Джеймс Джойс

Портрет на художника като млад

(продължение)   

      Веднъж един светия (и то, доколкото си спомням, един от светите отци на нашия орден) бил удостоен да види ада. Сторило му се, че стои насред грамадна мрачна зала, чиято тишина бива нарушена само от тиктакането на някакъв гигантски часовник. Неспирно тиктакал този часовник и на светия отец му се сторило, че той неспирно повтаря две думи: сявга, нивга; сявга, нивга. Сявга да си в ада, нивга на небето; сявга да си афоресан от лика Господен, нивга да не бъдеш сподобен с блажено лицезрение; сявга да си в огнената пещ, облазен с гад и мушен с нажежени вили, нивга да не бъдеш отърван; сявга да те гложди съвестта, спомени да те терзаят до полуда, да си помрачен от бяс и от отчаяние, нивга да не бъдеш пощаден; сявга да проклинаш и да ненавиждаш злите демони, които сатанински се упиват от теглото на наивните глупци, нивга да не зърнеш лъчезарните одежди на блажените души; сявга да вопиеш в огнената бездна и да молиш Бога миг да ти дарува, само миг на отдих от ужасната агония, нивга, ни за миг дори да не получиш прошка; сявга да се мъчиш, нивга да не си блажен; сявга да си прокълнат, нивга да не се спасиш: сявга, нивга, сявга, нивга. О, какво страхотно наказание! О, вечност на нескончаемо страдание, на нескончаеми телесни и духовни мъки, и ни един-едничък лъч надежда, ни един-едничък миг на отдих, о, вечност на безпределна по размах и по напрегнатост агония, на безгранично продължителни и безкрайно многообразни изтезания, изтезания, които навеки съхраняват навеки изтезаваната жертва, на отчаяние, което вековечно терзае душата и инквизира плътта, вечност, всеки миг от която сам по себе си е вечност, и то вечност от мъки! Ето — такова е ужасното наказание, отредено от всемогъщия и всеправеден Бог томува, който умре в смъртен грях.

      Да, от всеправедния Господ-Бог. Човеците, които сявга разсъждават само по човечески, недоумяват защо за един-единствен тежък грях Бог отсъжда вечно и безпределно наказание в огъня на ада. Разсъждават така, защото, помрачени от мерзките съблазни на плътта и невежествения мрак на човешкия разум, не могат да проумеят чудовищната гнусота на всеки смъртен грях. Разсъждават така, защото са неспособни да проумеят, че дори и най-дребното съгрешение е нещо чудовищно и мерзко и затова дори ако Всемогъщият Творец можеше да тури край на всичкото зло и на всичките страдания в тоя свят — на войните, болестите, грабежите, престъпленията, смъртта, убийствата, — при условие че позволи да остане ненаказано едно дребно съгрешение, едно-едничко дребно съгрешение — една лъжа, един гневен поглед, една твърдоглава проява на леност, — то Той, великият, всемогъщият Господ-Бог, не би могъл да стори това, защото да съгрешиш, било то с мисли или дела, означава да престъпиш Неговия закон, и Бог не би бил Бог, ако не накажеше престъпника.

      Един грях, един миг метежна горделивост на разума, погуби Луцифер и една трета част от ангелското войнство. Един грях, един миг на безразсъдство и слабост, лиши Адам и Ева от Рая и донесе на земята смърт и страдания. Тогава, за да поправи последствията от тоя грях, Единородният Син Божи слезе от небето на земята, страда, биде разпнат и след тричасови кръстни мъки предаде дух.

      О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, нима ние сега ще оскърбим благия наш Изкупител и ще предизвикаме гнева Му? Нима отново ще потъпчем Неговото обезобразено и изтерзано Тяло? Нима ще заплюем Лицето, изпълнено с толкова скръбна любов? Нима и ние като жестоките иудеи и грубите войници ще се глумим над кроткия и милостив Спасител, който Сам заради нас изпи до дъно горчивата чаша? Всяко греховно словце е една нова рана в нежното Му тяло. Всяко греховно дело е трън, който се впива в Неговото чело. Всяка нечиста мисъл, на която съзнателно се отдаваме, е остро копие, което пронизва това свято любещо сърце. Не, не. Ни едно човешко същество не би се решило да извърши онова, което тъй дълбоко оскърбява величието Божие, онова, което бива наказвано с вечност от мъки, онова, което изново разпъва на кръста Сина Божи и се поругава с Него.

      Аз моля Господа-Бога, щото словата, изречени в немощ, да спомогнат днес да се утвърдят в святост ония, които са били осенени от Божията благодат, колебливите да се укрепят, а злочестата, заблудила се душа — ако сред вас има такава — да се върне в пътя на вярата. Аз моля Господа — и вие се помолете с мене — да ни помогне да се покаем от греховете. А сега ви моля всички до един да коленичите тук, в тоя скромен храм, пред лицето на Бога, и да повтаряте след мене деянието на разкаяние*. Той е тук, в дарохранителницата — преизпълнен от любов към човешкия род и готов да утеши страдалците. Няма страшно. Колкото и многобройни, колкото и гнусни да са греховете ви, стига само да се покаете, ще получите опрощение. Нека не ви възпира суетен срам. Бог още е нашият милостив Господ, Който желае на грешника не вечна погибел, а покаяние и праведен живот.

      [* Деянието на разкаяние е покайна молитва. Джойс дава своя версия.]

      Той ви зове при Себе си. Вие сте Негови. Той ви създаде от нищо. Той ви обича, както само Бог може да обича. Обятията Му са разтворени за вас дори да сте съгрешили против Него. Дойди, дойда в лоното Му, клети грешнико, клети, суетен, заблуден грешнико! Бог чака. Часът настъпи.

      Свещеникът стана, обърна се с лице към олтара и коленичи в падналия мрак на стъпалото пред дарохранителницата. Той изчака, докато всички коленичат и в църквата се възцари гробно мълчание. Тогава повдигна глава и пламенно, фраза след фраза започна да произнася деянието на разкаяние. Фраза по фраза момчетата повтаряха молитвата след него. С език, прилепнал о небцето, Стивън сведе глава и мълком започна да се моли:

      — О, Господи, Боже мой —

      — О, Господи, Боже мой —

      — разкайвам се от все сърце —

      — разкайвам се от все сърце —

      — задето те оскърбих, Господи —

      — задето те оскърбих, Господи —

      — и ненавиждам греховете си —

      — и ненавиждам греховете си —

      — паче всяко друго зло —

      — паче всяко друго зло —

      — понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,

      — понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,

      — пред Тебе, който заслужаваш —

      — пред Тебе, който заслужаваш —

      — всичката ми любов —

      — всичката ми любов —

      — и твърдо се решавам —

      — и твърдо се решавам —

      — с благодатната Ти помощ —

      — с благодатната Ти помощ —

      — никога вече да не Те оскърбявам —

      — никога вече да не Те оскърбявам —

      — и да изправя стъпките си —

      — и да изправя стъпките си.

      Като се нахрани, той се качи в стаята си, за да остане насаме със своята душа, и при всяка стъпка от нея сякаш се изтръгваше въздишка; ведно с нозете, стъпало по стъпало, въздишайки, душата му се възземаше нагоре през гъстия мрак.

      На площадката пред стаята се спря, поколеба се, после сграбчи порцелановата топка и бързо отвори вратата. Достраша го да влезе и с примряла душа той започна да се моли дано смъртта не докосне челото му, като прекрачи прага, дано на бесовете, скрити в мрака, не бъде дадена власт над него. Стоеше замръзнал на прага като пред входа на някаква тъмна пещера. Лица… Вътре имаше лица… Очи… Дебнеха и бдяха.

      — Ние, разбира се, безпогрешно знаехме, че макар това да не може да не излезе наяве, за него все пак ще бъде непосилно трудно да се опита да се помъчи да застави себе си да се помъчи да се опита да определи своя духовен ходатай и затова ние, разбира се, безпогрешно знаехме…

      Шепнешката вътре дебнеха и бдяха някакви лица; шъпот на безбройни гласове и изпълваше тъмните недра на пещерата. Ужас сграбчи душата и тялото му, но той храбро вдигна глава и решително прекрачи прага. Врата… стая… Познатата стая, познатият прозорец. Той спокойно рече на себе си, че всички ония думи, които шепнешком изплуваха от мрака, са съвършено безсмислени. Рече на себе си, че това чисто и просто е собствената му стая с отворена врата.

      Затвори вратата, приближи се бързешком до леглото, коленичи край него и зарови лице в ръцете си. Дланите му бяха ледени и влажни, нозете до болка вкочанясали от студ. Телесният смут, студът и умората не му даваха покой и разпиляваха мислите му. Защо стоеше на колене, като дете, което мълви своята молитва преди сън? За да бъде насаме с душата си, да изпита съвестта си, да застане лице в лице със своите грехове, да си припомни кога, как и къде бе извършил всеки един и да поплаче над тях. Но да заплаче той не можеше. Не можеше дори да ги извика в паметта си. Усещаше само някаква душевна и телесна болка, усещаше, че цялото му същество, памет, воля, разум и плът са вцепенени и изнурени.

      Само работа на дяволите беше това: те бяха разпилели мислите и забулили съвестта му, а сега напираха да го превземат през вратите на неговата мекушава и грехопокварена плът; и с боязлива молитва към Бога да прости слабостта му той се покатери в леглото, зави се презглава и отново зари лице в ръцете си. Съгрешил бе. Съгрешил бе толкова тежко против небето и пред Бога, че не бе вече достоен да се нарече Негов син.*

      [* Решението на Блудния син (Лук., 15, 18 — 19).]

      Но нима той, Стивън Дедалус, наистина е вършил всичко това? В отговор съвестта му въздъхна. Да, той, той; скритом, мерзко, ден след ден, докато закоравя и се ожесточи в греха и даже се осмели да носи маската на благочестието пред самия олтар, макар вътре в него душата му да бе жив гнойник на порока. Прокажената паплач на греховете му го обгради като обръч, те се надвесиха от всички страни и задишаха право в лицето му. Той се опита да ги забрави в молитва, сви се на кълбо и замижа; но гледните на душата му оставаха будни и макар до болка да стискаше клепачи, той виждаше местата, където бе блудствал, макар плътно да бе запушил уши, чуваше всичко. Напрегна цялата си воля, за да престане да вижда и чува. Напрегна я до сетен предел, докато снагата му се разтресе от това усилие и за миг той изгуби свяст. Ала само за миг; сетне дойде на себе си. И тогава видя.

      Поле, обрасло с настръхнали тръни, репей и коприва. Сред гъсто сплетените стъбла на избуялия буренак се въргалят смачкани тенекиени кутии, пити и краваи втвърдени изпражнения. Белезникава блатиста светлина струи от тях и бавно се процежда през плъпналия сивозеленикав гъсталак. Воня се вие и стеле като блатна мъглица над всяка смачкана кутия, над всеки спечен куп човешка кал.

      Някакви същества шават из полето… едно, три, шест… Някакви същества сноват насам-натам и шумолят. Козлоподобни същества с гуменосиви човешки лица, рогати, с проскубани бради шумолят. Шетат насам-натам, провлачили дълги опашки, шумолят, жестоките им очи святкат със сатанинска злоба. Ехидно злорадство озарява кокалестите им старчески лица. Едно от тях загръща туловището си с парцалива фланелена жилетка, друго монотонно мърмори, заплело брадата си в сплъчкания буренак. Пресъхналите им устни сумтят невнятни думи, те шетат околовръст, шумолят из шубрака, описват бавно кръг след кръг, провлачили дълги опашки сред тракащите тенекии. Кръг след кръг описват те и свиват обръча си все по-близо, все по-близо шумолят, приближават, приближават, ломотят невнятни слова, шумолят и плющят с дългите опашки, омацани със смрад, зъбят се със сатанински морди…

      — Помощ!

      Обезумял, той изрита завивките да освободи лицето и шията си. Ето неговия ад! Бог му даваше да види ада, приготвен за неговите грехове: смрадно, скотско, сатанинско скопище на похотливи козобради бесове. За него! За него!

      Той скочи от леглото, задавен от гнусните миазми, които се стичаха право в гърлото и преобръщаха червата му. Въздух! Глътчица небесен въздух! Стенейки, залитна към прозореца, почти изгубил свяст от погнуса, но разкъсван от спазми в стомаха, се сгърчи до мивката, лудо стисна с ръце леденото си чело и повърна всичко в агонизиращ пристъп.

      Щом пристъпът премина, той изнемощял се добра до прозореца, вдигна рамката и седна в ъгъла на нишата, облакътен на перваза. Дъждът бе престанал; всред облачетата пара, които плуваха от един светлик към друг, градът предеше около себе си мек пашкул от жълтеникава мъглица. Небосводът бе тих и едва-едва осветен, въздухът нахлуваше в гърдите сладостен, като в окъпана от дъжд горичка. И всред този мир от примигващи светлинки и уханна тишина той даде обет на сърцето си.

      Устните му замълвиха молитва:

      — _Той нявга бе замислил да слезе на земята в своята небесна слава, ала ние съгрешихме; оттогава вече Той не можеше да се яви, без да скрие своето величие и да забули своя блясък, понеже Той бе Бог. И слезе Той, но не в могъществото си, а в немощ, и Тебе, своето творение, проводи вместо себе си, дарува ти човешка красота и блясък, безопасен за човешките очи. Затова сега и ликът твой, и твоята снага, преблага Майко, ни говорят за Предвечния; красотата ти неземна е и не погубва устремения към нея взор, защото като своето знамение си ти — лъчезарна, мелодична утринна звезда; с дихание пречисто ти разказваш за небето и вселяваш мир. О, вестителко на идещия ден, пътеводен зрак на пилигрима! Води, води ни, майко, както досега. Води ни ти през мрака на нощта, води ни през безводната пустиня, към нашия Спасител ни води — към Исуса Христа, води ни у дома._*

      [* Цитат по Нюман, вж. бел. 3.]

      Със замъглени от сълзи очи той смирено погледна към небето и заплака за загубената си невинност.

      Когато се мръкна, излезе от къщи, но щом влажният вечерен въздух го лъхна, а вратата хлопна зад гърба му, угризенията на съвестта, приспана с молитви и сълзи, се пробудиха изново. Покай се! Покай се! Не бе достатъчно само да приспи съвестта си със сълзи и молитви. Длъжен бе да падне на колене пред служителя на светия Дух и чистосърдечно и покаяно да разкрие спотаените си грехове. Преди отново да чуе скръцването на входната врата, когато се завърна у дома, преди отново да види кухненската маса, сложена за вечеря, трябваше вече да е коленичил и изповядал греховете си. Всичко бе толкова просто.

      Мъчителните угризения стихнаха и той бързо закрачи по смрачените улици. Колко много каменни плочи застилаха тротоара на улицата, колко много улици имаше в този град, колко много градове имаше по света! А вечността нямаше край. Той живееше в смъртен грях. Един-едничък път дори, пак бе смъртен грях. Всичко става в миг. Но как толкова бързо? Просто виждаш или пожелаваш. Само миг и… А дали оня уд разбира нещо? Змията: най-коварната от всички земни твари. Сигурно разбира, щом мигом пожелава, а подир греховно удължава похотта си, миг по миг. Чувства, разбира, пожелава. Какъв ужас! Кой можа да го сътвори такъв, тоя скотски уд със скотско чувство и скотска похотливост? Но тогава той ли е това, или там има Нещо, нещо нечовешко, движимо от друга, низша душа? Душата му потръпна от погнуса при мисълта, че вътре в него живее някаква вцепенена твар, някакъв червей, който смуче от жизнените му сокове, от мозъка на костите му, гои се със сладострастната слуз. Защо, защо е така? О, защо?

      При тази мисъл той потъна вдън земя от срам и страхопочитание пред Бога, създателя на всички твари и човеци. Безумие! Как можа дори да го помисли! Боязливо свил се в мрака, в пълно самоунижение, той замоли своя ангел-пазител да прогони с меча си беса, който му нашепваше тези мисли.

      Шепотът секна и тогава той ясно осъзна, че собствената му душа самоволно бе съгрешила с: мисли, думи и дела чрез собственото му тяло. Покай се! Длъжен бе да изповяда всеки грях. Но мигар можеше с думи да изговори пред свещеника това, което бе вършил? Трябва, трябва. Боже господи, как да го стори, та нали ще умре от срам? А как е могъл да го върши, без да се срамува? Безумец, мерзък безумец! Покай се! О, как жадуваше отново да бъде свободен и чист! Може би свещеникът ще знае как… Всеблаги Боже!

      Все напред го носеха нозете му, по улици, потънали в мрак, и той не смееше да спре дори за миг, да не би да излезе, че иска да избяга от това, което го очаква, че се бои да стигне там, където още го влечеше цялото му същество. Колко ли красива изглежда сигурно всяка душа, проникната от благодат, щом Бог я погледне свише, преизпълнен от любов!

      Чорлави момиченца с кошнички цветя седяха по бордюра. По челата им се спускаха сплъстени влажни кичури. Ето, наклякали сред калта, те съвсем не изглеждат красиви; но Бог вижда душите им и ако тези души бъдат осенени от благодат, те изглеждат лъчезарни и Бог им се любува.

      Леден лъх на унижение обвя оголената му душа при мисълта, че той бе паднал и погубил своята душа, а техните души са свидни Богу. Вихърът повя над него и пое към мириадите и мириади от души, озарявани от Божията милост, ту по-ярко, ту по-слабо, грейнали звезди, които ту припламват, ту помръкват, засилват и угасват. Лъчезарните души отлитнаха далеч, далеч, сияещи и гаснещи, понесени и слети от всевластното дихание. Една душа се изгуби; една злочеста мъничка душа; неговата душа. Проблесна и угасна, забравена, изгубена. Свърши се: непрогледна ледна празна пустота.

      Беззрачна, безпаметна, безжизнена бездна от време измина, преди той бавно да се опомни къде е. Отново познатият жалък декор: простолюдният говор, газеничетата в магазините, миризмата на риба, алкохол и влажни трици, минувачите мъже, жени… Една старица с газена тенекия в ръце тъкмо се готвеше да прекоси улицата. Той се наведе към нея и я попита дали наблизо има църква.*

      [* Джойс/Стивън не се изповядва в капелата на колежа — преголямо би било унижението да падне на колене именно пред отец Арнал (учителя по латински от гл. I).]

      — Църква ли, сър? Да, сър. На „Черковна“, по-надолу.

      — Къде точно?

      Тя премести тенекията в другата си ръка и му посочи пътя; когато протегна изпод шала съсухрената си, воняща на газ дясна ръка, той се наведе още по-ниско към нея, трогнат и успокоен от гласа й.

      — Благодаря ви.

      — Няма защо, сър.

      Свещите на главния олтар бяха вече угасени, но благоуханието на тимиана още плуваше в притъмнелия кораб. Брадати прислужници с набожни лица изнасяха един балдахин през страничните двери, икономът спокойно ги ръководеше с думи и жестове. Неколцина усърдни богомолци, останали в църквата, още се молеха пред един от страничните олтари, други стояха на колене сред пейките до изповедните. Той плахо приближи и коленичи на последната пейка в дъното на нефа, изпълнен от благодарност за покоя, тишината и благоуханния полумрак в църквата. Дъската, на която бе коленичил, бе тясна и протрита, ревностните богомолци край него — скромни и смирени следовници Христови. Та нали Исус също се бе родил в бедност, работил бе в дърводелска работилница, рязал и рендосвал дъски и проповядвал Царството Божие най-първо на нищите рибари, учейки ги, че всички хора трябва да бъдат смирени и кротки по сърце.

      Той склони глава в ръцете си и рече на сърцето си да бъде кротко и смирено, за да може сам да стане като тези, които коленичеха край него, и молитвите му да бъдат угодни Богу като техните. Молеше се редом с тях, но му беше тежко. Душата му бе омърсена от греха и той не смееше да помоли за прошка с простодушната вяра на онези, които Исус по неизповедимите пътища Божии първи бе повикал при себе си — дърводелците и рибарите, бедните простодушни труженици, които режели дъски в дъскорезните и търпеливо кърпели своите мрежи.

      Висока сянка премина по пътеката между пейките и покаяниците се размърдаха; той бързо вдигна очи и забеляза дългата побеляла брада и кафявото расо на капуцина миг преди изповедникът да се скрие от погледа му. Двоица покаяници се надигнаха и влязоха в изповеднята от двете й страни.

      Дървената преградка скръцна и нечий глас зашепна тихо в тишината.

      Шепотът премина в кръвта му, внезапно шумнала във вените като разблуден град, пробуден от сън, за да се види обречен. Над къщите тихом се сипе дъжд от огнени стрели и те потъват в палещата пелена от пепел. Грешниците помръдват в съня си, събуждат се, стреснати, задушени от нажежения въздух.

      Преградката хлопна. Първият покаяник излезе. Скръцна другата преградка. Една жена безшумно и чевръсто се вмъкна на негово място. Отново нечий глас зашепна в тишината.

      Все още не бе късно да избяга. Трябваше само да стане, да направи крачка встрани, да се измъкне безшумно и подир бързо, бързо, бързо да побегне по тъмните улици. Все още би могъл да се спаси от тоя срам. О, да бе повинен в нещо друго, в най-ужасното престъпление, само не в това! Човек да бе убил! Безброй огнени стрели обсипаха отвред снагата му — срамни мисли, срамни думи, срамни дела. Срамът го покри от глава до пети като палещ покров от пепел и тлеещи въглени. Как да го изговори с думи? Задушена и безпомощна, душата му би потънала в небитието.

      Преградката хлопна. Вторият покаяник излезе от оттатъшния край на изповеднята. Скръцна отсамната преградка. Следващият каещ се влезе на негово място. Тихо, като леки облачета пара от изповеднята полъхна нежен шепот. Жената: нежни облачета шепот, нежен лъх на шепот, шепнешком полъхнал и изчезнал.

      Паднал ничком, той скришом заудря с юмрук гърдите си. Ще се върне при другите и при Бога. Ще обикне ближните. Ще обикне Бога, който го създаде и възлюби. Ще коленичи, ще се моли заедно с другите и ще бъде щастлив. Бог ще погледне свише и него, и тях, и всинца им ще възлюби.

      Колко лесно е да си добър. Благо и леко е игото Божие.* И най-добре е никога да не грешиш, да си останеш завинаги дете, защото Бог обича тия, малките, и ги оставя да дойдат при него. Да грешиш е страшно и тъжно. Но Бог е милостив към бедните грешници, които искрено се каят. Колко вярно! Това значи истинска благост!

      [* Мат., 11, 30.]

      Изведнъж преградката хлопна. Покаяницата излезе. Сега бе негов ред. Разтреперан, той се изправи и слепешката влезе в изповеднята.

      Най-сетне. Коленичи в здрачната тишина и вдигна очи към бялото разпятие над главата си. Бог може да види, че се разкайва. Ще разкаже греховете си до един. Нека бъде изповедта му от дълга по-дълга. Нека всеки в църквата разбере що за грешник е бил! Нека! Така е! Нали Бог обещава да му прости, ако се разкае. Разкайва се. Той сбра ръце за молитва, простря ги към бялото разпятие и започна да се моли със замъглени очи: молеше се цялото му разтреперано тяло и главата му се люшкаше; изгубено създание се молеше и устните му стенеха:

      — Съгреших Ти! Съгреших Ти! Боже, съгреших Ти!

      Преградката се хлъзна и сърцето му подскочи. Зад решетката, извърнал лице и подпрял глава с ръце, седеше стар свещеник. Прекръсти се и помоли изповедника да благослови него, грешния. Подир сведе глава и разтреперан замълви Confiteur-а, ала щом изрече думите _преголямата ми вина_, дъхът му секна.

      — Колко време има, откак се изповяда за последен път, чедо?

      — Много, отче.

      — Има ли месец, чедо?

      — Повече, отче.

      — Три месеца, чедо?

      — Повече, отче.

      — Шест месеца, чедо?

      — Осем, отче.

      Началото мина. Свещеникът попита:

      — И какво си спомняш оттогава насам?

      Той започна да изповядва греховете си: пропуснати литургии, непрочетени молитви, лъжи.

      — Нещо друго, чедо?

      Изблици на гняв, завист, чревоугодие, тщеславие, непокорство.

      — Нещо друго, чедо?

      — Леност.

      — Нещо друго, чедо?

      Няма изход. Той прошепна:

      — Аз върших… блуд, отче.

      Свещеникът не извърна глава.

      — Сам със себе си ли, чедо?

      — И… с други.

      — С жени ли, чедо?

      — Да, отче.

      — С омъжени ли, чедо?

      Откъде да знае. Греховете се процеждаха и стичаха от устните му капка по капка, от душата му, забрала и кървяща като гнойник, се процеждаше и стичаше мръсната мътилка на порока. Източиха се и последните грехове, срамни и гнусни. Това бе всичко. Премалнял, той обори глава.

      Свещеникът мълчеше. Подир попита:

      — Колко си годишен, чедо?

      — Шестнайсет, отче.

      Свещеникът прокара няколко пъти ръка по лицето си, сетне отново опря чело о нея, приведе се към решетката и както бе извърнал очи, бавно заговори с уморен старешки глас:

      — Ти си още съвсем млад, чедо — рече той, — и аз те моля да оставиш тоя грях. Ужасен грях е това. Убива и тялото, и душата. Какви ли не престъпления и злочестини идват от него. Остави го, чедо, в името на Бога, остави го. Позорен грях е това и безчести мъжа. Ти не можеш да знаеш докъде ще те отведе тая злощастна привичка и кога ще се обърне против тебе. Докато постоянстваш в тоя грях, клето чедо мое, ти не чиниш и пукната пара пред Бога. Помоли се на нашата майка Мария да ти помогне. Тя ще ти помогне, чедо. Моли се на нашата Пресвета Дева, колчем ти влезе в главата тоя грях. Аз ти вярвам, чедо, нали ще го сториш? Ти се разкайваш за тия грехове. Вярвам ти, че се разкайваш, чедо. Трябва сега да се вречеш на Бога, че с неговата свята благодат никогаж вече няма да го разгневяваш с тоя проклет грях. Обещаваш тържествено пред Бога, нали?

      — Да, отче.

      Умореният старчески глас ороси като сладостен дъжд треперещото му изсъхнало сърце. Колко сладко и колко тъжно!

      — Обещай, клето мое чедо. Дяволът те е съблазнил. Прогони го, да се върне в ада, ако пак ти подшушне да скверниш плътта си, прогони тоя зъл дух, който мрази нашия Господ-Бог. Обещай сега на Бога, че ще оставиш тоя грях, тая срамота на срамотите.

      Ослепен от сълзите и от сияйната милост Божия, той сведе глава, чу свещеника да изговаря тържествените слова на опрощението и видя ръката му вдигната в знак на отпущение.

      — Бог да те благослови, чедо. Моли се за мен. Коленичил в ъгъла на тъмния кораб, той зачете покайна молитва*: молитвословието му се възнасяше към небето от очистеното му сърце като благоухание, бликнало от цвета на бяла роза.

      [* В по-ново време епитимията, налагана след изповед, обикновено се свежда до прочитането на определен брой молитви. Това определя началото на следващата глава.]

      Веселие изпълваше калните улици. Той крачеше към къщи и чувствуваше как невидимата благодат осенява тялото му и го окриля. Въпреки всичко успя да го стори. Изповяда се и Бог му прости. Душата му отново е чиста и свята, свята и честита.

      Как прекрасно би било сега да умре, ако Бог повели. Но прекрасно е и да живее, щом Бог повелява, да живее в благодат и мир, добродетелен и благ с всички.

      Седнал в кухнята пред камината, той не смееше да продума от щастие. Досега не бе имал ни най-малко понятие колко красив и спокоен може да бъде животът. Нежна светлина струеше от зеления книжен абажур, закачен с карфици около лампата. На бюфета имаше чиния със салам и пача, а на рафта яйца, сложени за закуска утре сутрин, след причастието в колежа. Пача, яйца, салам и чашка чай. Колко прост и красив е все пак животът! И целият е пред него.

      Унесен в мечтания, заспа. В мечтания се събуди на сутринта и в мечтания пое към колежа в тихото утро.

      Всички бяха вече там, коленичили по местата си. Радостен и смутен, коленичи и той сред тях Престолът бе засипан с благоуханни бели цветя и в утринната светлина бледите пламъчета на свещите всред белите цветя бяха ясни и спокойни като собствената му душа.

      Той стоеше на колене пред олтара сред съучениците си, хванал заедно с тях покрова на престола, който потрепваше над живия плет от ръце. Ръцете му трепереха, разтрепери се и душата му, щом чу свещеникът да поднася от причастник на причастник потира със светите дарове.

      — Corpus Domini nostri*.

      [* Тялото на нашия Господ (лат.).]

      Нима е истина? Не сънува ли, че стои на колене, безгрешен и смирен, и след миг ще усети хостията на езика си и Бог ще влезе в пречистеното му тяло?

      — In vitam eternam. Amen*.

      [* В живот вечен. Амин (лат.).]

      Нов живот! Живот на благодат, добродетел и щастие. Истина е. Не е сън, от който ще се пробуди. Миналото си е минало.

      — Corpus Domini nostri.

      Потирът стигна до него.

      IV

      Неделя бе посветена на тайната на св. Троица, понеделник — на св. Дух, вторник — на ангелите-пазители, сряда — на св. Йосиф, четвъртък — на светото причастие, петък — на Страстите Господни, събота — на св. Дева Мария.

      Всяка сутрин той изново освещаваше душата си с благодатта на различни светоизображения и тайнства. Денят му започваше със самоотвержено пожертвование на всички помисли и постъпки пред намеренията на върховния пастир и с ранна литургия. Мразовитият утринен въздух укрепваше ревностната му набожност и често, както стоеше на колене сред неколцината богомолци пред страничния олтар и следеше шепота на свещеника по своя молитвеник, между чиито страници бе вмъкнал и отделни листчета с молитви и прошения, той сегиз-тогиз за миг вдигаше очи към фигурата в свещенически одежди в полумрака между двете свещи, символи на Вехтия и Новия завет, и си представяше, че коленичи на служба в катакомбите.

      Ежедневието му преминаваше в различни богоугодни дела.* С молитвени възгласи и излияния той щедро трупаше — по дни, по четиридесетници и по години — цели столетия за душите в чистилището; ала духовният екстаз от лекотата, с която изпълняваше тия баснословни епитимии, не удовлетворяваше напълно ревностното му молитвословие, защото така и нямаше да узнае доколко застъпничеството му е могло да облекчи временното наказание на изтерзаните клетници; и обзет от страх, че всред пламъците на очистителния огън, различен от геената само по това, че не е вечен, и всичките му усилия може би не струват повече от капчица вода, от ден на ден той нудеше душата си за все по-усърдни покайни подвизи.

      [* Покайните подвизи на Стивън, разказани в първата част на гл. IV, отново подемат темата за „духовното счетоводство“ от разказа „Благодат“, но вече с много по-сгъстени краски. Те са моделирани по наръчника на братството, където индулгенциите са подробно обяснени и към всяка молитва или молитвен възглас е означен точният брой дни, които те изкупват за душите в Чистилището.]

      Разделил бе деня си на части в съответствие със задълженията, които според него прилягаха на възрастта и мястото му в живота, и всяка от тях кръжеше в своя собствена духовна орбита. Животът му сякаш се бе приближил до вечността: той можеше да заставя всичките си мисли, думи и дела, всички вътрешни трепети да бъдат такива, че веднага да срещнат лъчезарното одобрение на небесата; и навремени усещаше техния отклик толкова живо, че си представяше как душата му в своето усърдие сякаш натиска клавишите на огромна каса и виждаше бележката с цената на покупката му тутакси да възлиза на небето, но не във вид на цифри, а като тънка струйка тамянен дим или стрък нежно цвете.

      Молеше се непрестанно: винаги носеше в джоба броеницата си, за да може, както си върви, да отмята едно по едно зърната й*, и думите му сякаш се превръщаха в цветни венчета с такава неземна нежност, че му се струваха безуханни и безцветни, както бяха и безименни. Всеки ден специално казваше и по три броенички, за да укрепне душата му в трите евангелски добродетели: вярата в Отца, неговия Създател, надеждата в Сина, неговия Изкупител, и любовта към Дух Свети, неговия Осветител; и тая трижди тройна молитва той възнасяше към Трите лица чрез св. Дева Мария в името на нейните радостни, скръбни и славни тайни.

      [* Броеницата е разделена на три части, всяка от които съответства на определен брой молитви.]

      Във всеки от седемте дни на седмицата той се молеше още да бъде низпослан на душата му един от седемте дара на светия Дух и да прогонва от нея, ден подир ден, седемте прежноосквернявали я смъртни гряха; молеше се поотделно за всеки дар в специално нарочен за него ден — и бе уверен, че гласът му ще бъде чут, макар навремени да недоумяваше защо мъдростта, знанието и разумът се смятат толкова различни по своята природа, че да трябва поотделно да се моли за тях. Но все пак вярваше, че в постепенното си духовно усъвършенстване ще съумее да се изкачи до стъпалото, когато греховната му душа ще бъде укрепена в слабостта си и просветена от Третото лице на пресветата Троица, и тогава ще преодолее и тая трудност. Упованието му се подсилваше от неговия благоговеен трепет пред божествения мрак и мълчание, обиталище на незримия Параклет*, чиито личби са гълъб и силен вятър, и за грях против Когото няма прошка**; предвечното, тайнствено и непостижимо Същество, на което като на бог свещениците веднъж в годината отслужват литургия в огнепурпурни одеяния.

      [* Гръцкото и латинското име на св. Дух.]

      [** „Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците“ (Мат., 12, 31). Католическото богословие не е съвсем.наясно по същността на тоя грях, предполага се, че това е отчаянието, окончателната и безвъзвратна загуба на надежда, че човек ще се домогне до състояние на благодат. Ср. бел. 14 към гл. II. Мисълта отдавна вълнува Стивън.]

      Загадъчните образи, чрез които богословските съчинения обясняваха природата и триличното битие на бога — предвечния Отец, който съзерцава като в огледало божественото си съвършенство, единородния му Син, който пребъдва и се ражда от недрата му, и св. Дух, който извечно изхожда от Отца и от Сина*, — благодарение на величествената си непостижимост бяха далеч по-достъпни за неговия разум в сравнение с простата истина, че Бог извечно люби душата му, векове преди сам той да се е бил родил на света, дори векове преди самият свят да е съществувал.

      [* Пародийна парафраза из вероопределенията на вселенските събори.]

      Чувал бе актьори и проповедници тържествено да говорят за любов и за омраза, срещал бе тия страсти тържествено описани в книгите, но недоумяваше защо неговата душа е неспособна да ги приюти дори за миг, защо е безсилна да застави устата му уверено да промълви техните имена. От време на време го овладяваха пристъпи на гняв, ала и тая страст не пускаше дълбок корен в него и щом настъпеше отливът им, той имаше чувството, че от тялото му с лекота се е свлякла някаква външна люспица или обвивка. Сегиз-тогиз усещаше как в жилите му шепнешком плъзва някакъв невнятен тъмен огън и мигом разпалва греховната му похот; но и това скоро стихваше и съзнанието му оставаше бистро и безразлично. Това сякаш бяха единствената любов и единствената омраза, които душата му бе способна да приюти.

      Но да се съмнява в реалността на любовта, той вече не можеше: та нали сам Бог извечно бе възлюбил неговата душа. Постепенно душата му трупаше духовно познание и целият свят се разкриваше пред очите му като огромен хармоничен образ на всемогъществото и любовта господни. Животът се превърна в божи дар и за всеки негов миг, за всяко усещане, дори само за радостта да зърне един-едничък листец на някоя клонка, душата му бе длъжна да славослови Твореца и да му благодари. Независимо от цялата си вещественост и сложност светът сега съществуваше за душата му само като теорема на божието съвършенство, любов и всъдеприсъствие. Това чувство за божествения смисъл на цялата вселена, низпослано на душата му, бе толкова всеобхватно и безспорно, че той навремени недоумяваше защо изобщо е нужно да бъде все още жив. Но животът му също бе част от висшия промисъл и той не дръзваше да се усъмни в целесъобразността му; той, който повече от всички бе виновен в такива тежки и отвратителни грехове против божествения промисъл. Съкрушена и смирена от съзнанието за това единствено, вечно, вездесъщо и съвършено битие, душата му отново робко пое своето бреме от покайни подвизи, литургии, молитви, тайнства и самоизтезания за умъртвяване на плътта, и едва тогава, за пръв път, откакто бе започнал да размишлява над великата тайна на любовта, той усети дълбоко в себе си един топъл порив, сякаш в него проигра някакъв нов живот или самата му душа се бе обогатила с нова добродетел. Традиционната поза на религиозен екстаз в сакралното изкуство — молитвено вдигнатите ръце, устните и очите разтворени като пред припадък — се превърна за него в идеален образ на душата, която се моли благоговейна и плаха пред своя създател.

      Но предупреден какви опасности крие духовната екзалтация, той не си позволяваше да занемари ни едно, дори най-дребното от задълженията на християнин и непрестанно се бореше с похотите на плътта, стремейки се по-скоро да заличи греховното си минало, нежели да се домогне до губително-измамливата безгрешност на светец. Всяко от петте си сетива той подчини на най-строга дисциплина. За да умъртвява зрението, си вмени в дълг да ходи по улицата със сведен поглед, да не поглежда встрани и никога да не извръща очи. Очите му всячески избягваха да срещат очите на жени. При четене той ги обуздаваше, като сегиз-тогиз с рязко усилие на волята откъсваше поглед от страницата насред някое недовършено изречение и затваряше книгата. За да умъртвява слуха, не полагаше ни най-малко усилие да контролира гласа си, който тъкмо тогава мутираше, не си разрешаваше да пее и да си подсвирква, не се опитваше да избягва шумовете, които до болка дразнеха нервите му: стърженето на точилото за ножове, чегъртането на лопатката за сгур по скарата на камината, изтупването на чергите. По-трудно му бе Да умъртвява обонянието си, тъй като установи, че не изпитва никакво инстинктивно отвращение от неприятни миризми, било миризми от външния свят, като смърдежа на тор или катран, или тези на собственото му тяло, с които правеше всевъзможни любопитни сравнения и експерименти. Все пак най-подир успя да изнамери една миризма, от която изпитваше погнуса: нещо средно между вонята на вмирисана риба и застояла пикоч, и оттогава не пропускаше сгоден случай да мъчи обонянието си с нея. За да умъртвява вкуса, стриктно съблюдаваше етикета за хранене, до буквата спазваше всички църковни пости и всякога се стараеше да отвлича вниманието си от вкуса на различните гозби. Но той направо надмина себе си по талант и изобретателност в умъртвяването на своето осезание: никога нарочно не променяше положението на тялото си в леглото, заемаше възможно най-неудобните пози, стоически понасяше всеки сърбеж или болка, странеше от топлика на огъня, прекарваше на колене цялата литургия, освен когато дойдеше ред да се чете Евангелието, след миене оставяше части от лицето и шията си неизбърсани, за да ги жули вятърът, а колчем ръцете му не бяха заети с броеницата, той ги изопваше надолу по шевовете на панталона като атлет и ходеше, без да ги пъха в джобовете или сключва на гърба си.

      Съблазните на смъртния грях вече не го преследваха. И все пак в края на тоя сложен курс от покайни подвизи и най-строго себеобуздание той с недоумение забеляза, че постарому си остава лесна плячка на всевъзможни недостойни слабости и детинщини. Молитвословието и постите не му помагаха да надвие раздразнението, когато чуеше майка си да кихне или пък някой смутеше благочестивите му упражнения. Невероятни усилия на волята му бяха нужни, за да подави напиращия гняв. Забелязал бе признаците на същата дребнава сприхавост и у своите учители и постоянно подпрян от спомена за разкривените им от яд черти, присвити устни и зачервени лица, той се обезсърчаваше от приликата си с тях, ако и да полагаше старание да се държи смирено. Да влезе в руслото на пошлия житейски поток, който влачеше другите, бе за него далеч по-трудно, отколкото да спазва всички пости и молитви, и неудовлетворението от неизменната неудача да стори това накрая го накара да се почувства духовно опустошен и породи съмнения и угризения. Душата му се залута в униние, започна да му се струва, че дори светите тайнства са се превърнали в пресъхнал извор. Изповедите станаха отдушник на угризения и стаени слабости. Когато приемаше светото причастие, той не изпитваше същите разтапящи мигове на девствено себеотдаване, както при ония духовни причастявания, с които навремени завършваха посещенията му пред светите дарове. Книгата, която използваше в подобни случаи, бе едно старо, полузабравено съчинение на св. Алфонс Лигуори*1 с избледнели букви и поръждавели жълтеникави страници. Четенето на тая книга, в която образите от Песен на песните се преплитаха с молитвословието на причастника, сякаш пробуждаше в душата му един помръкнал свят на жарка страст и отклика на пламенната девственост. Някакъв нечут глас сякаш милваше душата му, нашепваше й нежности и славословия, като своя невяста я зовеше на венчавка, зовеше я да стане и да слезе с него, да побърза от връх Амана и от леопардовите планини; а душата сякаш отвръщаше със същия нечут глас и се отдаваше: Inter ubera mea commora-bitur*2.*3

      [*1 Св. Алфонс Лигуори (1696–1789) — монах, основател на сектата на редемптористите. Джойс използва неговия трактат „Пътят към спасението или подготовка за смъртта“ в проповедта от гл. III.]

      [*2 (Моят възлюбен) стои на гърдите ми (лат.).]

      [*3 Цитат от „Песен на песните“ — 2, 13; 4, 8; 1, 13.]

      Картината на това себеотдаване пленяваше душата му с губителния си чар, защото в него отново се бе пробудил настойчивият глас на плътта и шепотът му отново бе започнал да тревожи молитвите и себевглъбяването му. Той преливаше от чувство на сила при мисълта, че една-единствена отстъпка, една мимолетна мисъл биха могли в миг да разрушат всичко, което бе постигнал. Струваше му се, че някакъв потоп бавно се надигна към босите му нозе и ето, първата лека, плаха, нечута вълничка току ще докосне трескавата му кожа. Но тогава, почти в сетния миг, на косъм от греховната бездна, той се озоваваше на спасителния бряг, далеч от вълните, избавен чрез внезапното усилие на волята или внезапен молитвен възглас; после виждаше колко далече е отстъпила сребърната лента на надигащия се прилив, за да започне изново да се приближава към нозете му, и душата му потръпваше от чувството си на сила и от удовлетворението, че не се бе поддал и не бе разрушил постигнатото.

      Това многократно бягство на косъм от прилива на съблазните обаче започна да го безпокои и той взе да се пита дали благодатта, с която за нищо на света не би искал да се раздели, лека-полека не му бива отнета. Ведрата увереност в собствената неуязвимост от грях помръкна, изместена от смътния страх, че неволно душата му може би наистина се бе изкушила. С мъчителни усилия той все пак смогна да си възвърне предишната увереност, че пребъдва в благодат, като убеждаваше себе си, че щом при всяко изкушение се е молил за благодат, то тя непременно ще го осени, тъй като бог е длъжен да я даде. Честите съблазни и силата им накрая нагледно го убедиха в истинността на всичко, което бе слушал за изкушенията на светиите. Честите и силни съблазни доказваха, че крепостта на душата му не е паднала и че дяволът беснее, за да я превземе.

      Често, когато вече бе изповядал своите съмнения и угризения — мимолетно невнимание по време на молитва, изблик на дребнава гневливост или хитроумно своеволие на думи или на дело, — преди да му даде опрощение, изповедникът го караше да назове някой по-раншен грях.* Унижен и засрамен, той го назоваваше и отново се разкайваше за стореното. Унижен и засрамен, съзнаваше, че колкото и праведно да живее, до каквито добродетели и съвършенства да се домогне, никога не ще бъде напълно освободен от своята греховност, никога няма да го напусне безпокойното чувство на вина: ще се изповядва и разкайва и ще бъде опростяван, подир отново ще се изповядва, отново ще се разкайва и отново ще бъде опростяван, ала, уви, всуе! Може би още оная първа прибързана изповед, изтръгната от него само под угрозата на ада, не е била добра? Може би, погълнат изцяло от мисълта за надвисналата погибел, грехът му не бе го докарал до искрено съкрушение на духа? Но най-сигурният знак, че изповедта му е била добра и че бе имал искрено съкрушение, бе — и той го знаеше — неговото старание да поправи стъпките си.

      [* Стивън няма повече смъртни грехове за изповядане, но свещеникът го връща към миналото, защото, за да му даде опрощение, е нужен някакъв смъртен грях.]

      — Та нали поправих живота си, какво! — казваше си той.

      Директорът стоеше в нишата на прозореца с гръб към светлината, опрял лакът о кафявия транспарант. Той говореше и се усмихваше, като бавно си подмахваше и сплиташе на примка шнура на съседния транспарант. Стивън стоеше пред него, приковал очи в бавните ловки движения на пръстите му, и сегиз-тогиз поглеждаше към заника на дългия летен ден над далечните покриви. Плътна сянка обгръщаше лицето на свещеника, но заревото на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите му слепоочия и заобления череп. Наострил уши, Стивън следеше всяка извивка в гласа на свещеника, който достолепно, но сърдечно беседваше на всевъзможни теми: току-що завършилата ваканция, колежите на ордена в странство, промените в преподавателското тяло. Достолепният сърдечен глас се лееше непринудено, а щом замлъкнеше, Стивън се чувстваше задължен да възобнови беседата с някой почтителен въпрос. Ясно му бе, че всичките тия приказки са само пролог, и той изчакваше онова, което тепърва щеше да последва. Още щом бе получил нареждането да се яви при директора, той си бе заблъскал главата да отгатне целта на това повикване; и през време на дългото напрегнато очакване в приемната на колежа, докато блуждаещият му поглед бе обхождал благопристойните гравюри по стените, а умът му се бе лутал от догадка към догадка, смисълът на повикването почти му се бе прояснил. Ала тъкмо когато си бе пожелал някаква непредвидена причина да възпрепятства директора, той бе чул скръцването на вратата, прошумолялото расо.

      Директорът бе подхванал беседа за ордените на доминиканците и францисканците и за дружбата между св. Тома и св. Бонавентура. Е, ако питали него, формата на капуцините била малко нещо…

      Лицето на Стивън отрази снизходителната усмивка на директора, но тъй като не държеше особено да се произнася по този въпрос, той само леко присви устни в знак на съмнение.

      — Чувам — продължи директорът, — че и сред самите капуцини вече се чували гласове за нейната отмяна — по примера на другите францисканци.

      — Предполагам, че в манастирите все пак ще я запазят — каза Стивън.

      — О, да, разбира се — каза директорът. — За манастирите тя е съвсем подходяща, но право да ви кажа, убеден съм, че за улицата най-добре би било да я отменят, не сте ли съгласен?

      — Неудобна е, разбира се.

      — Представяте ли си, като бях в Белгия, вървя си по улицата и току видя някой капуцин на колело — запретнал тая ми ти работа на коленете си човекът и в хубаво време, и в лошо! Да си умреш от смях! Белгийците са ги нарекли Les jupes*.

      [* Фустите (фр.).]

      Гласната прозвуча така променена, че думата стана неразбираема.

      — Простете, как са ги нарекли?

      — Les jupes.

      — О!

      Стивън отново се усмихна в отговор на усмивката на свещеника, без да може да види скритото му в сянката лице, но представата или предчувствието за тази усмивка тутакси пробягнаха в съзнанието му, когато долови поверително снишения тон. Вперил поглед пред себе си, той спокойно съзерцаваше свечеряващия се небосвод и се радваше на вечерната прохлада и на жълтеникавата здрачевина, която скриваше леката руменина, избила по бузите му.

      Названията на предмети от дамския тоалет и на техните меки нежни тъкани всякога облъхваха съзнанието му с някакъв неуловим греховен аромат. Като малък той си бе представял, че юздите на конския впряг са от тънка копринена панделка, и бе потресен до дън душа, когато веднъж в Страдбрук за пръв път докосна мазната груба кожа на сбруята. Същият потрес бе раздрусал душата му и когато разтрепераните му пръсти за пръв път се бяха докоснали до грапавата тъкан на дамския чорап, защото от всичко прочетено той бе съхранил само онова, което беше отклик или прорицание на собственото му състояние, и не смееше дори да си помисли за душата или тялото на жената, съкровен живодатен съсъд, инак освен всред мекострунни слова и розоцветна тъкан.

      Но в тези думи, отронили се от устата на свещеника, се криеше коварство; той знаеше, че за един свещеник е недопустимо да се шегува с подобни въпроси. Директорът ги бе подхвърлил шеговито, ала с умисъл, и той усещаше как стаените в сянката очи внимателно изучават лицето му. Досега с чисто сърце бе отхвърлял всичко прочетено или дочуто за лукавството на йезуитите, защото то противоречеше на собствения му опит. Всички негови учители, дори онези, към които не хранеше никаква симпатия, изглеждаха в очите му умни и сериозни божи служители, наставници със здраво тяло и здрав дух, които сутрин живо обтриват тялото си със студена вода и обличат чистото хладно бельо. За всичките години, които бе прекарал сред тях в Клонгоус и Белведере, той бе получил за наказание само два удара с линия и макар да бяха незаслужени, си даваше сметка и че неведнъж се бе изплъзвал безнаказано. През всичките тези години той не бе чул от никой свой учител празна дума: та нали те го бяха напътствали в Христовото учение и подтиквали към праведен живот, нали пак те му бяха помогнали да се върне в благодатта, когато падна в смъртен грях. Още като първолак в Клонгоус в тяхно присъствие той винаги се бе чувствал плах и неуверен, както и по-сетне, в Белведере, когато изпълняваше фалшивата си длъжност. До края на престоя си в колежа не смогна да се освободи от това чувство. Ни веднъж не бе проявил своеволие и не бе позволил да бъде подведен от буйни другари да престъпи своя навик на мълчаливо послушание:* дори когато в него възникваха съмнения в твърденията на учителя, той никога не се бе одързостил да ги изрази гласно. Напоследък все по-често бе започнал да открива нещо детински наивно в техните преценки и това събуждаше в него чувства на тъга и жалост, сякаш се прощаваше със своя свят и в ушите му за последен път звучеше познатата му реч. Веднъж, забелязал група ученици да беседват с един свещеник, скупчени край него под навеса до капелата, той чу свещеника да казва:

      [* Послушанието се смята за кардинална добродетел в йезуитския орден.]

      — Убеден съм, че през целия си живот лорд Маколи* сигурно не е извършил и един смъртен грях, сиреч съзнателно не е извършвал смъртен грях.

      [* Още един невеж свещеник! Първо, по определение, всеки смъртен грях е съзнателен, а животът на английския историк и писател Томас Бабингтън Маколи далеч не е бил безгрешен. Освен това Маколи е бил крайно враждебен към англокатолицизма и още повече към римокатолицизма.]

      После някой попита има ли по-велик френски писател от Виктор Юго. Свещеникът отвърна, че откакто Виктор Юго се обърнал срещу черквата, започнал да пише поне два пъти по-лошо в сравнение с преди, когато бил добър католик.

      — Все пак редица изтъкнати френски критици смятат — добави свещеникът, — че дори един Виктор Юго, който несъмнено е велик писател, по чистотата на своя език и стил отстъпва на Луи Вейо*.

      [* Луи Вейо (1813–1883) — посредствен френски писател, поддръжник на католицизма.]

      Леката руменина, избила по бузите на Стивън при намека на свещеника, угасна и той продължи спокойно да съзерцава бледото небе. Но някакво съмнение безпокойно закръжи и се заблъска в главата му, смътни спомени пробягнаха пред очите му; разпозна сцени, лица, ала усети, че в тях се таи някакъв съдбоносен смисъл, който упорито му се изплъзва. Ето го — върви край спортните площадки в Клонгоус, наблюдава игрите и смуче една от захарните пръчици, донесени в шапчицата за крикет; по алеята за велосипеди се разхождат група йезуити, придружени от няколко дами. В глъбините на съзнанието му отекна ехото на думите и изразите, които тогава бяха в устата на всички момчета.

      Заслушан в това далечно ехо, зазвучало всред тишината на приемната, изведнъж той усети, че свещеникът се обръща към него със съвсем различен тон:

      — Извиках те днес, Стивън, защото исках да поговорим по един много важен въпрос.

      — Слушам ви, сър.

      — Случвало ли ти се е някога да почувстваш в себе си истинско призвание?

      Стивън отвори уста, за да каже „да“, но изведнъж сподави порива си. Свещеникът почака да чуе отговора и добави:

      — Искам да кажа, почувствал ли си вътре в себе си, дълбоко в душата си, желание да встъпиш в ордена? Помисли.

      — Минавало ми е през ум — каза Стивън.

      Свещеникът пусна шнура на транспаранта, сбра ръце, опря брадичката си достолепно върху тях и потъна в размисъл.

      — В колеж като нашия — рече той накрая — обикновено има по един младеж, а може би двама или трима, които Бог призовава към служене на вярата. Този младеж се откроява всред своите другари с благочестивостта си и с добрия пример, който дава на другите; той се ползва с всеобщото им уважение и другарите му по братство обикновено го избират за свой префект. И ти, Стивън, бе тъкмо такъв младеж в нашия колеж — префект на братството на нашата Света Дева. Може би тъкмо ти си младежът, когото Бог призовава при себе си.

      Бурен прилив на гордост, подсилен от тържествения тон на свещеника, накара сърцето на Стивън да забие още по-силно.

      — Да бъдеш такъв избраник, Стивън — продължи свещеникът, — е най-великата чест, с която всемогъщият Господ-Бог може да удостои човека. Ни един крал, ни един император на тая земя не притежава властта на божия служител. Ни един ангел или архангел на небесата и ни един светец, самата Света Дева дори не притежава властта на божия служител: властта на ключовете*, властта да свързва и да развързва грехове, властта да заклина, властта да прогонва от божиите създания овладелите ги зли духове, властта на наместник да призовава нашия велик небесен владика да слиза от небесния си престол и да се претворява в хляба и във виното. Каква страховита власт е това, Стивън!

      [* Мат., 16, 19. Става дума за ключовете от царството небесно.]

      Отново плам зааленя по бузите на Стивън: в тържествените слова на свещеника той чуваше отглас от собствените си горди мечти. Нима не виждаше често себе си като свещенослужител, смирено-мъдро да упражнява страхотната власт, пред която благоговеят и ангели, и светии! Душата му скришом лелееше този блян. Виждаше се как, ръкоположен — млад и мълчалив свещеник, — с бързи крачки влиза в изповеднята, възкачва се по стъпалата към престола, кади пред Господа, прегъва колене и извършва непостижимите за тленния ум свещенодействия, привлекли го и със символичното си подобие на действителността, и с отдалечеността си от нея. В мъглявия свят на своите мечтания той подражаваше на интонацията и жестовете, които бе забелязал у един или друг свещеник. Като едного прегъваше колене, леко извърнат встрани, като другиго едва-едва небрежно поклащаше кадилницата, а когато, благословил паството, отново се обръщаше към олтара, филонът му като у трети се разтваряше встрани. Но в тези мъгляви видения на фантазията най му допадаше да играе второстепенна роля. Смущаваше се от величието на свещенослужението и никак не го блазнеше мисълта да бъде средоточието на цялото пищно тайнство и да трябва да изпълнява толкова ясно и строго, предписанията на обреда. Мечтаеше си за по-низша богослужебна степен: искаше му се, одеян в стихара на иподякон, да стои по-далече от олтара по време на голямата литургия и забравен от народа, преметнал през рамо орар, да държи в диплите му дискоса*, а подир извършването на жертвоприношението да се изправи на стъпалото под свещеника в златоткана диаконска далматика и сключил ръце и обърнал лице към народа, да възглася Ite, missa est**. А ако навремени все пак се виждаше и в ролята на свещеник, то всичко ставаше както на картинките в детския му молитвеник — в черква без никакви богомолци освен едничкия ангел на жертвоприношението, пред строг, неукрасен олтар, прислужван от млад анагност, почти още юноша като него самия. Единствено в непостижимите свещенодействия на преосъществяването и приобщаването към светите тайни неговата воля сякаш биваше обладана от порив да се изправи лице в лице с действителността; и може би тъкмо липсата на строго установен обред го обричаше на бездействие било когато скриваше гнева или гордостта си под маската на мълчанието, или само приемаше целувката, която сам копнееше да даде.

      [* Кръгъл плосък съд, върху който по време на литургията се нареждат частиците от просфората.]

      [** С тези думи завършва литургията, а двусмислицата в отговора — Deo gratias (= слава богу) — е традиционна шега. Стивън обаче приема ролята си сериозно.]

      Сега той слушаше в благоговейно мълчание тържествената реч на свещеника, а през думите му чуваше и друг, дори още по-отчетлив глас, който го зовеше към себе си, обещаваше му тайно знание и тайна власт. Ще узнае в какво се състои грехът на Симон Влъхва и каква точно е хулата против свети Дух, за която няма прошка! Ще узнае тъмни тайни, скрити от другите, от заченатите и родените чада на гнева. Ще знае греховете, греховните желания, греховните помисли и греховните дела на другите: устни на жени и на девици ще нашепват срамните си тайни на ухото му в изповеднята на някоя смрачена църква! А душата му, предпазвана от тайнствената неприкосновеност на свещенството, дарувана му чрез ръкополагането, отново неопетнена ще се яви пред лъчезарния божи престол: По ръцете му не ще има и следа от грях, когато ги въздига за преломяването на хляба! Ни следа от грях не ще скверни устните му, когато се моли, та да изяде и изпие своето осъждение*, неразличил тялото господне! Не! Дадената му тайна власт и тайно знание ще съхрани в безгрешие като невинен младенец и ще бъде свещеник вовеки по чина Мелхиседеков.**

      [* 1 Кор., 11,29.]

      [** Евр., 7, 21.]

      — Утре сутрин — каза директорът — ще отслужа литургия, за да ти открие всемогъщият Господ-Бог своята света воля. А ти, Стивън, ще трябва да посветиш една новена* на светия протомъченик, чието име носиш: велика власт обладава той на небесата и ще се застъпи за теб пред Бога да просветли ума ти. Но помни, Стивън, трябва наздраво да си уверен, че си с призвание, защото ужасно би било след време да откриеш, че не си го имал. Добре помни: станеш ли свещеник, за цял живот ставаш. Ти знаеш от катехизиса, че ръкополагането е едно от тайнствата, които могат да бъдат приети само веднъж, защото оставя духовна диря в душата, с нищо неизличима. Отнапред трябва да претеглиш всичко, отпосле ще е късно. Това е съдбовно решение, Стивън, невям от него зависи спасението на твоята безсмъртна душа. Нека наедно се помолим Богу.

      [* Девет дни.]

      Той отвори тежката врата към преддверието и протегна ръка, негли вече като към сподвижник в духовния живот. Стивън излезе на широката площадка над стълбището и усети милувката на мекия вечерен въздух. Четирима младежи, хванати под ръка, бодро крачеха по посока към Финдлейтър-чърч и клатеха глави в такт с живата мелодия, която един от тях свиреше на хармоника. В миг музиката прошумя, както биваше с първите звуци на всяка внезапно дочута мелодия, над причудливите построения на мисълта му, прошумя и ги срина безболезнено и безшумно, както внезапно плисналата вълна срива детските пясъчни кули. Усмихвайки се на пошлата песничка, той повдигна очи и погледна свещеника в лицето, но видял в него безрадостния заник на гаснещия ден, бавно отдръпна ръката си, която едва-едва бе потвърдила духовния им съюз.

      Той заслиза по стълбите, но един образ бе разнесъл безпокойната му себеизпитваща размисъл: лицето, което от прага на колежа го сподиряше, безрадостната маска, отразила заника на гаснещия ден. Вместо нея над съзнанието му като мрачна сянка премина представата за живота в колежа. Мрачен, студен, уставен — ето какъв живот го очакваше в ордена; един живот без страсти и без грижи за материалното. Помъчи се да си представи как ще прекара първата нощ в семинарията за послушници и какъв ужас би било да се събуди на сутринта в дормитоара. Тежката миризма на дългите коридори в Клонгоус отново го лъхна и той чу приглушения съсък на горящия светилен газ. Тутакси някаква тревога овладя цялото му същество. Пулсът трескаво се учести и някакъв оглушителен безсмислен брътвеж пръсна в безпорядък стройния поток на мислите му. Дробовете му се разширяваха и свиваха, сякаш вдъхваха топли, влажни, душни изпарения, и в ноздрите му отново нахлу топлият влажен въздух, който тегнеше над тинестата мътилка в банята на Клонгоус.

      Някакъв вроден усет, пробуден от тези спомени и по-силен от всичкото му възпитание и духовна ревност, се надигаше в него, колчем доловеше приближаването на този живот; един неуловим, настръхнал усет, който го въоръжаваше с непреклонност. Студенината и уставността на този живот го отблъскваха. Представи си как става в мразовития полумрак, как се изнизва заедно с другите на утринна и напусто се мъчи да надвие с молитви гаденето в стомаха си. Представи си как на обед седи на общата маса. Къде тогава бе останала оная дълбоко вкоренена срамежливост, която не му позволяваше да яде и пие под чужд покрив? Какво бе станало с оня горд дух, който го караше да смята себе си за единак, враждебен на всякакъв ред? Негово преподобие Стивън Дедалус, S.J* Името, което занапред щеше да носи, изневиделица се изписа пред очите му, а подир него в съзнанието му изплува нещо като лице или по-скоро цветът на нечие лице. Този цвят избледня, сетне се засили и затрептя с мътнокеремидена червенина. Не бе ли това огънят, избил по ония зачервени, възпалени, бръснати свещенически гуши, които толкоз често беше виждал утром зиме? Лице безоко, кисело, набожно, осеяно с розовия обрив на сподавен яд. Не бе ли това лице призрачен спомен за оногова от йезуитите, комуто някои момчета викаха Вощеницата, а други — Камбъл Лисугера?

      [* S.J. (Societas Jesu) — инициалите на йезуитския орден.]

      Тъкмо минаваше край дома на йезуитите на улица „Гарднър“, и нехайно се почуди кой ли би бил неговият прозорец, ако някога встъпи в ордена. Сетне тутакси се почуди и на нехайното си любопитство, и на отчуждеността на своята душа от това, което си бе втълпил, че е нейната светая светих; удиви го колко нищожна се бе оказала властта на всичките тези години, прекарани в ред и послушание, и то тъкмо в мига, когато една решителна и безвъзвратна крачка грозеше веднъж завинаги — и тук, на земята, и отвъд, във вечността — да го лиши от свобода. Гласът на директора и на неговите придумки за гордата мисия на църквата и тайните и властта на свещенството изново изплуваха в паметта му, ала душата му се бе отвърнала от всичко това и оставаше глуха. Сега той вече знаеше, че увещанията не са били нищо друго освен изтъркана, формална проповед. Той никога не ще кади с кадилница в олтара. Не е роден да се обвързва в светски и църковни мрежи. Не чува мъдрите съвети в словата на отеца. Не. Той бе орисан сам, независимо от другите, да намери своята собствена мъдрост и да опознае мъдростта на другите, като сам се скита по света сред поставените примки.

      Примките напреде му бяха пътищата на греха. Нека пада! Часът не бе ударил още, но той знаеше, че ще падне — мълком, само в миг! Трудно, непосилно трудно бе да устоиш! И той усети неизбежното, безмълвно грехопадение на душата си в грядущето: надолу, надолу, надолу падаше тя… не, не, още не бе паднала, но всеки миг, аха-аха, ще се продъни в ада.

      Прекоси моста над Толка и погледът му равнодушно спря на овехтелия син параклис на светата Дева, кацнал като петел на купище всред отрупалите хълма схлупени коптори. Сетне свърна вляво и продължи по уличката, която водеше към дома му. Слаба кисела воня на скапано зеле полъхна откъм зеленчуковите градини по височинката над реката и той се усмихна при мисълта, че тъкмо безпорядъкът, неразборията и суматохата в бащиния му дом, застоялото бездуховно вегетиране щяха да надделеят на полесражението в духа му. Наду го смях, като се сети за ратая, който работеше сам в зеленчуковите градини зад дома им и когото бяха кръстили на прякор Чичина с цилиндъра. Сетне се умълча, ала тутакси пак прихна неволно, като си спомни как Чичина с цилиндъра, преди да се залови за работа, оглеждаше посоките небесни и чак тогава неохотно забиваше лопатата в земята.

      Бутна паянтовата портичка на чардака, прекоси голия пруст и влезе в кухнята. Братята и сестрите му седяха скупчени край масата. Те привършваха следобедния чай и на дъното на стъклата и бурканчетата, които служеха вместо чаени чашки, оставаха само последните глътки от втората водниста отвара. Кори и залци сладка питка, кафяви от пропилия ги чай, се валяха по масата в безреда. Дъската беше изкапана и един нож със строшена дръжка от слонова кост стърчеше изсред плънката на изтърбушения ябълков сладкиш.

      Тъжното сивосинкаво сияние на гаснещия ден, което проникваше през прозореца и отворената врата, обгърна Стивън с меката си пелена и смекчи угризенията, внезапно бликнали в сърцето му. Всичко, от което те бяха лишени, бе щедро дадено на него, най-големия брат, а в лицата им, осветени от меката здрачевина, нямаше ни следа от озлобление.

      Той седна до тях на масата и попита къде са татко и мама.

      — Пе-опе-ти-пе-до-пе-ха пе-да пе-ви-пе-дят пе-ед-пе-дна пе-къ-пе-ща.

      Пак местене! Един съученик от Белведере, на име Фалон, час по час го питаше, глупаво захилен, защо толкова често се местят. Спомнил си глупавото му хихикане, той гневно начумери вежди, сетне отново попита:

      — И защо пак ще се местим, ако смея да попитам?

      Същата сестричка отговори:

      — Пе-за-пе-що-пе-то пе-ха-пе-зай-пе-нът пе-ще пе-ни пе-из-пе-хвър-пе-ли.

      Гласът на най-малкия брат, седнал оттатък камината, поде „Често в тихата нощ“*. Един подир друг останалите подхванаха мелодията и всички запяха в хор. Все така пееха, часове наред, редяха песен след песен, весели и тъжни, докато последните бледи лъчи потъваха зад хоризонта, на небето надвисваха първите тъмни нощни облаци и падаше мрак.

      [* Стихотворение от Т. Мур.]

      Той стоеше, заслушан в мелодията, сетне също поде. Остра болка пронизваше сърцето му от нотките на умора в техните трепетни звънливи невинни гласове. Преди още да поемат житейския си път, те вече изглеждаха уморени от живота.

      Той слушаше този хор, чуваше как песента му непрестанно прелива и се усилва като безкрайно ехо от гласовете на безбройни поколения деца; и във всички тях звучеше същата неизменна нотка на умора и страдание. Всички сякаш бяха уморени от живота, преди още да са го започнали. Спомни си, че и Нюман бе чул тази неизменна нотка в прекършените стихове на Вергилий, _които изразяват, като гласа на самата природа, и страданието, и умората, но и надеждата за по-добър живот, изпитвани от нейните деца във всички времена._

      Не, повече не можеше да чака.

      От входа на гостилница „Байрон“ до дверите на Клонтарфската черква, от дверите на Клонтарфската черква до входа на гостилница „Байрон“, сетне обратно до черковните двери и отново обратно до входа на гостилницата; изпърво вървеше бавно, като внимателно мереше крачките си по фугите на плочника, после взе да пристъпва в такта на различни стихотворни размери. Минал бе цял час, откакто баща му влезе в гостилницата с Дан Кросби, за да разпита преподавателя как стоят нещата с университета.* Цял час вече крачеше така напред-назад в очакване: повече не можеше да чака.

      [* Джойс завършва „Белведере“ в 1898 и същата година постъпва в Дъблинския университет.]

      Внезапно той тръгна към Бул* и ускори крачки да не би острото изсвирване на баща му да го върне назад, но само след секунди, кривнал зад полицейския участък, беше в безопасност.

      [* Пясъчен остров, който затваря Дъблинския залив откъм север. „Бул“ на англ. значи „бик“.]

      Да, майка му не искаше и да чуе за университета: усетил го бе по безучастното й мълчание. Нейното недоверие го бе жегнало по-остро и от бащиното му тщеславие и той хладно си мислеше как пред очите му вярата, която постепенно угасна в неговата душа, с годините укрепваше у майка му. Някаква смътна неприязън се надигна в него и като облак помрачи съзнанието му против нейната измяна, а когато този облак се разнесе и просветленото му съзнание отново се изпълни със синовна преданост, той смътно, ала без капчица съжаление почувства, че за пръв път в живота на двама им нещо безшумно се бе пропукало.

      Университетът! Значи успял бе да се изплъзне от погледа на стражите, които охраняваха неговото детство и се мъчеха да го задържат при себе си, да го заставят покорно да служи на целите им. Гордост и удовлетворение бликнаха в сърцето му и като могъщи бавни вълни го понесоха на своя гребен. Целта, на която бе роден да служи, ала все още не виждаше, сама му бе показала тайната пътечка за бягство и ето, сега пак му даваше знак да се впусне в ново приключение. Стори му се, че дочува някаква буйна, накъсана мелодия, която ту скачаше цял тон нагоре, ту слизаше в умалена кварта, сетне пак се възземаше и пак слизаше в голяма терца: мелодия като буйни, триглави пламъци, лумнали в среднощен лес. Вълшебна бе прелюдията: безкрайна и безформена. Все по-буйна, все по-вихрена ставаше тя, огнените езици бълваха без ред, лудешки, и на него му се счу, че под клоните и тревите припкат безброй горски зверове и нозете им барабанят като едър дъжд по шумата. Те изтрополиха в галоп през съзнанието му: нозе на зайци и елени, нозе на кошути, сърни, антилопи, и когато бясното им тремоло накрая заглъхна, в паметта му остана да звучи само тържественият слог на Нюман: еленови са техните нозе и вековечна длан ги благославя*.

      [* Цитат от известното есе на Нюман „Университетската идея“. Нюман е свързан с борбите за основаване на католически университет в Дъблин. Вж. бел. 5 към „Мъртвите“.]

      Възвишеният смътен образ върна мислите му към величието на сана, от който се бе отказал. Цялото му детство бе преминало в мечти по него, по онова, което толкова често бе считал за свое призвание, но когато удари часът да се подчини на божия зов, той се бе отвърнал, воден от своенравен подтик. Това бе минало: елеят на ръкополагането вече никога нямаше да освети тялото му. Отхвърлил го бе. Защо?

      При Долимаунт той свърна от пътя по посока към морето и щом стъпи на лекия дървен мост, усети, че дъските се тресат от тропота на подковани чизми. Отряд Христови братя се връщаха под строй от Бул и двама по двама вървяха по моста. Скоро целият мост се заклати и заскърца. Двама по двама минаваха край него: низ от груби лица, жълти, зачервени или морави от морето, и в стремежа си да ги гледа непринудено и безразлично той леко се изчерви от срам и състрадание. Ядоса се на себе си, понечи да скрие лице от очите им, като извърна поглед и се вторачи във въртежа на водата из плитчините под моста, ала и там продължи да го преследва отражението на техните неугледни шапки, скромни тесни якички и провиснали монашески раса.

      — Брат Хики.

      Брат Куейд.

      Брат Макардъл.

      Брат Кьоу.

      Благочестието им вероятно отговаряше на техните имена, лица и раса; безполезно бе да убеждава себе си, че смирените им и съкрушени сърца навярно принасят далеч по-висока боголюбива дан, отколкото той самият, дар десетократно по-богат от цялата му осмислена богобоязън. Безполезно бе да се мъчи да бъде великодушен спрямо тях, да убеждава себе си, че ако някога похлопа на вратата им, смирил гордостта си, унижен и в просяшки дрипи, те ще проявят великодушие към него и ще го възлюбят като себе си. Безполезно и тягостно бе най-сетне да се самопридумва, противно на непредубедената си увереност, че втората заповед — възлюби ближния си като себе си* — повелява да го възлюбим не с равна по количество и сила любов, а със _същата_ любов.

      [* Мат., 22, 39. Думи на Исус към законника.]

      Той измъкна един цитат от Съкровищника си и тихом го промълви на себе си:

      — Ден с пъстропери облаци се носи над морето.*

      [* Фразата е от романа на Хю Милър „Свидетелството на скалите“ (1869), в който се описва сътворението на света.]

      Поетичната фраза, денят, пейзажът — всичко се сля в един акорд. Думи. А може би техните багри? Той им даде воля да засияят и угаснат краска по краска: златото на изгрев-слънце, ръждивината и злакът на ябълковите градини, лазурът на вълните, сивокъдрото облачно руно. Не, багрите нямаха нищо общо с това: магията бе в ритъма и равновесието на самия период. Но нима тогава мелодичният полет и пад на думите лягаше на сърцето му повече от сливането в тях на цвят и смисъл? Или какъвто си беше, слаб в зрение, свенлив по дух, ярките багри на видимото битие, пречупени през призмата на един живописен и пищен език, му доставяха по-малко наслада от съзерцанието на вътрешния свят на сърдечните емоции, отразен в обратите на ясна, гъвкава и благозвучна проза?*

      [* Пасажът има пряка връзка с творческия метод на писателя.]

      Той слезе от разклатения мост и отново стъпи на твърда земя. В същия миг — или поне тъй му се стори — въздухът захладня. Погледна встрани и видя как водната повърхност изведнъж потъмня и се набръчка, връхлетяна от порив на вятъра. Сърцето му трепна, нещо го стегна в гърлото: за сетен път неговата собствена плът му даваше да разбере каква боязън изпитва от предвечния леден лъх на морето. Въпреки това той не свърна наляво през дюните, а продължи направо по скалистата стръмнина срещу устието на реката.

      Забуленото слънце смътно осветяваше сивкавата водна пелена при вливането на реката в залива. В далнината, нагоре по течението на ленивата Лифи, небето бе зарешетено от стройни корабни мачти, а още по-далеч се провиждаха неясните очертания на града, ничком проснат в маранята. Като избеляло изображение на някакъв древен гоблен, стар като умората човешка, седмият град на християнството се разстилаше пред очите му, недосегнат от времето, древен, морен, дълготърпелив в своята робия, какъвто е бил и в дните на викингските конунги*.

      [* Викингите завладяват Дъблин и част от Ирландия през VIII — IX в. Това е началото на многовековното чуждестранно господство.]

      Обезсърчен, той вдигна очи към бавно плаващия купол пъстропери облаци, понесен над морето. Пътници в небесната пустиня, племе на чергари в поход, те се носеха високо над Ирландия, на запад, все на запад. От Европа идеха, от оная Европа, която лежеше нейде отвъд Ирландското море, земя на непонятни речи, долинна шир, опасана с гори, осеяна от крепости, земя окопна на племена, настръхнали за бой. Той дочу в сърцето си някаква неясна музика, някакъв звън на спомени и имена, които му се струваха почти познати, но бе безсилен да ги задържи в паметта си дори за миг; после музиката сякаш се изгуби някъде далеч, далеч, далеч… Но от всеки глъхнещ лъх на мъглявата мелодия неизменно се отделяше и един проточен призивен звук, прорязал като падаща звезда сумрака на тишината. Слушай! Слушай! Слушай! Някакъв неземен глас зовеше душата му.

      — Привет, Stephanos!

      — Я, самият Дедал се носи насам!

      — Аа!… Стига, Дуайър, престани, като ти казвам, да не ти мацна един по мутрата! Аа!

      — Давай, Таусър! Натопи му тиквата!

      — Насам, Дедале! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!*

      [* „Стефанос“ (гр.) значи цветен венец, а „бус“ (гр.) — бик. Приветствията имат символичен смисъл. Bous Stephanoumenos означава, че Стивън има душа на бик, намек, според някои коментатори, за увлечението му по Тома Аквински, който бил мълчалив и упорит като бик. Bous Stephaneforos ще рече бик, украсен с цветен венец, сиреч жертвено животно.]

      — Дай да го топнем — да глътне водица!

      — Помощ! Помощ!… Аа!

      Той позна гласовете им в общата гълчава, преди да различи техните лица. Ледени тръпки го полазиха, като погледна тая мешавица от мокра голота. Телата им, мъртвешки-белезникави, облени в бледа златиста светлина или почервенели като раци от слънцето, лъщяха от морската влага. Трамплинът им, който криво-ляво бе закрепен с камъни и се разтрисаше при всеки скок, и грубо изсечените блокове на вълнолома, по които те се катереха и боричкаха — всичко лъщеше със студен мокър блясък. Пешкирите, които плющяха по телата им, бяха подгизнали от студената морска вода; просмукани от студената морска сол бяха и сплъстените им коси.

      Той спря учтиво в отговор на приветствените викове и непринудено отби закачките. Колко еднакви и безлични изглеждаха всичките! Шюли — без своята широка, винаги разкопчана якичка; Енис — без яркочервения си колан със змиевидната тока; Конъли — без широкото си спортно сако с отрязаните капаци на джобовете! Тягостно му стана, като ги видя, до болка тягостно от признаците на възмъжалост, които правеха жалката им голота така отблъскваща. Може би в боричкането и врявата те бяха намерили убежище от страха, стаен в душите им? А в него, застанал встрани от тях, чужд и безмълвен, изново се пробуди вечният страх от тайната на собственото му тяло.

      — Stephanos Dedalos! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!

      Той не за пръв път чуваше подобни закачки, но сега те ласкаеха неговото гордо и сдържано чувство на превъзходство и независимост. Сега, както никога преди, необикновеното чуждоземно име, което носеше, му прозвуча като някакво пророчество. Тъй извечен му се струваше топлият сивкав въздух, толкова менливо и безстрастно бе и собственото му настроение, че вековете сякаш се сливаха в един безкрай от време. Само преди миг изпод покрова на обвития в маранята град се бе показал призракът на древното датско кралство, а сега при името на легендарния майстор* той сякаш дочу глух плясък на вълни, пред очите му се мярна някакъв крилат силует, който хвъркаше над вълните и бавно се възземаше във висините. Но какво бе това? Може би чудновата винетка от някаква средновековна книга с пророчества и символи или човек-ястреб, полетял на възбог към слънцето, знамение за целта, на която бе роден да служи и която бе следвал през мъглите на своето детство и юношество, символ на художника, призван да прекове** в работилницата си мудната материя на естеството и да й вдъхне нов, неосезаем живот: възвишен, устремен, нетленен?

      [* Дедал. Стивън последователно се идентифицира с Дедал и Икар. Смъртта на Икар е причината за смътната му неприязън и страх от водата.]

      [** Английският глагол „forge“ означава „кова“, „прековавам“, но и „подправям“, „фалшифицирам“. Същият глагол е използван и в самия край на романа, където Стивън отбелязва в дневника си, че ще изкове в горнилото на душата си несътворената съвест на своя ирландски род. Няма съмнение, че Джойс умишлено търси двусмислицата, защото във _Finnegans Wake_ пародийният двойник на Стивън, Шем, неколкократно е назован „фалшификатор“, а писателстването му — „епически подправен чек“.]

      Сърцето му потрепери; дъхът се учести и бурен лъх облъхна цялото му същество, сякаш сам бе литнал на възбог към слънцето. Сърцето му трепереше, примряло в страх, душата хвръкнала във висините. Да, душата му се рееше в ефира на отвъдни светове, а тялото, познатото му тяло, мигом се очисти и отърси от своята неувереност, засия лъчезарно и се сля с порива на стихията. Примрял от радост, той летеше с лъчезарен взор, с дъх поривист и с поривисто, тръпно, лъчезарно и обвеяно от ветровете тяло.

      — Раз! Два!… Вардаа!

      — Господи, загинвам!

      — Раз! Два! Триии!

      — Нека аз сега! Нека аз сега!

      — Раз!…Уф!

      — Stephaneforos!

      Гърлото го болеше от желание да изкрещи, да изкрещи като ястреб, като орел, зареян във висините, да изкрещи с всичка сила, възвестявайки на ветровете своето освобождение. Това бе зовът на живота: към него, към неговата душа, не оня тягостен груб глас от света на самоотвержение и отчаяние, не и оня нечовешки глас, позовал го към безлико свещеническо служение. Един миг на неудържим полет му бе дал свободата и възторженият крясък, едва сдържан от устните, се вряза в мисълта:

      — Stephaneforos!

      Та какво бяха те сега, ако не саван, отхвърлен от тленното тяло? Всички те: и страхът, който го преследваше денем и нощем, и сковаващата го неувереност, и срамът, който го терзаеше извътре и извън? Саван. Погребална плащаница.

      Душата му, възкръснала от гроба на юношеството, се бе отърсила от погребалните повивки. Да!

      Да! Да! Той гордо ще сътвори от силата и свободата на душата си, като великия майстор, чието име носеше, нещо живо, нещо ново, възвишено и красиво, неосезаемо и нетленно.

      Той скочи възбудено от каменния блок, безсилен да обуздае пламъка в кръвта си. Почувства, че лицето му пламва, а в гърлото напира песен. Нозете му, обладани от скитническа страст, изгаряха от желание да се впуснат в път до края на света. Напред! Напред! — зовеше сякаш сърцето. Над морето ще припадне вечер, равнините ще потънат в мрака, зора ще зазори и пред странника ще се открият нови, непознати хълмове, поля, лица… Накъде?

      Погледна на север към Хоут. Морето бе спаднало под линията на водораслите откъм полегатата стена на вълнолома и вече бързо отстъпваше по продължение на целия бряг. Сред вълничките вече се бе очертала дълга ивица пясък, суха и топла. Тук-там в ниската вода се показваха пясъчни островчета; около тях покрай дългата оголена плитчина и сред малките поточета на плажа газеха фигури, облечени в леки пъстри дрешки, газеха и се ровеха в пясъка.

      Тутакси той се събу, напъха чорапите в джобовете си, върза платненките си за връзките и ги провеси през рамо; сетне измъкна от плавота между скалите островърха, проядена от сол пръчка и се спусна надолу по склона на вълнолома.

      По оголеното от отлива дъно струеше дълго поточе; той бавно зацапа нагоре по течението, захласнат в плавея от водорасли: изумруден, чер, ръждив, маслинен, нескончаем низ се люшкаше и виеше в нозете му, понесен от потока. Водата тъмнееше и в нея се оглеждаха облаците, плаващи във висините. Облаците безмълвно плаваха над него, безмълвно плаваха и водораслите под него; притихнал бе и сивкавият топъл въздух, но в жилите му волно пееше развихрен нов живот.

      Къде отлитнаха момчешките години? Душата му, която бягаше от своята съдба, за да се рови насаме в срамните си струпеи и да се кипри в своя дом на низост и притворство с прогнили плащаници и венци, които станаха на прах при първи допир? Къде най-сетне бе самият той? Къде?

      Той стоеше сам, без надзор, щастлив, досами волното сърце на живота. Стоеше сам: млад, непокорен, волен, сам всред тая пустош, всред волните стихии и солените талази, купищата морски тор и раковини и забуления слънчев зрак, всред облечените в леки пъстри дрешки деца и девойки и звънките детски и девичи гласове.

      Една девойка стоеше пред него посред поточето, сама и бездвижна, загледана в морето. Сякаш някаква вълшебна сила я бе превърнала в красива морска птица. Тънка, стройна, дългонога, нежна, жеравонога, с крака голи и девствено чисти, с едничка изумрудена лента водорасли около прасеца като някакъв знак. Бедрата й, закръглени и с нежния оттенък на слонова кост, бяха оголени почти до хълбоците и дантелите на гащичките й се провиждаха като пухкава бяла перушина. Полите на сивосинкавата й рокля бяха дръзко запретнати около кръста и се спускаха отзад като птича опашка. Гръдта й бе малка и мека като гръд на птичка, мека и малка гръд на тъмнопереста гугутка. Но Дългите й руси коси бяха на момиченце; момичешко бе и нейното лице, осенено от чудото на тленната красота.

      Стоеше сама, бездвижна, загледана в морето; но щом усети неговото присъствие и благоговението в очите му, очите й се обърнаха към него и спокойно срещнаха погледа му, чисти и невинни. Дълго, много дълго изтрая тя на погледа му, сетне спокойно извърна очи, сведе ги и започна леко да разплисква с крак насам-натам водата на поточето. Лек плисък на вода заромоли нечуто в тишината: изтихо, леко, шепнешком, като камбанки, звъннали насън, плис-пляс, плис-пляс, и нежен руменец затрепка по лицето й.

      — Милосърдни боже! — възкликна душата на Стивън в порив на земна радост.

      Той рязко се извърна и бързо закрачи към морето. Лицето му пламтеше; огън обливаше тялото му; цял бе разтреперан. Напред, напред, напред и все напред го носеха нозете му, той неистово възпяваше морето, с възторжен вик приветстваше знамението на новия живот, чийто зов бе доловил.

      Образът й навеки бе влязъл в душата му, без ни една дума да смути свещената тишина на неговия екстаз. Очите й го бяха позовали и тутакси душата му откликна. Живей, греши, падай, тържествувай! Пресъздай живота в нов живот! Волен ангел се бе явил пред него, ангелът на тленната красота и младост, и този пратеник от дивните чертози на живота в един възторжен миг бе разтворил пред него врати към пътя на заблуди и на слава. Напред! Напред! Напред и все напред!

      Внезапно той се спря и чу в тишината биенето на собственото си сърце. Докъде бе стигнал? Колко ли бе часът?

      Наоколо нямаше жива душа, не се чуваше никакъв звук. Денят угасваше и скоро щеше да настъпи прилив. Той се обърна и побягна обратно към брега, тичешком изкачи полегатия пясъчен склон, без да обръща внимание на острите камъчета, намери една падинка, скътана сред обраслите с трева дюни, и легна на пясъка с надежда, че вечерният мир и прохлада ще укротят кипежа на кръвта му.

      Небосводът се разстилаше над него необятен и невъзмутим и той усещаше спокойния ход на небесните тела; усещаше и земята под себе си, майката земя, приласкала го в своите пазви.

      В сънен унес затвори очи. Клепките му трепкаха, сякаш усещаха необятния кръговрат на земята и нейните стражи, трепкаха, сякаш усещаха странното сияние на някакъв нов свят. Душата му чезнеше, потънала в някакъв нов свят: призрачен, здрачен, мрачен като морска глъб, кръстосвана от смътни същества и сенки. Неведом свят, проблясък или цвете?* Той блещукаше и трепкаше, трепкаше и се разпукваше като плах предутринен светлик, като отваряща се цветна пъпка, растеше безпределен, лумваше с карминен блясък и гаснеше в бледа розовина, разлистваше се лист по лист, избликваше вълна светлина след вълна светлина и меките му зари заливаха цялото небе, все по-тъмни и по-тъмни.

      [* Дивното видение на Стивън напомня заключителните песни от Дантевия „Рай“ и приповдигнатия стил на Уолтър Пейтър.]

      Когато се събуди, вече се свечеряваше и пясъкът и прежурените треви на ложето му не тлееха. Той бавно се надигна и като си спомни преживяното насън блаженство, въздъхна от радост.

      Покатери се до гребена на дюната и се огледа. Свечеряваше. Младият месец делеше бледата небесна пустиня като сребрен обръч, забит в сивия пясък, а вълните на прилива бързо настъпваха към брега с глух шепот и ограждаха последните закъснели силуети на далечните пясъчни островчета.

      V

      Той изпи до капка и третата си чаша воднист чай и се захвана да гризе коричките пържена филия, разпилени по масата, вторачен в мътилката на дъното на буркана. Жълтеникавата мас бе изгребана като яма в торфище и тая мътилка сега му напомняше за тинестия цвят на водата в клонгоуската баня. Току-що бе направил тараш на кутията с разписките за заложени вещи, която стоеше досам лакътя му, и почна да вади с омазнени пръсти една по една покритите с драскулки, изцапани и смачкани, сини и бели квитанции с печат „Дейли“ или „Макивой“.

      1 ч. обуща.

      1 фрак.

      3 бр. билйо.

      1 м. панталони.

      После ги сложи настрана, погледна унесено капака на кутията, целият покрит с петънца от размазани гниди, и разсеяно попита:

      — С колко е напред часовникът?

      Майка му изправи разнебитения будилник, кипнат на една страна върху кухненската етажерка — стрелките показваха дванайсет без четвърт, — и отново го положи на една страна.

      — Час и двайсет и пет минути — рече тя. — Сега е точно десет и двайсет. Кога, от кумова срама, веднъж ще отидеш навреме на лекции?

      — Налей ми да се измия — каза Стивън.

      — Кейти, налей на Стивън да се измие.

      — Буди, налей на Стивън да се измие.

      — Не мога, отивам за синка. Маги, налей му ти.

      Когато най-сетне закрепиха емайлирания леген в мивката и някой метна старата тривка на ръба му, той позволи на майка си да му изтрие врата и да изчисти гънките на ушите му и ноздрите.

      — Срам и позор — рече тя, — коскоджамити студент да ходи толкова мръсен, че майка му да трябва да го мие.

      — Щом ти доставя удоволствие… — спокойно отвърна Стивън.

      Оглушително изсвирване разцепи въздуха; майка му бутна в ръцете му влажната хавлия и рече:

      — Обърши се и, за бога, по-бързо да те няма.

      Отгоре долетя второ пронизително, вече гневно изсвирване и едно от момичетата тутакси се озова до стълбата.

      — Кажи, татко?

      — Тая мързелива мърда, брат ви, още ли е тук?

      — Не, татко.

      — Да не лъжеш?

      — Съвсем не, татко.

      — Хм!

      Сестра му се върна, правейки отчаяни знаци да побърза и да се измъкне тихо през задната врата. Стивън се засмя и каза:

      — Малко странни са му представите за граматиката, щом си мисли, че мърда` е от мъжки род.

      — Как не те е срам, Стивън — рече майка му. — Ще дойде ден да се каеш, че си пристъпил прага на това място*. Човек не може да те познае!

      [* Университетът. Ревностна католичка, майката е мечтаела да види най-големия си син свещеник.]

      — Довиждане на всички — каза Стивън, усмихна се и им прати въздушна целувка за сбогом.

      Проходът зад дома им бе целият наводнен. Той бавно тръгна надолу по уличката, провирайки се сред подгизналите купчини смет, но изведнъж чу от манастира-лудница до тях неистови вопли:

      — Исусе! О, Исусе, Исусе!

      Той ядно тръсна глава, за да отърси от ушите си крясъците на безумната монахиня, и забърза надолу, препъвайки се в мокрите купчини гнилоч. Сърцето му се свиваше в горчива болка и отврата. Изсвирването на баща му, мърморенето на майка му и воплите на лудата отвъд стената се бяха слели в оскърбителен хор, който хвърляше унижение върху гордата му младост. С омерзение пъдеше дори отгласите им от сърцето си, но когато излезе на булеварда, погален от сивкавия утринен зрак, който се процеждаше през клоните на росните дървета, той вдъхна тайнствения опияняващ мирис на мокри листи и дървесна кора и душата му забрави горестта си.

      Окъпани от дъжда, дърветата на булеварда както винаги събудиха в съзнанието му спомени за героините от драматургията на Герхарт Хауптман и сега споменът за тяхната печална бледност и благоуханието, което бликаше от мокрите клони, се сляха в тихо радостно чувство. Всяка сутрин той прекосяваше града по този път и отнапред знаеше, че когато мине покрай Феървюското мочурище, в мисълта му ще изплува монашески строгата среброткана проза на Нюман, а щом тръгне по Северния кей, поглеждайки разсеяно витрините на гастрономите, ще си спомни мрачния хумор на Гуидо Кавалканти* и ще се усмихне; знаеше, че когато стигне до каменоделската работилница „Беърд“ на „Толбътска“, духът на Ибсен — дух на непокорна юношеска красота — ще прониже снагата му като остър вятър, а щом мине покрай мръсния склад за корабни припаси отвъд Лифи, ще замълви на себе си мадригала на Бен Джонсън:

      [* Италиански поет, приятел на Данте.]

      Полегнах там, но не умора ме томеше…

      Когато умът му се уморяваше да дири същността на красотата в мъглявите слова на Аристотел и Тома Аквински, той често намираше разтуха в грациозната елизабетинска лирика. Хвърлил расото като усъмнил се във вярата монах, умът му често скришом заставаше в сянка под прозорците на тоя век и се вслушваше в тъжните или насмешливи звуци на лютните и безсрамния смях на кокотките, но скоро някой прекалено вулгарен кикот, някое изтъркано от времето словце на похот и престорено целомъдрие жегваше монашеската му гордост и го прогонваше от тъмното, където се спотайваше.

      Многоучените книги, над които се смяташе, че денем и нощем седи прехласнат, забравил приятели и връстници, бяха всичко на всичко едно постно сборниче извадки от поетиката и психологията на Аристотел и един Synopsis Philosophiae Scholasticae ad mentem divi Thomae*. Мисълта му бе изтъкана от съмнения и неверие в самия него и само навремени нейният сумрак биваше озаряван от мълниите на интуицията, но те проблясваха с такова ослепително великолепие, че в подобни мигове земята сякаш пропадаше под нозете му, погълната от пламъци; подир това езикът му задебеляваше и той гледаше другите с невиждащи очи, защото чувстваше, че духът на красотата го обгръща в своята мантия и че поне в мечтанията си е успял да познае света на възвишеното. Но щом краткият миг на горделиво мълчание отлитнеше, той с радост забелязваше, че все още се намира всред кипежа на всекидневния живот и продължава да следва своя път сред мръсотата, пустославието и леността на града с дръзко и леко сърце.

      [* „Очерк на схоластичната философия по учението на св. Тома“ (Тома Аквински). Вж. бел.16.]

      Близо до таблото за афиши пред канала срещна охтичавия с лице на восъчна кукла, който ситнеше насреща му по дъгата на моста, нахлупил дрипавата си шапка, закопчал догоре шоколаденокафявото си палто и хванал сгънатия си чадър на педя-две пред себе си като пръчка за откриване на подземна вода. Сигурно има единайсет, помисли си той и надникна в една млекарница да види колко е часът. Часовникът в дюкяна показваше пет без пет, но едва се бе обърнал да продължи, и чу недалеч от себе си някакъв часовник, който удари единайсет часа. Напуши го смях: часовникът му напомняше за Маккан и той си го представи с трътлестата му фигура и руса козя брадичка — застанал на ветровития ъгъл пред „Хопкинс & Хопкинс“ в ловджийска куртка и бричове и говори:

      — Вие сте антисоциално, самовлюбено същество, Дедалус. Но аз не съм. Аз съм демократ и затова ще отдам всичките си сили в борбата за социална свобода и равноправие на класите и половете в бъдещите Европейски съединени щати.

      Единадесет! Значи закъсня и за тая лекция. Кой ден от седмицата беше? Той се спря до една будка да прочете афиша. Четвъртък: 10–11 английски; 11–12 френски; 12–13 физика. Представи си лекцията по английска литература и ако и да бе далеч, се почувства неспокоен и безсилен. Видя хрисимо сведените глави на колегите си, които прилежно записваха в своите тетрадки всичко, което лекторът им диктуваше — определения по име и по същество, примери, дати на раждане и смърт, основни произведения, положителни и отрицателни критически оценки. Той самият обаче не е преклонил глава, защото мислите му се реят нейде надалече, но независимо дали наблюдава малката група студенти около себе си, или гледа през прозореца запустелия парк на университета, в ноздрите му все лъхти някаква потискаща миризма на избена влага и гниене. Право пред него, над приведените студенти от първите банки, стърчи друга глава — на йерей, който без капка смирение се моли пред престола за своето смирено стадо. Защо, когато мислеше за Кранли, така и не успяваше да си го представи в цял ръст, а виждаше само главата и лицето му? Ето и сега на фона на сивата пелена на утрото пред очите му изплува като кошмарно съновидение отсечена глава*, посмъртна маска, чиято щръкнала черна четинеста коса стърчеше като железен венец. Той виждаше пред себе си лицето на свещеник — монашески бледо, с широки ноздри и със сенки под очите и покрай челюстите, — лице на свещеник с тънки, безкръвни, едва усмихнати устни. Стивън тутакси си припомни как дни и нощи наред надълго и нашироко бе разказвал на Кранли за бурите, безпокойството и копненията на своята душа, без да получи друг отговор освен мълчанието на своя приятел, и сега бе на път да си каже, че това може да бъде само лицето на терзан от вина свещеник, който изслушва изповеди, без да има право да опрощава, но отново почувства в паметта си внимателния поглед на неговите тъмни женствени очи.

      [* Стивън асоциира Кранли с Йоан Предтеча.]

      Зад това видение зееше входът на тайнствен и тъмен лабиринт от размишления, но той мигновено се отвърна от него, защото усещаше, че още не бе ударил часът да прекрачи прага му. Ала равнодушието на приятеля му като отровно биле пръскаше край него неуловими смъртоносни изпарения и той изведнъж се усети, че погледът му шари наляво-надясно в тъпа почуда защо случайно попадналите пред него думи в миг безшумно се изпразват от смисъл; скоро пошлите фирми на магазинчетата замъглиха съзнанието му като заклинателни слова, душата му се спаружи; задъхан от старост, той крачеше по уличката сред купчини мъртъв език. Капка по капка собственото му езиково чувство изтичаше от мозъка, изливайки се в думи, които се сплитаха и разплитаха в произволни ритми:

      Бръшлянът стене по стената

      стене и се стеле по стената

      бръшлянът стене по стената

      бръшлянът се жълтее по стената

      бръшлянът, ах, бръшлянът по стената.

      Всемогъщи боже, каква бълвоч! Къде се е чуло бръшлян да стене по стената?! Бръшлян да се жълтее — това иди-дойди. Слонова кост да се жълтее — също. Ами слонова кост да се стеле?

      В съзнанието му засияха думи, по-светли и по-ярки от изящните изделия, изработвани от пъстрите слонови бивни. Ivori, ivoire, avorio, ebur*1. Един от първите примери, които бе научил в час по латински, гласеше: India mittit ebur*2, и сега той си спомни суровото северняшко лице на ректора, който ги учеше да превеждат Овидиевите „Метаморфози“ на изискан английски, макар че думи като _шопар_, _чирен_ или _джолан_ придаваха твърде чудато звучене на преводите. Малкото, което знаеше за законите на латинското стихосложение, го дължеше на парцаливата книжка, написана от някакъв португалски монах*3.

      [*1 Слонова кост (на английски, френски, италиански, латински).]

      [*2 Индия доставя слонова кост (лат.).]

      [*3 „Прозодия“ от Мануел Алвариш.]

      Contrahit orator, variant in carmine vates*.

      [* Ораторът е кратък, певците — пространни в стиховете (лат).]

      Кризите, победите и междуособните борби в римската история достигаха до него, предадени с баналните думи in tanto discrimine*, и той дълго се бе мъчил да надзърне в града на градовете и неговия обществен живот, скрит зад словата implere ollam denariorum, които ректорът с особено задоволство превеждаше — „пълнене на гърне с динарии“. Страниците на неговия овехтял „Хораций“ никога не бяха студени при допир, дори когато ги докосваше с вкочанени пръсти — човешки страници бяха те и човешки пръсти ги бяха прелиствали още преди петдесет години пръстите на Джон Дънкан Инверарити и неговия брат Уилям Малкъм Инверарити**. Да, благородните им имена бяха останали на пожълтялата титулна страница и дори за посредствен латинист като него от избледнелите редове лъхаше благоухание, сякаш през тия години те бяха лежали сред мирта, лавандула и върбинка. И все пак болно му ставаше при мисълта, че завинаги ще си остане само стеснителен гост на пира на световната култура и че монашеската премъдрост, с помощта на чиито категории се опитваше да изкалъпи някаква естетическа философия, се ценеше от собствения му век не повече от хитроумната и причудлива словесна галиматия на хералдиката и соколарството.

      [* В такъв критичен момент (лат.).]

      [** Неидентифицирани имена, вероятно предишните собственици на книгата.]

      Сивата грамада на колежа „Света Троица“ вляво от него, тежко побита в невежеството на града като голям опушен камък, вграден в масивен пръстен, отново потисна духа му и докато напрягаше сили да освободи нозете си от прангите на протестантизма, той изведнъж се озова пред нелепия паметник на националния поет на Ирландия*.

      [* Томас Мур. След „Ирландски напеви“ (1807) в творчеството на поета настъпва спад, той преминава към умерен либерализъм, който явно не удовлетворява бунтарски настроения Стивън.]

      Погледна статуята без гняв, защото, макар че бе потънала в телесна и духовна лен, която като невидима гад пълзеше по тромавите нозе, по гънките на мантията и около раболепната глава, тя сякаш сама смирено съзнаваше своя позор. Това бе фирболг, взел на заем милезийска тога*; и той си спомни своя приятел Дейвин, студента от село. Понякога Стивън на шега го наричаше „фирболг“, но младият селянин не се обиждаше.

      [* Фирболгите са легендарното коренно население на Ирландия — дребни на ръст, груби и жестоки. В I в.пр.н.е. те биват покорени от друга митична народност — милезийците, които са пълната им противоположност — високи, красиви, ценители на изкуството. На статуята Мур е в милезийска тога.]

      — Давай, Стиви — отвръщаше той, — нали сам казваш, че съм дебелокож. Можеш да ми викаш, както ти скимне.

      Това селско умалително от името му бе развълнувало Стивън, когато за пръв път го чу от устата на своя приятел, защото сам той никога не се обръщаше фамилиарно към другите студенти, нито те към него. Стивън често се застояваше в квартирата на Дейвин на улица „Грантъм“ и без да може да се начуди на неговите хубави яки обуща, наредени чифт по чифт до стената, облагородяваше слуха на своя приятел със стихове и напеви от различни поети, зад които се криеха собствените му копнения и горест. Простоватата фирболгска душевност на неговия слушател винаги събуждаше противоречиви чувства в сърцето му; Дейвин ту го привличаше със своята непринудена вродена вежливост и внимание, с причудливите старинни изрази в речта си, с възторженото си преклонение пред грубата физическа сила и ловкост — той бе страстен поклонник на Майкъл Кюсак, Гала*, — ту внезапно го отблъскваше с недодялания си ум, с примитивните си чувства, с оня тъп ужас, който навремени проблясваше в очите му — ужаса на гладното ирландско село, което всяка вечер тръпне от страх, щом удари комендантският час**.

      [* М. Кюсак е основателят на Галската спортна асоциация. Представителите на движението за национално възраждане са отдавали голямо значение на традиционните ирландски спортове, напр. ирландския хокей, за който става дума по-нататък.]

      [** Намек за комендантския час, въведен в гладните години 1845–1848.]

      Наред със спомена за доблестните дела на своя чичо, атлета Мат Дейвин, младият селянин въздигаше в култ и скръбните ирландски сказания. На другите студенти, които всячески се мъчеха да създават сензации от каквото и да е в сивия живот на колежа, им беше душа и свят да мислят Дейвин за таен фенианец. Неговата бавачка от малък го бе научила на ирландски език и бе закърмила примитивното му въображение със здрачните легенди на ирландската митология. Към тази митология, с всичките й първобитни и объркано разклонени цикли, от които никой поет не бе успял да извлече дори един красив стих*, Дейвин се отнасяше по същия начин, както към католическата вяра — с тъпо рабско преклонение. Неговият дух приемаше на нож всяка мисъл и настроение, които идеха от Англия или чрез посредничеството на английската култура, сякаш се подчиняваше на някаква парола; а що се отнася до света отвъд пределите на Англия, той бе чувал само за Френския чуждестранен легион и споменаваше, че се кани да постъпи на служба в него.

      [* Нападката е срещу групата на келтските поети, но Стивън не е съвсем справедлив към тях, а още по-малко към интересната и богата ирландска митология. Самият Джойс, особено в късното си творчество, широко използва мотиви от нея.]

      Стивън съпоставяше честолюбивите помисли на младежа с неговия характер и често му предсказваше, че ще си остане домашна гъска*; това прозвище съдържаше дори нотка на раздразнение от думите и делата на Дейвин, чиято мудност толкова често се изпречваше като преграда между любознателния дух на Стивън и скритите пътечки на ирландския живот.

      [* За разлика от „дивите гъски“, тоест ирландската емиграция.] Политическият терор, социалният гнет и особено гладът принуждават милиони ирландци да емигрират от родината си през XIX век.]

      Една вечер, жегнат от пламенните и високопарни слова, с които Стивън се опитваше да избяга от хладното мълчание на своя метежен разум, младият селянин бе извикал в съзнанието му странно видение. Двамата бавно крачеха към квартирата на Дейвин по тъмните тесни улички на бедния еврейски квартал.

      — Лани есента, Стиви, къде зимата, стана с мен такава една, дето на жив човек не съм казвал и на теб сега пръв ти я разправям. Не ти помня вече октомври ли беше или ноември, но комай октомври е било, щото стана тъкмо преди да дода тук да запиша първи курс.

      Стивън усмихнато погледна в лицето приятеля си, който го бе поласкал със своето доверие и спечелил симпатията му с просторечния си говор.

      — Него ден, значи, бях на мач в Бътивант, не знам дали го знаеш къде е; играеха „Кроукските момчета“ и „Безстрашните“ от Търлес. Ей богу, Стиви, яка игра беше! На братовчед ми Фонзи Дейвин направо му съдраха дрехите — той пазеше на Лимърик, но все тичаше напред и крещеше като луд! Тоя ден не мога го забрави! А по едно време един от „Кроукс“, като замахна с оная ми ти гега — бог ми е свидетел, Стиви, — на косъм от главата му. Да беше го докачил — бога ми, — просваше го на място!

      — Много се радвам, че се е отървал — каза Стивън и се разсмя, — но не ми се вярва точно това да е твоята странна история.

      — Е, теб за тия работи не те е еня, значи, но след мача стана такава дандания, че си изтървах влака, а не можах да намеря и някоя кола да ме качи накъм дома — пусти късмет, него ден в Каслтаунрош имаше голям събор и всичко се беше дигнало нататък. Та не ми оставаше друго, ами да карам нощта там или да го отпраша пешачката. Реших да тръгна и по мръкнало стигнах Балихауърските възвишения; оттам до Килмалок има поне десетина мили, ако не и повече — един глух път — мъртвило. Не се види християнска къща, ни нещо се чуе. Веднъж-дваж поспирах в храстите край пътя да си пална лулата на завет и да не беше такава роса, сигурно щях да се опъна и да поспя. Не щеш ли, подир един завой гледам — малка къщичка и прозорецът свети. Отидох и почуках на портата. Някакъв глас пита кой е, аз отговарям, че съм ходил в Бътивант на мача и сега се връщам у дома — ако може да ми даде чаша водица, че ожаднях. Не мина много, вратата се отваря и една млада жена ми подава голямо канче мляко. Съблечена беше — по риза, — сякаш се е тъкмяла да си легне, когато съм почукал, а косите й — разпуснати. Стори ми се — по косата и по очите й, — че беше трудна. Заприказва ме и дълго време останахме така на прага, а аз си мисля — колко странно, защото гърдите и раменете й бяха голи. _Сигурно си уморен, казва, не искаш ли да пренощуваш тук?_ Сам-саменичка била — мъжът й сутринта отишъл да изпрати сестра си в Куинстаун. Говори ми, Стиви, а с очи — да ме изяде, и така близо стоеше, че усещах дъха й. Когато й върнах канчето, хвана ме за ръката да ме потегли вътре и вика: _Влез да пренощуваш. От какво те е страх? Освен нас няма никой…_ Ама не влязох, Стиви. Поблагодарих и си продължих пътя, ама целият треперя като в треска. Обръщам се на първия завой, а тя още стои на прага.

      Последните думи на Дейвин отново отекнаха в паметта му и жената от разказа изникна пред очите му в облика на селянките от Клейн, които като нея стоеха на прага на къщите в селцето, загледани в екипажите на колежа; образ, въплътил в себе си нейния и неговия народ; душа, подобна на прилеп, чието самосъзнание скришом се пробуждаше само под покрова на нощния мрак и самота и с невинния поглед, гласа и движенията на простодушна селянка мамеше пътника в леглото си.

      Нечия ръка го хвана за ръкава и в ушите му долитна звънък глас:

      — Ей, господине, брат да си ми! Сефте сте ми, господине! Виж к’во хубаво букетче! Вземи го бе, господине!

      Сините цветя, протегнати към него, и сините детски очи за миг му се сториха олицетворение на самата невинност; той се спря, докато това впечатление се разнесе и пред него останаха само нейната одрипана рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице.

      — Хайде, господине!

      — Нямам пари — каза Стивън.

      — Вижте ги, господине, колко са хубави! Само пени струва!

      — Не чу ли какво ти казах? — попита Стивън, снишавайки глава над нея. — Казах ти, че нямам пари. И пак ти го повтарям.

      — Е, какво пък, някой ден, дай боже, сигурно ще имате, сър — отвърна момичето след кратко мълчание.

      — Възможно е — каза Стивън, — но не е много вероятно.

      Той се отдалечи от нея бързешком, уплашен, че фамилиарността й може да се обърне на подигравка; искаше да се махне, преди тя да е предложила стоката си на друг минувач — някой английски турист или студент от „Света Троица“. Улица „Графтън“*1, по която вървеше, още повече изостри болката му от безутешната бедност. В горния край, на самото платно, стоеше основният камък за паметника на Улф Тоун*2 и той си спомни, че заедно с баща си бе присъствал на церемонията по полагането му. Споменът за тая пошла сцена на почит го изпълваше с горчивина. Четиримата френски делегати така и не слязоха от своята карета, а един от тях — дебел захилен младеж — държеше побит на върлина плакат, на който стояха думите: _Vive l’Irlande!_*3

      [*1 Главната търговска улица в Дъблин.]

      [*2 Вж. бел. 19 към гл. 1.]

      [*3 Да живее Ирландия! (фр.)]

      Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи. Нищо друго не бе останало от душата на някога храбрия и продажен град, за който му бяха разказвали възрастните, освен неуловимия мирис на тлен, излъчван от дъхавата земя, и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа*.

      [* Сградата на католическия колеж по-рано е била собственост на семейство Уейли, прословуто с безчинствата си.]

      Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба? Или домът на ордена беше екстратериториален и той вървеше сред чужденци? Ирландия на Тоун и Парнел бе сякаш безвъзвратно изчезнала.

      Той отвори вратата на аудиторията и се спря в студената сивкава светлина, която се процеждаше през прашните прозорци. Някакъв човек стоеше приклекнал пред широкото огнище и палеше камината. Стивън тутакси позна декана на колежа по неговото мършаво тяло и прошарени коси, затвори тихо вратата и се приближи към камината.

      — Добро утро, сър! Мога ли да ви помогна?

      Свещеникът бързо вдигна очи и каза:

      — Само минутка търпение, господин Дедалус, и ще видите как става. Да запалиш камина е цяла наука. Има хуманитарни науки, но има и полезни науки. Ето това е една от полезните науки.

      — Ще се постарая да я изуча — каза Стивън.

      — Умерена доза въглища — каза деканът и продължи чевръсто да работи, — това е първата тайна.

      Той извади четири вощени угарки от страничните джобове на сутана си и сръчно ги намести сред буците въглища и смачканите вестници. Стивън следеше действията му мълчешком. Коленичил на каменната плоча пред камината, за да натъкми хартията и угарките, преди да запали огъня, деканът повече от всякога имаше вид на смирен слуга, който приготвя жертвеника за всесъжение в безлюден храм — истински левит господен. Като дреха на левит от грубо платно беше и избелелият износен сутан, който обгръщаше коленичилата фигура; той би се чувствал тягостно и неудобно в одеянията на свещеник или в обшит със звънчета ефод. Плътта му се бе състарила в смирено служение господу — да поддържа огъня на олтара и предава секретни сведения, да се грижи за миряните и бързо да нанася удара, щом му се заповяда — но въпреки всичко това бе останал несподобен дори с капчица от красотата, която озарява светии и прелати. Нещо повече, самата му душа се бе състарила в своето служение, но не бе успяла нито да се приближи до светлината и красотата, нито да добие сладостния дъх на светостта; останала бе само умъртвената му воля, вече безчувствена дори към радостта от своето послушание, както бе безчувствено към радостите на любовта и борбата неговото старческо тяло, изпосталяло, жилесто и увенчано със сребрист мъх.

      Приклекнал пред камината, деканът наблюдаваше разгарящите се подпалки. Стивън реши да наруши настъпилото мълчание и рече:

      — Аз едва ли бих могъл да запаля такава камина…

      — Вие, господин Дедалус, сте художник, нали така? — каза деканът и примигвайки, го погледна с безцветните си очи. — Целта на художника е да създава красиви предмети. Отделен въпрос е какво всъщност представлява красотата.

      Той бавно и иронично потри ръце пред сложната проблема.

      — Може би вече сте намерили отговора? — попита той.

      — Тома Аквински казва: Pulcra sunt quae visa placent* — отвърна Стивън.

      [* Красиво е онова, което е приятно за зрението (лат.).

      Тома Аквински, Summa Theologica, I, q. 5, а. 4. Цялата естетическа философия на Стивън Дедалус е дериват от възгледите на Тома Аквински. В джойсологията отдавна се води спор доколко задълбочено Джойс е познавал философията на Тома и доколко теориите на Стивън имат връзка с естетическите възгледи и художествения метод на Джойс. Младият Джойс е бил под влиянието на томизма, което е напълно обяснимо, като се има предвид, че цялото му образование минава в католически колежи. Художественият му метод обаче трудно може да бъде вместен в системата на Тома. Що се отнася до възгледите на Стивън, независимо от честите цитати в текста недвусмислено е казано, че той познава философията на Тома бегло и не от първа ръка (вж. бел. 3). Освен това интерпретацията на Тома в разговора с Линч по-нататък е съвсем произволна. Integritas consonantia и claritas според Тома са качества на познавания предмет, а не „стадии“ в процеса на познанието! Интересното е, че разсъжденията на Стивън изпреварват с няколко десетилетия възраждането на томистката естетика от школата на Маритен.]

      — Добре. Да вземем например огъня, който гори пред нас — подзе деканът. — Не ще и съмнение, приятен е за зрението, но следва ли от това, че е красив?

      — Доколкото го съзерцаваме посредством зрението си, а в дадения случай това означава естетическо възприятие, огънят е красив. Но Тома Аквински казва още: Вопит est in quod tendit appeti-tus*. Следователно, доколкото огънят удовлетворява животинската ни потребност от топлина, той е благо. В ада обаче огънят е зло.

      [* Благо е онова, към което се стреми желанието (лат.).]

      — Точно така — каза деканът. — Ударихте право в целта.

      Той пъргаво стана, отиде до вратата, открехна я и рече:

      — Казват, че течението помагало в тоя случай.

      Когато деканът чевръсто, макар и с леко накуцване, се запъти назад, Стивън усети върху себе си безизразния студен поглед на непроницаемата йезуитска душа. Като Игнатий и той бе хром, но в очите му не гореше ни искрица от ентусиазма на основателя. Дори легендарното коварство на ордена, много по-тънко, тайно и непостижимо от мъдростта, която се съдържаше в прословутите им книги, не бе запалило в душата му апостолски плам. Той сякаш по задължение си служеше със светските хитрости, ученост и лукавство в името на по-голямата слава господня, без те да предизвикват у него радост или ненавист и без да се замисля над злото, което съдържат, с непреклонно послушание ги обръщаше против самите тях; но независимо от всичката си безгласна изпълнителност, сякаш не обичаше нито господаря, нито може би целите, на които служеше. Similiter atque senis baculus* — бе точно такъв, какъвто го бе замислил основателят, като тояга в ръката на старец; тояга, която можеш да забравиш в някой ъгъл, но на която ще се опреш, когато падне мрак или в лошо време; бастун, който можеш да положиш на градинската пейка редом с букета на дамата, но също така заплашително да размахаш.

      [* Цитат от регулите на ордена. Преводът е даден в текста.]

      Деканът се върна при камината и започна да глади брадичката си.

      — Кога бихме могли да чуем нещо от вас по въпросите на естетиката? — попита той.

      — От мен ли?! — каза Стивън с удивление. — Аз само от дъжд на вятър имам щастието да се натъкна на някоя идея.

      — Тези въпроси са истинска бездна, господин Дедалус — каза деканът. — Все едно че човек застава на Моърските скали и поглежда надолу към морето. Мнозина са дръзнали да се спуснат в тая бездна и вече не са се върнали. Само обученият гмуркач би могъл да навлезе в тези глъбини, да ги изследва и отново да изплува на повърхността.

      — Ако имате предвид спекулативното мислене, сър — каза Стивън, — аз също съм убеден, че не съществува никакво свободно съждение дотолкова, доколкото всяко мислене трябва да бъде подчинено и ограничено от собствените си закони.

      — Ха!

      — Понастоящем на мен ми стига да работя в светлината на някои идеи, изказани от Аристотел и Тома Аквински.

      — Разбирам. Напълно ви разбирам.

            — Те са ми нужни само като помощно средство и ръководство в моята работа, докато сам не създам нещо свое в светлината на техните идеи. Ако лампата започне да дими или мирише, ще подрежа фитила. Ако не хвърля достатъчно светлина — ще я 
продам и ще си купя друга.

      — И Епиктет е имал лампа — каза деканът, — която била продадена на баснословна цена след смъртта му*. Под светлината на същата лампа бил написал философските си трактати. Чели ли сте Епиктет?

      [* Епиктет е гръцки философ-стоик от I — II в. Лукиан се подиграва на един от поклонниците му, който купил неговата лампа с надежда, че ще му помогне да стане философ.]

      — Достолепен старец, който казва, че душата била като ведро вода — рязко отвърна Стивън.

      — С присъщата си простота — продължи деканът — той ни разказва как веднъж сложил своята желязна лампа пред статуята на един от боговете, но не щеш ли, крадец откраднал лампата. И какво направил тогава философът? Разсъдил и заключил, че в природата на крадеца е да краде, затова на следващия ден отишъл и си купил не желязна, а глинена лампа.

      Замириса на разтопена лой и в съзнанието на Стивън този мирис се сля със звънтежа на думите: ведро и лампа, лампа и ведро. В гласа на свещеника също звучеше рязък металически звън. Мисълта му инстинктивно се спря, сепната от странния тон, образите и лицето на свещеника, което напомняше незапалена лампа или разфокусиран рефлектор. Какво се таеше зад него? Или в него самото?

      Дали мрачна душевна апатия или мрачината на буреносен облак, зареден с интелект и гняв господен?

      — Аз имах предвид друг вид лампа, сър — каза Стивън.

      — Несъмнено — каза деканът.

      — Една от трудностите в областта на естетиката — каза Стивън — е да разберем какъв точно смисъл се влага в думите — литературен или пазарски. Спомням си една фраза на Нюман, която гласи, че светата Дева била задържана в многолюдния сонм на светците*. Пазарският смисъл на тази дума е съвсем различен. Надявам се, че не ви задържам.

      [* Нюман превежда буквално пасаж от Книга на Исус, Син Сирахов, 24/13; в бълг. превод той гласи: „аз се вкорених в прославения народ“.]

      — Ни най-малко — любезно каза деканът.

      — Не, не — каза Стивън, усмихвайки се, — аз имах предвид…

      — Да, да; разбирам — бързо рече деканът. — Имахте предвид различните отсенки на глагола „задържам“.

      Той издаде напред долната си челюст и сухо се прокашля.

      — Да се върнем към лампата — каза той. — Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.

      — Каква фуния? — попита Стивън.

      — Фунията, през която се налива маслото в лампата.

      — Но… Нима това се нарича фуния? — каза Стивън — Не е ли хинка?

      — Какво е _хинка_?

      — Ами, такова… фуния.

      — Нима в Ирландия й казват _хинка_? — попита деканът. — За пръв път в живота си чувам тази дума.

      — _Хинка_ казват в Долна Дръмкондра — отвърна Стивън и се засмя, — а там говорят най-чист английски език*.

      [* В Ирландия, както неколкократно става дума в текста, са запазени много старинни английски думи и изрази (от XVI в.). Това наложи в редица случаи да прибягваме до позабравени български думи, за да спазим стилистичния колорит на ирландския говор.]

      — Хинка… — замислено повтори деканът. — Много любопитна дума. Трябва да я погледна в речника. На всяка цена ще проверя.

      Неговата любезност прозвуча малко пресилено и Стивън погледна английския конвертит със същите очи, с каквито по-старият син от притчата навярно бе изгледал блудния си брат. Смирен следовник, тръгнал по дирите на отдавна стихналото трактарианство*1, този жалък англичанин в Ирландия сякаш бе излязъл на сцената на ордена в момент, когато странната историческа драма на интриги и страдания, на зависти, борби и безчестие вече бе навлязла в своя епилог: късен пришълец, закъснял муден дух. Какво го бе накарало да поеме този път? Може би бе роден и израснал в семейство на върли сектанти, уповавали се единствено на Исуса и презрели суетния церемониал на официалната църква? Дали бе почувствал вътрешна потребност от вселенската вяра всред бъркотията на сектантството и разноезичието на неговите размирни схизми, всевъзможните шестопринципници, собственонародници, баптисти, сеячи на семето, и баптисти, настъпващи на змии, или пък супралапсариански догматици? Дали не бе намерил правата църква съвсем ненадейно — когато е размотавал като макара някоя тънко сплетена нишка от разсъждения върху смисъла на вдъхването, ръкополагането или изхождането на светия дух*2? Или господ Исус го бе докоснал и му бе казал да върви подире му, когато е седял на входа на някоя църквица с поцинкован покрив и прозявайки се, е броял църковните грошове, както бе станало с ученика*3, седящ на митницата?

      [*1 Става дума за оксфордското движение, вж. бел. 16, гл. II.]

      [*2 Римокатолиците допускат изхождане на св. Дух и от Сина; спорът датира от древността.]

      [*3 Матей (Мат., 9, 9).]

      Деканът повтори думата още веднъж.

      — Хинка! Да, наистина е много интересно!

      — Въпросът, който ми зададохте преди малко, според мен е по-интересен. Какво всъщност е красотата, която ваятелят се стреми да вдъхне на буците глина? — хладно каза Стивън.

      Малката думичка сякаш бе насочила язвителното острие на неговата чувствителност срещу галантния и бдителен враг. С горест на сърцето той си спомни, че човекът, с когото беседва, е сънародник на Бен Джонсън, и си помисли:

      — Езикът, на който говорим, е по-скоро негов, нежели мой. Колко различно звучат думите home, Christ, ale, master* в неговите и в моите уста. Не мога спокойно да произнеса или напиша тези думи. Неговият език, толкова близък и толкова чужд, никога няма да бъде матерно слово за мен. Не аз съм създавал и не аз съм приемал неговите думи. Гласът ми се пази от тях. Душата ми се задушава в сянката на неговата реч.

      [* Дом, Христос, бира, господар (англ.).]

      — А освен това, какво е различието между прекрасното и възвишеното? — добави деканът. — Или какво е различието между моралната и материалната красота? Какъв вид красота е свойствена за всяко отделно изкуство? Ето цяла група от интересни въпроси, към които бихме могли да се върнем.

      Обезкуражен от сухия и твърд тон на декана, Стивън мълчеше. Замълча и деканът; в настъпилата тишина откъм стълбата се дочу неясен шум от гласове и тропот на обуща.

      — Но ако човек се отдаде на тези спекулативни разсъждения — заключи деканът, — съществува опасността да умре от глад. Най-напред трябва да си вземете изпитите. Поставете си това за първа цел. После лека-полека ще намерите своя път. Говоря ви в най-общ смисъл — свой път в живота, свой начин на мислене. В началото може би ще ви се види нанагорно, ще трябва да натискате педали. Вижте, да речем, господин Мунан. Доста време му трябваше, докато се изкачи на върха. И все пак успя.

      — Може би не притежавам неговия талант — тихо каза Стивън.

      — А, това не се знае — оживено добави деканът. — Човек трудно може да каже какво носи в себе си. Но винаги — горе главата! _Per aspera ad astra_.*

      [* Чрез мъчнотии към звездите (лат.).]

      Той бързо се отдръпна от камината и се запъти към стълбите, за да посрещне първокурсниците литератори.

      Облегнат на камината, Стивън слушаше как той еднакво стегнато и еднакво безстрастно поздравява всеки поотделно и сякаш виждаше откровената насмешка в лицата на грубоватите студенти. Безутешна жал ороси и смекчи докачливото му сърце — мъчно му стана за този верен оръженосец на рицарствения Лойола, за този доведен брат на клира, който бе по-компромисен в слово, но по-непреклонен в дух, когото той никога нямаше да нарече свой духовен отец; спомни си как този човек и събратята му от ордена си бяха спечелили име на монаси със светска обхода не само сред отреклите се от светската суета, но и сред света за това, че в продължение на цялата си история се бяха застъпвали пред трона на божието правосъдие за неустойчивите, хладките и пресметливите.

      Влизането на преподавателя бе възвестено с канонаден грохот от тежко подкованите обуща на студентите, седнали най-горе в унилата амфитеатрална аудитория, точно под потъналите в паяжини прозорци. Започна поименната проверка и отговорите звучаха във всички възможни тоналности, докато не дойде ред на Питър Бърн.

      — Тук! — избоботи нисък басов глас от връхния ред и тутакси го последваха няколко недоволни прокашляния от другите банки.

      Преподавателят изчака няколко секунди и извика следващото име.

      — Кранли!

      Мълчание.

      — Господин Кранли!

      По лицето на Стивън пробягна усмивка, когато си представи заниманията на своя приятел.

      — Потърсете го на хиподрума! — разнесе се глас от задната банка.

      Стивън бързо се обърна, но зурлестото лице на Мойнихан, което се открояваше в сивкавата светлина, бе невъзмутимо. Преподавателят продиктува една формула. Тетрадките наоколо зашумоляха. Стивън отново се обърна и каза:

      — За бога, дай някаква хартия.

      — Голяма нужда ли имаш? — попита Мойнихан широко ухилен.

      Той откъсна един лист от тетрадката си и го подаде шепнешком:

      — В случай на нужда всеки мирянин или жена има това право*.

      [* Намек за кръщението; думите са от католическия катехизис.]

      Формулата, която послушно си записа на листа, забърканата плетеница от изчисления, призрачните символи на сила и скорост хипнотизираха и обезсилваха неговия дух. Чувал бе да казват, че старецът бил атеист и франкмасон. О, какъв скучен сив ден! Безболезнено, безропотно душата му като че ли потъваше в някакво преддверие на ада, населено от сонм математици, които проектират безкрайни паяжинни построения върху равнини от все по-дрезгава и сумрачна здрачевина и излъчват бързи вихрови токове към крайните предели на огромната и все по-необятна и неосезаема вселена.

      — И така, господа, трябва да разграничаваме понятията елипсовиден и елипсоиден. Някои от вас сигурно познават творчеството на У Ш. Гилбърт*. В една от своите песни той говори за мошеник, който бил осъден да играе билярд:

      [* У. Ш. Гилбърт (1838–1911) — английски драматург и либретист, създал заедно с композитора Съливан много популярни в края на века оперети.]

      с крива щека

      и елипсовидни топки

      върху маса,

      скрила всевъзможни клопки.

      Той има предвид топки с формата на _елипсоид_, чиито главни оси току-що ви описах.

      Мойнихан се надвеси над ухото на Стивън и прошепна:

      — Добре ли си с елипсоидните топки? Погвайте ме, дамички, аз съм кавалерист!

      Грубата шега премина като вихър през монашеските килии на неговото съзнание, раздруса весело свещеническите одеяния, които висяха оклюмали по стените, завъртя ги, разлюля ги в буен валпургиев танец. Един подир друг изпод издутите от вихъра одежди изплуваха братята от общината: деканът; едрият червендалест ковчежник с прошарената си коса, подобна на шапчица; ректорът; дребничкият свещеник с пухкава косица, който пишеше благочестива лирика; тантурестата селяшка фигура на преподавателя по икономика; длъгнестата снага на младия преподавател по етика, който обсъждаше на площадката на стълбището някакъв проблем на съвестта със своя клас, като жираф, който хрупа високия листак над стадо антилопи; важният, загрижен префект на братството; пълният кръглолик преподавател по италиански с дяволитите си очички. Те се друскаха и люшкаха, клатушкаха и чушкаха, пощурели, пощръклели, рипаха един през друг на прескочикобила, после се прегръщаха, разтресли се в необуздан гърлен смях, пляскаха се изотдире и се кискаха на буйните си лудории, викаха си на прякор и сегиз-тогиз, оскърбени от някоя грубост, тайнешком си шепнеха, потулили с ръце устата си.

      Преподавателят се приближи към стъклените шкафове до стената, взе от рафта комплект бобини, духна оттук-оттам праха по тях, сложи ги внимателно на масата и продължи лекцията, сочейки ги с показалеца си. Той обясни, че в съвременните бобини жичката се правела от сплав, която се нарича платиноид, неотдавна изобретена от Ф. У. Мартино.

      Той отчетливо произнесе инициалите и фамилното име на изобретателя. Мойнихан прошепна изотзад:

      — Ех, Мартине, юдин сине!

      — Я го попитай — прошепна Стивън с вяла насмешка — дали не му трябва доброволец за опити на електрическия стол. Аз съм на разположение.

      Мойнихан, издебнал мига, когато преподавателят се наведе над бобините, стана от своята банка, щракна беззвучно с пръстите на дясната си ръка и захленчи като разплакан пакостник:

      — Господин учителю! Господин учителю! Това момче говори лоши думи!

      — Платиноидът — невъзмутимо каза преподавателят — е за предпочитане пред нойзилбера, защото има по-нисък коефициент на променливо съпротивление при колебания в температурата. За изолация на платиноидната жичка се използва копринено покритие, което се намотава върху ебонитовата макара ето тук, където сочи пръстът ми. Без тази изолация в намотките биха се индуктирали паразитни токове. Бобините се импрегнират с горещ парафин.

      От по-долната банка се разнесе рязък глас с ълстърски акцент:

      — Да не би и приложните науки да влизат в изпита?

      Преподавателят дълбокомислено започна да жонглира с понятията „чиста“ и „приложна“ наука. Един широкоплещест студент със златни очила озадачено изгледа питащия. Мойнихан отново прошепна с нормален глас:

      — Тоя дявол Макалистър жив ще те одере за своя фунт месо!

      Стивън хладно погледна към продълговатия череп под себе си, обраснал със сплъстени коси с цвят на кълчища. Гласът, акцентът и манталитетът на ълстъреца го дразнеха и той даде воля на своето раздразнение, като си помисли със злонамерена неприязън, че бащата на тогова би постъпил по-разумно, ако изпратеше сина си да учи в Белфаст, спестявайки си по такъв начин цената на влаковия билет.

      Продълговатият череп обаче не се обърна и вместо да порази целта, мислено пуснатата от Стивън стрела се върна обратно на своята тетива, защото за миг пред очите му се мярна тебеширенобледото лице на студента.

      — Това не беше моя мисъл — тутакси си рече той. — Внуши ми я смешният ирландец от задната банка. Търпение. Мигар можеш със сигурност да кажеш кой продаде душата на твоя народ и предаде неговите избраници — този, който зададе въпроса, или онзи, който се глуми над него? Търпение. Спомни си Епиктет. Вероятно и в неговата природа е да зададе точно такъв въпрос, в точно такъв момент, с точно такъв тон и да изговори наука с ударение на първата сричка.

      Монотонният глас на преподавателя продължаваше да се вие бавно и напевно около намотката, удвоявайки, утроявайки, учетворявайки сънотворната си енергия, докато бобината умножаваше омовете на своето съпротивление.

      Гласът на Мойнихан отекна изотзад като ехо на далечен звънец:

      — Заведението затваря, ще метем!

      Фоайето на колежа бе претъпкано от шумно гъмжило. На масата до вратата стояха две фотографии* в рамка, а между тях лежеше дълъг свитък хартия, покрит с неравна колонка подписи. Маккан пъргаво сновеше насам-натам из тълпата, говореше, увещаваше, възразяваше на отказите и един подир друг водеше студентите при масата. Застанал в дъното на фоайето, деканът разговаряше с един млад преподавател, гладеше замислено брадичката си и кимаше с глава.

      [* Николай II и жена му Александра, внучка на кралица Виктория. В 1898 той издава циркулярна нота за всеобщ мир.]

      Притиснат още на входа от тълпата, Стивън нерешително се спря. Изпод широката прихлупена периферия на една мека шапка зорко го гледаха тъмните очи на Кранли.

      — Подписа ли? — попита Стивън.

      Кранли присви тънките си устни, за миг потъна в размисъл, сетне отвърна:

      — Ego habeo.*

      [* Подписах (лат.).]

      — За какво става въпрос?

      — Quod?*

      [* Какво? (Лат.)]

      — За какво става въпрос?

      Кранли извърна бледото си лице към Стивън и каза снизходително и жлъчно:

      — Per pax universalis.*

      [* За всеобщ мир (лат.).]

      Стивън посочи с пръст фотографията на руския цар и каза:

      — Тоя има мутрата на видиотен Христос.

      Прозрението и яростта, които прозвучаха в гласа му, принудиха Кранли да откъсне апатичния си поглед от стените на преддверието.

      — Това дразни ли те?

      — Не — отговори Стивън.

      — Значи си в лошо настроение.

      — Не.

      — Credo ut vos excrementalis mendax esits — каза Кранли, — quia facies vostra monstrat ut vos in damno malo humore estis.*

      [* Мисля, че сте мръсен лъжец, защото по лицето ви се вижда, че сте в дяволски гадно настроение (лат.).]

      Мойнихан, който си пробиваше път към масата, прошепна на ухото на Стивън:

      — Маккан е в стихията си: готов да даде и последната си капка кръв. Нов-новеничък свят. Край на възбудителните средства. Право на глас за кучките.

      Стивън се усмихна на поверителния му тон и щом Мойнихан отмина, отново обърна глава и срещна погледа на Кранли.

      — Може би ще ми обясниш защо тоя все гледа да си излее душата на ухото ми. Хайде, опитай се.

      Мрачна бразда проряза челото на Кранли. Той погледна към масата, над която Мойнихан се бе навел, за да се подпише, и решително отсече:

      — Диария!

      — Quis est in malo humore — каза Стивън — ego aut vos?*

      [* Кой е в лошо настроение — аз или вие? (лат.)]

      Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:

      — Вонлива рядка диария и нищо друго!

      Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта й остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му — ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.

      Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.

      — А, ето ви и вас — весело каза Маккан.

      — Да, ето ме и мен — каза Стивън.

      — Както винаги със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?

      — Този въпрос не влиза в дневния ред — отвърна Стивън. — Следващата точка, моля?

      Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.

      — Следващата точка, тъй ли? — каза Маккан. — Хм! Я виж ти!

      Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.

      — Следващата точка е да подпишете петицията.

      — И какво ще ми заплатите в такъв случай? — попита Стивън.

      — Аз ви мислех за идеалист — каза Маккан.

      Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:

      — По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.

      Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.

      Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед*, за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора.

      [* Английски журналист, лансирал идеята за Европейски съединени щати.]

      Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:

      — Да живее всемирното братство! Хип-хип ура!

      — Давай, Темпъл — каза румен здравеняк, застанал до него, — после имаш една халба от мене.

      — Аз съм сторонник на всемирното братство — рече Темпъл, — поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. — А Маркс е мръсен мошеник.

      Кранли здраво го сграбчи за ръката, за да го обуздае, и каза с пресилена усмивка:

      — По-полека, по-полека!

      Темпъл се помъчи да изтръгне ръката си, сетне продължи да крещи с пяна на устата:

      — Социализмът е основан от един ирландец* и първият човек, проповядвал свобода на мисълта в Европа, е Колинс**. Още преди двеста години този мидълсекски философ разобличи попщината. Да живее Джон Антъни Колинс!

      [* Темпъл намеква за Джеймс О’Брайън, ирландски адвокат и чартист със социалистически идеи.]

      [** Джон Антъни Колинс (1676–1729) — английски философ-волнодумец, приятел на Лок.]

      Тъничък гласец от задната редица отговори:

      — Пиу-пиу!

      Мойнихан прошепна в ухото на Стивън:

      — А какво ще кажеш за горкичката сестричка на сър Джон?

      Плаче Лоти Колинс —

      пак е без гащенца.

      Дайте й на заем

      своите, момченца!

      Стивън се разсмя и Мойнихан, доволен от себе си, отново прошепна:

      — Да заложим по една петарка за победа или призово място на Джон Антъни Колинс!

      — Чакам вашия отговор — лаконично каза Маккан.

      — Тази история ни най-малко не ме интересува — уморено рече Стивън — и това ви е много добре известно. Кому е нужно да правите такива сцени?

      — Добре! — каза Маккан и примляска. — Значи да ви смятаме за реакционер?

      — Няма особено да ме впечатлите, като размахвате дървена сабя — рече Стивън.

      — Метафори! — рязко каза Маккан. — Слезте при фактите.

      Стивън поруменя и обърна гръб. Маккан не се помръдна.

      — Е, какво да се прави — добави той с враждебна насмешка, — посредствените поети поставят себе си над нищожните въпроси, като въпроса за световния мир.

      Кранли вдигна глава, протегна топката между двамата студенти като умиротворителна жертва и каза:

      — Рах super totum excrementalem globum.*

      [* Мир в целия дрислив свят (лат.).]

      Стивън разбута навалицата и сърдито посочи с рамо фотографията на руския цар:

      — Тази икона си я дръжте за себе си. Един Исус ни е предостатъчен.

      — Чудесен отговор, дявол да го вземе! — каза мургавият студент. — Великолепен. Падна ми на сърцето.

      Той преглътна слюнката, сякаш преглъщаше самата фраза, подръпна козирката на каскета си и се обърна към Стивън:

      — Извинете ме, сър, какво точно искахте да кажете с тези думи?

      Усетил лактите на студентите, той им каза:

      — Любопитен съм да узная какво точно искаше да каже с тези думи.

      После отново се обърна към Стивън и шепнешком добави:

      — Вярвате ли в Исуса? Аз вярвам в човека. Естествено, не мога да знам дали вие вярвате в човека. Аз ви се възхищавам, сър. Възхищавам се на човешкия разум, независим от всяка религия. Кажете, вие така ли мислите за разума на Исуса?

      — Давай, Темпъл — каза руменият здравеняк, който често повтаряше едно и също нещо по няколко пъти. — Бирата вече те чака на масата.

      — Той ме смята за малоумен — поясни Темпъл на Стивън, — защото вярвам в могъществото на разума.

      Кранли хвана под ръка Стивън и неговия поклонник и рече:

      — Nos ad manum ballum jocabimus.*

      [* Хайде да играем на топка (лат.).]

      Миг преди Стивън да бъде изведен навън, той зърна почервенялото грубовато лице на Маккан.

      — Моят подпис няма никакво значение — учтиво каза той. — Вие сте прав да вървите по своя път. Оставете ме да следвам моя.

      — Дедалус — отривисто рече Маккан, — не се съмнявам, че вие сте свестен момък, но на вас ви липсва алтруизъм и високо чувство за лична отговорност.

      — На движението не са нужни интелектуални маниаци — обади се нечий глас.

      Стивън позна сипкавия глас на Макалистър, но не обърна глава към него. Кранли достолепно си пробиваше път през навалицата, хванал Стивън и Темпъл под ръка като свещеник, който върви към престола, съпровождан от двоица дякони.

      Темпъл припряно се наклони пред Кранли и каза на Стивън:

      — Чухте ли го какво каза Макалистър. Ще се пукне от завист тоя младок. Видяхте ли? Бас държа, че Кранли нищо не забелязва. Веднага го усетих, дявол да го вземе!

      Минавайки през вътрешната зала на фоайето, те видяха декана, който тъкмо се опитваше да се отскубне от студента*, с когото бе завързал разговор. Застанал в подножието на стълбището и поставил крак върху първото стъпало, той кокетливо бе събрал полите на износения си сутан и кимайки с глава, повтаряше:

      [* Грешка на Джойс. В началото на епизода деканът говори с „млад преподавател“.]

      — Съвършено правилно, господин Хакет! Много добре! Съвършено правилно!

      В средата на залата префектът на братството тихо, с недоволен наставнически тон разговаряше с някакъв студент от интерната. При всяка дума той леко бърчеше луничавото си чело, а в паузите между фразите си погризваше тънко костено моливче.

      — Надявам се първокурсниците да дойдат до един. На първи хуманитарен можем да разчитаме. На втори — също. Трябва обаче да подсигурим новите.

      На вратата Темпъл отново се наведе към Стивън и бързо зашепна:

      — Знаете ли, че той е женен? Оженил се е още преди да приеме католицизма. И сега има някъде жена и деца. Дявол да го вземе, това е най-странното становище, което изобщо съм чувал! Мм?

      Шепотът му премина в хитро кудкудякащо хихикане. Едва излезли навън, Кранли грубо го сграби за врата, разтърси го и процеди:

      — Скапан смотан тъпак! Кълна се в последното си причастие, че в целия скапан дрислив свят, разбираш ли, в целия скапан дрислив свят няма втора такава досадна дрислива маймуна!

      Гърчейки се в ръцете му, Темпъл продължаваше хитричко и самодоволно да си хихика, докато Кранли с всяка дума го разтърсваше още по-силно:

      — Скапан досадлив дрислив кретен!

      Тримата прекосиха заедно буренясалия парк. По една от пътечките, загърнат в тежка широка мантия, насреща им се зададе ректорът, който мълвеше ежедневната си молитва. Той се спря в края й и преди да се върне обратно, вдигна очи. Студентите го поздравиха, при което Темпъл както преди непохватно побара козирката на каскета си. Продължиха нататък мълчешком. Когато наближиха спортната площадка, Стивън дочу глухата бъхтаница на играчите, мокрия плюсък на топката, гласа на Дейвин, който разпалено крещеше при всеки удар.

      Тримата се спряха до сандъчето, на което бе седнал погълнатият от играта Дейвин. След малко Темпъл боязливо се присламчи към Стивън и каза:

      — Извинете, исках да ви попитам дали считате, че Жан-Жак Русо е бил искрен човек?

      Стивън прихна да се смее. Кранли взе една счупена дъга от бъчва, която лежеше в тревата до крака му, обърна се бързо и заплашително изръмжа.

      — Темпъл, кълна се во единаго бога, че ако още веднъж си отвориш устата, разбираш ли, ако само още веднъж си отвориш устата, ще те убия super spottum*.

      [* На място (лат.).]

      — Струва ми се, че подобно на вас — каза Стивън — той е бил преди всичко човек на чувствата.

      — Защо не му теглиш една майна, да се пръждосва! — отсече Кранли. — Какво си седнал да говориш с него. Все едно че говориш с посрано гърне, разбираш ли, с посрано пукало! Измитай се, Темпъл! За бога, измитай се на часа!

      — И плюнката си не давам за тебе, Кранли — отговори Темпъл и като се отдръпна от вдигнатата дъска, посочи към Стивън, — но в този институт не познавам друг индивид освен него, който да мисли със собствената си глава.

      — Институт! Индивид! — извика Кранли. — Измитай се, дявол да те вземе, защото аз пък не познавам по-безнадежден дрисльо от тебе!

      — Може да съм човек на чувствата — каза Темпъл, — това беше съвсем точно казано. Но аз се гордея, че съм такъв.

      Той заднишком се изтегли от игрището с лукава усмивчица. Кранли го съпроводи с празен безизразен поглед.

      — Погледни го — каза той, — ако не си виждал стенен гущер!

      Думите му бяха посрещнати със странен кикот от студента, който стоеше небрежно облегнат на стената, нахлупил ниско своя каскет. Пискливият смях, който излизаше от такова грамадно туловще, напомняше слонско скимуцане. Цялата му снага се тресеше и той с видимо удоволствие търкаше с ръце слабините си.

      — Линч се събуди — рече Кранли.

      В отговор Линч се изправи и изпъчи гърди.

      — Изпъчените гърди на Линч — каза Стивън — изразяват критично отношение към живота.

      Линч шумно се удари по гърдите и заяви:

      — Кой ще премери гръдната ми обиколка?

      Кранли прие предизвикателството и двамата се сборичкаха. Когато лицата им се зачервиха от схватката, те се разделиха задъхани. Стивън се наклони към Дейвин, който, захласнат в играта, не обръщаше внимание на разговора около себе си.

      — Как е днес домашното ми гъсенце? — попита той. — Сложи ли си подписа?

      Дейвин кимна и каза:

      — А ти, Стиви?

      Стивън поклати глава.

      — Ужасен човек си ти, Стиви — каза Дейвин и извади луличката от устата си. — Все сам.

      — Е, щом подписа петицията за всеобщ мир — каза Стивън, — предполагам, че ще хвърлиш в огъня оная малка тетрадка, която видях в стаята ти.

      Дейвин мълчеше, затова Стивън започна да цитира:

      — Фиана, хо-дом марш! Дясното рамо, Фиана! Фиана, за среща, преброй се по двама, първи втори!*

      [* Намек за връзката на Дейвин с фенианците. Стивън вероятно цитира команди от строевия устав на братството.]

      — Това е съвсем друго — рече Дейвин. — Преди всичко аз съм ирландски патриот. А от теб друго не може да се очаква. Ти си роден подигравчия, Стиви.

      — Когато вдигнете поредното си въстание, въоръжени с хокейни стикове — каза Стивън, — и ви липсва дежурният доносник, можете да ми се обадите. Веднага ще ви издиря неколцина, и то в този колеж.

      — Не мога те разбра, Стиви — рече Дейвин. — Веднъж ти е крива английската литература, друг път — ирландските доносчици. И името ти е едно такова… и идеите… Какъв ирландец си ти?

      — Ела с мен в хералдическия институт и ще ти покажа родословието на моето семейство — каза Стивън.

      — Хубаво. Бъди с нас — рече Дейвин. — Що не учиш ирландски? Що напусна курса на лигата още след първия урок?

      — Много добре знаеш причината — отвърна Стивън.

      Дейвин тръсна глава и се засмя.

      — Хайде, хайде — каза той. — В тази работа сигур имат пръст една млада дама* и отец Моран, а? Въобразяваш си, Стиви. Та те чисто и просто си приказваха и се смееха.

      [* Ема Клиъри.]

      Стивън помълча, сетне приятелски сложи ръка на рамото на Дейвин.

      — Помниш ли — подзе той — как се запознахме? Онази сутрин, когато за пръв път те срещнах, ти ме попита къде е аудиторията на първи курс и силно натърти на петата сричка. Помниш ли? И все говореше на йезуитите — отче, отче. Помниш ли? Тогава си зададох въпроса: _Нима наистина е простодушен като своя говор?_

      — Аз съм просто момче — рече Дейвин, — знаеш го. Оная вечер, като ми разказа на улица „Харкорт“ за своя… личен живот, честна дума, Стиви, после залъкът ми засядаше на гърлото. Като болен бях. Нея нощ не можах да мигна. Защо ми разказа всичко това?

      — Благодаря за откровеността — каза Стивън. — Намекваш, че съм чудовище?

      — Не — рече Дейвин, — но по-добре да не ми ги беше разказвал.

      Зад приветливата външност на Стивън бавно започна да се надига буреносен облак.

      — Аз съм продукт на този народ, на тази страна и на този живот — каза той. — И ще продължавам да изразявам себе си такъв, какъвто съм.

      — Бъди с нас, помъчи се — повтори Дейвин. — Дълбоко в сърцето ти си ирландец, но си прекалено горделив.

      — Предците ми са се отрекли от своя език и са приели друг — каза Стивън. — Позволили са на шепа чужденци да ги поробят. Не си въобразявай, че ще отдам своя живот и самия себе си, за да изплащам техните дългове. В името на какво?

      — На нашата свобода — отвърна Дейвин.

      — Всеки честен и искрен човек — каза Стивън, — отдал ви своя живот, своята младост и своята любов, от Улф Тоун до Парнел, е бил продаден на врага, изоставен в нужда, охулен или отритнат от вас заради някой друг. И ти ми предлагаш да бъда с вас. Проклети да сте всички!

      — Те са загинали за своите идеали, Стиви — рече Дейвин. — Но нашият ден ще дойде, повярвай ми.

      Погълнат от своите мисли, Стивън мълчеше.

      — Душата се ражда — унесено подзе той — именно в онези мигове, за които ти говорих. Ражда се бавно, в мрак, и нейното раждане е много по-тайнствено от това на тялото. В тази страна, още щом се роди, върху душата на човека хвърлят мрежи, за да не й позволят да литне. Говориш ми за националност, език, религия. Аз ще сторя всичко, за да се изплъзна от тези мрежи.

      Дейвин изтръска пепелта от лулата си.

      — Много е сложно за мен всичко това, Стиви — каза той. — Но родината идва преди всичко. Преди всичко идва Ирландия, Стиви. А после си бъди поет или мистик.

      — Ти знаеш ли какво е Ирландия? — попита Стивън с яростна студенина. — Стара свиня, която пояжда своето прасило.

      Дейвин стана от сандъчето и тъжно клатейки глава, се запъти към площадката. Само след миг обаче тъгата го напусна и той вече разпалено спореше с Кранли и двамата играчи, които бяха завършили своята партия. Решиха да направят четворка, но Кранли настоя да използват неговата топка. Той я тупна два-три пъти в земята, сетне силно и ловко я запрати в дъното на площадката и възкликна в отговор на глухия удар:

      — Твойта кожа!

      Стивън остана до Линч, докато резултатът не започна да нараства, сетне го дръпна за ръкава да си вървят. Линч се съгласи и каза:

      — Хайде, тръгнахме, както казва Кранли.

      Стивън се усмихна на неговата насмешка. Върнаха се обратно през парка, прекосиха фоайето, където грохналият стар портиер тъкмо забождаше някаква обява на таблото, и се спряха в подножието на стълбите. Стивън извади от джоба си пакетче цигари и ги протегна към своя спътник.

      — Знам, че нямаш пукнат грош — каза той.

      — Я си затваряй нахалната жълта уста! — отговори Линч.

      Това повторно доказателство за речевото богатство на Линч отново предизвика усмивката на Стивън.

      — Европейската култура ще те запомни — каза той — като родоначалник на ругатните в жълта гама.

      Запушиха и тръгнаха вдясно. Помълчаха известно време, сетне Стивън подхвана:

      — Аристотел не е успял да даде определения на състраданието и страха. Аз успях. Според мен…

      Линч се спря и грубо го прекъсна:

      — Стига! Не ми се слуша! Лошо ми става! Нощеска с Хоран и Гогинс се натряскахме до жълто.

      Стивън продължи:

      — Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.

      — Я повтори — каза Линч.

      Стивън бавно повтори определенията.

      — Преди известно време в Лондон — продължи той — някакво момиче пътувало с фиакър. Отивало на среща със своята майка, която не било виждало дълги години. На едно кръстовище прозорецът на фиакъра бил разбит от стръката на минаваща товарна кола. Парче стъкло, дълго и изострено като игла, пронизало сърцето на момичето. То умряло на място. Репортерът нарича това трагична смърт. Но тя не е трагична. Инцидентът няма нищо общо с моите определения на състраданието и страха.

      Трагическата емоция всъщност представлява лице, което гледа едновременно в две посоки — към страха и към състраданието; а те от своя страна са нейните две фази. Забележи, че използвам думата „приковава“. По такъв начин подчертавам, че трагическата емоция е статична. Или, още по-точно, драматическата емоция е статична. Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.

      — Ти твърдиш, че изкуството не бивало да възбужда желание — каза Линч. — Веднъж, мисля, ти казах, че в музея се подписах с молив върху задника на Праксителовата Венера. Нима това не е било желание?

      — Аз имам предвид нормалната човешка природа — отвърна Стивън. — Ти също си ми разказвал как като момче в твоето чудесно кармелитско училище си ял сухи кравешки лепешки.

      Линч отново зацвили от смях и започна да търка слабините си, без да извади ръце от джобовете.

      — О, да! Имаше такова нещо! — възкликна той.

      Стивън се обърна към своя спътник и за миг изпитателно се взря в очите му. Линч престана да се кикоти и отвърна на погледа с унизени очи. Длъгнестата, тясна и сплескана глава под изострената козирка на каскета извикваше в съзнанието на Стивън образа на някакво качулато влечуго. Бляскавите и втренчени очи на Линч също напомняха влечуго. Само някаква едва забележима човешка искрица за миг озари този унизен и тревожен поглед — прозорчето на сгърчена, изтерзана и озлобена срещу самата себе си душа.

      — Що се отнася до това — учтиво подметна Стивън, — всички ние сме животни. И аз също.

      — То се знае — каза Линч.

      — Сега обаче се намираме в света на духовното — продължи Стивън. — Желанието и отвращението, възбуждани от чужди на изкуството средства, не могат да бъдат наречени естетически емоции не само защото по природа са кинетични, но и защото не са нищо повече от прости физически усещания. Нашата плът се свива, когато нещо я заплашва, или отговаря на дразнителя, който възбужда в нея желание, посредством чисто рефлекторната дейност на нервната система. Клепачите ни сами се затварят още преди да осъзнаем, че в окото ни ще влети някоя мушица.

      — Невинаги — критично забеляза Линч.

      — По същия начин — каза Стивън — и твоята плът е отговорила на дразнението, дошло от голотата на статуята, но това, повтарям, е било чисто и просто рефлекторна реакция на организма. Красотата, изразена от художника, не може да възбуди в нас нито кинетични емоции, нито чисто физически усещания. Красотата възбужда или би следвало да възбуди, поражда или би следвало да породи естетически стазис — идеално състрадание или идеален страх, — стазис, който бива предизвикан, поддържан и в крайна сметка разтворен от това, което аз наричам ритъм на красотата.

      — И какво по-точно е това? — попита Линч.

      — Ритъмът — каза Стивън — е първото формално-естетическо съотношение между отделните части в рамките на естетическото цяло или отношението на естетическото цяло към една или повече от съставните му части, или отношението на всяка отделна съставка към естетическото цяло, част от която е самата тя.

      — Ако това е твоето определение за ритъм — рече Линч, — нека чуем сега какво ти наричаш красота; но не забравяй, моля те, че макар веднъж да изядох цяла лепешка, все пак аз се прекланям само пред красотата.

      Стивън вдигна каскета си в знак на поздрав, сетне леко се изчерви и хвана Линч за ръкава на неговото дебело карирано сако.

      — Правото е на наша страна — каза той, — всички други грешат. Беседата за тези неща и опитът да проникнеш в тяхната природа, а веднъж успял да проникнеш, бавно, смирено и неотклонно да изтръгваш, да пресъздаваш от грубата земна материя или от онова, което тя поражда, от звуците, от формите и от багрите — тези тъмнични двери, зад които е заключена душата ни — образа на красотата, в чиято тайна си съумял да проникнеш — ето това е изкуството.

      Достигнали до моста над канала, те свърнаха встрани и продължиха по крайбрежната алея. Мръсната сивкава светлина, която се отразяваше в неподвижната вода, и мирисът на мокри клони над главите им сякаш бяха обявили война на мислите в душата на Стивън.

      — Но ти така и не отговори на въпроса ми — каза Линч. — Какво е изкуството? Какво представлява изразяваната от него красота?

      — Това бе първото определение, което налях в сънливата ти тиква още когато започнах да размишлявам над тия въпроси — продължи Стивън. — Помниш ли онази вечер? Тогава Кранли се вбеси и започна да разказва каква сланина правели в Уиклоу.

      — Спомням си — рече Линч. — Как бих могъл да ги забравя тия негови тлъсти дрисливи свине!

      — Изкуството — каза Стивън — е подредба на сетивно възприемани или мисловно осъзнавани образи с естетическа цел.* Свинете си запомнил, а това си забравил. Отчайваща двоица сте вие двамата с Кранли.

      [* Дефиницията отговаря на стадиите на познанието при Тома.]

      Вперил поглед в мътното сиво небе, Линч се намуси и каза:

      — Ако ще продължаваш да ме занимаваш с естетическата си философия, дай поне още една цигара. Тия работи изобщо не ме интересуват. Вървете по дяволите и ти, и всичко останало. На мен ми е нужна служба за пет стотака годишно. Но ти не можеш да ми дадеш такава.

      Стивън му подаде пакетчето. Линч взе последната цигара, която бе останала, и безразлично каза:

      — Карай нататък!

      — Тома Аквински — започна Стивън — казва: _Красиво е това, което е приятно за зрението._

      Линч кимна:

      — Това го помня — каза той. — Pulchra sunt quae visa placent.

      — Той си служи с думата visa — каза Стивън, — за да обхване всички типове естетическо възприятие, било то зрителното, слуховото или посредством някой друг канал. Тази дума, макар че е доста неопределена, все пак е достатъчно ясна и изключва благото и злото, които събуждат съответно желание и отвращение, и очевидно тя означава стазис, а не кинезис. Но нека вземем истината. Тя също така предизвиква стазис на съзнанието. Ти не би се подписал върху хипотенузата на един правоъгълен триъгълник, нали?

      — Не — каза Линч, — ама кам да ми се охипотенузи Венера!

      — Оттук следва, че истината е статична — продължи Стивън. — Платон, мисля, беше казал, че красотата е сияние на истината. Според мен това не може да означава нищо друго, освен че истината и красотата са сродни по характер. Истината е достояние на разума, който бива успокоен само от най-съвършените съотношения в сферата на мислимото; красотата е достояние на въображението, което бива успокоено само от най-съвършените съотношения в сферата на сетивното. Първата крачка по пътя към истината е да разберем границите и възможностите на самия разум, да схванем природата на самия познавателен акт. Цялата философска система на Аристотел почива върху неговия психологически трактат, а той от своя страна според мен почива върху твърдението, че един и същ атрибут не може едновременно и в едно и също отношение да принадлежи и да не принадлежи на даден субект. Първата крачка по пътя към красотата е да разберем границите и възможностите на въображението, да схванем природата на самото естетическо възприятие. Стана ли ти ясно?

      — Но какво е красотата? — нетърпеливо попита Линч. — Я дай някое друго определение. Нещо, което било приятно за гледане! Нима нищо по-свястно не можахте да измислите двамцата с Томата?

      — Да вземем жената — каза Стивън.

      — Дадено! — въодушеви се Линч.

      — Гърците, турците, китайците, коптите и хотентотите — каза Стивън, — всички те си имат свой идеал за женска красота. Това прилича на лабиринт, от който няма никакъв изход. Аз обаче виждам два възможни пътя. Първият от тях е следната хипотеза: всяко физическо качество на жената, което буди възхищение у мъжа, е пряко свързано с нейните многообразни функции при продължаването на рода. Това е напълно възможно. Светът, изглежда, е по-скучен, отколкото дори ти, Линч, можеш да си представиш. Лично на мен обаче този изход не ми се нрави. Той води по-скоро към евгениката, отколкото към естетиката. Извежда те от лабиринта право в една нова-новеничка и пошло украсена аудитория, където Маккан, положил една ръка върху „Произход на видовете“, а другата върху своето Ново евангелие, ще ти обясни, че възхищението ти от пищните бедра на Венера се дължи на чувството ти, че тя ще ти роди яки наследници, а възхищението ти от пищните й гърди — на чувството, че те ще дават хубаво мляко за вашите деца.

      — Тогава тоя жълт гъз Маккан е проклет лъжец — решително заяви Линч.

      — Остава ни вторият път — смеейки се, каза Стивън.

      — А именно? — попита Линч.

      — Следната хипотеза… — започна Стивън.

      Дълга каруца, натоварена със старо желязо, зави иззад болницата на сър Патрик Дън и последните думи на Стивън се изгубиха сред оглушителния трясък на тракащите тенекии. Линч си запуши ушите и занарежда попържня след попържня, докато каруцата не отмина, сетне рязко се завъртя на токове. Стивън също се обърна и изчака няколко мига да премине раздразнението на спътника му.

      — Следната хипотеза — повтори той — предлага втория възможен изход. Един и същ предмет може и да не изглежда красив на всички хора, но всеки, който изпитва възхищение от някакъв красив предмет, непременно намира в него известни удовлетворителни съотношения, тъждествени на самите стадии на естетическото възприятие. Оттук следва, че тези съотношения на сетивното, видими за теб в една форма, а за мен в някоя друга, са необходимо присъщите качества на красотата. А сега можем пак да се върнем при нашия стар приятел свети Тома за още някой драм мъдрост.

      Линч се разсмя.

      — Безкрайно ме забавлява, че на всяка крачка го цитираш като някое весело закръглено попче — каза той. — Ти на сериозно ли говориш?

      — Макалистър — отговори Стивън — би нарекъл моята естетическа теория приложен томизъм. В пределите на този дял от естетическата философия аз изцяло следвам Тома Аквински. Когато обаче навлезем в проблемите на художествения замисъл и творческия процес или художественото зачатие, износване на плода и възпроизводството, тогава ще ми бъде нужна нова терминология и нов личен опит.

      — Разбира се — каза Линч. — В края на краищата, независимо от своя изключителен интелект, Тома Аквински си остава едно благо закръглено попче. Но за новия личен опит и новата терминология ще ми разказваш друг път. А сега по-скоро свършвай с първата част.

      — Кой знае? — каза Стивън и се усмихна. — Тома сигурно би ме разбрал по-добре от теб. Той самият е бил поет. Написал е един Химн на Велики четвъртък. Започва с думите Pange lingua glo-riosi.* Казват, че този химн бил най-величественото славословие. Той е сложно построен и съдържа голяма утеха. Много ми харесва. И все пак никой химн не може да се сравни със скръбната тържествена песен от Великия вход — Vexilla Regis**, на Венаций Фортунат.

      [* Слави, език мой (тайната на) преславното (тяло) (лат.).]

      [** Царските хоругви (лат.).]

      Линч тихичко и тържествено запя с дълбок басов глас!

      Impleta sunt quae concinit

      David fideli carmine

      Dicendo nationibus

      Regnavit a ligno Deus.*

      [*

      Изпълниха се песните

      Давидови, пророчески

      вестили на народите:

      царува от дървото Бог

      (лат.).]

      — Голяма работа! — със задоволство отбеляза той. — Голяма музика!

      Свърнаха по „Лоуър маунт“. На няколко крачки от ъгъла пред тях се спря въздебел младеж с копринено шалче, поздрави ги и попита:

      — Чухте ли резултатите от изпитите? Грифин е спукан. Холпин и О’Флин издържаха за вътрешно гражданското. Мунан е пети поред за индийското ведомство. О’Шонъси е четиринадесети. Снощи членовете на братството им дали банкет в магазина на Кларк и всички яли къри.*

      [* Магазинът е бил явка на фенианците. Пасажът е иронично насочен спрямо „патриотите“, които празнуват получаването на британски служби в Индия.]

      Бледото му подпухнало лице излъчваше добродушно ехидство и в края на този поменик от триумфални постижения неговите мънички, плувнали в лой очички и тънък хъхрещ гласец съвсем се изгубиха.

      В отговор на въпроса, зададен от Стивън, очичките и гласът отново се показаха на бял свят.

      — Да, Маккалъх и аз — каза той. — Маккалъх избра теоретична математика, а аз — естествена история. В програмата има двайсет предмета. Избрах още и ботаника. Нали знаете, че съм член на полевъдното дружество.

      Той достопочтено отстъпи на крачка от своите събеседници и положи дебелата си, покрита с вълнена ръкавица ръка върху гърдите, откъдето се изтръгна сподавен хъхрещ смях.

      — Следващия път, като се връщаш от полето, не забравяй да ни донесеш малко ряпа и лук — сухо рече Стивън, — да си сготвим яхния.

      Дебелият студент снизходително се засмя и каза:

      — В нашето дружество членуват само почтени хора. Миналата събота седмина ходихме на излет до Гленмалур.

      — Имаше ли женски, Донован? — попита Линч.

      Донован отново положи ръка на гърдите си и каза:

      — Нашата цел е усвояването на знания.

      Сетне бързо добави:

      — Чух, че пишеш нещо по естетика.

      Стивън направи неопределено отрицателен жест.

      — Гьоте и Лесинг — каза Донован — много са писали по тази тема — класицизъм, романтизъм и така нататък. „Лаокоон“ ми се видя много интересен, като го четох. Разбира се, това е чист идеализъм, немска проба, свръхдълбокомислено.

      Не последва отговор. Донован учтиво се сбогува с тях.

      — Трябва да си вървя — каза той меко и благодушно. — Гризе ме съмнение, което граничи с увереност, че сестра ми е решила днес да украси масата на семейство Донован с палачинки.

      — Довиждане — извика Стивън подир него. — И да не забравиш ряпата!

      Загледан след него, Линч бавно и презрително изкриви устни и лицето му заприлича на дяволска маска.

      — Като си помисля само, че това жълто палачинкоядно лайно може да си намери добра работа — най-сетне каза той, — а аз съм принуден да пуша най-скапаните цигари!

      Те се насочиха към площад „Мериън“ и известно време повървяха мълчешком.

      — За да завърша с разсъжденията за красотата — каза Стивън, — ще добавя, че най-удовлетворителните съотношения на сетивната материя трябва следователно да съответстват на необходимите фази на естетическото възприятие. Намерим ли ги, значи сме намерили свойствата на универсалната красота. Тома казва: ad pulchritudinem tria requiruntur: integritas, consonantia, claritas*. Моят превод е следният: _за красотата са нужни три условия — цялостност, хармония и сияние_. Да видим сега дали те съответстват на фазите на възприятието. Следиш ли мисълта ми?

      [* Summa Theologica, I, q. 39, а. 8.]

      — Разбира се — каза Линч. — Ако мислиш, че главата ми е пълна с лайна, тичай след Донован и го хвани него за слушател.

      Стивън посочи кошницата, която едно чираче от близката касапница бе нахлупило на главата си.

      — Погледни тази кошница — каза той.

      — Хубаво, погледнах я — рече Линч.

      — За да можеш да видиш тази кошница — каза Стивън, — твоето съзнание най-напред трябва да я отдели от останалата видима вселена, от всичко, което не е кошница. Първата фаза на възприятието е една демаркационна линия, която отграничава възприемаемия обект. Естетическият образ съществува за нас или в пространството, или във времето, това, което се възприема посредством слуха, бива представено във времето, а онова, което се възприема посредством зрението, бива представено в пространството. Но бил той временен или пространствен, естетическият образ най-напред отчетливо се възприема като самоограничен и самостоен върху необятния фон на пространството или времето, които не са този образ. Ти го възприемаш като отделно нещо. Виждаш го като едно цяло. Възприемаш неговата _цялостност_. Ето това е integritas.

      — Улучи! — смеейки се, каза Линч. — Карай нататък.

      — След това — продължи Стивън — ти започваш да преминаваш от една точка към друга, следвайки очертанията на формата, и го възприемаш в равновесието на частите, заключени в неговите граници; усещаш ритъма на неговия строеж. С други думи, след синтеза на непосредствената перцепция идва анализът на аперцепцията. Почувствал първоначално, че това е нещо _отделно_, сега ти чувстваш, че това е _нещо_. И го възприемаш като сложно, многосъставно, делимо, дискретно единство от части, като резултат от неговите части и тяхната сума, като нещо хармонично. Това е consonantia-та.

      — Пак улучи! — пошегува се Линч — Кажи сега какво е claritas и печелиш пура.

      — Съдържанието на този термин — заяви Стивън — е твърде мъгляво. Тома Аквински използва понятие, което изглежда неточно. Доста дълго си блъсках главата над него. Този термин навежда на мисълта, че Тома е имал предвид някакъв символизъм или идеализъм, че най-висшето свойство на красотата е светлина, която иде от някакъв друг свят, че материята не е нищо друго освен сянка на неговия образ, нищо друго освен символ на неговата реалност. Мислех, че под думата claritas той може би разбира художественото откритие и изобразяване на божествения промисъл в нещата или че claritas е някаква обобщаваща сила, която придава универсалност на естетическия образ и му позволява да засияе далеч извън своите собствени предели. Но всичко това са книжни приказки. Дойдох до следния извод. Щом възприемеш кошницата като отделен предмет, а сетне я подложиш на анализ в съответствие с нейната форма и я познаеш като предмет, ти извършваш единствения допустим от логическа и естетическа гледна точка синтез: виждаш, че това е именно този предмет и никой друг. Сиянието, за което говори Тома, в схоластиката се нарича quidditas — същината на предмета. Художникът усеща това най-висше качество едва тогава, когато неговото въображение зачене естетическия образ. Шели прекрасно сравнява състоянието на съзнанието в този тайнствен миг с догарящ въглен. Мигът, когато това най-висше качество на красотата, ясното сияние на естетическия образ, отчетливо се възприема от съзнанието, пленено от неговата цялостност и очаровано от неговата хармония — това е лъчезарният ням стазис на естетическото удоволствие; състояние на духа, поразително сходство с онова състояние на сърдечния мускул, за което италианският физиолог Луиджи Галвани намери думи не по-малко прекрасни от сравнението на Шели*, като го нарече омая на сърцето.

      [* „В защита на поезията“: „Умът на твореца е като догарящ въглен, който навремени мигом лумва, разпален от някаква невидима сила: тя иде отвътре.“]

      Стивън замлъкна и макар че неговият спътник не каза нищо, усети как думите му ги обвиват в омагьосана от мисли тишина.

      — Това, което казах — подзе отново той, — се отнася до красотата в широкия смисъл на думата, тоест този, който е залегнал в литературната традиция. На пазара в нея се влага друг смисъл. Когато говорим за красота във второто значение на термина, нашето съждение бива повлияно както от самото изкуство, така и от неговите формални особености. Очевидно е, че образът трябва да посредничи между съзнанието и сетивата на самия художник и съзнанието и сетивата на другите хора. Ако вземеш предвид това, неизбежно ще стигнеш до извода, че в изкуството съществува последователна градация от три жанрови форми. Те са следните: лирическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо самия себе си; епическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в опосредствано отношение спрямо себе си и спрямо другите; и драматическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо другите.

      — Това вече ми го обясни преди няколко вечери — каза Линч, — когато завързахме този знаменит спор.

      — Вкъщи имам тетрадка — каза Стивън, — в която съм си записал въпроси далеч по-забавни, отколкото бяха твоите. Ето някои от тези въпроси: _Трагичен ли е един изящно изработен стол или комичен? Благо ли е портретът на Мона Лиза, щом изпитвам желание да го гледам? Лиричен, епичен или трагичен е бюстът на сър Филип Крамптън*? Може ли едно изпражнение, дете или втика да бъдат произведения на изкуството? Ако не, то защо не?_

      [* Известен дъблински лекар.]

      — Защо пък не наистина? — смеейки се, рече Линч.

      — _Ако един човек, който в пристъп на ярост цепи някакъв пън — продължи Стивън, — изсече в него изображението на крава*, ще бъде ли този образ произведение на изкуството? Ако не, то защо?_

      [* Намек за кравата, изработена от Дедал. Вж. коментара към епиграфа на романа.]

      — Този си го бива — каза Линч и отново се разсмя. — Подушвам неподправена схоластична пръдня.

      — Лесинг — продължи Стивън — не е трябвало да пише за някаква си скулптурна група. Скулптурата е по-низше изкуство, затова в нея жанровите форми, за които говорих, не са ясно разграничени една от друга. Дори в литературата — най-висшето и най-духовното изкуство — тези форми често са смесени и объркани. Лирическата форма е всъщност най-простото словесно одеяние на едно емоционално мигновение, ритмичен възклик, като онези, които още преди хилядолетия са насърчавали човека, когато теглел веслата или влачел камъни в планината. Този, от когото се изтръгва подобен вик, съзнава не толкова себе си като преживяващ субект, колкото самото емоционално мигновение. Най-простата епическа форма възниква на базата на лирическата литература, когато художникът по-продължително се вдълбочи в размисъл над самия себе си като средоточие на някакво епическо събитие; нейната еволюция трае, докато центърът на емоционалната тежест не се окаже равноотстоящ от самия художник и от другите. Тогава повествованието престава да бъде чисто лично. Личността на художника преминава в повествованието и се разлива в него като някакво живително море, което безспир клокочи около персонажите и действието. Именно такова развитие се забелязва в старинната английска балада „Търпин-Хероя“.* В нея разказът в началото се води от първо лице, а в края — от трето. Драматическата форма се ражда тогава, когато стихията, в която е потопен всеки отделен персонаж, изпълни всички персонажи с такава жизнена сила, че те придобият свое собствено неприкосновено естетическо битие. Личността на художника — изпърво само вик, мелодия или настроение, а сетне широк искрометен поток — в края на краищата сублимира своето битие или, другояче казано, се импресонализира. Естетическият образ в драматичната жанрова форма — това е самият живот, пречистен и повторно обективиран от човешкото въображение. Тайнството на естетическото творчество, подобно на сътворяването на света, е осъществено. Художникът, като самия Бог-Творец, остава във, зад, отвъд или над творението на своите ръце и невидим, сублимирал извън битието, равнодушен — си почиства ноктите.**

      [* Вероятно под влияние на тая балада Джойс озаглавява първоначалния вариант на романа „Стивън хероят“.]

      [** Стивън преразказва известен пасаж от писмата на Флобер.]

      — И се опитва да сублимира и тяхното битие — каза Линч.

      От високото заоблачено небе запръскаха ситни капчици и те свърнаха напряко през моравата пред двореца на херцог Линстър, за да се доберат до Националната библиотека, преди да е плиснал пороен дъжд.

      — Как изобщо ти идва наум — троснато рече Линч — да дрънкаш за красота и за въображение на тоя нещастен, прокълнат от бога остров. Нищо чудно, че художникът се е оттеглил във или над творението на своите ръце, щом ни е оставил за вечно ползване тая гадост.

      Дъждът се усили. Когато завиха покрай Ирландската кралска академия, видяха цяла група студенти, които се бяха подслонили от дъжда под аркадата на библиотеката. Облегнат на една колона, Кранли си човъркаше зъбите с подострена кибритка и слушаше разговора на съседите си. Няколко девойки стояха до входната врата. Линч прошепна на Стивън:

      — Скив — твоята възлюблена.

      Без да обръща внимание на поройния дъжд, Стивън мълком застана на стъпалото под младежите, сегиз-тогиз поглеждайки крадешком към нея. Тя също стоеше мълчалива сред своите другарки. Да видим сега с кого ще флиртува, като го няма нейния свещеник — смутено си помисли той, обзет от горчивина при спомена за последната им среща. Линч беше прав. Смелостта му бе секнала, когато напусна пределите на своите теории, и сега душата му отново потъна в морен унес.

      До ушите му дойде разговорът на студентите. Те си приказваха за двамина свои приятели от медицинския факултет, които току-що изкарали последните изпити, за възможностите да постъпят на някой презокеански параход и за доходна или недоходна практика.

      — Това са детинщини. Практиката в ирландското село е далеч по-доходна.

      — Хайнс изкара две години в Ливърпул и твърди същото. Ужасна дупка, казва. Само акушерство. И нищо не пада.

      — Да не би да искаш да кажеш, че е по-добре да работиш тук, на село, отколкото в такъв богат град? Един мой приятел…

      — Хайнс няма капчица мозък. Избута само със зубрене, само зубрене и нищо друго.

      — Него го остави. В един голям търговски град падат луди пари.

      — Зависи от практиката.

      — Ego credo ut vita pauperum est simpliciter at-rox, simpliciter excrementalis atrox, in Liverpoolio.*

      [* Според мен животът на бедняците в Ливърпул е просто чудовищен (лат.).]

      Гласовете им достигаха до ушите му сякаш издалеч и на пресекулки. Тя се готвеше да си върви със своите приятелки.

      Краткотрайният проливен дъжд се бе разнесъл, обкичвайки живия плет край моравата с диамантени гирлянди, а от почернялата земя вече струеше пара. Токчетата им потракваха по стъпалата на колонадата, те си приказваха тихичко и весело, поглеждаха към облаците, чевръсто разтваряха чадъри, за да се бранят от последните косо падащи дъждовни капки, сетне пак ги затваряха и свенливо събираха полите на роклите си.

      Не я ли съдеше прекалено строго? Ами ако животът й бе просто броеничка от часове и дни, прост и загадъчен като живота на птица — весела утром, палава през целия ден и уморена по заник-слънце? Ако сърцето й бе невинно и непокорно като сърцето на птица?

      Събуди се призори.

      Ах, каква сладостна музика! Душата му бе цяла окъпана в роса. Прохладна бледа светлина разливаше вълни по сънното му тяло. Лежеше неподвижен, сякаш душата му бе потънала в прохладни води, в тиха сладостна музика. Умът му бавно се пробуждаше в ранно утринно познание, в ранно вдъхновение. Изпълваше го дух, чист като пречиста вода, благ като роса, нежен като музика. О, как ефирно, безметежно преливаше в него този дух, сякаш самите серафими го осеняваха със своето дихание! Душата му бавно се пробуждаше, боеше се съвсем да се разсъни. Това бе оня стихнал час на съмване, когато се пробужда лудостта, когато странни цветове разтварят пъпки да посрещнат първите зари и от пашкула хвръква пеперуда.

      Омая на сърцето! Нощта бе омагьосана. В своя сън или видение той бе познал небесното блаженство. Но мигар всичко бе един-едничък миг на омая? Или бе сънувал дълги часове, дни, години, столетия?

      Мигът на вдъхновението сега сякаш изведнъж засия отвред, отразен от множеството смътни спомени за онова, което бе станало или би могло да стане. Този миг пламна в светла точка и през мъглявините на бледите спомени някакъв неясен ореол бавно обгърна нейното меко сияние. О! В девствената утроба на въображението словото стана плът.* Архангел Гавриил бе влязъл в девичата горница. Сиянието на белия пламък, избликнал в неговия дух, постепенно потъмня и преля в розова и жарка светлина. Тя струеше от нейното загадъчно непокорно сърце, мъж непознало, от мъж непознаваемо, непостижимо-тайнствено и непокорно от предвечни времена. За ангелския сонм, запял осанна във висините, това жарко розово зарево бе съблазън и падение.

      [* Йоан, 1, 14. Героят „жрец на безсмъртното въображение“, както сам се нарича, използва Благовещението като метафора за творческия акт — зачатието на поетичното Слово.]

      Не си ли морна от разблудна жар? —

      И ангелския сонм отби от път.

      Не ми мълви слова с омаен чар.

      От глъбините на съзнанието стиховете напираха на устните му, той ги повтаряше шепнешком и усещаше в тях ритмичния строй на виланелата. Розовото зарево бликаше лъчи от рими: жар, чар, пожар, олтар, тропар. Те изгаряха света, изпепеляваха човешките и ангелски сърца: лъчи, избликнали от розата, нейното непокорно сърце.

      Очите ти разпалват лих пожар

      в безволно-запленена мъжка гръд.

      Не си ли морна от разблудна жар?

      А по-нататък? Ритъмът заглъхна, секна, сетне отново проигра и запулсира. А по-нататък? Дим, тамянен дим струеше от олтара на света.

      Твърдта е осветен на теб олтар,

      хвалебен дим моретата кадят!

      Не ми мълви слова с омаен чар.

      Тамянен дим се въздигаше от цялата земя, от замъглените морета: тамянен дим-хвала, кадение ней. Земята бе като разлюляна, разжарена, разлюшкана кадилница, като огромна топка тамян, елипсоидна топка. Внезапно ритъмът замря, сърдечният възклик секна. Устата му заповтаряха отново първите стихове, сетне той неуверено промълви още няколко полустишия и замлъкна, онемял и объркан. Сърдечният възклик бе секнал.

      Тихият предутринен здрач се бе стопил и зад стъклата на голите прозорци настъпваше денят. Нейде далеч-далеч заби камбана. Изчурулика птица, втора… трета… Звънът и чуруликането стихнаха, а мътната белезникава светлина се разля на изток и на запад и застла с пелената си света и розовото зарево в сърцето му.

      От страх да не забрави всичко, той се подигна на лакът и се огледа за лист и молив. Но на масата нямаше: видя само празната паница, от която бе ял ориз на вечеря, и свещника с лоените висулки и обгорената от последния пламък хартиена обвивка. Той уморено протегна ръка към таблата на кревата, където висеше куртката му, и затършува в джобовете й. Напипа молив, сетне кутия цигари. Легна отново, разкъса кутията, остави последната цигара на перваза и със ситен ясен почерк започна да записва тристишията на виланелата върху грапавата мукава.

      Щом записа стиховете, той се отпусна върху твърдата неравна възглавка и отново започна да си ги мълви. Буците сплъстена дреб под главата му спомниха буците сплъстен конски косъм на дивана в нейната гостна. Колко често бе седял на него, усмихнат или умислен, без да знае защо е дошъл, ядосан и на нея, и на самия себе си и смутен от литографията на Светото Сърце над празния бюфет! Пред очите му се мярна стаята, притихналите за миг гости… Ето, тя се приближава към него и го моли да изпее някоя от забавните си песнички. Той сяда на старото пиано, пръстите му докосват пожълтелите клавиши и вземат няколко тихи акорда. Тя стои, облегната на камината, а той пее за нея всред гълчавата на подновения разговор, пее красива песен от елизабетинско време, песен прощална, пропита с тъга и нега, сетне баладата за победата при Азенкур и веселата мелодия „Грийнлийвс“. Докато пее тия старинни песни, а тя го слуша или се прави, че слуша, сърцето му е спокойно, но щом спре и гласовете в стаята отново достигнат до ушите му, той си спомня собствените си саркастични думи: в тоя дом комай твърде скоро се обръщат към младите мъже на малко име.

      Понякога му се струваше, че очите й всеки миг ще му се доверят, но той бе чакал напразно. Сега тя се понесе през спомените му в лек танц, както онази нощ, когато я бе зърнал на карнавала с развята бяла рокля и цъфнала бяла клонка в косите. Тя играеше в кръг, танцът я носеше към него и щом приближи, той отново съзря леко извърнатите й очи и нежния руменец по бузите й. В края на танца, когато всички пуснаха ръце, в неговата за миг бе останала нейната ръка: драгоценен задморски дар.

      — Напоследък сте станали същински отшелник.

      — Да. Аз съм монах по природа.

      — Боя се, че сте еретик.

      — А много ли се боите?

      Вместо отговор тя се бе отдалечила от него покрай хванатите за ръце танцьори, грациозна и свенлива, но без да отдаде ръката си в ничия друга. Бялата клонка потрепваше в косите й, а колчем попаднеше в сянка, по бузите й избиваше още по-гъст руменец.

      Монах! Пред него изникна собственият му образ: осквернител на монашеския обет, еретик-францисканец, раздвоен между своето желание да служи, който плете, като Джерардино да Борго Сан Домино*, тънка паяжина от софизми и ги нашепва в нейното ухо.

      [* Монах-францисканец от XIII в., съден като еретик; в действителност обаче той е бил аскет-реформатор, който настоявал за още по-строги порядки в ордена.]

      Не, това не бе той. Това бе по-скоро образът на младия свещеник, на когото тя правеше мили очи, когато я видя за последен път, а пръстите й прехвърляха страниците на ирландския й лексикон.

      — Да, да, и дамите вече се отзовават на нашето дело. Ежедневно забелязвам това. Дамите са с нас. Те са най-надеждната опора на нашия език.

      — Ами църквата, отец Моран?

      — Църквата също. И тя се отзовава. Сега и там работата бързо напредва. Изобщо не се безпокойте за църквата.

      Пфу! Добре стори, че тогава презрително си излезе от стаята. Добре стори, че не я поздрави на стъпалата на библиотеката. Добре стори, че я остави да флиртува със своя свещеник, да кокетничи с една църква, станала фараш на християнския свят.

      Див яростен бяс прогони и сетните блажени мигове от духа му, разби на парчета нейния прекрасен образ и запокити отломките на всички страни. И от всички страни в паметта му сега заизникваха разкривените отражения на този прекрасен образ: цветарката с одрипаната рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице, която го бе замолила брат да й е, да купи за сефте; слугинята на съседите, която по селски извиваше глас, когато тракаше с чиниите в кухнята и пееше „Хълми и езера в Киларни“; девойката, която прихна да се смее, когато скъсаната му подметка се закачи на желязната решетка на тротоара недалеч от Корк Хил и той се препъна пред очите й; работничката, която бе позагледал, привлечен от малката й сочна уста, когато я зърна да излиза от сладкарската фабрика „Джейкъбс“ и която му викна през рамо:

      — Как е, рошльо? Очи пълни, ръце празни!

      И все пак, с каквито хули и подигравки да обсипваше образа й, той усещаше, че яростта му е същевременно израз на преклонение пред нея. Тогава си бе излязъл от класната стая изпълнен с презрение, но то не бе съвсем искрено, защото сам чувстваше, че зад тъмните й очи, премрежени от дълги мигли, може би се крие тайната на нейния народ. Вървеше по улиците и си казваше, че тя е въплъщение на женската природа в страната им, душа, чието самосъзнание, подобно на прилеп, се пробужда скришом само под покрова на нощния мрак и самотата, която за миг поспира, безстрастна и безгрешна, при своя смирен поклонник и скоро го напуска, за да нашепне невинните си прегрешения в скритото зад решетката на изповеднята свещеническо ухо. Яростта му се изля в груба насмешка над нейния възлюблен, чието име, глас и лице оскърбяваха ранената му гордост: един запопен селяк, брат на дъблински полицай и кръчмарски слуга в Мойкалън! И пред този човек тя щеше да разбули свенливата голота на своята душа, пред едного, обучен само да изпълнява предписани обреди, а не пред него, жреца на безсмъртното въображение, чиито ръце превръщат насъщния хляб на опита в сияйно присносъщо битие!

      Сияйният образ на причастието мигом съедини скръбните му и отчаяни мисли с неговото преклонение и те се изляха в празничен тропар.

      И в горък плач, и в радостен тропар,

      причастен е със страстите светът.

      Не си ли морна от разблудна жар?

      Когато тръпни пръсти жъртвен дар

      възливат от преливащия съд,

      не ми мълви слова с омаен чар.

      Той започна да си мълви стиховете от самото начало и скоро тяхната мелодия и ритъм омаяха духа му и го изпълниха с кротка благост; сетне старателно ги записа, за да може още по-добре да ги почувства, като ги прочете, и отново се отпусна на възглавката.

      Вече бе съвсем светло. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че всеки миг животът край него ще се пробуди с привичния шум, грубите гласове, сънните молитви. Отвратен от този живот, той се обърна с лице към стената, закачули се с одеялото и се загледа в големите избледнели алени цветя по опърпаните тапети. Опита се да съживи гаснещата си радост и си представи пътека от рози, която води до самите небеса, цялата обсипана с алени цветя. Морен! И той бе морен от разблудна жар.

            Омотал глава в одеялото, почувства как топлината бавно се разлива надолу 
по гръбначния му стълб и го унася в сладостна премала. Представи си своята поза и се усмихна. Унасяше го на сън.

      Отново бе прописал стихове за нея след цели десет години. А преди десет години тя бе наметнала шала връз главата си като качулка, топлият й дъх се кълбеше в нощния въздух и токчетата й потракваха по заледената като стъкло улица. Беше последният трамвай; мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. Те стояха на стъпалата на трамвая: той на горното, тя на долното. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него и после слезе. Стига! Стига спомени!

      Цели десет години от тогавашната детинска мъдрост до сегашното му безумие. Ами ако й изпрати стиховете? Ще бъдат прочетени на всеослушание, на закуска, посред шума от чупенето на яйцата. Боже мой, какво безумие! Братята й ще се смеят и ще дърпат един от друг листа със силните си груби пръсти. А оня мазен поп, чичо й, ще се разположи в своето кресло и хванал листа с протегната ръка, ще ги прочете усмихнат и ще похвали литературната форма.

      Не, не, глупости. Дори да й изпрати стиховете, тя никому не би ги показала.

      Започна да му се струва, че е несправедлив към нея, и му стана мъчно, защото почувства нейната невинност; невинност, за която сам не бе имал никаква представа, преди да я познае по пътя на греха; невинност, за която и тя не бе имала представа, преди да я загуби или преди за пръв път да познае странната унизителна слабост на своя пол. Едва тогава душата й се бе пробудила за нов живот, подобно на неговата, когато за пръв път бе съгрешил; и сърцето му се изпълни с нежно състрадание, като си спомни нейната крехка бледина и очите й, унизени и натъжени от тъмния срам на женската природа.

      Къде ли е била тя, докато душата му преминаваше от екстаз към сънна премала? Може би, следвайки неведомите пътища на духовния живот, в същите тия мигове душата й бе чувствала неговото преклонение? Може би.

      Огънят на желанието отново обхвана душата му, запламтя и забушува в цялото му тяло. Усетила неговото желание, тя се събуждаше от своя дъхав сън: тя, изкусителката от неговата виланела. Очите й се отваряха и го посрещаха с притомен тъмен поглед. Сияйна, топла, дъхава, примамна, тя му отдаваше наготата си, обгръщаше го като светлозарен облак, обгръщаше го като жива вода: и като из бухлат дъждовен облак, като водите кръготечни над твърдта небесна в ума му рукна порой от плавни звуци*, символи на тайнствени стихии:

      [* В оригинала 17-ият стих съдържа четворна алитерация върху „л“.]

      Не си ли морна от разблудна жар?

      И ангелския сонм отби от път.

      Не ми мълви слова с омаен чар!

      Очите ти запалват лих пожар

      в безволно запленена мъжка гръд.

      Не си ли морна от разблудна жар?

      Твърдта е осветен на теб олтар,

      хвалебен дим моретата кадят.

      Не ми мълви слова с омаен чар!

      И в горък плач, и в радостен тропар

      причастен е със страстите светът.

      Не си ли морна от разблудна жар?

      Когато тръпни пръсти жъртвен дар

      възливат от преливащия съд,

      не ми мълви слова с омаен чар.

      Недей лъсти копнежа ни прастар

      с притомен поглед и примамна плът.

      Не си ли морна от разблудна жар?

      Не ми мълви слова с омаен чар!*

      [* „Виланелата на изкусителката“ е кардинален проблем в интерпретацията на романа. Можем ли да приемем, че чрез нея Джойс иска да ни убеди в таланта на Стивън? Едва ли. Ситуацията на създаването й е дълбоко иронична, а самата виланела — силно подражателна: Стивън изгражда образа на базата на Августиновата типология и си служи с клишета от декадентската поезия в края на века, заимствани от Бодлер и символистите. Младият Джойс има подобни поетични опити, но не ги включва в стихосбирката си „Камерна музика“.]

      Какви бяха тия птици? Той се спря на стъпалата пред библиотеката, за да ги погледа, и морно се подпря на ясеновия си бастун. Те непрекъснато кръжеха около издадения над улица „Молзуърт“ еркер на една къща. Тъмни, тръпни, поривисти, телцата им се стрелкаха стремглаво и се открояваха върху ясното небе на късната мартенска вечер като върху леките дипли на някакъв ефирен опушеносин воал.

      Той се загледа в летежа им: птица след птица, мерне се черна, извие, изпърха, стрелне се, свие и отново изпляска с криле. Опита се да ги преброи, преди целият рояк тъмни поривисти телца да се изгуби от очи: шест, десет, единайсет, четно или нечетно бе числото им? Дванайсет, тринайсет: защото нови две плавно се спускаха от висините. Летяха ниско и високо, но все околовръст, ту чертаеха прави линии, ту описваха дъги, и все от ляво на дясно, сякаш се въртяха около въздушен храм.

      Той се заслуша в крясъците им: като писукането на мишките зад ламперията — остър, пресеклив тон. Но за разлика от мишето писукане тия тонове бяха дълги и остри, свистяха, падаха в терца или кварта и се разливаха в кръшни трели, когато човките пореха въздуха. Остър, ясен, звънък крясък припадаше от висините, както нишки свилена светлина се размотават от свистящи макари.

      Птичата врява успокояваше ушите му, в които настойчиво звучаха риданията и укорите на майка му, а тия тъмни крехки поривисти телца, виещи се, пърхащи и стрелкащи се край въздушния храм от ефирни небеса, успокояваха очите му, пред които все още стоеше образът на майка му.

      Защо се взираше във висините от стъпалата на портика? Защо се вслушваше в острите пресекливи крясъци? Защо гледаше летежа им? Какво знамение очакваше, за добро или за зло? В ума му се стрелна една фраза на Корнелий Агрипа*, а подир нея се разхвърчаха насам-натам рояк откъслечни мисли на Сведенборг за съответствието между птиците и духовния мир и за мъдростта на небесните създания, които знаят своя час и своето време, защото за разлика от човека спазват ред в живота си и не са извратили тоя ред с разума си.**

      [* Ренесансов философ, алхимик, окултист. Според него четният брой птици, които кацат надясно, е щастлива поличба.]

      [** Парафраза от книгата „Небе и ад“ на шведския философ-мистик Емануел Сведенборг (1688–1772).]

      Векове наред човекът се е взирал във висините, както той сега се взираше в птичия летеж. Колонадата над него смътно му напомняше древен храм, а ясеновият бастун, на който морно се подпираше — извит птицегадателски жезъл. Някакъв страх от неизвестното потрепна в дълбините на неговата умора, страх от символи и поличби, от човека-ястреб, чието име носеше, дръзнал да избяга от пленничеството си с криле от сплетени върбови клонки, от бога на писмената Тот с тясната, увенчана с двурог полумесец глава и плочица, върху която пише с тръст.

      Той се усмихна при мисълта за изображението на древния бог, защото си представи съдия с месест нос и перука, който държи на метър от очите си някакъв документ и поставя в него запетайки: знаеше, че името не би му дошло наум, ако не звучеше като ирландска ругатня. Каква щуротия! И заради тая щуротия ли се готвеше завинаги да напусне дома на молитва и благоразумие и средата, в която бе израсъл?

      Те се върнаха и прелетяха с остри крясъци над еркера на къщата, черни на фона на бледнеещото небе. Какви бяха тия птици? Вероятно ластовици, завърнали се от юг. Тогава време му бе да замине и той, като тия птици, които цял живот прелитат и отлитат, цял живот строят недълговечен дом под стрехите на човешките къщи, а после го напускат, за да странстват по света.

      Лица склонете, Уна и Алил,

      да ви погледна за последен път:

      тъй ластовицата гнездото си

      поглежда, после литва надалеч

      над шумните вълни…*

      [* Това са прощалните думи на графиня Катлин от едноименната драма на Уилям Б. Йейтс. Тя умира, продала душата си на дявола, за да спаси своите селяни, които също са му продали душите си от бедност.]

      Мека плавка радост, като глас на много води, заля паметта му, а смълчаните, бледи и ефирни надморски простори, мълчанието на океана и ластовиците, полетели по здрач над пенливата шир, изпълниха сърцето му с мир и покой.

      Мека плавка радост се лееше от тия слова и беззвучно нежни дълги гласни се надигаха и падаха, плискаха се и прииждаха, разлюлели белите звънчета на вълните си в безмълвен звън, в безмълвен екот и безсилен тихоглъхнещ вик; и той почувства, че знамението, което бе дирил във виещите се, стрелкащи птици и бледите небеса над него, бе излитнало от собственото му сърце като птица, изхвръкнала тихо и устремно от висока кула.

      Символ на раздяла или на самота? Стиховете, зазвучали в паметта му, бавно извикаха пред душевния му взор залата на Националния театър при откриването му. Той стоеше сам на страничния балкон и унило гледаше дъблинския културен елит в партера, просташката украса и живите чучела, озарени от ярките светлини на рампата. Зад гърба му се потеше набит полицай, готов всеки миг да пристъпи към действие. Пръснати из залата, състудентите му дюдюкаха, свиркаха и обсипваха сцената с подигравателни възгласи:

      — Клевета!

      — Гавра с Ирландия!

      — Никога не сме продавали вярата си!

      — Ирландка не би извършила това!

      — Дилетанти! Атеисти!*

      [* Скандалът около премиерата на „Графиня Катлин“ не е преувеличен. Ирландските националисти и духовенството подлагат Йейтс на ожесточена критика, че е изопачил националния характер и богохулства. Веднага след представлението състудентите на Джойс пишат протестно писмо срещу Йейтс до печата и настояват Джойс да го подпише, но той отказва.]

      — Вън будистките присадки!

      Изведнъж от прозорците над него се разнесе кратко свистене: значи в читалнята бяха запалили лампите. Той свърна покрай колоните във фоайето, потънало вече в мека светлина, качи се по стълбата и мина през въртележката, която щракна зад гърба му.

      Кранли седеше до рафтовете с речниците. На дървената поставка пред него лежеше дебела книга, отворена на титулната страница. Облегнат на стола си, той бе наклонил ухо на изповедник към лицето на студента медик, който му четеше някаква задача от шахматната колона на вестника. Стивън седна от дясната му страна, а свещеникът в другия край на масата шумно затвори своя брой на „Таблит“* и ядно се изправи.

      [* Консервативен католически седмичник.]

      Кранли го сподири с нехаен снизходителен поглед. Медикът продължи, снишил глас:

      — Пешка на е4.

      — По-добре да си ходим, Диксън — предупредително рече Стивън. — Тоя отиде да се оплаква.

      Диксън сгъна вестника, изправи се достолепно и заяви:

      — Нашите части се изтеглиха в пълен боен ред.

      — Ведно с оръдията и обозните волове — добави Стивън, сочейки заглавието на книгата пред Кранли: „Болести по воловете“.

      Докато се промъкваха през редицата от маси, Стивън каза:

      — Искам да говоря с тебе, Кранли.

      Кранли не отговори, дори не се обърна. Остави книгата на гишето и излезе от читалнята: яките му обуща глухо кънтяха по пода. При стълбата той се спря и вперил разсеян поглед в Диксън, повтори:

      — Пешка на ц5.

      — Щом си рекъл! — отвърна Диксън.

      Той имаше тих безизразен глас, изискани обноски и сегиз-тогиз излагаше на показ пръстена с печат върху един от пръстите на пълничката си чиста ръка.

      Във фоайето към тях се приближи човече с пигмейски ръст и мъничко бомбе. По небръснатото му лице заигра доволна усмивка, устата му замълмоли. Очите му бяха тъжни като на маймуна.

      — Добър вечер, капитане — каза Кранли и се спря.

      — Добър вечер, господа — отвърна четинестата маймунска муцунка.

      — Доста топло за март — подзе Кранли. — Горе са отворили прозорците.

      Диксън се усмихна и превъртя пръстена си. Смуглото маймунско сбръчкано личице присви човешките си устица с кротко задоволство, а гласът му измърка:

      — За март е разкошно време! Действително разкошно!

      — Две очарователни млади дами вече се умориха да ви чакат горе, капитане — каза Диксън.

      Кранли се усмихна и любезно каза:

      — Капитанът има само една любов: сър Уолтър Скот. Нали така, капитане?

      — Какво четете сега, капитане? — попита Диксън. — „Ламермурската невеста“?

      — Аз съм влюбен в Уолтър Скот — подзеха подвижните устица. — Очарователен писател! Никой не може да се мери с него!

      Той леко размахваше тънката си съсухрена кафява ръка в такт с хвалебствията, а тънките му клепачи бързичко примигваха и скриваха тъжните му очи.

      Но по-тъжно му бе на Стивън, като го слушаше как предвзето и неясно изговаря думите, пръска слюнки и прави грешка след грешка: и той се питаше вярна ли е мълвата, че слабата кръв, която тече в това съсухрено тяло, е благородна и плод на кръвосмесителна любов.

      Дърветата в парка са вече подгизнали, а дъждът все тъй тихо и неспирно се сипеше над езерото, кръгло и сиво като щит. Прелетяха ято лебеди и омърсиха водата и брега под себе си с белезникавозелени курешки. Те нежно се прегърнаха, възбудени от сивия дъждовен зрак, безмълвните мокри дървеса, лебедите и езерото, което ги закриляше и следеше. Прегърнаха се безрадостно, безстрастно, ръка на брат обви сестринската шия. Сив вълнен шал, небрежно заметнат връз раменете й, я загръщаше до кръста, а русокосата й глава бе склонена в срамежлива охота. Той имаше разпилени рижо-кестеняви коси и нежни изваяни силни луничави ръце. Лице. Лицето не се виждаше. Лицето на брата бе склонено над русите й, уханни от дъжда коси, а ръката — луничава, силна, изваяна, гальовна — бе ръката на Дейвин.

      Той гневно се навъси на видението си и на спаружения пигмей, който го бе извикал. В паметта му изскочиха подигравките на баща му над кликата от Бантри*. Той ги отпъди от себе си и отново угнетено се вглъби в собствените си мисли. А защо не ръцете на Кранли? Нима простодушието и невинността на Дейвин го бяха жегнали по-надълбоко?

      [* Тоест враговете на парнелизма. Тим Хийли е роден в Бантри.]

      Двамата с Диксън тръгнаха към входа, оставяйки на Кранли сам да се измъкне от джуджето.

      Под колонадата стоеше Темпъл, обграден от групичка студенти. Един от тях извика:

      — Ей, Диксън, ела и слушай! Темпъл е в страшна форма.

      Темпъл извърна към него тъмните си цигански очи.

      — Ти си лицемер, О’Кийф, а Диксън е дяволичник — каза той. — Майка му стара, какво поетично прозвище измислих!

      Той се изсмя лукаво, погледна Стивън в лицето и повтори:

      — Майка му стара, това прозвище дяволичник ми обира точките.

      Едрият набит студент, застанал на по-долното стъпало, рече:

      — Доразправи за любовницата, Темпъл. Това е по-интересно.

      — Имал е, кълна се — подзе Темпъл, — на туй отгоре е бил и женен. И всичките попчета ходели да вечерят у него. Дявол ги взел, май всички са топнали!

      — Яхай крантата, кобилката за лов пази! — добави Диксън.

      — Я си кажи, колко халби обърна днес, Темпъл? — обади се О’Кийф.

      — В тая фраза е цялата ти интелектуална душица,* О’Кийф — отвърна Темпъл с нескрито презрение.

      [* Схоластиката разграничава интелектуална, животинска и вегетативна душа.]

      Той тромаво се потътри покрай групата и се обърна към Стивън.

      — Знаеш ли, че Фостъровци са крале на Белгия? — попита той.

      Килнал шапка назад, Кранли излезе през вратата на фоайето, старателно човъркайки с клечка зъбите си.

      — Ето го нашия всезнайко — каза Темпъл. — Кажи, знаеш ли това нещо за Фостъровците?

      Той почака за отговор. С подострената си кибритка Кранли извади от зъбите си едно смокиново семенце и се вторачи в него.

      — Родът Фостър води началото си от Балдуин I Фландърски, наречен Форестие, сиреч Горски* — каза Темпъл. — Форестие и Фостър е едно и също име. Капитан Франсис Фостър, потомък на Балдуин I, се заселил в Ирландия и се оженил за дъщерята на последния вожд на клана Брасил. А освен това има и Блейк-Фостъровци, но те са друг клон.

      [* Твърденията на Темпъл не почиват на истина. Прозвището на Балдуин I е Желязната ръка.]

      — От Балдуин Плешиви, крал Фландърски — повтори Кранли и отново настървено зачовърка ослепително белите си зъби.

      — Откъде я изрови тая история? — попита О’Кийф.

      — Аз знам историята и на вашия род — каза Темпъл, обръщайки се към Стивън. — Знаеш ли какво казва за него Гиралд Камбрийски?

      — И той ли е потомък на Балдуин? — попита висок охтичав студент с тъмни очи.

      — Да, на Балдуин Плешиви — повтори Кранли и смукна слюнка през зъби.

      — Pernobilis et pervetusta familia*, — каза Темпъл на Стивън.

      [* Благороден древен род (лат.).

      Летописецът нарича така английския род Фицстивън. Стивън Дедалус няма никаква връзка с него. Думите на Темпъл са намек за нежеланието на Стивън да се присъедини към националното движение.]

      Набитият студент на долното стъпало пръдна. Диксън се обърна към него и меко рече:

      — Ангел небесен ли чух?

      Кранли също се обърна и поривисто, но без гняв отсъди:

      — Слушай, Гогинс, ти си най-гнусното изчадие в целия свят, от мен да го знаеш!

      — Не можех повече да сдържам мнението си за себе си — спокойно отвърна Гогинс. — Потърпевши няма, нали?

      — Да се надяваме, че то не принадлежи към разреда paolo post futurum* — благовъзпитано добави Диксън.

      [* Малко преждевременно (лат.).]

      — Казах ли ви, че е дяволичник? — рече Темпъл и се заобръща наляво-надясно. — Нали аз го нарекох така!

      — Чухме де, не сме глухи! — отвърна охтичавият дългун.

      Кранли продължаваше да се въси на набития студент под него. После изсумтя с отвращение и грубо го блъсна надолу по стъпалата.

      — Веднага се разкарвай, вонящ цукал такъв! — изруга той. — Пръдльо с пръдльо!

      Гогинс отскочи на пътечката, но тутакси се върна на мястото си, захилен до уши. Темпъл пак се извърна към Стивън и попита:

      — Вярваш ли в теорията за наследствеността?

      — Ти какво, пиян ли си, що ли? — запита Кранли и слисано го изгледа.

      — Няма по-дълбока мисъл от оная, с която завършва учебникът по зоология — разпалено продължи Темпъл. — Размножаването е началото на смъртта.

      Той плахо докосна Стивън за лакътя и припряно добави:

      — Ти като поет усещаш ли колко е дълбока?

      Кранли посочи с дългия си показалец.

      — Вижте го! Вижте надеждата на Ирландия! — презрително процеди той.

      Думите и жестът му предизвикаха всеобщ смях. Темпъл храбро се извърна към него и каза:

      — Ти винаги се подиграваш с мене, Кранли, добре го виждам. Но аз с нищо не падам по-долу от тебе. И знаеш ли какво си мисля сега, като те сравнявам със себе си?

      — Любезни мой — галантно отвърна Кранли, — ти си неспособен, разбираш ли, напълно неспособен да мислиш.

      — Но знаеш ли какво си мисля за теб и мен, когато сравнявам нас двамата?

      — Изплюй камъчето, Темпъл — провикна се набитият студен от стъпалата, — хайде, изплюй го де!

      Темпъл взе да се върти насам-натам, ръкомахайки безпомощно.

      — Аз съм дупендер — каза той, съкрушено клатейки глава. — Такъв съм, знам си го и си го признавам.

      Диксън леко го потупа по рамото и кротко рече:

      — Това ти прави голяма чест, Темпъл.

      — А тоя — подзе Темпъл и посочи Кранли, — той е също такъв дупендер като мен. Само че не го знае. Това е единствената разлика между нас.

      Взрив от смях заглуши думите му. Но той отново се извърна към Стивън и припряно добави:

      — Това е много любопитна дума, знаеш ли й етимологията?

      — А? — разсеяно отвърна Стивън.

      Той наблюдаваше мъжественото страдалческо лице на Кранли, по което сега играеше престорено-търпелива усмивка. Грубата дума бе преминала по него като мръсна вода, плисната връз обръгнал на оскърбления древен истукан; и както го наблюдаваше, той видя, че Кранли поздрави някого с повдигане на шапка и откри черната си коса, стърчаща над челото му като железен венец*.

      [* Средновековен уред за мъчения.]

      Тя излезе от портика на библиотеката и подминавайки Стивън, отвърна на поздрава на Кранли. Нима и той? Какво, май леко се изчерви! Защо? От думите на Темпъл? Мръкваше. Не можеше да види.

      На това ли се дължеше мълчаливото безразличие на приятеля, острите му забележки и неочаквани груби нападки, с които така често прекъсваше жарките своенравни изповеди на Стивън? Стивън великодушно му бе прощавал, защото сам проявяваше същата грубост към себе си. Спомни си как една вечер слезе от взетото на заем раздрънкано колело в горичката край Малахайд, за да се помоли. Вдигнал ръце, се бе молил в екстаз пред тъмния олтар от дървеса с мисълта, че се намира на свята земя и в свят час. Но когато иззад завоя на смрачения път се показаха двама полицаи, прекъсна молитвата и започна да си свирука мелодия от модна тогава пантомима.

      Взе да почуква по цокъла на колоната с разнищения край на бастуна си. Може би Кранли не бе го чул? Нищо, ще почака. За миг разговорът край него стихна: от горния прозорец отново се разнесе тихо свистене. Не се чуваше никакъв друг звук, а ластовиците, чийто полет бе следил с празен поглед, вече спяха.

      Тя отмина в здрача. И затова наоколо бе пълна тишина, само тихичко отгоре се разнасяше свистене. И затова замлъкнаха бъбривите езици. Над земята се спускаше мрак.

      Мрак се спуска от небето.

      Тръпна радост, засияла като плах светлик, се изви край него във фееричен танец. Но защо? Дали защото тя отмина в сумрака или от тъмните гласни и пищния начален тон на тоя стих, звучен като звън на лютня?

      Той бавно тръгна към потъналия в пълна сянка край на колонадата, като леко почукваше с бастуна си по каменните плочи, за да скрие от студентите, останали назад, мечтателния си унес, и даде воля на въображението си да възкреси епохата на Даулънд, Бърд и Наш.*

      [* Джон Даулънд и Уилям Бърд са композитори от елизабетинската епоха. Томас Наш е поет и белетрист от същото време.]

      Очи: очи, разтворили се от сумрака на страстта, затъмняваха зарите на деня. Какво друго бе притомната им прелест освен нега на плътта? Какво друго бе блясъкът им, ако не отблясък от мръсната вода в отходната яма при двора на оня мочко Стюарт*? С езика на паметта той вкусваше вина с аромат на амбра, глъхнещи откъслеци от сладостни мелодии, гордата павана, а очите на паметта му виждаха благосклонни дворянки, чиито сладострастни уста мамят от ложите на „Ковънт Гардън“, сипаничави проститутки от кръчмите и млади невести, които радостно се отдават на своите похитители и ги обнемат до премала.

      [* Джеймс I Стюарт напълно заслужава това прозвище с колебливата си и противоречива политика и покварата на дворцовите нрави през време на владичеството му.]

      Тия образи, извикани от миналото, не му доставиха никакво удоволствие. Бяха тайнствени и възпламеняващи, но сред тях не бе вплетен нейният образ. Не, не биваше да мисли така за нея, а той и не мислеше така. Нима умът му не се доверяваше на самия себе си? Стари изрази, които услаждат с разтленна сладост, като смокиновите семенца, които Кранли вади от ослепително белите си зъби.

      Не бе ни мисъл, ни видение, макар той смътно да съзнаваше, че в този миг тя върви през града накъм къщи. Отпърво смътно, после все по-силно той започна да усеща мириса на тялото й. Кръвта му кипна от познатото вълнение. Да, той подушваше тялото й: влудяващ томителен мирис, топлото тяло, облъхано от страстната музика на стиховете, и недостъпното нежно бельо, наситено с благоуханията и росата на плътта й.

      Въшка пропълзя по тила му, но той ловко пъхна палец и показалец под отворената си яка и я хвана. Превъртя за миг нежното и все пак твърдо като оризово зрънце телце между пръстите си, после я пусна да падне и се почуди ще живее ли или не. Спомни си една забавна фраза на Корнелий а Лапид, според когото въшките, завъдени от човешката пот, не били създадени от бога заедно с другите твари в шестия ден.* Но от сърбежа по врата сякаш умът му се възпали. Мисълта за тялото му — бедно облечено, недохранено, въшливо — изведнъж го накара да затвори очи в пристъп на отчаяние и в мрака той видя как твърдите светли телца на въшките падат и се премятат във въздуха. Ами да: не мрак се спускаше от небето. А зрак.

      [* Корнелий а Лапид (1567–1637) твърди това в обширния си „Коментар на Библията“.]

      Зрак се спуска от небето.

      Не бе могъл да си спомни правилно дори стиха на Наш! Всички образи, събудени от него, бяха лъжливи. Умът му бе завъдил гниди. Мислите му бяха въшки, наплодени от потта на леността.

      Той се обърна и бързо закрачи обратно към групата. Добре, много й здраве и да върви по дяволите! Нека се влюби в някой чистоплътен атлет с черни власести гърди, който всяка сутрин се мие до кръста. Прав й път!

      Кранли бе извадил друга сушена смокиня от джоба си и бавно я жвакаше. Темпъл седеше, облегнат на една от колоните, нахлупил каскет връз сънените си очи. От портика излезе шишкав младеж с кожена папка под мишница и се запъти към компанията. Налчетата на обувките и железният шип на тежкия му чадър гръмко чаткаха по плочите. Той вдигна чадъра за поздрав и каза на всички:

      — Добър ден, господа.

      Чукна отново с чадъра по плочите и захихика, а главата му леко се затресе. Охтичавият дългун, Диксън и О’Кийф си говореха на ирландски и не му отвърнаха. Тогава той се обърна към Кранли и каза:

      — Добър ден специално на теб!

      Посочи го с чадъра и отново захихика. Кранли, който все още си дъвчеше смокинята, отвърна с шумен млясък:

      — Добър ли? Да, денят е добър.

      Шишкото го погледна сериозно и укорно поклати чадъра си.

      — Виждам, че си решил да оригиналничиш — каза той.

      — Мммм! — отвърна Кранли и размаха остатъка от полусдъвканата смокиня под носа на шишкото, сякаш му даваше да си хапне.

      Шишкото не я лапна, но все в същия дух важно запита, като продължаваше да хихика и почуква с чадъра:

      — Трябва ли да разбирам, че искаш да ми я…

      Той замлъкна, посочи сдъвканата огризка от смокинята и високо добави:

      — Имам предвид нея.

      — Мммм — отново измуча Кранли.

      — Как да те разбирам, ipso facto или иносказателно? — попита шишкото.

      Диксън се отдели от събеседниците си и рече:

      — Гогинс те чакаше, Глин. Отиде в „Аделфи“ да ви търси с Мойнихан. Какво носиш тука? — попита той и потупа папката под мишницата на Глин.

      — Контролни — отвърна Глин. — Всеки месец им давам контролни, за да видя плодовете от своя педагогически метод.

      Той също потупа папката, прокашля се леко и се усмихна.

      — Педагог! — грубо се намеси Кранли. — Клетите босоноги дечица, щом им преподава такава дрислива маймуна като теб! Бог да им е на помощ!

      Той отхапа от смокинята и хвърли огризката.

      — Аз оставям децата да дойдат при мене — ласкаво рече Глин.

      — Дрислива маймуна! — натъртено повтори Кранли. — Дрислива богохулна маймуна!

      Темпъл стана, избута Кранли встрани и се обърна към Глин:

      — Думите, които изрекохте, са на Христос от Евангелието: _Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене._*

      [* Мат., 19, 14.]

      — Я си върви да спиш, Темпъл — обади се О’Кийф.

      — Ето какво искам да попитам — продължи Темпъл, — щом Исус е оставял децата да дохождат при него, защо църквата ги праща всички в ада, ако умрат некръстени? Защо, а?

      — Ти самият кръстен ли си бе, Темпъл? — попита охтичавият дългун.

      — Защо, питам, ги праща всичките в ада, щом Исус е рекъл всички да дойдат при него? — повтори Темпъл и изпитателно погледна Глин в очите.

      Глин се изкашля и тихо заговори, като с мъка удържаше нервното хихикане и при всяка дума размахваше чадъра си:

      — Ако е така, както казваш, то аз настоятелно питам, защо е така?

      — Защото църквата е жестока като всички стари грешници — отвърна Темпъл.

      — Придържаш ли се към ортодоксалния възглед по въпроса, Темпъл? — лукаво запита Диксън.

      — Свети Августин казва, че некръстените деца отиват в ада, защото и самият той е би жесток стар грешник — отвърна Темпъл.

      — Свалям ти шапка — каза Диксън, — но доколкото си спомням, за подобни случаи съществуваше преддверието на ада!

      — Какво си седнал да спориш с него, Диксън — грубо се намеси Кранли. — Хич не му говори и не го гледай, ами му надени въжето на шията и го отведи в кошарата тоя разблеял се козел!

      — Преддверието! — възкликна Темпъл. — Забележително изобретение! Не отстъпва на ада.

      — Но е без неговите неудобства — добави Диксън.

      Той се обърна усмихнат към другите и каза:

      — Надявам се, че изразих мнението на всички присъстващи.

      — Разбира се — решително потвърди Глин. — По този въпрос Ирландия е единодушна.

      Той чукна с върха на чадъра си по каменния под на колонадата.

      — Аз уважавам ада, изобретен от сивокосата съпруга на сатаната.* Адът е римска работа, як и грозен като римските стени — продължи Темпъл. — Но какво е преддверието му?

      [* Според Милтън — Грях, съпруга и дъщеря на сатаната.]

      — Я сложи бебето в количката му, Кранли — подвикна О’Кийф.

      Кранли се спусна към Темпъл, тропна с крак и викна като на кокошка:

      — Къш!

      Темпъл пъргаво отскочи.

      — Знаете ли какво е преддверието? — извика той. — Да ви кажа ли как им викаме на тия работи у нас в Роскомън?

      — Къш! Мамицата ти! — изруга Кранли, пляскайки с ръце.

      — Ни задник, ни предник! — презрително извика Темпъл. — Ето какво е вашето преддверие!

      — Я дай бастуна — каза Кранли.

      Той грубо изтръгна бастуна от ръцете на Стивън и се спусна надолу по стъпалата; но чул, че го гонят, Темпъл се стрелна в тъмното, пъргав и бързоног като диво животно. Тежките обуща на Кранли затопуркаха из двора, после, претърпял поражение, той тежко се потътри обратно, като разпръсваше чакъла на всяка крачка.

      Крачката му беше ядна и той ядно тикна бастуна обратно в ръцете на Стивън. Стивън чувстваше, че зад тоя яд има друга причина, но прикрил нетърпението си, леко го докосна за ръката и тихо рече:

      — Казах ти, че искам да говоря с тебе, Кранли. Ела с мен.

      Кранли го гледа миг-два, после попита:

      — Сега ли?

      — Да — отвърна Стивън. — Тук не можем да говорим. Хайде, ела с мен.

      Двамата мълчаливо тръгнаха през двора. От стъпалата тихо ги сподири мотивът на горската птица от „Зигфрид“*. Кранли се обърна, Диксън престана да свирука и подвикна:

      [* Опера от Вагнер. Намек, че Стивън предстои да извърши нещо героично.]

      — Накъде се запътихте? Какво става с нашата партия, Кранли?

      Те започнаха да се уговарят за партия билярд в хотел „Аделфи“, като си подвикваха в тихия здрач. Стивън продължи сам, излезе на тихата улица „Килдеърска“, спря се пред хотел „Клен“ и отново търпеливо зачака. Хотелът с името на безцветното лъскаво дърво и неговата безцветна фасада го жегнаха като презрително-любезен поглед. Той ядосано се загледа в меко осветеното фоайе и си представи мирния и охолен живот на ирландските патриции в него. Те мислеха само за военни чинове и за управителите на своите имения; селяните им се кланяха по кръстопътищата; знаеха названията на няколко френски ястия и даваха заповеди на кочияшите си с кресливия надменен глас на лустросани провинциалисти.

      Как да събуди съвестта им? Как да оплоди въображението на дъщерите им, преди да са заченали от дворянското семе, че да родят потомство недотам жалко като тях самите? И в сгъстилия се сумрак той почувства как мислите и въжделенията на народа, към който принадлежеше, прехвърчат като прилепи над тъмните селца, над клоните на дърветата край потоците, над езерцата и блатата. Една жена чака Дейвин на прага в тъмната нощ. Предлага му чаша мляко и почти го приласкава в леглото си; защото Дейвин има кротките очи на човек, който умее да пази тайна. А него самия женски очи още не са приласкавали.

      Някой здраво го хвана под ръка и гласът на Кранли каза:

      — Хайде, тръгнахме.

      Двамата мълчаливо се запътиха в южна посока. По едно време Кранли каза:

      — Тоя проклет идиот Темпъл! Кълна се в Моисея, ще го убия, разбираш ли, ще го убия!

      Но гласът му вече не беше яден и Стивън се запита дали той не мисли за нейния поздрав пред портала.

      Свърнаха вляво и пак продължиха мълчешком. След известно време Стивън рече:

      — Днес следобед имах много неприятна разправия, Кранли.

      — С вашите ли? — попита Кранли.

      — С майка ми.

      — На религиозна тема ли?

      — Да — отвърна Стивън.

      Кранли помълча, после попита:

      — Колко годишна е майка ти?

      — Не е много стара — каза Стивън. — Иска да се причестя за Великден.

      — А ти?

      — Аз не искам — рече Стивън.

      — Защо? — попита Кранли.

      — Non serviam — отвърна Стивън.

      — Това го е казал и друг — спокойно забеляза Кранли.

      — Но сега го казвам аз — избухна Стивън.

      Кранли сложи ръка на рамото му и рече:

      — Спокойно, мой човек. Ама че си нервозен, дявол да го вземе.

      Той се изсмя пресилено, после погледна Стивън съчувствено и сърдечно и добави:

      — Знаеш ли, че си много нервозен?

      — Предполагам, че знам — отвърна Стивън и също се засмя.

      Отчуждени напоследък, сега двамата сякаш изведнъж отново се бяха сближили.

      — Ти вярваш ли в причастието? — попита Кранли.

      — Не — отвърна Стивън.

      — Значи го отричаш.

      — Нито вярвам, нито го отричам — отвърна Стивън.

      — Много хора, дори вярващи, имат религиозни съмнения, но или ги преодоляват, или чисто и просто не им обръщат внимание — каза Кранли. — Може би съмненията ти са прекалено силни?

      — Аз не искам да ги преодолявам — отвърна Стивън.

      Смутен за миг, Кранли извади от джоба си една смокиня и тъкмо се готвеше да я лапне, когато Стивън каза:

      — Недей, моля ти се. Как разговаряш по тоя въпрос с пълна уста?

      Кранли взе да разглежда смокинята под светлината на фенера, до който се бе спрял. После я подуши с всяка ноздра поотделно, отхапа малко парченце, изплю го, захвърли смокинята в канавката и я изпрати с думите:

      — Иди си от мене, проклета, в огъня вечний!

      Хвана отново Стивън под ръка и двамата продължиха.

      — Не те ли е страх, че може да чуеш тия слова в деня на Страшния съд? — каза той.

      — А какво ми се предлага в замяна? — попита Стивън. — Вечно блаженство в компанията на нашия декан?

      — Не забравяй, той ще се спаси — рече Кранли.

      — Е, да — горчиво подхвърли Стивън, — нали е буден, бърз, безчувствен и най-вече изкусен.

      — Знаеш ли, любопитно е, че мозъкът ти е до дъно пропит от религията, която казваш, че отричаш — спокойно забеляза Кранли. — Добре, а когато беше в колежа, вярваше ли? Бас държа, че да.

      — Да — отвърна Стивън.

      — И беше ли щастлив тогава? — меко попита Кранли. — По-щастлив, да речем, отколкото си сега?

      — Често пъти да, често не — каза Стивън. — Тогава аз бях друг човек.

      — Как така друг човек? Какво искаш да кажеш?

      — Искам да кажа, че не бях такъв, какъвто съм сега и какъвто трябваше да стана.

      — Не такъв, какъвто си сега и какъвто трябвало да станеш — повтори Кранли. — Ще ти задам още един въпрос. Обичаш ли майка си?

      Стивън бавно поклати глава.

      — Не разбирам какво означават думите ти — просто рече той.

      — Ти никога никого ли не си обичал? — попита Кранли.

      — Имаш предвид жени ли?

      — Не, не тях — по-хладно каза Кранли. — Питам те, изпитвал ли си някога любов към някого или нещо?

      Стивън вървеше до приятеля си, мрачно забил поглед в земята.

      — Опитах се да обичам бога — рече той най-сетне. — Сега ми се струва, че не успях. Много е трудно. Миг по миг се мъчех да сливам волята си с волята божия. Понякога ми се удаваше. Може би и сега бих могъл…

      Кранли рязко го прекъсна:

      — Щастлив ли е бил животът на майка ти?

      — Откъде да знам? — отвърна Стивън.

      — Колко деца е имала?

      — Девет или десет — каза Стивън. — Няколко умряха.*

      [* Семейството на Джойс е било многолюдно. Според Станислас Джойс децата са били седемнадесет, от които осем умират; според първия биограф на Джойс, X. Горман, Мери Джойс ражда шестнадесет или седемнадесет деца, от които пет умират невръстни.]

      — А баща ти… — За миг Кранли млъкна, после добави: — Не че искам да се меся в семейните ти работи, но баща ти беше ли, както се казва, заможен човек? Имам предвид, когато си бил малък.

      — Да — отговори Стивън.

      — А какъв е бивал? — попита Кранли след малко. Стивън бързо започна да изброява заниманията на баща си:

      — Студент медик, гребец, тенор, любител актьор, върл политикан, дребен чифликчия, дребен акционер, пияница, наше момче, вицаджия, нечий секретар, нещо в спиртоварната, бирник, фалирал длъжник, а понастоящем венцехвалител на собственото си минало.*

      [* Този портрет точно съответства на бащата на писателя.]

      Кранли се разсмя, стисна още по-здраво ръката на Стивън и каза:

      — В спиртоварната е много гот.

      — Още нещо да искаш да знаеш? — попита Стивън.

      — Сега как сте с парите?

      — Като ме гледаш, не личи ли? — рязко каза Стивън.

      — Е, значи в златна люлка си бил роден — замислено продължи Кранли.

      Той произнесе тия думи високо и натъртено, както често произнасяше технически термини, ако искаше да покаже на слушателя си, че не е напълно убеден в тях.

      — Майка ти сигурно много е претеглила — прибави той. — Защо не се помъчиш да й спестиш излишните огорчения, дори ако… Или не искаш?

      — Стига да можех — отвърна Стивън. — Нищо нямаше да ми струва.

      — Ами че направи го де — каза Кранли. — Направи каквото иска. Нищо няма да ти струва. Не вярваш. Добре, но това е чиста формалност, нищо повече. Така ще я успокоиш.

      Той млъкна и тъй като Стивън не отговори, продължи да мълчи. После подзе, сякаш продължаваше да мисли на глас:

      — Тоя свят е една воняща купчина тор и всичко в него е несигурно, само не и майчината любов. Майката те ражда на света, а преди това те носи в утробата си. Какво знаеш ти за майчините чувства? Каквито и да са те, поне трябва да са истински. Трябва. Какво са нашите идеи и амбиции? Игра. Идеи! Ами че и тоя блеещ дрислив козел Темпъл също има идеи. Маккан и той има идеи. Всяко магаре на улицата си мисли, че има идеи.

      Стивън, който се мъчеше да отгатне какво се крие зад изречените от Кранли думи, подхвърли с престорено безразличие:

      — Паскал, ако не се лъжа, толкова се боял от допира на жена, че не позволявал на майка си да го целува.

      — Паскал е бил свиня — каза Кранли.

      — И Алойзий Гонзага, доколкото си спомням, е мислел като него — продължи Стивън.

      — Значи и той е бил свиня — рече Кранли.

      — Църквата го има за светец — възрази Стивън.

      — Много ми дреме за какъв го имат! — грубо каза Кранли. — За мене той е свиня.

      Внимателно обмислил думите си, Стивън продължи:

      — По всичко изглежда, че Исус също не е бил особено учтив към майка си пред хората*, но Суарес, йезуитът богослов и испански благородник, го оправдава.

      [* На сватбата в Кана Исус пита майка си: „Какво имаш ти с мене, жено?“ (Йоан, 2, 4); в Марк., 3, 33, когато му съобщават, че вън са майка му и братята му, Исус отговаря: „Коя е майка ми…“ Стивън настойчиво се идентифицира с Христос.]

      — Минавало ли ти е през ум, че Исус не е бил такъв, за какъвто се е представял? — попита Кранли.

      — Първият човек, на когото това е минало през ума, е самият Исус — отвърна Стивън.

      — Искам да кажа — продължи Кранли, повишил тон, — минавало ли ти е през ум, че той е бил съзнателен лицемер, варосана гробница, както сам е наричал юдеите, или по-просто казано, мошеник?

      — Признавам, никога не ми е идвало наум — отвърна Стивън. — Но много ми е интересно какво целиш: мене да спасиш или себе си да оскотиш?

      Той го погледна в лицето и видя, че приятелят му се мъчи да придаде тънка многозначителност на дебелашката си усмивка.

      Внезапно Кранли го попита просто и делово:

      — Кажи ми истината, много ли те смутиха думите ми?

      — Донякъде — рече Стивън.

      — А защо те смутиха — продължи Кранли със същия тон, — щом си сигурен, че нашата религия е лъжлива и Исус не е син божи?

      — Та аз съвсем не съм сигурен — отвърна Стивън. — Той по` прилича на син божи, отколкото на син Мариин.

      — Значи затова не искаш да се причестиш? — попита Кранли. — Защото и в това не си сигурен. Защото чувстваш, че хостията може наистина да е тяло и кръв на сина божи, а не обикновена просфора? Защото се боиш, че може и така да е, а?

      — Да — тихо отвърна Стивън. — Чувствам това и се боя.

      — Ясно — заключи Кранли.

      Учуден от тона му, Стивън поднови разговора:

      — Аз се боя от много неща: от кучета, коне, пушки, от морето, от гръмотевици, от машини и от тъмни селски пътища.

      — Но защо се боиш от едно парченце хляб?

      — Струва ми се, че зад нещата, от които се боя, се таи някаква злонамерена сила — отвърна Стивън.

      — Следователно ти се боиш, че богът на римокатолическата църква би те погубил и прокълнал, ако кощунствено приемеш причастието? — попита Кранли.

      — Богът на римокатолиците би могъл да го стори още сега — отвърна Стивън. — Но аз повече се боя от химическата реакция, която ще настъпи в душата ми от лъжливото преклонение пред един символ, зад който са струпани двайсет века могъщество и почит.

      — А би ли извършил това светотатство, ако се намираше в смъртна опасност? — попита Кранли. — Ако живееше, да речем, по време на наказателните закони?*

      [* Наказателното законодателство е прокарано от Уилям Орански и протестантския парламент в Дъблин в края на XVH в. То става причина цветът на нацията да емигрира: на католиците е забранено да носят оръжие, да проповядват публично, да бъдат на служба в съдопроизводството.]

      — Не мога да отговарям за миналото — рече Стивън. — Вероятно не.

      — Значи все пак нямаш намерение да ставаш протестант? — каза Кранли.

      — Казах, че съм загубил вярата, но не и самоуважението си — отвърна Стивън. — Що за освобождение би било да отхвърля една логична и последователна безсмислица заради друга, която не е нито логична, нито последователна?

      Стигнали Пемброук, те забавиха крачки, а дърветата и редките светлинки във вилите успокоиха духовете им. Тоя кът на разкош и спокойствие сякаш ги поразтуши за тяхната бедност. В кухненския прозорец зад един жив плет блещукаше светлинка и оттам се носеше отривистият глас на слугиня, която, точейки ножове, пееше „Роузи О’Трейди“.

      Кранли се спря да послуша и каза:

      — Mulier cantat.*

      [* Жената пее (лат.).]

      Нежната красота на латинското слово докосна с магическа пръчка вечерния мрак, докосна го по-леко и по-властно от музика или женска ръка. Бурята в умовете им бе стихнала. В мрака мълчешком се мярна фигурата на жена както при литургията: облечена в бяло, малка и стройна като момче, с развързан пояс. Гласът й се открои от далечния хор, по момчешки висок и трепетлив, запял първите слова на жената, които пронизват мрака и виковете при първия плач от Страстите господни:

      — Et tu cum Jesu Galilaeo eras.*

      [* И ти беше с Исуса Галилееца (лат.).

      Видението показва, че Стивън отново се идентифицира с Христос. Думите на жената „И ти беше с Исуса Галилееца“ са отправени към Петър непосредствено след залавянето на Исус. Символично Кранли (тук Петър) е първият, който се отрича от Стивън (Христос) — „тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат., 26, 34).]

      Развълнувани, всички сърца се устремиха към тоя глас, сияен като млада звезда, която се разискря, щом гласът подеме пропарокситона, и отслабва в края на мелодията.

      Песента секна. Те продължиха пътя си. Кранли запя края на припева, като силно натъртваше ударените срички:

      Колко сладко, колко мило

      ще живеем под венчило.

      Аз я любя, Роузи — мен,

      тъй ще бъде всеки ден.

      — Ето ти истинска поезия — каза той. — И истинска любов.

      Той погледна Стивън изкосо със странна усмивка и добави:

      — Поезия ли е това според теб? Изобщо знаеш ли какво значат тия думи?

      — Първо трябва да я видя тая Роузи — отвърна Стивън.

      — Не е трудно да я намериш — каза Кранли.

      Шапката му бе паднала връз челото. Той я бутна назад и под сянката на дърветата Стивън зърна бледото му, обрамчено от тъмнината лице и големите му тъмни очи. Да, лицето му бе красиво, а тялото — силно и мъжествено. Той говореше за майчина любов. Значи разбираше страданията на жените, телесните и духовните им слабости: и щеше да ги закриля със силна и решителна ръка, да преклони разума си пред тях.

      Е, тогава сбогом, време е да си върви. Някакъв глас тихо замълви в самото сърце на Стивън: нареждаше му да си иде, внушаваше му, че приятелството им е вече свършило. Да, ще се махне. Неспособен бе да се бори с другиго. Знаеше съдбата си.

      — Вероятно аз ще се махам — рече той.

      — Къде? — попита Кранли.

      — Където мога — отвърна Стивън.

      — Да, може би ще ти бъде вече трудно да живееш тук — каза Кранли. — Но нима затова искаш да се махнеш?

      — Трябва — отговори Стивън.

      — Разбери, че ако сам не искаш да заминеш, никой не те гони — продължи Кранли. — И не се прави на еретик или изгнаник. Мнозина вярващи католици мислят като теб. Учудваш ли се? Църквата не е само каменното здание, нито дори духовенството с неговите догми, а всички хора, родени в нея. Не знам какво искаш от живота. Може би онова, за което ми говореше през нощта, когато стояхме на спирката на улица „Харкорт“?

      — Да — отвърна Стивън и неволно се усмихна на неговата склонност да си спомня думи във връзка с определени места. — Нея вечер половин час се карахте с Дохърти кой е най-прекият път от Салигап до Ларас.

      — Сламена глава! Какво знае той за пътя от Салигап за Ларас! — каза Кранли със сдържано презрение. — Какво изобщо може да знае тоя попикан тюфлек.

      Той се разсмя гръмогласно.

      — Е? — рече Стивън. — Помниш ли останалото?

      — Онова, което каза ти ли? — попита Кранли. — Да, помня. Че се стремиш към такъв живот и творчество, които биха дали на духа ти неограничена свобода.

      Стивън повдигна каскета си в знак на признателност.

      — Свобода! — повтори Кранли. — Къде е свободата ти, щом едно светотатство не смееш да извършиш? Кажи, би ли откраднал?

      — Първо бих тръгнал да прося — рече Стивън.

      — А ако не получиш нищо, би ли откраднал?

      — Държиш да кажа, че правото на собственост е условно и че при известни обстоятелства кражбата не е престъпление — отговори Стивън. — Тогава всички биха станали крадци, затова няма да ти отговоря. Обърни се към йезуитския богослов Хуан Марина де Талавера, който ще ти обясни при какви обстоятелства е законно да убиеш своя крал и как: като му сипеш отрова в чашата или му намажеш с отрова дрехата или седлото.* По-добре ме питай, бих ли търпял да ме ограбват и бих ли предал крадеца в ръцете на правосъдието?

      [* Испанският йезуит Хуан Мария от Талавера (1536–1623) подробно разглежда въпроси от тоя род в трактата си „За краля и кралския институт“.]

      — Би ли го сторил?

      — Мисля, че ако го сторя, ще ме заболи, също както и ако ме ограбеха — отвърна Стивън.

      — Разбирам — рече Кранли.

      Той извади кибритка и започна да си чопли зъбите. После небрежно попита:

      — Кажи, би ли могъл, да речем, да обезчестиш девственица?

      — Прощавай — вежливо каза Стивън, — но не е ли това скромната амбиция на болшинството младежи?

      — Чудесно, но ти на какво мнение си?

      Като тягостен възкисел мирис на дървени въглища тези думи удариха Стивън в главата и той не издържа, сякаш замаян от отровата:

      — Слушай, Кранли. Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква; ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.

      Кранли го хвана за ръка и го поведе обратно към Лийсънпарк. После се засмя лукаво и стисна ръката на Стивън с покровителствена топлота.

      — Хитрост, а? У теб? Горкото ми поетче! — каза той — И ме накара да ти се изповядам, както вече за толкова други неща! — рече Стивън, трогнат от жеста му.

      — Да, чадо мое — все още шеговито отвърна Кранли.

      — Накара ме да ти изповядам страховете си. Но сега ще ти кажа и от какво не се боя. Не се боя да остана сам, да ме отритнат заради другиго, да напусна всичко, което съм принуден да напусна. И не се боя, че мога да направя грешка, дори страшна грешка, за цял живот, а може би за цяла вечност.

      Кранли забави крачки и вече сериозен каза:

      — Сам, съвсем сам… И не се боиш? А знаеш ли какво значи тая дума? Не само да си откъснат от всички, но да нямаш ни един приятел.

      — Готов съм и на това — отвърна Стивън.

      — И да си нямаш никого, който би бил повече от приятел — продължи Кранли, — повече от най-благородния и най-верния приятел на света?

      Думите му сякаш бяха докоснали някаква съкровена струна в собственото му сърце. Себе си ли имаше предвид, какъвто бе или какъвто искаше да бъде? Няколко мига Стивън мълчаливо гледа лицето му, по което се четеше само студена печал. Имал бе предвид себе си и собствената си самота, от която се боеше.

      — Кого имаш предвид? — попита накрая Стивън.

      Кранли не отговори.

      20 март. Дълъг разговор с Кранли относно моя бунт. Пак беше самата важност. Аз, гъвкав и любезен. Подбра ме на тема синовна обич. Помъчих се да си представя майка му: не мога. Изпусна се, без да иска, че баща му бил на 61, като се родил. Него си представям. Здравеняк фермер. Сако рибена кост. Четвъртити лопатари. Чорлава сива брада. Сигурно си пада по кучешки надбягвания. Редовно се черкува при отец Дуайър от Ларас, но не е от щедрите. От време на време позанася момите след мръкнало. А майка му? Много млада или много стара? Едва ли първото. Иначе Кранли не би ги наговорил такива. Значи стара. Вероятно. И самотна. Оттук и отчаяният дух: син на изсъхнали чресла.

      21 март, сутринта. Това ми хрумна снощи, преди да заспя, но ме домързя да го добавя. Чувствах се така свободен. Да, свободен. Изсъхналите чресла — Елисавета и Захария. Значи Кранли е Предтеча. Item: храни се главно с пушена сланина и сушени смокини, разбирай акриди и див мед.* Още: когато е в ума ми, непрекъснато виждам очертанията на строга отсечена глава или посмъртна маска върху някаква сива завеса или обрус господен. Посичане на св. Йоан Кръстител — сиреч обезглавяване. В недоумение от св. Йоан пред Латинските врата. Какво виждам? Обезглавеният Предтеча опитва ключалката с шперц?!**

      [* Марк, 1,6.]

      [** Стивън смесва Йоан Кръстител с Йоан Евангелист.]

      21 март, вечерта. Свобода! Със свободна душа и свободна фантазия. Остави мъртвите да погребват своите мъртви.* Тъй! И остави мъртвите да се женят за мъртви.

      [* Мат., 8, 22.]

      22 март. Заедно с Линч подгонихме една цоца. Болногледачка. На него му скимна. Нищо особено. Юница с два мършави изгладнели хръта подире й.

      23 март. Не съм я виждал от онази нощ. Болна? Може би сега седи пред камината, наметнала майчиния си шал. Поне не е някоя цупла. Попарка един път! Ще я опиташ ли?

      24 март. Първо спор с мама. Тема: B. V. M.* Аз натясно поради своя пол и младост. За да се измъкна, противопоставих отношенията между Исус и неговото тате на тези между Мария & син. Казах, че религията не е родилен дом. Мама снизходителна. Вита глава си ми ти — рече — и си се помлял от четене. Съвсем не. Малко съм чел и още по-малко разбирам. Сетне добави, че ще се върна към вярата, защото съм имал безпокоен ум. Виж ти, напускаш църквата през черния вход на греха и се завръщаш през капандурата на покаянието! Аз да се покая?! Невъзможно. Рекох й го и си поисках шест пенса. Даде три.

      [* Beata Virgo Maria — св. Дева Мария.]

      После отидох в университета. Пак се спречках с Геци: какви лукави оченца има тоя кръглоглав шушук! Поводът този път — Джордано Бруно. Почнахме на италиански, свършихме на просташки жаргон. Той го нарече чудовищен еретик. Отвърнах, че чудовища са тия, дето го сложиха на кладата. От немай-къде се посъгласи, горкият. После ми даде рецептата на неговия risotto alla bergamasca*. Когато произнася мекото о, той издава напред месестите си бърни, сякаш целува гласната. Защо пък не? А би ли могъл да се покае? И още как: дори ще пусне две кръгли крокодилски сълзи, по една от оче.

      [* Ориз по бергамски.]

      Като пресичах парка, моя парк*, ми дойде наум, че не моите, а неговите сънародници са изнамерили нашата вяра, както я нарече Кранли оная вечер. Четворица солдати от 97-и пехотен, седнали в подножието на кръста, хвърлят зар за хитона на разпнатия.**

      [* Паркът носи името „Св. Стефан“.]

      [** „Войниците пък, като разпнаха Исуса, взеха дрехите му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник) и хитона“ (Йоан, 19, 23).]

      Отидох в библиотеката. Помъчих се да прочета три рецензии. Тя още не се е показала. Нима се тревожа? За какво? Че никога вече няма да се покаже.

      Блейк казва:

      Дали Уилям Бонд ще живее, се чудя.

      Момчето наистина много е болно.*

      [* От стихотворението „Уилям Бонд“ в превод на Спас Николов. Момчето е болно от любов.]

      Уви, бедни Уилям!*

      [* Стивън парафразира Хамлетовото „Уви, бедни Йорик“.]

      Веднъж ходих на диорама в Ротондата. Сеансът завърши с портрети на важни клечки, в това число Уилям Юарт Гладстон, присноусопши. Оркестърът свиреше: О, Уили, как ни липсваш, мили*.

      [* Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“. „О, Уили, как ни липсваш, мили“ е песен от американския композитор Стивън Фостър, няма нищо общо с Гладстон.]

      Народ от лапнишарани.

      25 март, сутринта. Цяла нощ кошмари. Как да се отърся?

      Дълга извита галерия. От пода се вдигат стълбове тъмни пари. Околовръст множество каменни истукани на легендарни крале. Ръцете им са морно скръстени на коленете, погледът им е помътен, защото са принудени навеки да гледат човешките заблуждения, които се вдигат пред тях като тъмни пари.

      Пещера. Отвътре излизат странни същества. Приближават. На ръст по-малки от хора. Изглеждат прилепени едно о друго. Фосфоресциращите им лица са набраздени от тъмни ивици. Взират се в мен и очите им сякаш ме питат нещо. Мълчат.

      30 март. Надвечер среща с Кранли пред библиотеката. Постави задача на Диксън и брат й. Една майка (той още не мирясва на тая тема) изпуснала детето си в Нил. Някакъв крокодил сграбчил детето. Върни ми го, помолила се майката. Дадено, казал крокодилът, стига да отгатнеш ще го изям ли или не.

      Наистина този манталитет, би казал Лепид, излюпва се в калта от топлината на нилското ви слънце под лъчите.*

      [* Шекспир, „Антоний и Клеопатра“, II, 7.]

      А моят? И той оттам. Да си върви тогава в нилската кал.

      1 април. Не ми се нрави последната фраза.

      2 април. Видях я: пиеше чай със сладки в „Джонстън, Муни & О’Брайън“. По-точно Линч с рисовите ириси я зърна през витрината. Каза ми, че брат й поканил Кранли на гости. Дали си е взел крокодила? Сега той ли е светлината на света? Какво пък, аз го открих. Истина ви казвам, аз. Той мирно и тихо си светликаше зад шиник уиклоуски трици.*

      [* Евангелски образ, вж. напр. Мат, 5, 15.]

      3 април. Срещнах Дейвин пред магазина за пури срещу Финдлейтърската църква. Беше с черен пуловер, носеше хокеен стик. Попита вярно ли е, че заминавам и защо. Отговорих, че най-прекият път за Тара* е през Холихед. Не щеш ли, баща ми. Представям ги. Баща ми учтив и внимателен. Покани го да си разквасят устата. Дейвин благодари, бързал за събрание. Щом се разделихме, татко каза, че имал открито и честно лице. Пита защо не се запиша в някой гребен клуб. Обещах да помисля.

      [* Тара е древната столица на Ирландия. Стивън иска да каже, че човек трябва да напусне Ирландия, за да я намери. В отговор на въпроса ще се върне ли в Дъблин Джойс е казвал: „Нима някога съм го напускал?“]

      После взе да разказва как разбил сърцето на Пенифедър. Иска да запиша право. Роден съм бил за адвокат. Пак кал и крокодили!

      5 април. Луда пролет. Разпилени облаци. Какъв живот! Буен поток от тъмни блатисти води, обсипан с нежен ябълков цвят. Сред листака очи на девойки. Кокетки и лудетини. Само руси или кестеняви, ни една тъмнокоса. Руменецът по` отива на блондинките. Хоп-па-ла!

      6 април. Несъмнено тя помни миналото. Като всички жени, както казва Линч. Значи помни и детството си, нашето детство. Нима и аз съм бил дете? Миналото се разтваря в настоящето, а настоящето живее само защото поражда бъдещето. Ако Линч има право, всички статуи на жени трябва винаги да бъдат покрити с драперия, а едната им ръка прискърбно да опипва задните части.

      6 април, по-късно. Майкъл Робартес* си припомня забравената красота, прегръща я и му се струва, че ръцете му притискат хубостта, изчезнала отдавна от света. Не, не и не. Аз искам да притисна в ръце хубостта, още неродена на тоя свят.

      [* Майкъл Робартес е една от „маските“ на У. Б. Йейтс, тип на творец.]

      10 април. Глухо, изпод катрана на нощта, в тишината на града, потънал в безпаметен сън, като морен любовник вече безчувствен за ласки, тропот на копита. Усилва се: ето, вече са близо до моста: миг — пронасят се под тъмните прозорци, тишината е раздрана от тревога като от стрела, после се изгубват в далнината. Искрометни копита пръскат елмази всред катранения мрак и препускат, устремени отвъд заспалите поля — накъде, към чие сърце, с каква вест?

      11 април. Прочетох снощните писания. Мъгляви слова за мъгляво чувство. А тя би ли ги харесала? Мисля, да. Тъй че и аз ще трябва да ги харесам.

      13 април. Тая хинка все не може да ми излезе от главата. Проверих в речника: хубава стара безизкуствена дума. По дяволите деканът с неговата фуния! За какво всъщност е дошъл — да ни учи на езика си, или той да учи от нас? Все едно, да върви по дяволите!

      14 април. Джон Алфонсус Мълренън* току-що се завърна от Западна Ирландия. (До всички европейски и азиатски вестници: молим, дайте гласност.) Разказа ни, че срещнал там един старец, който живеел в планинска колиба. Старец със зачервени очи и къса луличка. Говорел ирландски. Мълренън също. После и двамата заговорили на английски. Мълренън му разказал за вселената и звездите. Старецът си поседял, послушал, попушил, па плюнал и рекъл:

      [* Фикционално име. Историята иронично намеква за дейността на Галската лига.]

      — Бозна ’кви твари има на оня край на света.

      Боя се от него. Боя се от тия зачервени оцъклени очи. Цяла нощ трябва да се боря с него, до съмване, докато един от нас не умре, ще стискам жилестата му шия, докато… докато какво?* Докато не отстъпи? Не. Не му мисля злото.

      [* Намек за борбата на Яков с Бога: „И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори“ (Бит., 32, 24). Образът на стареца събира за Стивън Ирландия, семейство, религия.]

      15 април. Днес ненадейно я срещнах на „Графтън“. Тълпата просто ни сблъска. Спряхме. Пита ме защо никакъв не се вестявам, какво ли не била чувала за мен. Мъчеше се да печели време. Пита пиша ли стихове. За кого — попитах. Това съвсем я смути. Стана ми жал и се почувствах подъл. Тутакси спрях тоя кран и пуснах в действие духовно-героичния освежителен механизъм, изобретен и патентован във всички страни от Данте Алигиери. Заговорих бързо за себе си и плановете си. За нещастие насред разговора внезапно направих бунтарски жест. Сигурно съм имал вид на човек, който хвърля във въздуха шепа грах. Започнаха да ни гледат. В следващия миг тя подаде ръка и тръгвайки, изрази надежда, че ще постигна всичко, за което говорих.

      Много мило, няма що!

      Да, днес тя ми се хареса. Малко или много? Не знам. Хареса ми, а това чувство е някак ново за мен. Значи, в такъв случай всичко останало, всичко, което мислех, че мисля, и всичко, което чувствах, че чувствам, с една дума, всичко досега… Я се откажи, брат! Поспи си, да ти мине!

      16 април. На път! На път!

      Чародейство на ръце и гласове: бели пътища, разперили ръце с обет за пламенни прегръдки, и стройномачти платноходи, протегнали черни ръце към луната, с разказ за далечни земи. Протягат се към мен и искат да ми кажат: ние сме сами. Ела. А гласовете подемат след тях: ние сме твоя кръв. Те изпълват целия простор, зоват ме, мене, тяхната кръв, готвят се да литнат и размахват крилете на своята възторжена и страшна младост.

      26 април. Мама привежда в ред моя нов битпазарски костюм. За едно се моля, казва — дано животът далеч от родния дом и приятелите те научи какво е сърцето и какво чувства то. Амин. Дай боже. Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род.

      27 април. Отче мой, древни майсторе, опора ми бъди, сега и сявга, вовеки веков.*

      [* Обръщението е към Дедал. Романът започва и завършва с него: _художника_.]

      Дъблин, 1904

      Триест, 1914