лице, отрицание на всякаква състрадателност към човешката участ. Идва краят на хуманизма на новата история. Това е неизбежно. Но краят на хуманизма се смята и за край на човечността. Тъкмо това е моралната катастрофа. Ние влизаме в безчовечно царство, в царството не само на фактическата безчовечност, каквато винаги е имало, а на принципната безчовечност. Тя започва да изглежда възвишена, заобиколена с ореола на героизъм. Срещу човека са изправени класата или расата, обоготвореният колектив или държавата. В съвременния национализъм са заложени чертите на бестиалната безчовечност. Не всеки човек бива признаван за човек, за ценност, за образ и подобие Божие. Твърде често самото християнство е тълкувано като безчовечно. „Арийският параграф", предложен на християнството, е проект за нова форма на безчовечност в християнството. Но това не е толкова ново. Твърде често християнството, сиреч християнското човечество, е било безчовечно в миналото. Но старият, наивен, варварски и инстинктивен бестиализъм е бил неосъзнат, бил е предсъзнателен, докато съвременният бестиализъм е съзнателен, нагласен и самооправдан, преминал през рефлексията и цивилизацията. На безчовечност- та на съвременния национализъм противостои безчовечност- та на съвременния комунизъм. Той също не смята всекиго за човек, за ценност, за образ и подобие Божие. С класовия враг е допустимо да постъпваме както ни хрумне. Ние още ще се върнем към тази тема и ще видим, че национализмът и расизмът по принцип са по-лоши от комунизма.
Образът на човека може да не се разкрие, човекът може да бъде като в потенциално състояние. Така е било в миналото. Но сега е съвсем различно. Образът на човека се разклати и започна да се разлага, след като се разкри. Това става сега във всички сфери. Дехуманизацията е проникнала във всички сфери на човешкото творчество. Оказа се, че самобоготворенето на човека води към дехуманизация. Това, разбира се, е крах на хуманистичната теория за прогреса. Човешката съдба е безкрайно по-сложна, отколкото са мислили през XIX век. Други ценности, различни от ценността на човека, на човешкото лице, от ценността на истината движат новозараждащия се свят, а именно ценностите на могъществото, техниката, расата, националността, държавата, класата, колектива. Волята за могъщество побеждава волята за истина. Диалектиката на този процес е много тънка. Човекът се стреми към могъщество, към собствено могъщество, но това означава, че той поставя могъществото над себе си, над човека, че в името на своето могъщество той е готов да пожертва човешкото. Могъществото се обективизира и се откъсва от човешкото съществуване. Ценността на могъществото на техниката, на държавата, на расата, на класата бестиализира човека. В името на тези могъщества е допустимо всякакво отношение към човека. Би било погрешно да се мисли, че съвременният бестиализъм и свързаната с него дехуманизация се опират на тържеството на голите инстинкти и афекти, както и на отрицанието на всички ценности, които се осъзнават като идеални. Съвременният бестиализъм и дехуманизацията се опират на идолатрията, на идолопоклонническото отношение към техниката, расата, класата, държавата, производството и прочие, както и на атавистичните инстинкти, които трябва да им служат. Ние вече казахме, че съвременното варварство е цивилизовано варварство. Войната събуди древните инстинкти - расови, национални, инстинктите за власт и насилие, инстинктите за мъст, но тези инстинкти се осъществяват във формите на техническата цивилизация. Всъщност сега става връщане на човешките маси към колективизма на древността, от който започва човешката история, към състоянието, предхождащо формирането на личността, но този дребен колективизъм приема цивилизовани форми и използва техническите оръдия на цивилизацията. Кайзерлинг разбира извършващата се „световна революция" като въстание на телуричните сили, като въстание на Земята против Духа. Но телуричните сили, които са естествени, космически, сега преминават през техническата цивилизация. В съвременните течения се усеща много силното влияние на двама мислители на XIX век - Маркс и Ницше, които символизират провала и края на хуманизма. Маркс и Ницше се борят помежду си и разделят света. Безспорно е влиянието на Ницше върху фашизма и националсоциализма, върху съвременния апотеоз на могъщите вождове, върху формирането на твърда; лишена от състрадание младеж. Самият Ницше, самотният аристократичен мислител, сигурно би се ужасил от социалните последици на своята проповед. Ницше не е бил очарован от идеите на пангерманизма, не е бил немски националист и вероятно би потръпнал от отвращение към съвременния плебейски дух, лишен от всякакво благородство. Но влиянието действа в подземната и подсъзнателната сфера и често пробужда такива сили, каквито не е възнамерявал да пробуди творецът, оказал това влияние. Историческото влияние на Лутер също се е проявило в друга насока, не там, където е предполагал. Той никак не е предполагал, че протестантството ще стане раци- оналистично и моралистично. Влиянието на Маркс върху комунизма на пръв поглед е много по-пряко, но руската комунистическа революция сигурно би го изумила, защото абсолютно противоречи на неговото учение и дори го опровергава. Сега Маркс и Ницше влияят в посока на дехуманизацията на обществото и културата, която наред с това е и дехристиянизация. Християните с консервативна мисъл и емоции дори не са забелязали доколко дехуманизацията е и дехристиянизация. Те са склонни да мислят, че хуманизмът е бил дехристиянизация и сякаш не свързват дехуманизацията с това, че в човека са разклатени образът и подобието Божие и той губи съзнанието за богосиновност, което разкрива за него християнството.
В културните и идейните течения на нашата епоха дехуманизацията протича в две посоки - към натурализма и към техницизма. Човекът се подчинява или на космическите сили, или на техническата цивилизация. Недостатъчно е да се каже, че се подчинява - той се разтваря и изчезва или в космическия живот, или във всемогъщата техника, приема или образа и подобието на природата, или образа и подобието на машината. Но и в единия, и в другия случай губи своя образ и се разлага на елементи. Изчезва човекът като цялостно същество, като вътрешно центрирано, духовно съсредоточено, запазващо връзката и единството. Дробните и частични елементи на човека предявяват права не само за автономия, но и за върховно значение в живота. Самоутвърждаването на тези разпокъсани елементи в човека, например несюблимираните елементи на подсъзнателното, сексуално влечение или стремежът към преобладаване и могъщество, свидетелстват, че цялостният образ на човека изчезва и отстъпва място на нечовешките природни елементи. Човекът изчезва, остават само човешките функции. Но това негово разпадане на едни или други функции е преди всичко резултат от техническата цивилизация. Най-остро се проявява процесът на дехуманизация в съвременната техника на войната, която вече не се нуждае от човешка доблест. Техническата цивилизация изисква от човека да изпълнява една или друга функция и не иска и да знае за човека, интересуват я само функциите. Това не е разтваряне на човека в природата, а уподобяване на човека на машина. Когато цивилизованият човек гравитира към природата, той иска да се върне към целостността и безсъзнателността, тъй като съзнанието го е разложило и го е направило нещастен. Това е романтизъм. В това отношение сега е много характерен Клагес. Когато човек се стреми към съвършено изпълнение на техническите функции, когато се уподобява на новия бог - машината, това е обратна тенденция, не към цялостност, а към все по-голяма диференциация. Но човекът изчезва и в едната, и в другата тенденция, и двете тенденции дехуманизират. Той не може да бъде нито образ на природата, нито образ на машината. Човекът е образ и подобие Божие. И онова формиране на човека като цялостно същество, като личност, започнало още в библейския и гръцкия свят, завършва окончателно едва в християнството. Сега протича нещо като обратен космически процес, не само против християнството, но и против Библията, и против гръцката култура. Съвременният неокласицизъм е умъртвяващ формализъм и той е безсилен.
Процесът на дехуманизация е много силен в съвременната литература, в съвременния роман. Ако вземем двамата най-изтъкнати френски писатели от близкото ни време - Пруст и Андре Жид, не може да не направи впечатление, че у тях човекът се разлага, няма цялостен човешки образ, а само елементи на усещания, sensations, и интелектуални и разсъдъчни състояния. Първо изчезва сърцето като цялостен и централен орган на човешкото същество, като носител на човешките чувства. Човекът се огорчава и дори се отчайва от изчезването на цялостното човешко същество, но е безсилен да го удържи. Понякога дори се радва на собственото си изчезване. В романа вече липсва богатството на човешките типове, многообразието на човешкия свят, има само късчета и елементи от съществото, наричано преди човек. Съвременният психологически роман, талантлив и изтънчен, е погълнат от анализа на подсъзнателното, потопен е в плаващия свят на усещанията, изключително усложнен от интелектуалността.
Властта на подсъзнателното и разсъдливостта също разлагат човека. Най-талантливите съвременни романисти почти напълно са лишени от творческа фантазия, те или са потопени в себе си, или изобразяват ужасната действителност, която ги потиска. Така потиснат от тази ужасна действителност е например Селин. Но творческият дар на преобразява- нето изчезва от изкуството. Сравнително редки са романите, които ни потапят в метафизическите и мистични дълбини, като например при Жуандо, но тогава те са потиснати от демониакални сили за разлика от Достоевски, който вижда във всеки човек образ и подобие Божие, вижда светлина дори на дъното на мрака. У Малро човекът изчезва в инстинктите на садизма. У Лорънс човекът като цялостно същество изчезва в мистичната стихия на пола, той е функция на пола, а не полът е негова функция. Това не е порнография, а постигнато с голям талант отражение на световния процес на дехуманизация. У Хъксли е отразен разнообразният човешки свят, но напълно разлагащ се, в който трудно може да се открие човешки образ. Сравнете съвременния роман например с Дикенс. Поразителен е изминатият път, сякаш е станала космическа катастрофа. У Дикенс откриваме богат и разнообразен човешки свят, свят на човешки образи и типове, огромна сила на творческата фантазия. Човекът се запазва, има свой образ, дори когато е глупав и смешен. В гениалната сатирично-хумористична творба „Посмъртни записки от клуба Пикуик", в която има нещо от Сервантес, чисто човешкият свят е още запазен, има човешки образ. Поразително впечатление прави също сравнението между съвременния роман с Балзак или Л. Толстой. В творчеството на Толстой присъства силен космически елемент, но в тази космическа стихия се запазва още неразложеният многообразен човешки свят. Сега вече не съществува нищо подобно. Но в съвременния роман е заложена голямата истина за човека, за това, което става с него.
В съвременната наука също се извършва процес на дехуманизация в такъв смисъл, че тя открива сфери на природния живот, които не са свързани с обичайната за човека природна среда. Физиката открива звук, който не се чува, и светлина, която не се вижда. И техническите резултати на съвременната физика пренасят човека в тази непривична, нехуманизирана космическа среда, физиката се гордее със своята абсолютна ексцентричност по отношение на човека. С великите открития на съвременната физика са свързани смайващите успехи на техниката, фактът, че съвременната техника дехуманизира човешкия живот и превръща човека в техническа функция, е твърде ясен и всички започват да го признават/2. Въпросът за процесите на дехуманизация във философската мисъл е по- сложен. Процесът на дехуманизация се извършва отдавна във философията - има го в емпиризма, в идеализма, в позитивизма, във философския натурализъм и материализма. Наред с това обаче съвременната творческа философия е реакция против тези процеси, философията винаги е търсила смисъл, тя не може да се примири с безсмислицата. Затова поставя по- остро отпреди проблема за човека и човешкото сьществуване. Екзистенциалната философия иска да разкрие структурата на битието в човешкото съществуване. Но и тук цялостният образ на човека изчезва. В това отношение най-интересен е Хайдегер. Битието като грижа, страх, всекидневие, смърт е битие, което се разкрива в падналото и нещастно човешко съществуване. Но зад грижата, страха, всекидневие- то, смъртта изчезва самият човек. Грижата се оказва по-дълбока от човека. Той се конструира от грижата, както човешкото съществуване се конструира от смъртта, философията на Хайдегер е философия на нищото. Нищото нищосва. Това е онтология на нищото като последна тайна на битието, философия на отчаянието, абсолютен песимизъм. Характерна за нашата епоха философия. Същите мотиви могат да се открият и у Ясперс, макар и в по-смекчена форма. Меланхоличният и трагичен Киркегор влияе върху съвременната философия в посока на онтологията на нихилизма, което липсва у самия Киркегор. Потапянето в човешкото съществуване разкрива не човека, а разложението и гибелта на човека. Тъй като у Фройд има метафизика, това е метафизика на смъртта и нищото. На властта на сексуалния инстинкт се противопоставя само инстинктът на смъртта като по-възвишен. Но процес на дехуманизация можем да открием и в съвременната европейска религиозна и богословска мисъл, макар там той да има друг смисъл. К.Барт и диалектическата теология представляват дехуманизация на християнството. Това направление открива в света на тварите само грях, нищожество и безсилие. Остава горещата вяра в Бога, но в абсолютно трансцендентния Бог, отделен от света и човека с бездна. В човека е разрушен образът и подобието Божие. Словото Божие е единствената връзка между Бога и тварите и на човека му остава само да слуша словото Божие. Тук Киркегор влияе в друга насока. Светът и човекът у К. Барт са също така обезбожени, както и у Хайдегер, но у него има Бог. Това е страстна реакция против хуманизма в християнството, която е преминала в унижение и отрицание на човека. Томизмът, толкова силен в католическия свят, иска да запази равновесието и латинската мярка, той остава оптимистичен и съдържа елементи от стария хуманизъм, зародил се в средновековното възраждане. В томизма човекът не се отрича, но се умалява и унижава, разглежда се като незначително същество, не притежаващо истинска свобода и способност за творчество, същество от второ качество. Томизмът е също реакция против християнския хуманизъм на новото време. Елемент на дехуманизация има и в него, той се крие зад борбата против всякакъв модернизъм в религиозната и философската мисъл. Най-силни са обаче процесите на дехуманизация в живота на съвременните общества и държави.
2
Свободата в социалния живот е парадокс и поражда ред противоречия. Ние живеем в епохата на изостряне и разкриване на противоречията на свободата. Политическата и икономическата свобода е придобила упадъчни форми. Принципите, за които се смяташе, че опазват свободата, се изпариха и вече не вдъхновяват никого. Отмина времето на принципите на френската революция. Младежта не се увлича вече нито от идеологията на либерализма, нито от идеологията на демокрацията. Формалната парламентарна демокрация се е компрометирала и е безсилна социално да реформира обществото, в нея проличава страшната сила на инерцията. Свободата на духа е свещен символ и значението й не може да бъде свързано с временните и преходни форми на една или друга епоха. Но свободата в социалния, политическия и дори в културния живот вече не е извор на вдъхновение, омръзнала е на всички и никой не вярва в нея. Ние живеем в епоха на декаданс на свободата. Тя затъна в лъжи. Стана консервативен принцип и често прикрива човешкото робство. Формалното разбиране на свободата доведе до реална несвобода. Свободата е провъзгласена, но не може да бъде реализирана от огромна част от човечеството. Най-вече икономическата свобода се оказа някакво издевателство над реалната човешка свобода. Всякакво доверие загубиха и правата на човека и гражданина. Те се асоциират с атомистичния мироглед на XVIII век, с френската революция, с индивидуализма, с изветрелия либерализъм, с разлагащите се форми на демокрацията. Всъщност, ако има вечно начало в демокрацията, то не е свързано, разбира се, с идеята за върховенство на нацията, а с идеята за субективните права на човешката личност, със свободата на духовния живот, със свободата на съвестта, мисълта, словото и творчеството. Тази идея за неотменните субективни права на човешката личност води началото си не от Русо и не от якобинците на френската революция, а от християнството и движенията, свързани с Реформацията.
Но идеята за човешките и гражданските права бе изопачена и извратена в буржоазно-капиталистическите общества на XIX и XX век, произлезли от френската революция, тя е изопачена във формалната буржоазна демокрация. И това е свързано с първоосновите на светогледа. Испанският философ Ортега твърде остроумно отбелязва, че идеята за либерализма като свобода на личността от властта на държавата и обществото не се корени във френската революция, нито в принципите на демокрацията, а във феодализма, в средновековния замък, който средновековният рицар е защитавал с оръжие в ръка. В това има много истина. Личността трябва да се защитава от абсолютната власт на държавата и обществото. Обикновено хората не разбират, че дълбочината на проблема не е в постигането на такава обществена и държавна организация, при която обществото и държавата да дават свобода на човешката личност, а в утвърждаването на свободата на човешката личност от неограничената власт на обществото и държавата. Това означава, че истинската свобода на човешката личност има духовен, а не социален източник, тя се определя от нейната вкорененост в духовния мир, а не от вкоренеността в социалния свят. Мирогледът на социологическия позитивизъм, провъзгласяващ обществото като върховна реалност и източник на целия човешки живот, не може да обоснове свободата. Докато европейските демокрации се основават именно на такъв социологически позитивизъм.
Дюркем беше глашатай на истинската социологическа религия. Провъзгласяването на правата на човека и гражданина бе провъзгласяване на правата на гражданина, член на обществото и държавата, а не на правата на човека като цялостно същество, като свободен дух. Човекът като гражданин затисна и закри, от една страна, човека като свободен дух, принадлежащ към битие от друг порядък, от друга страна, човека като производител, като трудещ се; не бе провъзгласено правото на всеки човек на достойно съществувание и труд. Противоречията и лъжливите последици от провъзгласяването на правата и свободите на гражданина в буржоазните общества предизвикаха реакция против самата идея за правата и свободата на човешката личност. Гражданските права останаха изключително във формално-политическа- та сфера и не бяха пренесени в икономическата сфера, където свободата на труда при капиталистическия режим бе издевателство над реалната свобода на човека. Свободата се оказа защита на правата на силния и правеше беззащитен слабия. Това е един от парадоксите на свободата в социалния живот. Тя се оказа свобода за себе си и робство за другите. Но истински обича свободата не оня, който я иска за себе си и за своите, а оня, който я иска за другия и за другите. Свободата стана опазване на правата на привилегированото малцинство, опазване на капиталистическата собственост и властта на парите. Огромните трудови маси не познаваха свободата. Правото да бъдат избиратели на парламента е издевателство над бедственото положение и робството на огромни човешки маси. Свободата създаде колосални неравенства. И когато човешките маси осъзнаха правото си на по-достойно и по-активно съществуване, престанаха да я обичат. Свободата във формалните демокрации стана пречка за социалните промени в обществото. Те поискаха диктатура за радикално реформиране на обществото. Динамичната свобода не е формална свобода на избора, тя предполага вече направен избор на истината.
Реакцията против израждането на свободата в либералните демокрации се превърна и в реакция против вечната истина за свободата на човешкия дух. Самите либерални демокрации не познаваха духовните основи на свободата, не искат да знаят за тях и движенията, които се насочени против тях. Либерализмът отдели гражданина от цялостния човек. Той откъсна правата от задълженията. При по-задълбочено разбиране обаче свободата е не само право, но и задължение. На човека е възложено от Бога задължението да бъде свободен, да пази свободата на духа, макар тя да е тежка, да поражда страдания и да изисква жертви. И човекът е длъжен да уважава и да спазва свободата на другия, а не само своята. Твърде много са no света ценителите на собствената свобода. Обичат я и комунисти, и фашисти, и националсоциалисти, и всички, обзети от желанието за власт. Те отричат чуждата свобода. Свободата в либералните демокрации закостенява, защото се схваща изключително индивидуалистично (не персоналистично) и често означава „остави ме на мира". Свободата е означавала затваряне в себе си, в семейството, в индивидуалистичните икономически интереси, в своето магазинче, в своето предприятие. Свободата, както я разбират в съвременна Франция, стана консервативен принцип, защита на status quo. При такова разбиране на свободата всяка макар и малка радикална промяна в обществото трябва да се възприема като насилие.
Свободата е вечното начало на човешкия дух, именно духът е свобода. Тя е вечното начало на човешкото общуване, само истинското общуване може да бъде свободно. Но е невъзможно да се свързва вечното начало на свободата с преходните политически форми, например с либерализма и демокрацията. Проблемът за свободата е безкрайно по-дълбок от проблема за либерализма, в либерализма тя няма здрава основа. Демокрацията пък по свой принцип подчинява личността на върховенството на нацията. Ето защо либералнодемократичните принципи са безсилни да защитят свободата от съвременните посегателства, било то комунистически или фашистки, формалният либерализъм, равнодушен към истината, и индивидуализмът, довел до страшно неравенство и несправедливост, създадоха за свободата отблъскващи и тягостни асоциации. Свободата не бива да се разбира само отрицателно и формално, а да се възприема положително и съдържателно. Тя трябва да бъде спасена чрез съединяване с Истината, а не с равнодушие към Истината. Ще познаете Истината и тя ще ви дари свободата.
Идва краят на века на скептичната свобода, започва нов век. При положително разбиране свободата е свързана с творчеството, тя ражда творческа енергия. Свободата е не само свобода на избора, но и самият избор. Тя не може да бъде само формална защита на самата себе си, тя трябва да води до положителен творчески акт. Неизбежен е преходът от формалната свобода, чрез която всеки опазва и защитава себе си, към реалната свобода, чрез която творчески се преобразяват човешкото общуване и човешкото общество. Но преходът към реална и творческа свобода не означава правата на гражданина като отвлечено същество, а на човека като конкретно и цялостно същество, вкоренено в духовния ред. Преходът към реална свобода означава също провъзгласяване правата на производителя, на трудещия се. Завоюването на реална свобода от всеки производител и трудещ се е преодоляване на оня социален строй, основан на тъй наречената икономическа свобода, в която човек за човека е вълк. Това говори, че свободата в социалния живот е парадокс и лесно преминава в своята противоположност, лесно се изражда и става условна лъжа. Съвременните течения, белязани от знака на кризата на свободата, чувстват това. Социалистите отдавна критикуват формалната свобода в либералните демокрации и отказват да видят в тях гаранции за реалната свобода на трудещите се. Съвременните течения, дори силно враждебни на социализма, заимстват много неща от него, без да споменават за това. В либералнодемократичните държави се развиват жажда за лесни печалби, преклонение пред златния телец, нечестност и подкупност. В диктаторските, фашистките или комунистическите държави се развиват жажда за власт и насилие, кръвожадност и жестокост.
Характерната за нашата епоха криза на свободата и декадансът на свободата поставят много задълбочено проблема за свободата за социалната философия. Но проблемът съвсем не се осъзнава в такава задълбоченост от хората, понесени от потока на времето. Той не се е осъзнавал преди и от онези, които смятали себе си за защитници на свободата. В борбата на стареещия либерализъм против привържениците на авторитарната държава дълбочината на свободата липсва и в двата лагера. Либерализмът е изключителен обществен светоглед, либералите са общественици и свободата за тях означава такава политическа обществена организация, при която обществото дава на своите граждани субективни права. Либерализмът е ед- нопланов светоглед, той не вижда, че човекът принадлежи към две страни на битието. Тази двуплановост на човешкото съществуване означава, че съществува не само свобода в обществото, но и свобода от обществото, чийто източник съвсем не е в обществото. Източникът на тъй наречените субективни човешки права съвсем не е в обществото. Духовната свобода не зависи от никаква обществена организация. Свободата е граница на властта на обществото над личността, на държавата над човека, граница, определяща се не от една или друга обществена или държавна организация, а от принадлежността на човека към друг план на битието, към царството на духа. Свободата е дух и духът е свобода, но тъкмо затова свободата се стеснява и накърнява според зависимостта си от материалната страна на живота. Максимална свобода съществува за духовния живот, за човешката мисъл и съвест, за интимния живот на личността. В политическия живот свободата вече е умалена и накърнена. Би трябвало да има минимална свобода в икономическия живот, защото той е най-близък до материята и най-далечен от духа. От икономиката зависи самата възможност да има човешки живот на земята и би трябвало да е недопустимо да се оставя на произвола онова, което може да обрече хората на гладна смърт.
И в живота на отделния човек има повече свобода в духовния живот и по-малко във физиологичния. Материята трябва да бъде организирана, на нея не бива да бъде предоставена такава свобода, която ще се окаже произвол. Но извращаването на ценностната йерархия в човешкия живот е толкова голямо, че не материята, а духът е бил лишен от свобода. На икономиката е била дадена голяма свобода, когато още са отричали свободата на мисълта и словото, свободата на духа и творчеството. Материята, материалните апетити и въжделения са безчинствали, експлоатирали и притеснявали слабите и зависимите, духът е бил потискан и задушаван. Това, разбира се, е поразителен показател за падението на света. Сега искат да организират материята, да регулират икономиката, но искат също да пренесат върху духа методите за организиране и регулиране на материалния, на икономическия живот. С духа се процедира като с материя. В това е ужасът на нашата епоха. Това води до диктатура на светогледа като диктатура над духа. Това еднакво се проявява в комунизма, във фашизма и най- вече в националсоциализма. Това е монизъм, в който върху духа се пренася онова, което е приложимо само спрямо материята. Това е или открит, или прикрит материализъм. Но онези, които защитават свободата от диктатурата на мирогледа, много по- вече се интересуват от свободата на своите материални апетити, отколкото от свободата на духа и свободата на съвестта. Това още повече компрометира свободата. Човекът се свежда до еднопланово съществуване, което се организира по един метод. В организираната едноплановост материята винаги побеждава духа. Тираничната едноплановост, която вкарва човека в един социализиран ред на битието, не започва от съвременния комунизъм и фашизъм, такива примери е имало много по-рано.
Съществувала е във всички стари теократични системи, които са виждали Теофания в относителните социални форми, в исторически преходното. Това личи ясно и се признава почти от всички. Поразително е обаче, че също такава едноплановост, която пленява духа и води до тирания, макар замаскирана и прикрита, е имало и в идеологията на демокрацията, у Ж.-Ж. Русо, у якобинците. Якобинската демокрация не познава никакви граници, опазващи свободата на личността и независимостта на духа. Русо не е признавал свободата на съвестта, бил е привърженик на задължителната гражданска религия и е предлагал християните да бъдат прогонени от съвършената република. Това е нова форма на същия принцип като в утопията на Платон и в средновековната теокрация. Якобинската демокрация също се нагърбва да организира духа с методи, с които може да се организира само материята. Демокрацията също се превръща в своеобразен етатизъм и абсолютизиране на държавата. В съвременна Франция има значителна свобода, свързана с цялата култура на френския народ, с уважение към достойнството на човешката личност. Но господстващата във Франция радикална партия, която се свързва с якобинската традиция, също утвърждава една от формите на етатизма. Тя е партия на определен светоглед и иска държавата да възпитава народа в определен светоглед. Това е също идеокрация, мека и прикрита форма на диктатурата на светогледа. И така ще е винаги, докато се признава едноплановостта на човешкото съществуване, докато човекът се смята изключително социално същество и детерминирано изключително от обществото и държавата, т.е. при отрицание на самобитността и самостоятелността на духовния план на битието. Именно християнството открива и утвърждава двуплановостта на човешкото съществувание, принадлежността на човека към два плана на битието, към духовния и природно-социалния, към Царството Божие и царството на кесаря, към царството на свободата и царството на необходимостта и несъвпадението на единия план с другия. Но ние живеем в епоха, когато се пренебрегват християнското откровение и свободата на духа и човекът е отдаден във властта на съблазните на великия Инквизитор.
С тях се съблазняваше и християнството, но именно сега то се пречиства и освобождава от тях, докато извънхристиянският свят се намира изцяло във властта на тези съблазни. Всичко толкова се е объркало и преплело, всичко така се раздвоява, че са нужни голяма духовна яснота и зоркост, за да се различат вярно образите, които ни поднася съвременният свят. Едно от най-съблазнителните съвременни смесвания и раздвоения е защитата на застрашената отвсякъде свобода от страна на привържениците на буржоазно-капиталистическия свят. Но при най-голяма гражданска и политическа свобода хората могат да бъдат лишени от свобода на духа и съвестта, от свобода на творчеството, могат да бъдат лишени от личност и оригиналност в смисъл на причастност към първоизточниците на живота. Хората могат да бъдат в икономическо робство, да бъдат лишени от икономическа свобода, ако под икономическа свобода се разбира не свободата да продават своя труд като стока, не свободата да експлоатират близките си и да подложат огромна маса хора на нищета и горчива зависимост, а свободата да реализират достойно човешко съществувание. В капиталистическия свят свободата е привилегия на малцина, но и за малцината привилегията е съмнителна, тъй като съществуването на привилегированите потисници също е потиснато и кошмарно. Кризата на капитализма изглежда като криза на свободата. Но лъжливата и фиктивна свобода трябва да бъде премахната. Премахването й може да стане пречистващ път към истинската и реална свобода. Светът е притиснат сега между разлагащата се, лъжлива и упадъчна свобода и пълното отрицание на свободата, диктатурата на светогледа, диктатурата над духа. И тази диктатура на мирогледа се различава от старото средновековие по това, че тогава наистина е имало цялостен, органичен, грандиозен светоглед, а сега той е скалъпен на бърза ръка, необмислен и лишен от всякаква дълбочина. „Мирогледът" сега представлява условни символи и митове, с помощта на които демагогски се управляват масите. Това е положението в съвременния свят.
Свободата на труда, провъзгласена в обществата на XIX и XX век, отначало представляваше експлоатация на труда, а сега се превърна в свобода на безработните. Свободата на безработните е израз на противоречивостта и парадоксалността на свободата в социалния живот. Маркс не е предвидил такива резултати от индустриално-капиталистическо- то развитие. Той си е представял, че броят на работниците ще нараства автоматично в капиталистическото общество. Пролетариатът ще става все по-многоброен, ще бъде обединена и организирана сила, предопределена да създаде ново- то социалистическо общество. Той е забелязал злото на експлоатацията на работниците, но не е забелязал злото от превръщането им в безработни. В действителност в резултат на технизацията и рационализацията на промишлеността броят на работниците намалява, човешкият труд се заменя от машината, нараства не броят на работниците, а броят на различните чиновници от промишлената бюрокрация. Това променя цялата перспектива. Трудът никога не е бил свободен. Човешкото общество и култура винаги са се градели върху поробването на трудещите се. Трудът, тежкият материален труд е библейско проклятие. Трудът отначало е бил робски, после крепостен, бил е „свободен" в капиталистическото общество, превърнат в стока, която „свободно" се продава под заплахата от гладна смърт, и дори в комунистическото общество на Съветска Русия се превръща в крепостен в смисъл на закрепостен към държавата, която в лицето на комунистическата бюрокрация жестоко го експлоатира. Нова форма на поробване на труда възниква в съвременните авторитарни държави, изградени върху диктатурата на светогледа. Това е един уравнителен процес. Социалната среда става по-унифицирана. Но в тази унифицирана среда личността е още по-потисната, отколкото в диференцираната. За върховна ценност се издига не живата личност на работника, не неговото благо, не правото на самите трудещи се, а ценността на държавата и на социалния колектив, неговата сила.
Оръдията за производство се предават не на производителите, както казваше Маркс, а на държавата от комунистически или фашистки тип. Държавата се признава за субект, а човекът за обект. Това е крайна форма на обективизация на човешкото съществуване, при което човек е изхвърлен навън и вътрешното му съществуване няма никаква цена. Процесът на социализация на стопанския живот, който е необходим и справедлив процес, преминава в социализация на цялостния човек, т.е. в подчинение на човека на обществото в най-съкровените и интимни моменти от неговия живот. Това обаче е абсолютно обратен процес на възникването на истинско братско общуване между хората, общуване между личности, общуване между Аз и Ти. Всички хора са превърнати в обекти, в обекти на организацията. Кризата на свободата преминава в криза на човека, отрицанието на свободата - в отрицание на човека. Процесът на справедливото уравняване на хората може да протича в противоположни посоки. Или може да бъдат провъзгласени достойнството, ценността и свободата за всеки човек, за всяко човешко същество, защото в него има образ и подобие Божие, или може да бъдат еднакво отричани достойнството, ценността и свободата на всички хора, у всички хора може да се отричат образът и подобието Божие. Може или за всички хора да се осигурят „привилегиите на дворянство- то", всички хора да получат дворянско звание, тъй като за пръв път на дворянството е било признато човешкото достойнство, или всички хора да бъдат лишени от това дворянско достойнство и всички да бъдат превърнати в закрепостени пролетарии, т.е. можем да си представим или всеобща аристократизация на човешките общества, или всеобща демократизация, всеобщо нивелиране и всеобщо разбиране на човешкото качество. Сега се извършва процес на уравняване и нивелиране във втората посока. И затова проблемът на обществото е преди всичко проблемът за човека. Антропологичният проблем е по-дълбок от социологическия.
Свободата на човешката мисъл е била провъзгласена от епохата на Ренесанса. Но диалектиката на този еманципиращ процес е довела до това, че свободата на мисълта се е превърнала в „свободомислие". То става нова догматика и вече не е свобода на мисълта. „Свободомислието" води до стесняване на духовния живот на човека и дори до неговото отричане. Свободната мисъл може да утвърждава не „свободомислието", тя може да утвърждава и християнската истина. Еманципацията не е била освобождение на цялостния човек, на самия човек, тя е била освобождение на мисълта като сфера, отвлечена от човешкото съществуване, провъзгласявала е автономията на мисълта, а не автономията на самия човек. Тази автономия бе провъзгласена във всички сфери на обществения живот и културата. И във всички сфери тя е означавала абстрахиране на различните страни на културата и обществения живот от цялостния човек и цялостното човешко съществувание. Автономията на стопанския живот например е създала съдбоносната фигура на „икономическия човек", който не е човек. Кризата и упадъкът на свободата на мисълта са свързани с това, че в нея е освободена не толкова мисълта на човека, колкото мисълта е освободена от човека и е станала автономна. Тази автономия съвсем не е свобода. Автономията на нравствения закон също не е свобода за човека.
Тук са били заложени основите на онези процеси, които се извършват сега. Автономията на мисълта, превърнала се в догматика на свободомислието, автономията на стопанството, превърнала се в капитализъм, автономията на морала, превърнала се в бездушно фабрикуване на закони, забравя за самия човек, за цялостния човек. И на съвременното отрицание на свободата и на отрицанието на човека не могат да бъдат противопоставени автономната мисъл, автономният морал, автономното стопанство и прочие, защото всички тези автономии са довели до съвременното отрицание на свободата и човека. На всички тези процеси може да бъде противопоставен само цялостният човек, вкоренен в духовния ред на битието. Човекът трябва да провъзгласи не формалната, а реалната свобода, свободата на самото съдържание на човешкото съществувание. Това е борба за човешко качество, за човешко достойнство, за аристократизация. С това е свързано дълбокото различие в разбирането на свободата в либерализма и християнството. Либерализмът изисква формална свобода, равнодушна към истината и към съдържанието на човешкия живот. Християнството пък изисква свобода като съдържание на самата християнска истина, като качествено съдържание на човешкия живот. И това еднакво се разпространява и върху мисълта, и върху културното творчество, и върху социалния и икономическия живот. Автономията на стопанския живот при капитализма бе същата дехуманизация, както и автономията на мисълта в скептичното „свободомислие".
Формалният либерализъм в мисълта е довел до свободомислие и скептицизъм. Скептицизмът е довел до разпадане и разложение. Разпадането и разложението водят до необходимостта от диктатура и диктатор, не само политическа и стопанска диктатура, но и диктатура на светогледа, диктатура над духа и отричане на свободата на духа. Търсенето на диктатор и вожд само по себе си включва и здрав елемент. То е свързано със значението, което има в политическия живот едноличното начало, т. е. хората с творческа инициатива, силни, готови да поемат отговорността. Без такова еднолично начало са невъзможни никакви реформи. Демократичното начало само по себе си става инертно и консервативно, то неизбежно трябва да бъде съчетавано с аристократичен и монархичен елемент, като под монархичен не се разбира монархия, а едноличност под формата на президент със силна власт или вожд. Това най-малко предполага диктатура на светогледа. Поразително е, че съвременната диктатура на светогледа не е свързана задължително с реалното духовно единство, със съществуващия светоглед, от който масите да бъдат така дълбоко обзети, както в миналото от християнската вяра. Единството на светогледа се определя от държавната власт. Авторитетът на държавата трябва да създава духовно единство, да унифицира целия си човешки състав. Смешно е да се мисли, че народните маси в Русия са пленени от теорията на Маркс или пък тези в Германия от теорията на Гобино и Чембърлейн за расите.
Диктаторската власт трябва да създава единство на светогледа. В това отношение комунизмът е в по-добро положение, защото марксисткият мироглед съществува и представлява система, докато фашизмът е в по-лошо положение. Съвременната диктатура на светогледа се гради въз основа на предположението, че с духа и духовния живот може да се постъпва така, както с материята и материалния живот, че духът, мисълта и творчеството на културата се поддават на същата държавна организация, както и политическият и икономическият живот. Но това винаги означава, че духът се разглежда като епифеномен, че духът е лишен от примата над материята. Организацията на единството на духа и светогледа от страна на държавната власт практически води главно до засилване на органите на държавната полиция и шпионажа. Самата воля за преодоляване на духовната и умствената анархия, за постигане на духовно единство и цялостен мироглед е праведна воля, заслужаваща само съчувствие. Дошъл е краят на века на формалния либерализъм, либерпансерството и скептицизма. Но по този път дебнат съблазните на великия Инквизитор.Той е предизвикал зловещи последици в руския комунизъм и германския националсоциализъм. Диктатурата на мирогледа не е реално преодоляване на хаоса, а формална организация на хаоса, създание с деспотичен характер, зад което продължава да пъпли хаосът. Симптоматичното значение на съвременните движения е огромно, то означава преход към нова епоха, но не означава още самата нова епоха. Положителното значение на съвременните движения е преди всичко биологично, трябва да го виждаме в необикновената витална сила на младежта, в способността й за ентусиазъм.
3
И руският комунизъм, и фашизмът като световни явления са породени от войната и могат да бъдат наречени детонация на войната, фашизмът е не само рожба на войната, но и реакция против комунизма. Емоционалните източници на фашизма са не толкова творчески положителни, колкото отрицателни, отрицателни реакции. Германският фашизъм, националсоциализмът са рожба на нещастието и унижението на германския народ. И комунизмът, и фашизмът, толкова сходни от гледна точка на социалната морфология, справедливо се надигат срещу израждането на формалната свобода, която означава скептицизъм, безверие и равнодушие към истината, но те не преминават към реалната свобода на човека като цялостно същество, като духовно същество, като производител и като гражданин, те преминават към формално и реално отричане на свободата. От потискане на човешката личност, на всяка човешка личност в капиталистическото стопанство, в буржоазния бит, в безличността и безчовечност- та на държавата и войната те преминават към потискане на човешката личност, като унифицират това потискане и го разпростират върху всички. Но това е продължение на същия прогрес на дехуманизацията и обезличаването. Свободата и личността не се отричат в някакъв „буржоазен" смисъл, както сега постоянно демагогски се повтаря, а във вечния духовен смисъл. Извършва се огромно предателство спрямо човека. Човекът вече не е върховна ценност, той е подменен от други ценности, които стоят не по-високо, а по-ниско от него. Нашата епоха поставя въпроса ще продължи ли да съществува човекът или ще бъде заменен от друго същество, което ще бъде продукт на социално-класовата или държавно-расовата дресировка. Между италианския фашизъм и германския националсоциализъм има разлика в стила и символиката.
Италианският фашизъм се основава върху символа и мита за държавата като висше същество и върховна ценност, той иска да продължи римската традиция и да запази класически стил. Фактически той е много по-добър, много по-малко тираничен от германския националсоциализъм, макар обоготворяването на държавата да е явно връщане към езичеството. Германският националсоциализъм се основава върху символа и мита за расата като висше същество с върховна ценност, той обича да говори за душата на народа, за земята, за мистичното значение на кръвта и има романтичен стил. Държавата е само оръдие на расата и националността. Но това още по- дълбоко засяга човека, неговото вътрешно същество, отколкото фашистката идеология за държавата. Създаването на чиста и силна раса се превръща в маниакална патологична идея, която подтиква да се направи психоанализ на цял един народ, намиращ се в състояние на колективно безумие и пламенна всеотдайност. Впрочем че едва ли народите на Европа, които се чувстват по-здрави и разсъдителни, имат право да съдят строго немския народ, защото за злощастията му носят вина международната политика, версайският мир, грижата на всеки за себе си, прикрита с грижата за Европа, и много други неща. Трябва обаче да се каже, че във фашизма и дори в националсоциализма, който е силно поразен от болестта, има и положителни елементи. Те проличават в критиката на формалната политическа демокрация, преживяваща смъртоносна криза, в стремежа към създаване на реално корпоративно, синдикално представителство, което представлява икономическите и професионалните интереси на народа, в преодоляването на борбата на партиите, дори в необходимостта от силна власт за социално реформиране на обществото, в призива за пряко реално действие, свързано с народния живот, противно на действията, отразени във фиктивната партийна, парламентарна сфера. Това е преход от формализма към социалния реализъм. Старият социалист Мусолини, който сега не може да търпи думата „социализъм", фактически създава твърде радикална социална програма и вероятно ще я осъществява. Много по-съмнителен е социализмът на националсоциалистите, макар те да запазват самата дума. Това само показва колко условна е употребата на думите в социалния живот. Хитлер и досега не прави почти нищо за социалното реформиране на обществото и дори очевидно е принуден да се опира на финансово-капиталистическите кръгове. Но в програмата на националсоциализма има и положителни социално-икономически елементи.
Прието е да се противопоставят фашизмът и демокрацията. С фашизма искат да се борят с помощта на принципите на демокрацията. Това е повърхностен поглед върху нещата. Не можем да си представим демокрацията статично, трябва да проумеем динамиката на демокрацията, фашизмът е един от крайните резултати на демокрацията, разкриване на нейната диалектика. Той се противопоставя на парламентарната либерална демокрация, а не на демокрацията изобщо. Мусолини в книгата си за принципите на фашизма е категоричен, че фашизмът е демокрация, но авторитарна демокрация. Макар това да изглежда парадоксално и да шокира адептите на остаряващите форми на демокрация, но може дори да се твърди, че фашизмът е един от резултатите от учението на Ж.-Ж. Русо за суверенитета на народа. Учението за суверенитета на народа, което съответства на наименованието демокрация, само по себе си не дава никакви гаранции за свободи за човешката личност. Русо е вярвал, че общата воля на суверенния народ е безгрешна и свята, това е създаденият от него мит, аналогичен на Марксовия мит за светостта и безгрешността на волята на пролетариата. В действителност обаче суверенният народ, както и суверенният пролетариат, може да ликвидира всякаква свобода и да потисне напълно човешката личност, може да поиска от нея да се отрече от личната си съвест. Суверенният народ, овладял окончателно държавата, може да възприеме своята държава като църква и да започне да организира духа и духовния живот. Всяка „идеокрация", която има своя прототип в Платоновата република, възприема държавата като църква и придава на държавата църковни функции. Якобинската демокрация по принцип е тиранична идеокрация, която отрича свободата на духа. Идеята за безспорните субективни права на личността има съвсем друг произход и, разбира се, е много по-християнска, отколкото идеята за суверенитета на народа. Мусолини остроумно казва, че когато обединеният народ окончателно взема властта в свои ръце, когато държавата окончателно става негова държава, държавата вече не се затваря в граници, тя става абсолютна. С абсолютизма на държавата се е борила потиснатата личност, личността на потиснатите социални групи, на буржоазията, интелигенцията и работниците, като се е опитвала да постави граници на държавата. Когато обаче се преодолее съсловната борба, класовата борба на социалните групи с противоположни интереси, когато се извърши унифициране на народа, когато няма да има социални групи, потискани от държавата, народът ще се отъждестви с държавата и държавата окончателно ще се обожестви. Съвсем не е задължително народът да изразява волята си под формата на либерална демокрация с парламент, той може да я изразява под формата на авторитарна демокрация с вожд, облечен с висша власт. Ние виждаме, че е възможна дори появата на вожд с диктаторски пълномощия, като се запазва старата демокрация. Такъв е случаят с Рузвелт, предизвикан от необходимостта от радикални социални реформи, които винаги изискват еднолична силна власт, инициатива и отговорност. Мусолини социологически всъщност казва същото, което и Маркс. Маркс твърди, че конфликтът между личността и обществото е съществувал само защото е съществувал конфликт на социалните класи, който той само е прикривал. Когато изчезнат класите, експлоататорската класа и класовата борба, между личността и обществото няма да има конфликт. За Мусолини държавата е абсолютна, за Маркс обществото е абсолютно, но принципът е един и същ, еднакво се отрича вечният трагичен конфликт между личност и държава, личност и общество и се отричат безспорните свободи на личността. В действителност истината е в противоположното. Конфликтът на класите и социалните групи само е прикривал и маскирал вечния конфликт между личност и общество, личност и държава. И когато изчезнат класите, когато обществото социално се демократизира и унифицира, в метафизическата си дълбина ще се разкрие вечната трагедия на сблъсъка между личността и обществото, личността и държавата. По същия начин, когато бъде решен елементарният икономически проблем за жизненото осигуряване на всяко човешко същество, с цялата си острота ще бъде поставен проблемът на духа. Това е проблем на бъдещето, може би на далечното бъдеще. Но човешките общества сигурно ще трябва да преминат през съблазните на идеокрацията, през абсолютизацията на държавата, нацията, обществото, през отрицанието на свободата на човешкия дух. Либералните демокрации не могат да се задържат. Парламентаризмът, съчетан с режима на партиите, с властта на парите, се разлага. Старите форми на демокрация пречат на радикалното реформиране на човешките общества и се появяват нови форми на демокрация, по-подвижни и динамични, способни на бързи действия, отговарящи на инстинктите на масите и младежта, фашизмът е една от преходните форми, образували се в атмосферата на световна война и световна криза. Светът ще трябва очевидно да премине през диктатурите, които ще изчезнат след като бъдат радикално извършени социални промени в обществото. Диктатурите с техните тягостни последствия могат да бъдат избегнати само чрез морално прераждане и проява на творческата духовна сила. Старите социалистически партии са безсилни, те са загубили ентусиазма си, те са обуржоазени, изветрели, бюрократизирани и недееспособни. Съдбата на германската социалдемокрация в това отношение е много показателна. Настъпва много тягостен период за човешката личност, за свободата на духа, за висшата култура. Възниква въпросът - могат ли диктатурите да остават само политически и икономически или те неизбежно ще бъдат диктатури на мирогледа, диктатури над духа, т. е. отрицание на свободата на духовния живот, на свободата на съвестта, мисълта и творчеството. По принцип е възможно първото, но се случва второто поради упадъка на християнските вярвания. И предстои духовна борба. Тази борба сега съществува в немското християнство. Тя ще се разрази и в целия свят. Трябва да се борим против монизма, да утвърждаваме дуализма и плурализма, различността и разделеността на духовното и природно-социалното, на света на съществуването и обективирания свят, на Божието и кесаревото, на църквата и държавата. Поразително е, както вече казах, че абсолютният монизъм, абсолютната идеокрация се осъществяват без истинско единство на вярата. Единна вяра сега няма в никое общество, в никоя държава. Принудителното единство се определя от емоционалната колективна всеотдайност. Единството се осъществява от диктатурата на партията, отъждествяваща се с държавата. Социологически е много интересно, че свободата намалява в световен мащаб не само в сравнение с обществата, основани на либерални и демократични принципи, но и в сравнение със старите монархически и аристократични общества, в които в известен смисъл е имало повече свобода, въпреки значително по-голямото единство в религиозните вярвания. В старите общества ограничен социален кръг е придобивал твърде голяма свобода, тя е била аристократична привилегия. Когато кръгът се разширил и обществото се унифицирало, свободата не е обхванала всички, всички са били обхванати от несвободата, т.е. еднакво подчинение на всички на държавата и обществото. Социалната диференцираност запазвала известна свобода за избран кръг. Свободата е аристократична, тя е по-скоро аристократична, отколкото демократична привилегия. Токвил е виждал в демокрацията опасност за свободата. Това е същият проблем, поставен от Маркс и Мусолини и илюстриран с примера на комунизма и фашизма. Светът навлиза в периоди, когато свободата на духа агонизира. Човекът е потресен из основи от процеса на дехуманизацията. Идеалът на човека помръква. Това е много мъчителен преходен период. Човекът може би трябва да бъде разпнат, да умре, за да оживее за нов живот. Нито комунизмът, нито фашизмът не са още този нов живот, това са само преходни форми, в които елементи на истината се смесват със страшна неправда. Тези преходни форми са породени от нещастието и нуждата. Те не са резултат от творческо изобилие. Всички стари авторитети са рухнали и светът е застрашен от анархистично разпадане. Новопридошлите сили се оказват някак неочаквани, заварват ни неподготвени. Тези сили навлизат в света, когато вече бе загубено единството на вярата, когато скептицизмът е разял и разложил старите общества. Но що за сили са това?
1 Руса бестия (нем. и лат.).
2 Вж. статията ми „Человек и машина" в „Путь".
Глава III. Нови сили в живота на света. Навлизане на масите. Колективи. Икономизъм. Техника. Безработица. Национализъм и расизъм. Етатизъм и цезаризъм. Народите на Изтока
В световната история навлязоха нови сили. Процесът на демократизиране на обществото е започнал отдавна. След войната обаче мобилизираните маси нахлуха окончателно на авансцената на историята. Това е основният фактор в съвременната история. Преди масите не бяха допускани на авансцената на историята за що-годе активна роля. Но отвътре историята винаги се е създавала, като се имат предвид масите или това, което аз наричам социална посредственост, историята винаги се е опирала на множеството, на колективите. Държавата и социалните институции винаги са се създавали за масите, за средния човек, а не за духовната аристокрация. Човекът винаги е бил потиснат от множеството, изтъкнатият човек е бил потиснат от средния човек, качеството от количеството. Обаче никога още не е била толкова голяма ролята на множеството, на колектива, както през нашата епоха.
Вече казах, че преди масите са живели в органичен ред и съгласие, живели са и са раснали, както живеят и растат растенията и животът им се е крепял на положителните религиозни вярвания. Но органичният ред и съгласието са се разложили и религиозните вярвания се притъпили. Масите активно нахлуват в историята в изключително труден момент, когато анархията представлява заплаха. Те навлизат обаче не безформени, не като механична смес, а се включват организирани в колективи. И това навлизане на масите е съпроводено с маниакална страст към организациите. Оттук идва и склонността към диктатурата, търсенето на вождове, които трябва да заместят рухналите авторитети. Организираните колективи, стремящи се към обединяване в единен колектив - това е новата градивна сила на епохата. И база за тези организирани колективи са преди всичко младежките съюзи, комсомолците, фашистите, нацистите.
Човешките общества не могат повече да живеят индивидуалистично. Те могат да живеят под формата на съединения, съдружества, корпорации и колективи. Разединеният, индивидуалистичен, изолиран живот е буржоазен, еснафски живот в капиталистическите общества, в които човек за човека е вълк и всеки мисли само за себе си. Повече така не може да продължава. Не буржоазният, не еснафският, не користно индивидуалистичният живот е бил достъпен само за отделни избрани индивидуалности с особено призвание, но не и на средния човек, не на масите. Като последица от нахлуването на масите, организирани в колективи, и приобщаването им към културата е снижаването на качеството на културата, варваризацията, въоръжена с оръдията на цивилизацията. Променя се стилът на живота, променя се характерът на интересите, насочеността на съзнанието. Качествената култура е била свързана с аристократичното начало (разбира се, не в съсловния смисъл). Това аристократично начало е застрашено от изтребление. Културният елит е подложен на истински погром. Това става и в Съветска Русия, и в хитлеристка Германия. Германия, която преди имаше истински култ към учените, философите, професорите, университетите, често преувеличен и смешен, сега престана напълно да уважава учените, философите, професорите, университетите и е готова да ги разгроми. Масите искат за себе си мисли и служене на културното творчество, изпълнение на „социална поръчка". Хората на мисълта, културните творци изпитват върху себе си жестоките последици от диктатурата на господстващата ортодоксия и догматика, принуждават ги да приемат господстващата символика. В Италия, където диктатурата на миросъзерцанието е сравнително по-мека, фашистката младеж навремето разгроми библиотеката на най-големия италиански философ Бенедето Кроче, само защото той искаше да се запази свободата на мисълта и не прие господстващата символика. От дейците на мисълта и културата се изисква ортодоксалност в много по-голяма степен, отколкото се е изисквало през средните векове. Добре известно ни е какви форми прие това изискване за ортодоксалност в руския комунизъм. Съветска Русия стана класическа страна на „социалната поръчка" за дейците на културата. Налице е краят на индивидуализма в лошия смисъл на думата. Егоистичният индивидуализъм на буржоазната култура трябва да бъде преодолян. У творците от културната сфера трябва да се пробуди изчезналото съзнание за свръхлично социално служене. Но извършващият се в световен мащаб процес е не само край на индивидуализма, но и страшна опасност за вечната истина на персонализма, т. е. за самото съществуване на човешката личност. В колективите угасва личното съзнание и се заменя с колективно. Мисленето става групово, полково. Личната съвест се парализира, заменя се с колективна. Прераждането на съзнанието е толкова голямо, че абсолютно се променя отношението към истината и лъжата. Това, което от гледна точка на личното съзнание и личната съвест е лъжа, от гледна точка на колективното съзнание и колективната съвест се вменява в дълг. И от мисленето, и от оценките и съжденията на съвестта се изисква да маршируват в крак.
Колективизмът и колективната съвест не са ново явление в историята. От тях е започнала историята и те винаги са присъствали в нея, винаги ги е имало за средния човек, за масите, за социалното ежедневие. Човекът винаги е проявявал склонност към стадност, а тя е била израз на изхвърлянето му в падналия свят. Личната оригиналност в мисълта, в съвестта и творчеството винаги е била рядко достояние на малцина. Първобитните общества, първобитните кланове с техните тотемистични култове са живели под знака на колектива, в тях личността още не се е пробудила, не се е издигнала, не е осъзнала границите, които я отделят от социалната група. Много от табутата, с които е изпълнена и цивилизованата епоха в историята, са последица от първобитната стадност и първобитния колективизъм. През цялата си история човекът е живял в различни колективи - родови, семейни, племенни, национални, държавни, военни, съсловни, класови, професионални, религиозни. Той е мислил и разсъждавал според съзнанието на своя колектив. Мисленето рядко е било лично, то е било родово. Оттук идват неправилните обобщения на социологическата школа на Дюркем. Мисленето е било полково, съсловно, професионално, племенно. Средният военен разсъждава различно от средния цивилен, средният французин - различно от средния германец, средният дворянин или буржоа различно от средния селянин или работник, средният лекар - различно от средния адвокат... Личната оригиналност, издигната над родовата, винаги е била рядкост. Погрешно е да се мисли, че в индивидуалистичната епоха, в буржоазните общества мисленето и съзнанието са били лични, те са били безлично-средни, приспособени към господстващия тип човек. Безличната и безчовечната власт на парите е определяла разсъжденията на хората. Буржоазното обществено мнение е много тиранично. От човека се изисквали безлични оценки. Всеки атом е приличал на другия. Индивидуализмът съвсем не означавал лична оригиналност, лично мислене, лично творчество, а обикновено е означавал егоизъм, корист, изолация, разпокъсаност, вълче отношение към ближния, пълна липса на осъзнат дълг за свръхлично служене. Индивидуализмът съвсем не е бил персонализъм. Индивидуализмът е бил и своеобразна форма на стадност и колективност. Индивидуализмът е или еснафско отношение към живота, или изолация на естети. Персонализмът пък е осъществяване в човека на образа и подобието Божие.
В индивидуализма на буржоазните общества човекът е бил социализиран и обективиран, бил е подчинен на властта на парите и на индустриалното развитие, съжденията му са подчинени на буржоазните нрави, но на него е било внушено, че той служи на обществото, на нацията и държавата, оставайки „икономически човек", индивидуалист в стопанския живот, ръководейки се от индивидуалния, а не от социалния интерес. Но колективизмът на нашата епоха, съвременният колективизъм, противопоставящ се на предшестващата индивидуалистична епоха, носи със себе си и нови моменти. По-рано колективизмът е съществувал в различни диференцирани групи, национални, съсловни, професионални, семейни. Сега колективизмът се унифицира и универсализира. Светът върви към универсален колективизъм, в който изчезват диференциациите. В комунизма, във фашизма, в националсоциализма виждаме процес на универсално обезличаване - всички трябва да мислят еднакво, да разсъждават еднакво, всяка лична оригиналност се стопява в колектива. Именно процесът на унифициране и универсализиране засяга жестоко избраните индивидуалности, които не принадлежат към никакви групи и колективи. Извършва се връщане към стадността в нови цивилизовани и технизирани форми. Масите, дошли на власт, искат да живеят в тези нови организирани, неорганични колективи. Масовият човек е обезличен, но той може да прояви по- голяма жертвоготовност и да забрави себе си, отколкото буржоата-индивидуалист.
Освен това се забелязва властта на един фактор, който е играл вече определяща роля в капиталистическото общество от XIX век и е залегнал в основата на теорията на Маркс - икономизмът. Но преди властта на икономизма не е била толкова универсална, както в нашата епоха, и много неща са се изплъзвали от тази власт. Сега вече никой и нищо не може да се изплъзне от властта. Всички се намират под знака на загрижеността и онези, които са сигурни в днешния ден, не са уверени в утрешния. Световният живот окончателно попадна в зависимост от икономизма и икономическите интереси станаха преобладаващи и деспотични, подчинили всичко на себе си. Масите живеят предимно с интересите на икономиката и това се отразява по един съдбоносен начин върху цялата култура, която се превръща в ненужен разкош. Световната война страшно засили властта на икономизма, като разори всички народи. Всички правителства са ангажирани почти изключително с финансовите въпроси и въпросите за безработицата. Всички хора са ангажирани почти изключително с търсенето на работа и припечелването за насъщния, докато осигурените и богати хора са загубили чувството за сигурност на положението си и очакват разорение и крах. С необичайна острота се разкрива основата на живота на низвергнатия свят, като нужда и грижи, като древното библейско проклятие - с пот на лицето ще добиваш хляба свой. Властта на икономизма е тясно свързана с пренаселеността. Така пренаселеността на Германия е фатален факт, опасен за европейския мир.
Капитализмът не само е породил икономизма като светоусещане и миросъзерцание, но и е бил породен от икономизма. Икономизмът е не само признание на голямото значение на стопанския труд и стопанското развитие, като условие за човешкия живот и човешката култура, той е извращение на йерархията на ценностите. Именно икономизмът на капиталистическия свят е признал духа за епифеномен на икономиката. Това съвсем не идва от Маркс и не той е виновникът. Маркс го е открил в капиталистическото буржоазно общество от XIX век и е бил толкова потресен, че му е придал универсално значение. Но ние живеем в епохата на залеза на капитализма, той вече е изживял класическия период на своя разцвет. Капитализмът на нашето време е вече упадъчен капитализъм, който се преражда в някаква нова преходна форма на стопанство. Капитализмът, начело на който застава финансовият капитал, вече не е свързан с либерализма и индивидуализма. От либералния период капитализмът преминава в периода на държавен и регулиран капитализъм. Нерегулираният и либерален капитализъм стана опасен за всички класи, включително и за буржоазните класи. Въпреки схемата на Маркс, от капитализма са недоволни и самите капиталисти.
Това най-вече личи в класическата страна на индустриалния капитализъм - Америка. Там регулирането на капитализма е осъзната от всички необходимост, тъй като нерегулираният капитализъм изправи страната пред бездна. Старият капитализъм не осигурява вече ничий живот. Не може вече да храни човечеството. Ако по-рано капиталистическият строй експлоатираше трудещите се маси, сега той ги изхвърля на улицата. Не е по силите му да победи безработицата. Както вече неведнъж е посочвано, в капиталистическото стопанство няма съответствие между производство и потребление. И това е не само негов икономически, но и морален и метафизически дефект. Защото означава, че не производството съществува за човека, а човекът съществува за производството. Затова от икономически интереси може да бъде унищожено, хвърлено в морето огромно количество пшеница, когато има толкова гладуващи. Човекът не е поставен в центъра на стопанството. Именно икономическият либерализъм и индивидуализмът не поставят човека в центъра на стопанството. Капиталистическото стопанство е дълбоко антиперсоналистично. То представлява дехуманизация на икономическия живот и овеществяване на човека. В упадъчния период на капитализма това се изразява чрез факта, че той става все повече анонимен. Капитализмът сам все повече разрушава принципите на частната собственост. Не се знае кой е собственикът и на какво е собственик. Властта на банките е безлична, анонимна власт. Тръстовете са анонимни, безлични учреждения. Не се знае дори кой е виновникът за бедствията, поразяващи съвременното човечество, виновник няма, той няма име. Безработните не знаят кой е виновникът за горчивата им участ. Човекът се чувства смазан от нечовешка, безлика сила. Парите са нечовешката, безлика сила.
Обаче главната космическа сила, която сега действа и преражда земята и човека, дехуманизира и обезличава, не е капитализмът като икономическа система, а техниката, чудесата на техниката. Човекът е попаднал във властта и робството на собственото си изумително изобретение - машината. Нашата епоха съществува преди всичко под знака на техниката и може да бъде наречена техническа епоха. Техниката е последната и най-голяма любов на човека. Той вярва в чудесата на техниката, когато вече е престанал изобщо да вярва в чудеса. Дехуманизацията е преди всичко механизация и технизация на човешкия живот, подчиняване на човека на машината и превръщането му в машина. Властта на машината разлага цялостния човешки образ. Икономическият живот е окончателно откъснат от духовния живот, който е изтикан в периферията и не е допуснат до ръководството на живота. Машината е призвана да освободи човека от робството на природата и да облекчи неговия труд, но вместо това тя по нов начин го поробва и окончателно го онеправдава, превръщайки го в безработен. Това показва, че целият социален организъм е поразен от страшна духовна и нравствена болест, от зверско отношение към човека от човека.
Технизираният капитализъм не бива да се разглежда само като икономическа категория, той е и морална категория и е свързан с отношението на човека към човека. Техниката има не само социално, но и космическо значение./1 Тя създава нова действителност, различна от онази на природния неорганичен свят. Освен неорганичните и органичните тела се появиха и организирани тела, образувани не от природния свят, а от света на историята, от цивилизацията. Съвременната техника означава край на телуричния период в живота на човека, човекът престава да зависи от земята и да се храни от нея. Техниката е преход от органичния, животинско-растителен живот към организирания живот. И това съответства на появата на огромни маси и колективи в историята. Човекът престава да живее привързан към земята, заобиколен от растения и животни. Той живее в нова метална действителност, диша друг, отровен въздух. Машината действа убийствено на душата, поразява преди всичко емоционалния живот, разлага цялостните човешки чувства. Ако суровият мъжествен дух може да се съпротивлява на властта на машината и може да я овладее, то душата безсилно агонизира. Съвременните колективи не са органични, а механични. Съвременните маси могат да бъдат организирани само технически, властта на техниката съответства на демократическия век. Техниката рационализира човешкия живот, но тази рационализация има ирационални последици. Такава последица е безработицата, която, изглежда, ще бъде все повече характерна за човешкото бъдеще. Социалният въпрос става преди всичко въпрос на разпределението, т.е. не само икономически, но и морален въпрос. Състоянието на съвременния свят се нуждае преди всичко от духовна и морална революция, революция в името на човека, в името на личността, в името на всяка личност. Тази революция трябва да възстанови йерархията на ценностите, която е абсолютно нарушена, да постави ценност- тa на човешката личност по-високо от идолите и кумирите на производството, техниката, държавата, расата и националността, на колектива. Трябва да бъде разгледана още една от съвременните форми на идолотворчеството.
2
В нашия свят с необичайна сила пламнаха дребните расови и национални инстинкти. Националните страсти раздират света и заплашват с гибел европейската култура. Това свидетелства колко силен е атавизмът в човешките общества, колко по-дълбоко е подсъзнателното от съзнателното и колко повърхностен е процесът на хуманизацията. Ако в миналото утвърждаването и развитието на националните индивидуалности е било хуманизация, то съвременният национализъм е дехуманизация и бестиализация на човешките общества. Това е връщане от културно-историческите към зоологическите категории. Сякаш се възражда древната борба на племена и раси, предшестваща образуването на националностите като културно-исторически форми. Както е било в самото начало на формирането на средновековния свят. Отменят се резултатите от християнско-хуманистичния процес на обединяване на човечеството. Извършва се паганизация/2 на християнските общества. Национализмът е многобожие, той не се съчетава с единобожието. В потресаващи форми се извършва тази паганизация в Германия, която вече не иска да бъде християнска страна, заменя кръста със свастика и иска от християните да се отрекат от първоосновите на християнското откровение и християнската вяра, от евангелския морал. Франция отдавна вече е дехристиянизирана, но дълбоко проникналите хуманизъм и просвещение й пречат да стане езическа страна. В Германия, където хуманистичното просвещение винаги е било по-слабо, религията на езическия партикуларизъм се опитва да събори християнския универсализъм. Духовно-персоналистичното разбиране на човека се заменя с на- туралистично-зоологично. И за устройството на човешкия живот се въвежда същото отношение като към скотовъдствотo.
Начинът на формиране и запазване на чистата германска раса твърде напомня начините за получаване на чиста порода кучета и коне. Германският расизъм е романтичен натурализъм и в него има елемент на реакцията „на природата", на кръвта, на земята, на народната душа, т.е. на телуричните сили, против властта на техниката. Но той фатално усвоява методите на съвременната техника и подражава на съветските методи. Стерилизацията, евгениката, недопускането на смесени бракове, държавната намеса в личния живот и прочие не е, разбира се, проява на естествен живот, това е най-планомерна и най-дехуманизирана техническа цивилизация. Зоологическите инстинкти, романтично идеализирани и превърнати в натуралистична мистика, се въоръжават със съвременна цивилизована техника. Парадоксален е и избликът на съвременния национализъм и расизъм, защото ние живеем в универсалистична епоха, напомняща твърде много елинистичната. Всичко стана планетарно. Съвременният расов и национален партикуларизъм придобива особена острота именно на фона на основния универсализъм на епохата.
Сега вече няма абсолютно затворени, изолирани автархични светове, всичко става пред очите на целия свят. Съвременната техника има напълно унифициращ и универсализиращ характер, тя е еднаква за всички националности, органичното своеобразие вече го няма. Така национализмът на народите от Изтока не е нищо друго освен подражание на Европа и снабдяване с европейска техника. Увлечението на съвременната националистично настроена младеж по техниката и спорта има световен интернационален характер. В историята забелязваме две тенденции - към индивидуализация и към универсализация. И двете са неизбежни в космическия живот и са правомерни. Но почти никога не се постига хармоничното им съчетаване, винаги едната тенденция е преобладавала над другата. Хармонично съчетание между индивидуализиращата и универсализиращата тенденция не е постигнато, както не се е получавало нищо в историята на нашия пропаднал свят, всичко е било изопачавано от греховна похот и идолотворчество. Национализмът и интернационализмът в еднаква степен са разрушавали цялостната човечност. Съвременният национализъм е една от формите на идолатрия, както и Съвременният етатизъм. Християнската истина, че няма елини и юдеи, която не е била, разбира се, отрицание на самия факт на национална индивидуалност, злобно и насилнически се отхвърля и народите се връщат към езическото, антично отношение към националността. Единството на човечеството, към което поне по идея ни е приближавал процесът на християнизация и хуманизация, отново по идея, по принцип се отрича, единството на човечеството се разпада. Това показва, че естествено единството на човечеството е непостижимо, то е постижимо само духовно. Единството на човечеството е Богочовечеството.
Национализмът идолопоклоннически превръща националността във върховна и абсолютна ценност, на която се подчинява целият живот. Народът заменя Бога. Национализмът не може да не се сблъска с християнството, с християнския универсализъм, с християнското откровение за това, че няма елини и юдеи и че всеки човек безспорно има своята ценност. Национализмът превръща всичко в свое оръдие, в оръдие на националната мощ, на националното своеобразие и процъфтяване. За национализма религията и църквата са изключително националноисторическа категория. Руснакът трябва да бъде православен не защото православието е истината, а защото православието е било националноисторическа сила, създало е руската държава и руската национална култура. По същия начин полякът трябва да бъде католик, германецът - лутеранин, англичанинът - англиканец и прочие, по същия начин както и турчинът трябва да бъде мохамеданин. Национализмът последователно води до многобожие, до езически партикуларизъм. По време на войната ние видяхме, че немският, руският, френският и английският богове водеха война помежду си. Национализмът не приема универсалната религиозна истина, като съзнание той остава на дохристиянския стадий, на стадия на юдаизма като религия на еврейския племенен бог, който още не е станал вселенски бог, или на езичеството преди възникването на философската идея за единобожието. Национализмът беше чужд на средновековния християнски универсализъм, той е рожба на новата история, която е загубила чувството за единство и върви към партикуларизъм.
Френският национализъм конкретно произхожда от френската революция, от идеята за върховенство на нацията. Старата монархическа и аристократична Франция не е познавала национализма в този смисъл както той се е схващал през XIX и XX век. Националността е едно от стъпалата на индивидуализацията на битието и има безспорна и положителна ценност. Културата винаги има национален характер и национални корени. Невъзможна е интернационална култура. Това би било култура на търговски пътници. Само техниката има интернационален характер и притежава интернационализираща власт. Националността е културно-исторически факт, докато национализмът е отношение към факта и превръщане на естествения факт в идол. Национализмът няма християнски корени, неговите извори са съвсем други и той винаги се сблъсква с християнството. Християнството, разбира се, не е и интернационализъм, който обеднява битието, отрича индивидуалните стъпала на битието и утвърждава абстрактното единство вместо конкретното. Интернационализмът е общото, а не универсалното. Универсалното е конкретно-единично, то не се подчинява на числото. Християнството е вселенскост и конкретно единство, което поглъща преобразените и просветлени индивидуализации на битието. Национализмът е преди всичко емоционално явление и в спора с него не са валидни никои интелектуални аргументи.
Разказвали са ми един анекдот, който, струва ми се, е истинска случка и има философски смисъл. В една компания от французи, в която имало известни политически дейци, единият се възмущавал от англичаните, които се смятат за най-важния народ в света с най-велика мисия и не признават да са равни с други народи. Друг остроумно отбелязал: „Защо се възмущавате толкова, нали французите мислят същото за себе си?", на което първият отвърнал: „Oui, mais, c'est vrai."/3 всички национални спорове завършват по този начин. Това се дължи на факта, че отношението към националността е преди всичко еротично, еротичен избор. Своят народ, своята земя са ни мили като лицето на любимата жена. Но национализмът противопоставя ероса на етоса и превръща естествената еротика по отношение на своята националност във върховен принцип и доктрина. Той принципно утвърждава само еротичното отношение към националността и отрича етичното отношение. Затова неизбежно се сблъсква не само с християнския, но и с общочовешкия, хуманистичния морал.
Не бива да има само еротично отношение нито към националността, нито към човека, нито към каквото и да е на света, трябва да има и етично отношение, свързано с достойнството на личността. Трябва да има не само ерос, но и етос. Национализмът отрича това. Той е свързан не само с любовта към своето, но и с омраза към чуждото, към другите народи, и омразата обикновено е по-силният двигател, отколкото любовта. Национализмът проповядва или затвореност, изолация, закритост за другите народи и култури, самодоволство, партикуларизъм, или експанзия за сметка на другите народи, завоевание, подчиняване, империалистическа воля. И в единия, и в другия случай той противоречи на християнската съвест, отрича по принцип и навеки братството на народите, братството на хората. Национализмът дълбоко противоречи на персоналистичната етика, той отрича върховната ценност на човешката личност. Съвременният национализъм дехуманизира етиката, той изисква от човека да се отрече от човечността. Това е все един и същи процес, при национализма е същият, както и при комунизма. Вътрешният мир на човека е абсолютно потиснат от националния и социалния колективизъм.
Национализмът и социализмът (в широкия смисъл) представляват различни начала в съвременния свят, които се сблъскват, борят се помежду си, но могат и да се съчетават и преплитат по странен начин. В своите най-класически марксистки форми социализмът е враждебен не само на национализма, на и на всичко национално, той е свързан с интернационализма. Интернационализмът е точката на най-острия сблъсък на националното и социалното. Маркс провъзгласи, че работниците нямат отечество. Пролетарии от всички страни, съединявайте се. Класите, които са жестоко експлоатирани и унижавани от собствените си съотечественици, не могат да изпитват към тях национална солидарност и братство. По-близки са им експлоатираните и унижените от другите държави и националности. Социалната класова солидарност се противопоставя на националната солидарност. Хората се обединяват и разединяват във вертикален, а не в хоризонтален разрез. Маркс бе обвиняван, че е разлагал и ликвидирал реалността за отечеството и отричал всякакви патриотични и национални чувства.
Но по-справедливо е да се каже, че Маркс само е отразявал действителността. Капитализмът и ужасяващите социални несправедливости убиват патриотичните и националните чувства на работническата класа. Нейният интернационализъм е също така разбираем и обясним, също така емоционално оправдан, както и нейният атеизъм. С патриотизъм и национализъм твърде често се прикриват интересите на господстващите класи, както с религията и църквата. Това по никой начин не решава по същество нито националния, нито религиозния проблем. Маркс не е прониквал в дълбочина нито в единия, нито в другия проблем и, разбира се, силно е подценявал значението на националните инстинкти, които се проявиха и при социалистическите работници, когато започна войната. Но интернационализмът закономерно е плод на капиталистическия свят и техническата цивилизация, които откъсват човека от природните, телурични основи на неговото съществувание. Индустриалците, произвеждащи задушливи бойни газове, обикновено се прикриват зад национализма и патриотизма и настояват за война до победен край, но те по своята същност са интернационалисти. Интернационалистическият социализъм е прав и по отношение на техния национализъм, и по отношение на техния интернационализъм. При сблъсъка на социалното и националното справедливостта най-често е на страната на социалното. Това обикновено е сблъсък на етоса и ероса, макар да е възможно и еротично отношение към социалната правда. Може да обичаш народа и земята си, но и да искаш за тях достойно човешко съществувание, постигане на правда в живота. За нашата епоха е характерно социално прераждане на национализма. Той престава да бъде достояние на господстващите буржоазни класи и се прехвърля към народните маси. Съвременният национализъм има народен демократичен характер.
В социален смисъл негов носител са предимно дребнобуржоазните, еснафските, декласираните и пролетаризираните елементи, както и близките до земята селски маси. Съвременният национализъм има такъв облик, като че ли зад него стои „народът" като цяло. И без съмнение се извършва процес на социална демократизация на национализма. Това отваря път за такива явления като немския националсоциализъм, в който са съчетани националният и социалистическият елемент. Всъщност социалистическият елемент е потиснат от национално-расовия елемент. Но не бива да се отрича народният характер на националсоциалистическото движение, както и на фашисткото. Обединяването на социалния елемент, свързан с пролетаризацията на значителни слоеве от германския народ, с агресивния национален елемент се определяше от международното положение на Германия. Германският народ се почувства унизен и солидарен в това унижение. След войната той бе доведен до пролетарско положение сред останалите народи и затова стана националсоциалистически. Национализмът играеше ролята и на социална защита. Но социализмът на Хитлеровата власт има предимно демагогски характер. Провъзгласената национална революция не достига до социална реформа на обществото. Дори Рузвелт прави по-силен опит за радикална социална реформа. И националните, и социалните емоции в нашата епоха са главно оръдие на демагогията. Масите са управлявани с помощта на най-безсрамна демагогия. В наше време социализмът доби предимно демагогски характер и загуби от идеализма, с който се славеше през XIX век. Още по-демагогски характер има съвременният национализъм, белязан с печата на духовното плебейство, както и цялата наша епоха изобщо. Национализмът добива расова символика, което дава възможност за революционно народно движение под символа на расата, а не под символа на класата. Но що е расизъм?
Расизмът в Германия приема формите на колективно религиозно безумие. Превратът в Германия бе извършен под знака на национално-расовата символика, докато в Русия той премина под знака на социално класовата символика. Но не бива твърде насериозно да възприемаме символиката на революциите и колективните масови движения. Тя е условна и сходни процеси могат да се прикриват с различни символики. Движенията на масите обаче винаги изискват обединяващи и сплотяващи символи. С тези символи винаги е свързана ортодоксията. Всички, които се отклоняват от нея, са обвинявани в ерес и отлъчвани заради ерес. В нашата епоха категориите ортодоксия и ерес се превърнаха в много важни социални фактори. Впрочем трябва да се каже, че ортодоксията винаги е била социален феномен, тя винаги се е определяла от социалния колектив. Ереста е отклонение от съзнанието на социалния колектив. В наше време различаването на ортодоксията и ереста, свързано с господството на колектива над личната съвест, отново става определящо в политиката. И това, разбира се, е връщане към Средновековието.
В Русия вече много години господства тираничната ортодоксия на марксизма, макар че този марксизъм съвсем не е верен на Маркс. В името на тази ортодоксия се осакатява човешкият живот. В Германия се създаде ортодоксия на расизма, положението на която е по-сложно, защото зад нея не стои такава изградена теория като марксизма. Но тя също осакатява човешкия живот, стига и по-далеч от комунизма и дори осакатява живия организъм, като извършва насилствена стерилизация в името на създаване на чиста и силна раса. Има ли расизмът някакви научни или философски основи? Расизмът има митологичен, а не научен характер. Но колективните масови движения винаги се вдъхновяват от митологията, а не от науката. И нашата епоха, която се гордее с науката и техниката, е наситена с митове, в нея дори науката и техниката са се превърнали в митове. Германският национализъм в сравнение с национализма на другите народи винаги е бил по-тясно свързан с расизма. Френският национализъм например, съвсем не е свързан с расизма. Нито расизмът, нито антисемитизмът не са нещо не- очаквано в Германия, това е стара болест на германския дух, свидетелстваща, че християнството недостатъчно е преработило и преобразило дълбоките слоеве на германското езичество. През цялата немска философска мисъл от XIX век преминава идеята за германския империализъм, съзнанието на великата германска мисия и чувството за германска гордост. Почти цялата немска философия и наука са проникнати от това.
Фихте вече е глашатай на войнстващата идея за германската мисия в света. Но наред с това като хуманист и страстен почитател на френската революция той смята германеца за човек с преимущество и вижда в немската култура изключителен и монополен носител на човечността, Фихте е бил също антисемит и не признавал на евреите човешки права. Своя антисемитизъм той е изразил в една статия за Френската революция, т.е. В своя революционен период, философията на Хегел също обосновава изключителната мисия на германския народ. Той вижда в пруската държава въплъщение на световния дух. По-голяма част от романтиците дават емоционален израз на германския национализъм. Хитлер се вдъхновявал от Вагнер. Цялостното творчество на Вагнер е израз на войнстващия и агресивен германски месионизъм. Вагнер е истински расист и антисемит, един от създателите на расистко-антисемитската идеология. Ницше обаче стои встрани, но някои от мотивите му вдъхновяват германската империалистическа воля, волята за мъжество, германския култ към силата. У самия Маркс много неща са близки до германския империализъм, например в отношението му към Русия и славянството, както и истински антисемитизъм. Краен антисемит е бил Дюринг, един своеобразен анархист. Следват Лангбен, автор на книга за Рембранд, Чембърлейн, Волтман. Те са се опитвали да обосноват quasi научни расови теории, да придадат научен вид на мита за избраната арийска раса, под което трябва да се подразбират германците.
Но истинският създател на расовата теория е французинът Гобино, изтънчен мислител и аристократичен писател, комуто е чужд грубият антисемитизъм, както и изобщо всякаква грубост. Той е истинският творец на мита за избраната арийска раса и за великата мисия на германците, които впрочем и според него са престанали да бъдат чиста раса. За него теорията за неравенството на расата е обосновавала преди всичко аристократичната идея, оправдавала е аристократичната култура. Гобино за разлика от съвременните германски расисти е бил песимист и е предричал неизбежния декаданс на расите и културите. Във Франция той не се е ползвал с голям успех и расовата му теория там не е намерила почва. Но в Германия тя е дала плодове и е загрубяла. Впрочем и Чембърлейн е бил много културен мислител, автор на много изтънчени мисли, макар че няма нищо по-жалко и дори смешно от опита му да докаже, че Иисус Христос не е бил евреин. Процесът на загрубяване и вулгаризиране е стигнал още по-далеч и през нашата епоха теорията, която поначало е била аристократична, се е превърнала в плебейска теория, вдъхновяваща масите.
Съвременната наука възприема расовата теория като митология и не намира за възможно да говори сериозно за арийска раса. Чисти раси не съществуват. Не съществува, разбира се, и чиста германска раса, която всъщност е резултат от сложно смесване. Единствената може би сравнително чиста раса са евреите. Самото понятие раса е доста размито и е основано на смесването на това, което се отнася до зоологията, с онова, което се отнася до човешката история. Расата е зоологическа категория и по това се различава от националността, която е културно-историческа категория. Расизмът е груб материализъм, добил мистичен характер, което е най-ужасното. Той поставя духа в зависимост от формата на черепа и цвета на косата. Това е абсолютен натуралистичен детерминизъм, враждебен на духа и духовността, защото духът е преди всичко свобода. Расизмът е още по-груба форма на материализма, отколкото икономическият материализъм, защото социалното принадлежи на психическия свят и е по-малко материалистично от биологичното, зоологическото. За расовата теория човекът е животно, детерминирано биологично, чрез кръвта и анатомичния строеж. Тази теория утвърждава съдбовността на наследствеността. Но в зоологически-натуралистичния смисъл на думата в историята вече няма раси, те се отнасят към предисторията. В историята съществуват националностите, т.е. резултат от сложен културно-исторически процес.
Французите са смятани за латини не защото са такива по кръв, те почти нямат латинска кръв, те са сложна смесица от раси, в която присъства силен келтски елемент, а са латини само защото са усвоили латинската култура и са се формирали на нейна основа. За латинска раса е излишно да говорим. Повече от съмнително е, че руснаците са славянска раса, при тях има много финландска и татарска, а във върхушката от Петър насам и германска кръв. Руснаците са скити. Те са по-малко славяни от поляците или чехите. Прусия е стара славянска страна и у прусаците има много славянска кръв. Но какво представлява от религиозна гледна точка расизмът, който добива такива страшни за християнството форми в Германия? Расизмът е чисто еврейска идеология. Единствената класическа в историята форма на расовата идея е представена от еврейството. Именно еврейството винаги се е грижило за запазване чистотата на расата, противопоставяло се е на смесените бракове, не е допускало смесване в стремежа си да остане затворен свят. Еврейството е придавало религиозно значение на кръвта, свързвало е неразривно религиозния момент с националния. Месианското съзнание на народа винаги е изява на еврейския дух.
За еврейството е била характерна изключителността, изключителната привързаност към своето и към своите. Ако говорим условно и символично за „арийци", то именно на нас, „арийците", съвсем не трябва да ни е свойствен никакъв расизъм, никакъв изключителен национализъм, никакво национално месианство. На такива „арийци" като индуси и гърци е свойствен по-скоро индивидуализъм не в съвременния, а в древния смисъл на думата, те много повече ценят душата, духа или формата на тялото, отколкото съдбата на народния колектив и за тях съвсем не са характерни фанатизмът, нетърпимостта и изключителността. Ако расизмът на еврейска почва има своето оправдание, той няма никакво оправдание на почвата на християнството. Недостойно е дори обсъждането на „арийския параграф" от християнска гледна точка, макар да е предназначен именно за християни. Расовият антисемитизъм неизбежно преминава в антихристиянство, което ние наблюдаваме в Германия. Германско-арийското християнство е отричане от Евангелието и от Христа. Дребният религиозен конфликт между християнството и юдаизма, който наистина съществува, в нашата епоха на смесици и мътилка придобива такава форма, че войнстващият антиюдаизъм се оказва антихристиянство. Християнският антиюдаизъм е насочен не против Библията и Стария завет, а против талмудистко-равинския юдаизъм, формирал се след отхвърлянето на Христа. Когато религиозният антиюдаизъм се превръща в расов антисемитизъм, той съдбовно се превръща и в антихристиянство, защото християнството има човешки еврейски извори. На ортодоксалните евреи е позволено да бъдат „расисти", те могат враждебно да се отнасят към „арийците" християни. Но на християните религиозно не е позволено, забранено е да бъдат „расисти" и да се отнасят враждебно към евреите. Такова е предимството на християните. Расовата теория от християнска и просто от човешка гледна точка е много по-лоша от класовата теория и в нея дехуманизацията е много по-дълбока.
В класовата теория на марксизма човекът от обречените на гибел буржоазни класи може все пак да се спаси като промени съзнанието си, той може да усвои марксистката идеология, да стане комунист и дори народен комисар. В расовата теория няма спасение. Ако ти си евреин или негър, никаква промяна на съзнанието, никоя вяра и убеждения няма да те спасят и ти си загинал. Ако евреинът стане християнин, това няма да го спаси. Не го спасява и ако стане националсоциалист. Човек не може да стане истински германски „ариец", както не може да стане евреин, трябва да се е родил такъв. Фатумът на кръвта властва над човека. Това е абсолютен детерминизъм и фатализъм. Но християнството е религия на свободата на духа, която не търпи фатализма и детерминизма. Класовият детерминизъм е относителен в сравнение с расовия и затова последният е по-дълбока дехуманизация. Да не говорим, че от християнска гледна точка хитлеризмът е по-опасен от комунизма, защото комунизмът пряко и открито се бори против християнството като враг на всяка религия, а хитлеризмът се стреми насилствено да деформира вътрешно християнството, променяйки християнските вярвания за целите на расовата теория и диктатурата на третото царство.
Национализмът и расизмът са неразделно свързани с етатизма. Осъществяването на великата мисия на нацията или расата, реализирането на нейната империалистическа воля изискват сила и власт. Национализмът може да се реализира само чрез държавата, той се стреми да заграби държавата в свои ръце. Без държавната сила национализмът си остава емоционално състояние. Съвременният национализъм е много повече свързан с държавата, отколкото с културата. Съвременният национализъм не цени културата и поголовно се отрича от традициите на националната култура. Хитлеризмът е най-малко верен на най-добрите традиции на немската култура, той не иска германският народ да бъде народ на философи и поети. Свободата на науката, уважението към ценностите на знанието са традиция в немската култура. Съвременният национализъм отхвърля тази традиция. Той не се вдъхновява от стремежа към истина, а от стремежа към могъщество. Долу истината, долу правдата, само и само да сме могъщи. Това е лозунгът.
И затова е нужна силна държавна власт като оръдие на могъществото. Старият руски национализъм също никога на е ценял руската култура, ценял е държавната мощ и негови герои бяха генерали, министри, губернатори, а не поети, художници, философи, учени, реформатори и пророци. Абсолютно по същия начин новият руски национализъм след войната и революцията най-вече търси властта и цени държавата повече от културата. Национализмът не може да съществува без етатизъм, без държавна мощ като свои оръдия, без абсолютизиране на държавата. Държавната мощ е обективизация на национализма. Но истинската творческа национална култура не допуска преднамереност. Не може съзнателно да започнем да творим национално изкуство и национална философия, трябва да се обича истината, да се обича правдата и красотата, философията може да бъде национална според характера на проблемите, по стил, но нея съвсем няма да я има, ако философите не търсят преди всичко истината. Народността в културата е безсъзнателен органичен процес, а не преднамереност и нагласеност. Докато политиката на държавата може да бъде преднамерено и предварително замислена като национална, по-точно националистическа. Ние не виждаме национализмът, добил формата на диктатура, да е сътворил нещо в областта на културата. Диктатурите обикновено нехаят за културата. Но в държавната област национализмът е от голямо значение, това е единствената арена за действена национална воля. Национализмът е неизбежно не само езическо обожествяване на националността, но и езическо обожествяване на държавата, т.е. етатизъм, макар че държавата се е разглеждала не като самоцел, а като оръдие на расата. Съвременният национализъм е свързан с идеята за тоталната държава. Национализмът и етатизмът еднакво се основават на антиперсоналистичната етика. Организираните маси искат да живеят в абсолютни държави и не ценят личния си живот, независим от държавата, не ценят културното творчество, продукт на свободата на духа. Всеки деспотизъм е трансформиран първобитен комунизъм.
3
Светът навлиза в епохата на цезаризма. Той, както впрочем и всеки цезаризъм, ще има ярко плебейски характер, ще представлява плебейско въстание против аристократичното начало в културата. Съвременният „вожд", може би предшественик на новия цезар, е вожд на народните маси, той е психологически издигнат от съвременните колективи. „вождът" управлява масите чрез демагогия. Без демагогия като свое оръдие той е напълно безсилен и ще бъде свален, пък и никога не би се сдобил с властта без нея. „вождът" е абсолютно зависим от масите, които управлява деспотично, зависим от психологията на колективите, от техните емоции и инстинкти. Властта на вождовете се основава изцяло на подсъзнателното. Подсъзнателното винаги играе огромна роля в отношенията на властването. Поразително е обаче, че в съвре- менния свят властта, основаваща се на подсъзнателното и ирационалното, използва методите на крайна рационализация и технизация на човешкия живот, на държавното рационално планиране не само на стопанството, но и на човешката мисъл, човешката съвест и дори личния сексуален и еротичен живот. Съвременната рационализация и технизация се намират във властта на подсъзнателни и ирационални инстинкти, инстинкти на насилие и господство. Така е в Германия, така е и в Съветска Русия. Но съвременният етатизъм, съвременните претенции на царството на кесаря за абсолютна значимост рязко се сблъскват с християнството. И в това може би е централният духовен смисъл на събитията.
Абсолютната, идеократична, тотална държава неизбежно стига до отрицание на свободата на религиозната съвест, свободата на християнина в неговия духовен живот. Държавата иска да бъде църква. Различието и разграничаването между царството на кесаря и Царството Божие се размива в нашия низвергнат свят и това винаги означава, че царството на кесаря иска да погълне Царството Божие. В съвременна Германия това се прояви с изключителна сила. Отрицанието на неизбежните в низвергнатия свят на дуализма на Царството Божие и царството на кесаря, на духа и природата, на свободата и необходимостта, личността и обществото е източник на деспотизъм и тирания. Истинското преодоляване на този дуализъм означава преобразяване на света, нова земя и ново небе. Но царството на кесаря, изживяващо разнообразни метаморфози, иска да преодолее дуализма в тази демонично-тиранична насока. Национализмът е един от пътищата към тази тирания на царството на кесаря над духа. Само преодоляването на суверенността на националните държави и движението към световна федерация на народите може да ни освободи от тази тирания. Национални трябва да останат именно културите, а не държавите, т.е. противно на това, което твърди съвременният национализъм. Но светът ще стигне до това вероятно след като бъде изтребена значителна част от човечеството. Светът сега живее под знака на волята за убийство и кръвопролитие в тираничните държави. Съвременният икономи- зъм, съвременният техницизъм, съвременният комунизъм, съвременният национализъм и расизъм, съвременният етатизъм и цезаризъм са обладани от жаждата за кръв и се подхранват от омразата.
Накрая още една нова сила влезе в историята и застрашава устойчивостта на европейската култура. Източните народи, цветните раси искат да бъдат активна сила в историята, искат да бъдат субекти, а не обекти. Настъпва краят на Европа като изключителен монополист в областта на културата. Извършва се взаимодействие между Изтока и Запада, което сякаш бе спряло от времето на Ренесанса. Наред с пламването на войнстващия национализъм се извършва универсализация на човечеството. Пробуждането на азиатските народи, пробуждането на световете, които се разглеждаха изключително като колонии, тежко засегнаха Европа преди всичко икономически. Капитализмът се крепеше от колониалната политика. Но колониите не искат вече да бъдат обект на капиталистическа експлоатация. Християнските западни народи съвсем не по християнски се отнасяха към нехристиянските източни народи. Те компрометираха делото на християнството в света и провокираха много тягостни асоциации. Отделни мисионери проявяваха истински героизъм и святост, но общо взето народите със западна култура не бяха се обърнали с християнско лице към народите от Изтока, към цветните раси и не им носеха християнство. И сега Западна Европа трябва да се разплаща за това и тъй като тя остава християнска, ще трябва по християнски да се обърне към нехристиянския Изток, а не като експлоататор. Бялата раса вече няма да може да разиграва ролята на високомерен цивилизатор по отношение на цветните раси. Източните народи - японци, китайци, индуси, започват да усвояват западната цивилизация, те стават материалисти, те са получили от Запада национализма. Но те слабо са усвоили светлината на Христовата истина, те не я виждат. Само се разлагат техните дребни религиозни вярвания. Дори индусите, които са били много по-духовни от обуржоазилите се и материализирали се народи на Запада, губят своята духовност и се цивилизоват. По такъв начин
в световната история активно навлизат огромни човешки маси, количествено превишаващи многократно човешките маси от Европа, и навлизат в момент, когато са усвоили най-лошите страни от европейската цивилизация. Всичко това страшно изостря световната криза и поставя света пред ужасни перспективи. Светът навлезе в период на анархия и разпадане и наред с това никога не е имало такъв безумен стремеж към организация, плановост, принудително единство и абсолютност на държавата. Дълбоките корени на всичко, което става, трябва да се търсят в духовния аспект, в кризата на християнството и религиозното съзнание изобщо, в упадъка на духовността. И истинско изцеление може да донесе само новата духовност, която още не е станала определена и определяща сила.
1 Виж моята статия „Человек и машина".
2 Паганизация (фр. paganisation; paganism - езичество, произв. от paganus (лат.) - обръщане в езичество, връщане към езическите представи.
3 „Да, но това наистина е така" (фр.).
Глава IV. Аристократичното начало на културата и съдбата на интелектуалния слой. Съдът над християнството и търсене на нова духовност
1
Всички говорят сега за криза на културата и се опасяват за нейното бъдеще. Това стана централен въпрос. Кризата на културата е свързана социологически с това, че на всяка висока култура е присъщо аристократично качествено начало, подложено на огромна опасност поради процеса на демократизация и изравняване, поради господството на масите. Ние живеем в епохата на плебейско противопоставяне на всякакво аристократично начало в културата. Новите авторитарни държави внасят решително плебейски характер и означават господство на количеството над качеството по отношение на културата. Античната гръко-римска култура е била аристократична по принцип, култура за поддържане и запазване на качествата. Аристократична е била и културата на Ренесанса. Културата се е разбивала благодарение на свободното време, на възможността да се прояви творческо излишество, тя е предполагала неравенство. Културата никога не е съществувала за цялото човечество, за задоволяване на неговите нужди и изисквания. Народността на културата съвсем не е означавала съответствие на равнището на народните маси и изпълнение на техните поръчки. Народността е израз на народния дух, геният го изразява по-добре от масите.
Но сега все повече се изисква културата да бъде народна, като отговаря на нуждите и изискванията на народните маси. Това променя нейния характер и я превръща във феномен от друг порядък, на който трябва да бъде дадено друго име. Понякога на този феномен се дава името „цивилизация", но тази терминология, разбира се, е условна. Господството на масите и различните количества, приемащи ту формата на буржоазни демокрации с диктатура на парите, винаги скрита и замаскирана, ту формата на авторитарни държави с открита диктатура на вождовете, поставя в твърде тежко положение творческия културен слой, културния елит, който изживява смъртна агония и изпада във все по-непоносимо морално и материално положение. При либералната демокрация той зависи от капитала и от вулгарните вкусове на тълпата, при авторитарната или комунистическа демокрация зависи от диктатурата на мирогледа, от властта, претендираща да организира духа.
Ние живеем в епохата на „социалната поръчка". Социалната поръчка на масите определя какви да бъдат културата, изкуството, литературата, философията, науката и дори религията. Но няма социална поръчка за висшата качествена култура, за духовната култура, за истинската философия, за истинското изкуство. Социалната поръчка съществува главно за техниката, за приложното естествознание, за икономиката, няма поръчка за това, което е свързано с духа и духовността. Духовната енергия се превключва и насочва към обекти съвсем не от духовно естество. Интелектуалният културен слой социално е незащитен, съществуванието му е лишено от материална база, той виси във въздуха и твърде често усеща своята ненужност, принуден е да се приспособява, за да не го погълне окончателно бездната. Положението на инициаторите и творците на духовната култура никога не е било леко, не е било леко и нормално и в епохата на Ренесанса. Творили са, без да знаят за кого е предназначено творчеството им, но то е било сравнително свободно. Материално писателите, художниците, музикантите и учените са били зависими от меценатите. Живели са в сложно, диференцирано, не унифицирано общество, но не са били подложени на диктатурата на духа и са могли да лавират. Капитализмът през XIX век с неговия икономизъм и прикрита диктатура на парите изопачи и деформира чистотата на културата и я приспособи за интересите на буржоазните класи, формално на творците на културата е дадена пълна свобода, но материално те са потискани, самотни, непризнати и нуждаещи се. Затова мнозина от тях в либералната буржоазна епоха тъгуваха по общонародна и „органична" култура. Социалната самота на творците е характерно явление за буржоазната епоха. Те често се гордееха с нея и за тях беше важно да я съхранят. Тази самота винаги беше групова, самота на елита.
През средновековието, в Древна Гърция културата е била религиозна, общонародна, „органична". Тази общонародност е била съвсем различна от тази в нашия демократичен век, защото масите са живели в религиозно осветен йерархичен организъм. Тогава не е имало такова разделение между творците на културата, между интелектуалните слоеве и народния живот. Това е култура на социалната поръчка в благородния смисъл на думата, на социалната поръчка, допускаща и предполагаща аристократично, качествено начало на културата. Но тя е чужда на индивидуализма от ренесансовата и буржоазната епоха, това е колективна култура. Културата на Древна Гърция в много по-голяма степен е била култура на социалната поръчка, отколкото е прието да се мисли, изкуството съвсем не е било „чисто", то е играло социално служебна роля. Гръцката култура е била общонародна и наред с това аристократична. За предишните „органични" епохи е характерно съчетанието на общонародност и органичност в културата. В нашата епоха, устремена към колективизма, всичко се променя. Масите се приобщават към културата, което е необходимо и справедливо. Те не бива да остават в мрака. В миналото масите са били приобщени към културата чрез религията. Културата на народните слоеве е била почти изключително религиозна култура и в нея са се обединявали народните слоеве с аристократичните културни слоеве. Само религията притежава способността за такива съчетания. Такава способност нямат нито философията, нито науката, просветата, изкуството или литературата.
Високата качествена култура, лишена от религиозната си база, неизбежно се откъсва от общонародния живот и се създава самобитен културен елит, който усеща, че е ненужен на народа. Хуманистичната култура никога не е била народна, тя винаги е била култура на горния интелектуален слой, лишен от социална база. Справедливостта на демократизацията, приобщаваща към културата огромните народни маси, има и обратна страна - понижаване на качественото равнище на културата. Този процес означава не само, че масите повишават културното си равнище, че в тях се пробуждат културни потребности, но и че започват да господстват над културата и да я приспособяват кьм своето равнище. Културата в широкия смисъл се приравнява към социалното всекидневие в живота на масите. Културата на елита още повече се усамотява, става рафинирана, в нея се проявяват признаци на смъртта, представителите й добиват афинитет към смъртта. Това е декаданс в културата, пресъхване на изворите на живота. Друга част от културните дейци искат да се спасят, приспособяват се към масите, към вкусовете и нуждите им, опитват се да изпълнят социалната поръчка. Но самото съществуване на културния елит, откъснат от общонародния живот, става все по-ненужно и ненормално. Той няма бъдеще. Кризата на качествената култура и печалната съдба на интелектуалните слоеве очевидно са безизходни извън духовната революция в света, извън религиозното възраждане. Чисто културно възраждане е вече невъзможно поради старостта на света, възможно е само религиозно възраждане, което ще съумее да реши въпроса за съотношението между аристократичното и демократичното, между личното и общественото начало в културата.
Руският комунизъм и германският националсоциализъм са диктатури на мирогледа, диктатури над духа. Затова комунистическата и националсоциалистическата култури са култури на социалната поръчка. Това придобива уродливи форми в Русия и в Германия. Дейците на културата се задъхват. Така се осъществява идеята за колективна общонародна култура, за каквато са мечтали някои творци в края на XIX век - Р. Вагнер, в Русия В. Иванов и символистите. Така се преодолява индивидуализмът в културата. Настъпва краят на Ренесанса, за който неведнъж съм писал. Има ли в това някаква макар и малка частица истина и може ли на това да се противопоставят старият индивидуализъм и либерализъм? Мисля, че има голяма доза истина и не бива на това да бъдат противопоставяни индивидуализмът и либерализмът, които са напълно изветрели и разложени. Вярно е разбирането за културното творчество като служене на свръхлична цел. Егоизмът на интелектуалния слой не може да бъде оправдан. Идеята за служене почти изцяло изчезна в епохата на ренесанса и либералната епоха. Но идеята за свръхличното служене не само не е противоположна на свободата на духа, на свободата на творчеството, но е реализуема само чрез тази свобода.
Творческото служене е свободно, то не може да прилича на трудова или воинска повинност. Диктатурата над духа не само лишава творчеството от свобода, но подкупва творците на културата, подтиква ги към предателство, предразполага ги към сервилничене и ги кара насилствено да изпълняват държавните поръчки. Диктатурата на мирогледа парализира съвестта на творците и само героичната съпротива на свободната съвест може да й се противопостави. Творците се подкупват лесно, защото духовното и материалното им положение е несносно, те са социално незащитени и са се превърнали в безработни. Интелектуалният слой е застрашен или от гибел, изчезване поради ненужност, или от превръщане в послушни чиновници в идеократична държава, осъществяваща диктатура над духа. Висшият културен, интелектуален слой отдавна живее затворен и изолиран, откъснат от широка социална база, от общонародния живот. Извърши се не само разделение, но и разрив между теоретичния и практическия разум, между интелекта и действието, между „духа" и „материята". Това доведе до безсилие и упадъчност. Хуманизмът като основа на европейската култура беше безсилен да възстанови единството и да поддържа културния слой, когато задуха космическият вятър. Хуманизмът е безсилен да устои при процесите на технизация на живота, нахлуването на масите, демократизацията и прочие. Както вече казахме, той не може да спаси аристократичното начало на културата и на личната оригиналност. Грубите диктатури, стъпили върху дехуманизацията, се опитват да утвърдят единството. Идеята за органична култура и органичен обществен строй през XIX и XX век е романтична и засилващата се власт на техниката й нанася непоправими удари. Светът върви не към органично и растително единство, а към организира- но и техническо единство. Но когато в извършващите се космически и социални процеси се поставя въпросът за съдбата на самия човек, за спасяването на човека, за борбата против дехуманизацията на целия живот, ние неизбежно стигаме до религиозния въпрос, до духовната криза и възникването на нова духовност в света.
2
Извършва се не само съд над историята, но и съд над християнството, над християнството в историята, над християнското човечество. Християнството в историята е било не само Божие откровение, но и създание на човека. И създанието на човека е бивало добро, но е бивало и лошо. Чистотата на откровението често е била изопачавана от човешката стихия, от човешкото съзнание, в което то се пречупвало. Греховете на християните в историята са били големи и тежки. Били са измислени безброй лъжовни теофании. Човешкото, твърде човешкото, се е представяло за Божие. Историята на християнството, историята на църквата е богочовешки процес и в този жизнен процес, както и във всеки жизнен процес, е имало патологични процеси и процеси на разпадането. Човешката свобода предполага възможността за несполуки на християнството в историята. Християнството, църквата не е самият Бог, не е самият Христос, макар че в тях действа Бог, действа Христос. Християнството е човешката история и в него се отразяват всички противоречия на човешкото съществувание. Християнството, християнското човечество е преминало през всички съблазни, съблазни на този свят, прикриващи се със свещеното. Низвергнатата свобода е действала в християнската история и се е представяла за воля Божия. Съдът над християнството е съд над лъжливите теофании, лъжливото осветяване на природното и историческото, носещо в себе си чертите на низвергнатост. Твърде много от относителното и недостойното бе обявено за свещено, за табу. Процесите на сакрализация на природно-историческото, на социалното по своя произход взеха окончателно връх над преобразяването на живота, над профетичното начало в религиозния живот. Съдът над християнството в историята е винаги профетичен съд, който предполага разпалване на профетичния дух, насочен към преобразяване, а не само към осветяване. Съдът над християнството е пречистване и той разкрива пътя за преобразяване на живота. Съдът означава, че човекът е поставен пред неприкрити, оголени реалности.
И това е добре. Падането на много исторически светини може да означава, че човек се приближава до истинската светиня, светиня на светините, приближава се до Бога. Бог не се нуждае от човешко освещаване, той поначало е свят. За света Божията святост е съд. Съдът над историята е също съд над християнството, защото то е част от историята и е заразено с всички противоречия и съблазни на историята. В християнството като човешко явление са пренесени комплексите на човешкия душевно-телесен живот, изучаван и опознаван от психопатологията, - садизъм и мазохизъм, изтезаване на другия и изтезаване на самия себе си. Садизмът и мазохизмът са отровили дори християнското учение, те са наложили отпечатък върху учението за вечните адски мъки. Нужен е процес на духовно пречистване. Християнството се осъжда във всички области на човешкото съществуване, във всички области на човешката култура. Това е съд над лъжливия монизъм и над лъжливия дуализъм, съд над крайния иманентизъм и над крайния трансцендентизъм, съд над обоготворяването на човешките слабости и над унижението на човешкото му достойнство. Световната криза е съд от горе и от долу. В трагичния сблъсък на християнството и историята, който не е нов, който е вечен, християнството съди историята, но и историята съди християнството. Съдът на историята над християнството разкрива неуспеха на християнството в историята. Неуспехът на християнството в историята означава, че не християнството е победило историята, а историята е победила християнството. Историята съди християнството за това, че е победила тя, а не християнството. Но това поражение на християнството се превръща и в съд над историята. Неуспехът на християнството е неуспех на историята. И сега това е по-ясно от всякога.
Християнството и християните се осъждат преди всичко в социалната сфера, която е в центъра на нашата епоха. Безспорно отмяната на робството и крепостното право, признаването на човешкото достойнство на всеки човек, признаването на свободата на съвестта и свободата на духовния живот - всичко това е свързано с тайните, подземни въздействия на християнството върху човешките души. Християните обаче не са осъществявали пряко правдата в социалния живот, прехвърляли са това на нехристияните, а самите те твърде често са творили неправди и несправедливости и са съгласували висшите духовни ценности с интересите на господстващите класи и съществуващия ред. Съумели са да направят християнството „буржоазно". Сега се извършва жесток съд над „буржоазното" християнство, над всяко приспособяване на християнството към човешките интереси. Християните са създали много тежки за трудещите се маси асоциации, свързани с християнството, те са положили всички усилия, за да може антирелигиозната, безбожната пропаганда да стане лесна в работническите среди.
Със задачата за създаване на по- справедлив и човешки социален строй се заловиха не християните, а антихристияните. Божественото и човешкото бяха разединени. С това е свързан съдът над християнството и в моралната сфера. То твърде често е бивало античовешко, антихуманно, призовавало е да се изпълнява заповедта за любов към Бога против заповедта за любов към човека. Християните са направили лъжливи морални изводи от учението за първородния грях, отричали са човешкото творчество, възприели са за полезни за греховния човек потисничеството и страданието и са защитавали строя, който ги е пораждал. Най-големи са извращенията в учението за смирението и послушанието, то се превърна в изискване за смирение пред злото, послушание пред злото, отказ от собствената съвест. Религията на любовта и милосърдието се превърна в проповед на безмилостно и жестоко отношение към човека. Извършена е измяна, измяна към вечната идея на Бога за човека като негов образ и подобие и към откровението за Богочовека и богочовешкия живот. Осъжда се християнството и в културата. Твърде чес- то в резултат от погрешно тълкуване на аскетизма християнството се е отнасяло враждебно към културното творчество, творчеството във философията, науката, изкуството и техниката. Културното творчество, както и социалните реформи, със закъснение са били санкционирани от християнството. И човешкото творчество се е отдръпнало от християнството, творческата инициатива се е изплъзнала от ръцете на християните. Осъжда се и християнската духовност, старото разбиране за аскеза. Аскезата се е схващала като цел, а не като средство, изпълнена с враждебност към живота и творчеството, с враждебност към човека.
Монашеската аскеза изсушавала човешкото сърце, будела отвлечена, а не конкретна любов. Монашеството, православно и католическо, изживява жестока криза. Нужна е нова форма на монашество, породена от нова духовност. Християнската духовност твърде често се е схващала като оттегляне от света и хората, като трансцендентен егоизъм, като нежелание да бъде споделена страдалческата съдба на света и човека. Тя не е била пропита в достатъчна степен от християнска любов и милосърдие, не съдържала човешка топлина. И светът въстана срещу духовността като изтънчена форма на егоизъм и равнодушие към мъките на света. Само новата възродена духовност може да противостои на това. Грижата за живота на другия, на ближния, дори материалната телесна грижа е вече духовна. Хлябът за мен е материален въпрос, хлябът за другия е духовен въпрос. Извършва се съд над християнството и по отношение живота на пола, любовта и брака. Господстващото християнско учение отричаше смисъла на любовта и я проклинаше. И любовта, не в низкия, а във възвишения смисъл на думата започна да се утвърждава извън християнството и против християнството. Буржоазно-еснафското семейство с неговия икономически егоизъм и затвореност бе обявено за свято. Но интимният живот на любовта се отдели от християнството. Висшият смисъл на любовта беше разкрит от провансалските трубадури, защитаваха я поезията и литературата. В това отношение християните живееха в разногласие и дуализъм. Полът, любовта и бракът се свързваха с рода, а не с личността, с устройството на родовия живот.
И личността не можеше да понесе това. Поразителна е безпощадната строгост на християнството към любовта и крайната снизходителност към собствеността, която се санкционираше в най-негативните й прояви. Осъждат се християнското богословие, задушливото рационализиране на християнската истина и тайна, изопачаването на богословската мисъл чрез социални внушения, пренясянето на лошите и греховни социални отношения между хората върху самия божествен живот, върху отношенията между Бога и човека, Бога и света. Само творческата религиозна и философска мисъл може да извърши пречистваща работа и да защити вечната истина на християнството. Всяко помрачаване и изопачаване на християнството се дължи на това, че за човека бе трудно да обхване пълната истина за Богочовека. Човекът ту се обръщаше към Бога, отвръщайки се от човека, ту се обръщаше към човека, отвръщайки се от Бога. Но и когато се отвръщаше от човека, той попадаше в своята човешка лошотия в обръщането си към Бога. Проблемът за християнската антропология, религиозният проблем за човека е основният проблем на нашата епоха. Само пълнотата на християнската истина в своята чистота може да се бори против дехуманизацията, може да предотврати гибелта на човека. Светът се е опитвал да утвърждава човека против християнството и е стигнал до отрицание на човека. И извън християнството, по-точно, извън Христа няма спасение за загиващия човек. Към християнството, възродено и обновено, преминава сега защитата на човека, на човешкото достойнство, на човешката свобода, човешкото творчество, човешките отношения между хората. Само християнството може да създаде вътрешно общество, всички социални движения организират само външно общество.
3
Светът се намира не само в ужасно и нетърпимо икономическо и политическо положение, но преди всичко в нетърпимо духовно положение. На най-голяма опасност е подложено само- то съществуване на духовния живот, самата възможност за неговото съществуване. Ние живеем в безумен свят. Не сме забелязали, че човекът е станал безумен. От алчността за живот, от любов към този свят той е загубил равновесие и е повален. Човечеството отново е завладяно от полидемонизъм, от който беше го освободило християнството. Дехристиянизацията доведе до дехуманизация, дехуманизацията доведе до безумие, защото повреди самия образ на човека. Човекът се отвори за всякакъв вид лудости, за всякакви демони, той бе завладян от демонични космически и социални сили. И той видя свободата си в това окончателно да се подчини на тези демонични космически и социални сили и да се слее с тях. Съвременната дехуманизация поставя човека под знака на лудостта и безумието. Характерни за нашето време са именно организираната лудост и безумието. Когато духът престава да владее душевния и телесен състав на човека, той губи вътрешната си цялост и равновесие. Космическите и социалните стихийни сили нахълтват вътре в човека и го организират чрез внушение.
В резултат от тези внушения човек е завладян или от елементарните космически телурични сили на земята, расата, народа и пола, или от елементарните социални сили на икономическите интереси, на парите, класата, социалната група, на партията. Но духовно човек е абсолютно дезорганизиран. Той е загубил духовната си съпротивимост на внушението и обладаването. Това е загуба на самия принцип на личността, защото личността е дух, духовна съпротивимост на всяка демонична лудост чрез безличните космически и социални сили, работа на духа над просветлението на душевния и телесен състав на човека. На съвременното колективно безумие, на съвременния полидемонизъм и идолатрия може да бъде противопоставена само мобилизация на силите на духа. Социалната организация сама по себе си е безсилна да се противи на хаотичния разпад на света и човека. Светът може да се превърне в организиран и технизиран хаос, на който ще съответстват най-страшните форми на идолатрия и демонолатрия. Човекът ще бъде принуден отново да се върне към единобожието или да се разложи окончателно, да се разпадне на космически елементи, принудително организирани в социални колективи. И човекът ще се разлага в две противоположни насоки, в посока на животността и в посока на машинността.
Светът трябва да разкрие нова християнска духовност. От нея ще зависи съдбата на света и на човека. Тя не може да бъде отвлечена, не може да бъде отказ от света и от човека. Тя ще означава работа на духа в света и в човека, над света и над човека. Новата духовност не може да допусне робство на човека от космическите сили и робство от социалните и технически сили. Тя ще призове човека към царствено положение и към творчество. Човекът на новата духовност не проклина света, не осъжда и не анатемосва обладаните и идолопоклонстващи- те, той споделя страданието на света, носи в себе си трагедията на човека, той се стреми да внесе духовно освобождаващо начало в човешкия живот. Личността, духовно укрепнала и защитена, не допуска да бъде разтерзана от силите на този свят, не допуска да бъде сдържана от демоничните сили, но тя не е изолирана и затворена в себе си, тя е отворена за универсално съдържание, за всички свръхлични ценности. Това е много сложен духовен проблем за съотношението на личното и свръхличното, проблем за излизането на личността от себе си в общуването, което никога не е преход към безличното. Новата духовност не е само път от света и човека към Бога, но и път от Бога към света и човека, не само издигане, но и спускане, т. е. обемане в пълнота на истината за Богочовечеството, за богочовешкия живот.
В старата духовност любовта към Бога често е бивала нелюбов към човека, отвръщане от човека, проклятие за света. Избавление може да донесе само новата духовност, в която любовта към Бога е и любов към хората, в която свободата от властта на света ще бъде също и любов към цялото Божие творение, в която духовният живот на човека ще бъде не само изкупление, но и творчество в света. Това предполага не отрицание, а ново разбиране на аскезата, при което тя ще бъде освободена от враждебните на живота елементи, от това, което може да се нарече религиозен нихилизъм. Християнството е преди всичко религия на любовта и свободата. Но именно защото християнството е религия на свободата, бъдещето не е детерминирано, не е фатално нито в посока на злото, нито в посока на доброто. Затова предстои трагична борба. Новата духовност трябва отново да хуманизира човека, обществото, културата и света. Но за християнството този процес на хуманизация не е изключително човешки, а богочовешки процес. Само в Богочовечеството, само в Христос и в тялото Христово може да бъде спасен човекът. Иначе той ще бъде разтерзан от демоничните сили, той бъде разложен окончателно от демоните на омразата и злобата, от лудостта и безумието. Проблемът на човека е примат над проблема на обществото и културата. И човекът се разглежда тук не като отвлечено духовно същество, не единствено в своя вътрешен личен живот, а като цялостно същество, като същество и социално, и космическо. Нов ден настъпва за християнството в света. На християнството може социално да съответства само персоналистичният социализъм, съединяващ личността и общинния принцип.
Удари часът, когато след страшна борба, след небивала дехристианизация на света и изживяване на всички последствия от този процес, християнството ще се появи в чист вид. Тогава ще стане ясно за какво е християнството и против какво е то. То отново ще стане единствено и последно убежище за човека. Когато настане пречистването, ще стане ясно, че християнството е за човека и за човечност, за ценност и достойнство на личността, за свобода, за социална справедливост, за братство на хората и народите, за просвещение, за просветление, за творчество на новия живот и че само християнството държи на това. Съдът над християнството е съд над измяната на християнството, над извращението и замърсяването на християнството и правдата на този съд е правда на съда над падналия свят и над неговата греховна история. Но истинско духовно възраждане в света ще започне вероятно само след като бъдат решени елементарните насъщни въпроси на човешкото съществуване за всички хора и народи, след като бъдат победени горчивата нужда и икономическото робство на човека. Едва тогава може да се разкрие новата по-силна манифестация на Светия Дух в света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар