Джеймс Джойс

     

Портрет на художника като млад

      Ei ignotas animum dimittit in artes.*

      Овидий, „Метаморфози“, VIII, 188

      [* _Et ignotas aniimim dimittit in artes (лат.)._ С дух, устремен към изкуство незнайно (прев. Г. Батаклиев). Става дума за Дедал (гр. „художник“): епиграфът свързва заглавието на романа, фамилното име на героя, основната тема и един от най-важните митологични пластове. Епиграфът обаче крие и подводни камъни. Някои коментатори считат, че пропуснатият подлог подсказва намерението на Джойс иронично да визира своя читател, комуто предстои да навлезе в Дедаловия лабиринт на неговото изкуство, а „незнайното изкуство“ е творческото четене. По-нататък в Овидиевия стих става дума за крилете, които Дедал измайсторява за себе си и Икар — „нова природа твори“. Това обаче далеч не е първият опит на митологичния майстор да се състезава с природата. Независимо че героят на Джойс се идентифицира с романтичната страна на древния художник, той добре знае (и намеква в гл. V) за другото негово изобретение — дървената крава, скрита в която Пазифая зачева Минотавър от свирепия бик. Тия два „творчески“ акта на Дедал са пряко свързани, защото след раждането на Минотавър той построява за него лабиринта, а цар Минос го задържа в плен, за да не издаде тайната на лабиринта. Някои моменти от мита са вплетени в символиката на романа. Вж. Овидий, „Метаморфози“, VIII, 1 — 285.]

      I*

      [* Със сложната си многопластова структура, оригинални стилови решения, символи и алюзии встъплението към глава I е не само важен подстъп към целия роман, но илюстрира и съществени черти на Джойсовия метод, затова предлагаме малко по-подробен коментар на някои моменти от него.

      Встъплението е свързано с най-ранното детство на Джойс. В писмо от 1931 г. баща му, Джон Джойс, го пита: „Помниш ли старото време, когато живеехме на Брайтънския площад и ти беше Baby Tuckoo (в превода Аги-баги)… а аз ти разказвах за муката, която слиза от планината?“ Семейството на Джойс живее на тоя адрес до 1884 г., следователно в началото героят е двегодишен, а „приказката“ на бащата — отговор на детския въпрос „Кой носи децата?“. Коментаторите предлагат различни тълкувания на Baby Tuckoo: първо, бащата имитира детския говор (английските деца понякога бъркат „к“ и „т“) и казват Tuckoo вм. cuckoo (кукувиче) — ранен намек за конфликта между героя и семейството му (чуждото гнездо!); второ, Tuckoo е детска дума, производна от съществителното tuck (локомотив); трето, Tuckoo е детска дума, производна от глагола tuck (повивам).

      Ние тръгнахме по четвърти път, като запазихме стилистиката на пасажа и „закачихме“ името за дълбоко скритата в началните редове, но по-нататък прозрачна аналогия с евангелската история от Лука, 1,36–42. Бети е умалително име от англ. Елизабет (Елисавета), а Бърн е фамилията на Джойсовия студент Дж. Ф. Бърн, прототип на Кранли от гл. V. В края на романа Стивън идентифицира Кранли като „Предтеча“, сиреч син на Захария и Елизабет; муката-майка, която минава край дома на Бети Бърн, в такъв случай е Мария (в автобиографичен план майката на Джойс също се казва Мария!), а синът й — Агнецът Божи. В края на романа героят неколкократно гледа на себе си като на „предаден“ Христос.

      Кравата (муката) е традиционен символ на Ирландия, който свързва първия абзац със стиховете от популярната сантиментална песен „Ах, цъфнала ми й дива роза“. Джойс внася многозначителна промяна във втория стих, който в песента гласи „на гроба малък и зелен“. Тъй като пее пред малко дете, бащата сменя „гроб“ с неутралното place (място), но полученият в резултат образ е друга традиционна емблема на Ирландия — малкото зелено „място“, или както е в превода — остров. Опитът на детето, все още неовладяло езика, да запее „своята“ песен, е първият творчески акт на бъдещия художник, който създава оригинален _образ_ — зеената (зелена!) роза (ср. „синьото цвете“ на романтиците). _Дивата_ роза, израснала от гроб, подсказва характера на бъдещия художник и средата, в която _той_ израства.

      Появата на чичо Чарлз и Данте сигнализира нова възраст. Прототип на чичо Чарлз е братът на дядото на Джойс, Уилям О’Конъл (далечен сродник на Даниъл О’Конъл), който живее със семейството от 1887 до смъртта си, следователно героят е вече на пет години.

      Данте е детска амалгама от думата aunt (леля), името Райордан и „танте“, избрана от Джойс заради богатия на асоциации ореол на името.

      Имената на Парнел и Майкъл Давит (ирландски патриот, известно време сподвижник на Парнел) подсказват първия контакт с политическата действителност. Засега двете „четки“ живеят в мир и сговор, защото до скандала с Парнел има още няколко години (вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“).

      Бурната реакция на Данте спрямо думите на малкия Стивън, че като порасне, ще бъде мъж и жена с Айлин, се дължи на обстоятелството, че семейство Ванс са протестанти; затова Данте заплашва Стивън с орлите — традиционен символ на католицизма. Заплахата неслучайно е отправена към очите; и по-нататък в сблъсъците си с католицизма героят няколкократно „ослепява“, а слабото му зрение е един от лайтмотивите, които го сродяват с неговия създател. Наказанието на „художника“, който не иска да помоли за прошка, естествено, намеква и за Прометей.

      Встъплението представя първия контакт на детето с околния свят, затова в него откриваме пълен каталог на сетивата; слух (приказката и песента); зрение (лицето на бащата — „космато“, защото детето не знае думата „брада“, както не знае и думата „монокъл“ в предното изречение); вкус (бонки-лимонки); осезание (мокро-топло-студено); и обоняние (мушамата). Гъстотата на сетивните образи, подборът на ситуациите, простата синтактична структура и детската лексика, наивното мислене взаимно се допълват и изграждат психологическия и стилистичния модел на най-ранния стадий от емоционалното и интелектуалното развитие на героя. Като прибавим към всичко това латентната тема за художника, за морално-религиозните предразсъдъци и вражди, отпратката към един от най-драматичните моменти от политическата история на Ирландия и борбата за национална независимост на страната в края на XIX век, става ясно, че встъплението е не само микрокосмосът, който съдържа и предвещава цялото по-нататъшно действие в романа (Хю Кенър), но и центърът на Джойсовата творческа вселена.]

      Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела мууу и слизала надолу по пътя и веднъж, както си слизала надолу по пътя, не щеш ли, намерила едно хубавко мънинко момченце и то се казвало Аги-баги…

      Татето му разказваше тая приказка. Татето го поглеждаше през малко очилце: лицето му беше космато.

      Той беше Аги-баги. Муката слизаше надолу по пътя, където живееше Бети Бърн: тя продаваше бонки-лимонки.

      Ах, цъфнала ми й дива роза

      на остров малък и зелен.

      Той пееше тая песен. Това беше неговата песен.

      Аа съфнаа зеена оза.

      Като се напишаш в леглото, първо е топло, после става студено. И мама ще сложи надолу мушамата. Тя миришеше смешно.

      Мама миришеше по-хубаво от татето. Тя му свиреше на пианото моряшката тропанка и той танцуваше.

      Тра-ла-ла ла-ла

      тра-ла-ла тра-ла-ла-ди

      тра-ла-ла ла-ла

      тра-ла-ла ла-ла.

      Чичо Чарлз и Данте пляскаха с ръце. Те бяха по-стари от мама и татето, но чичо Чарлз беше по-стар от Данте.

      Данте имаше в скрина си две четки. Четката с кафявото кадифе на гърба се казваше Майкъл Давит, а четката със зеленото кадифе на гърба се казваше Парнел. Щом й занесеше салфетка, Данте му даваше ментолче.

      Вансови живееха на номер седем. Те си имаха друго тате и друга мама. Те бяха тате и мама на Айлин. Като пораснеха, те с Айлин щяха да са мъж и жена. Той се скри под масата. Мама каза:

      — О, Стивън, извини се пред всички!

      Данте каза:

      — О, ако ли не, орлите ще го накълват и ще остане без очички!

      Ще остане без очички,

      извини се пред всички,

      извини се пред всички,

      ще остане без очички.

      Извини се пред всички,

      ще остане без очички,

      ще остане без очички,

      извини се пред всички.

      Из просторното игрище гъмжеше от момчета. Всички си деряха гърлата, а възпитателите ги насърчаваха с гръмки викове. Вечерният въздух бе блед и хладен и след всяко нападение и удар по топката мазното кожено кълбо прехвърчаше в сивкавия сумрак като тежка птица. Той се мъкнеше в опашката на своя отбор, по-далеч от погледа на възпитателя, по-далеч от грубите нозе, и от време на време се преструваше, че се затичва. Чувстваше се мъничък и слаб в тълпата футболисти: и очите му бяха слаби и сълзяха. Роди Кикъм* не е като него: той ще стане капитан на трети клас, казваха всички момчета.

      [* В глава I са споменати 22 момчета, повечето от които по име съвпадат със съучениците на Джойс в „Клонгоус“; чисто фикционални персонажи са Саймън Мунан, Корк, Бойл Гривната и Кориган.]

      Роди Кикъм е добро момче, но Рош Пора е мърльо. Роди Кикъм си има наколенки в шкафчето и пълна кошничка сладкиши в трапезарията. Рош Пора има огромни лапи. Той нарича петъчния пудинг „кучето в повивки“.* А един ден го попита:

      [* Вид плодов сладкиш. В думите на Рош обаче се крие кощунствена шега, характерна за католически пансион: анаграмата на dog (куче) е god (бог), оттук и реакцията на героя. Анаграмата става лайтмотив в „Одисеи“.]

      — Теб как ти е името?

      Стивън отговори:

      — Стивън Дедалус.*

      [* Св. Стефан (Стивън) е първият християнски мъченик, убит с камъни за богохулство. Дедалус (макар и с леко изменена ортография, поради което запазихме графиката на името — иначе би било Дедал) е доста необичайно за английския език име. Стивън Дедалус е псевдоним на младия Джойс. Името подсказва, че героят е мъченик, творец, изгнаник и пр.]

      После Рош Пора каза:

      — Какво пък е това име?

      И понеже Стивън не намери отговор, Рош Пора попита:

      — Какъв е баща ти?

      Стивън отговори:

      — Джентълмен.

      После Рош Пора пак го попита:

      — Мирови съдия ли е?

      Той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и от време на време се позатичваше. Но пръстите му бяха посинели от студ. Държеше ръце в джобовете на сивата си куртка, която бе препасана с колан. С колана се опасваш, но могат и да те опашат лошо с него. Веднъж едно момче каза на Кантуел:

      — Сега ще ти опаша един колан!

      Кантуел отвърна:

      — Не си познал. Опитай се да опашеш Сесил Тъндър, тогава ще те видя. Само ще си отнесеш един по дирника!

      _Дирник_ не е хубава дума. Мама му заръча да не говори с лошите момчета в колежа. Колко бе хубава! Първия ден, когато се сбогуваше с него във фоайето на замъка, тя повдигна воала над носа си, за да го целуне: и носът, и очите й бяха зачервени. Но той се престори, че не вижда как тя ще се разплаче. Тя е хубава, но като плаче, не е хубава. А татко му даде две петшилингови монети за харчлък. И му каза, ако има нужда от нещо, да пише у дома, но каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. После ректорът се ръкува с баща му и майка му пред входа, вятърът развя сутана* му и колата с майка му и баща му потегли. Те му махаха от нея и викаха:

      [* Сутан е обичайна за йезуитския орден монашеска дреха.]

      — Сбогом, Стивън, сбогом!

      — Сбогом, Стивън, сбогом!

      Изведнъж той се озова сред яростна схватка и изплашен от настървените погледи и калните обуща, се наведе и надзърна под сплетените нозе. Момчетата пъхтяха и пръхтяха, бутаха се, ритаха и риеха с нозе земята. После жълтите обувки на Джак Лотън изкараха топката и всички други нозе и обуща се втурнаха подир нея. Той също се затича, но скоро спря. Няма смисъл да тича. Скоро ще си отиде вкъщи за ваканцията. След вечеря ще смени цифрата седемдесет и седем, залепена от вътрешната страна на чина в класната, със седемдесет и шест.*

      [* Джойс постъпва в „Клонгоус“ на 1 септември 1888, следователно героят е на шест години, а денят по всяка вероятност — 4 октомври.]

      Хубаво би било да си е сега в клас, а не тук на студа. Небето беше бледо и студено, но в замъка светеше. Той се зачуди от кой ли прозорец е хвърлил Хамилтън Рауън* шапката си върху стобора и дали тогава под прозорците е имало цветни лехи. Веднъж, когато бе в замъка, икономът му показа следите от куршумите по дървената врата и го почерпи от сладкиша, който ядяха братята от обителта. Хубаво и топло е да гледаш светлините на замъка. Също като в книга. Може би и Лестърското абатство е такова. И в читанката на доктор Корнуел има хубави изречения. Приличат на стихове, но са само примери за заучаване на правописа.

      [* Хамилтън Рауън е герой на ирландското националноосвободително движение. Гонен от английските войници, той се скрива в замъка и успява да затвори вратата, когато те вече стрелят по него. После хвърля шапката си върху оградата, за да ги заблуди, и избягва във Франция. Джойс дава името Рауън на главния си герой в „Изгнаници“.]

      Уолси го погребаха в абатството

      на абата лестърски отците.

      Ракът е едно членестоного,

      страдат и животните от рак.*

      [* Някои от думите в оригинала имат трудна ортография. До неотдавна например думи от типа Лестър, Глостър и пр. и у нас се пишеха според графиката — Лейчестер, а не както се четат. Томас Уолси е кардинал от времето на Хенри VIII. Несъгласен с бракоразводния процес на краля, той изпада в немилост и умира на път за Лондон, където е трябвало да бъде съден по обвинение в държавна измяна. Изреченията се запомнят с нелепицата си.]

      Хубаво би било да може сега да си легне на килимчето пред огъня, да подпре глава и да си мисли за тия изречения. Той потръпна, сякаш го обляха със студена слизгава вода. Колко подъл е Уелс, дето го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера за неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри.* Бърр, каква студена и слизгава вода! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната. Мама сега седи пред огъня с Данте и чака Бригид да донесе чая. Сложила е крака върху решетката, мънистените й пантофи са се нагрели и миришат приятно и топло. А колко много неща знае Данте! Тя го научи къде е Мозамбик-ският проток, коя е най-дългата река в Америка и как се казва най-високата планина на Луната.** Отец Арнал знае повече от Данте, защото е свещеник, но татко и чичо Чарлз казваха, че Данте е много умна и начетена жена. След обяд от устата на Данте излизаше смешен звук и тя поставяше ръка пред нея: това се нарича киселини.

      [* Става дума за популярна детска игра: кестените се връзват и двамата противници ги удрят един о друг до счупване.]

      [** Уроците на Данте са свързани с дейността на католически монаси. Мозамбик е първата спирка на св. Франциск Ксаверий (вж. глава III) по пътя му към Индиите; река Мисисипи е изследвана от френски католически мисионери; наблюденията на луната са дело на йезуитите Ричиоли и Грималди от Болоня.]

      Някой се провикна отдалеч:

      — Всички в клас!

      После се развикаха и от другите отбори:

      — Всички в клас! Всички в клас!

      Футболистите се скупчиха, зачервени и кални, и той тръгна с тях, доволен, че най-сетне се прибира. Роди Кикъм носеше топката за мазните й върви. Едно момче му я поиска да си пери шут за последно, но той продължи, без дори да му отговори. Саймън Мунан* му каза да мълчи, защото възпитателят гледал. Момчето се извърна към Саймън Мунан и каза:

      [* Вж. бел. 1 към „Сестрите“.]

      — Тоя шльоко пак се лиже на Макглейд.

      Шльоко: каква шлякана дума. Момчето рече така на Саймън Мунан, защото той често връзваше крилцата на расото зад гърба на Макглейд, а възпитателят само се правеше на ядосан. И гадно да го чуеш! Веднъж, когато той си изми ръцете в умивалнята на хотел „Уиклоу“, баща му дръпна синджира на запушалката и мръсната вода затече през отвора на мивката. Когато водата бавно се източи, от отвора на мивката излезе същият звук: шльок. Само че по-силно.

      Като си спомни тоя звук и белите стени на умивалнята, първо му стана студено, после топло. Там имаше две пишури и щом ги завъртиш, потичаше вода: студена и топла. Пак му стана студено, сетне малко по-топло: и той видя двата надписа. Чудна работа!…

      В коридора отново го побиха тръпки. Въздухът беше някак странен и влажноват. Нищо, скоро ще запалят, а когато гори, светилният газ тихичко съска, сякаш пее, все същата песен. Можеш да я чуеш, когато момчетата в занималнята престанат да бърборят.

      Започна часът по аритметика. Отец Арнал написа на дъската трудна задача и каза:

      — Да видим сега кой ще спечели! Хайде, йоркци! Хайде, ланкастърци!*

      [* Момчетата са разделени според двете партии във войната на Розите. Отец Арнал е безпристрастен, но Стивън неслучайно носи бялата роза на Йорк — ирландската страна.]

      Стивън напрягаше всички сили, но задачата излезе много трудна и той се обърка. Малката копринена емблема с бялата роза, забодена на гърдите му, започна да потрепва. Той не беше много силен по аритметика, но се стараеше с всички сили, за да не падне Йорк. Лицето на отец Арнал изглеждаше много мрачно, но той не беше сърдит: смееше се. После Джак Лотън щракна с пръсти, отец Арнал погледна в тетрадката му и каза:

      — Вярно. Браво, Ланкастър! Червената роза спечели. Хайде, йоркци, напънете мозъци!

      Джак Лотън хвърли победоносен поглед. Копринената емблема с червената роза ярко се открояваше върху синята му матроска блуза. Стивън почувства, че лицето му също се зачервява, защото си спомни как момчетата се обзалагаха кой ще бъде първенецът на класа: той или Джак Лотън. Някои седмици пръв ставаше Джак Лотън, а други — той. Бялата копринена емблема трепкаше и трепкаше, докато той решаваше новата задача и слушаше гласа на отец Арнал. После жарта му угасна и лицето му стана съвсем студено. Помисли си, че лицето му сигурно е съвсем бяло, щом го усеща тъй студено. Отговорът не му излизаше, но все едно. Бели рози, червени рози: какви красиви цветове! Картончетата за първо, второ и трето място също са красиво оцветени: в розово, кремаво и лилаво. Може би и цветовете на дивата роза са такива: той си спомни песента за дивата роза, цъфнала на остров малък и зелен. Но зелени рози никъде няма. А може пък да има нейде по света?

      Звънецът би и класовете се занизаха един подир друг от стаите и коридорите в трапезарията. Той седеше, загледан в двете парчета масло в чинията си, но не можеше да яде влажния хляб. И покривката беше влажна и провиснала. Но той изпи наведнъж горещия слаб чай, с който непохватният прислужник в бяла престилка напълни чашата му. Зачуди се дали престилката на прислужника също е влажна и всички бели неща ли са студени и влажни. Рош Пора и Сорин пиеха какао, което им изпращаха от къщи в кутии. Те казваха, че не могат да пият чая, защото е помия. Бащите им са мирови съдии, казваха момчетата.

      Всички момчета сега му се струваха много чужди. Всички си имаха майки и бащи, различни дрехи и различни гласове. Ах, как му се искаше да си бъде вкъщи и да сложи глава в скута на мама! Невъзможно: затова му се прииска по-скоро да минат часовете за игра, учене и молитва и да си легне.

      Той изпи още една чаша горещ чай, а Флеминг каза:

      — Какво ти е? Боли ли те нещо, какво ти е?

      — Не знам — отвърна Стивън.

      — Сигурно на тумбака ти е тежко — каза Флеминг, — затова си така пребледнял. Ще ти мине.

      — Да — каза Стивън.

      Не му беше тежко там. Той си помисли, че му е тежко на сърцето, ако изобщо на това място може да ти е тежко. Много мило от страна на Флеминг, че го попита. Доплака му се. Той се облакъти на масата, запуши уши, сетне ги отпуши. Щом отпушеше уши, чуваше шума в трапезарията. Тя бучеше като влак в нощта. А щом запушеше уши, бученето стихваше, все едно че влакът влиза в тунел. Оная нощ в Далки влакът бучеше точно така. Но влезеше ли в тунел, всичко заглъхваше. Той затвори очи и влакът потегли: забучи и заглъхне, забучи и заглъхне. Хубаво е да слушаш как бучи и глъхне, подава се с бучене от тунела, пак заглъхва.

      После колежаните от горния курс започнаха да излизат по пътеката в средата на трапезарията. Пада Рат, Джими Маги, Испанеца, комуто разрешаваха да пуши пури, дребното португалче с вълнената барета. Подир тях станаха и момчетата от средния и от долния курс. И всяко момче вървеше по различен начин.

      Той седна в ъгъла на занималнята. Преструваше се, че гледа как играят на домино, и веднъж-дваж успя да чуе за миг тихата песен на светилния газ. Възпитателят стоеше на вратата с няколко момчета и им разказваше за Тулабег*, а Саймън Мунан връзваше изотзад крилцата на расото му.

      [* Тулабег е седалището на йезуитската семинария; възпитателят явно иска да събуди отрано интерес към ордена у питомците си.]

      После възпитателят се дръпна от вратата, Уелс се приближи към Стивън и каза:

      — Я кажи, Дедалус, ти цункаш ли мама преди лягане?*

      [* Издевателството над Стивън съдържа скрита шега. Св. Алойзий Гонзага (патрон на Джойс, защото пълното му име е Джеймс Алойзий Августин Джойс) бил толкова непорочен и чист, че не смеел дори да целуне майка си според св. Алфонс Лигуори.]

      Стивън отговори:

      — Да.

      Уелс се извърна към останалите момчета и каза:

      — Ей, слушайте, тук едно момче вика, че всяка вечер цунка мама преди лягане.

      Другите момчета спряха да играят, обърнаха се и се разсмяха. Стивън се изчерви от погледите им и смънка:

      — Н-не я целувам.

      Уелс каза:

      — Ей, слушайте, тук едно момче вика, че не цунка мама преди лягане.

      Всички отново се изсмяха. Стивън също се опита да се засмее. Почувства, че в миг му стана топло и неловко. Кой отговор беше по-верен? Нали отговори по два различни начина, а Уелс все се смееше. Но сигурно Уелс знае верния отговор, защото вече е в трети клас. Помъчи се да си представи майката на Уелс, но не посмя да го погледне в лицето. Лицето на тоя Уелс никак не му харесваше. Нали вчера той го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера с неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри. Много подло беше! Всички момчета казаха, че е подло. И водата беше една студена и слизгава, бърр! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната.

      Студената слиз на барата полази цялото му тяло, а когато звънецът би за занятия и класовете се изнизаха от занималните, той усети, че студеният въздух в коридора и по стълбата прониква под дрехите му. Още мислеше как трябваше да отговори. Трябва ли да се цунка мама или не? Какво значи това _цункам_? Вдигаш лице ей така, за да кажеш лека нощ, а пък мама накланя лице. Това значи да цункаш. Мама допираше с устни бузата му; устните й бяха меки и лекичко намокряха бузата му; и издаваха един такъв тихичък звук: _цун_. Но защо двама души вършат това с лицата си?

      Щом седна в клас, той вдигна капака на чина си и смени цифрата седемдесет и седем, която беше залепена от вътрешната страна, със седемдесет и шест. Но коледната ваканция беше още много далеч: нищо, все някога ще дойде, понеже земята непрекъснато се върти.

      На първата страница в географията му имаше картинка на земята: едно голямо кълбо сред много облаци. Флеминг имаше кутия с боички и една вечер в часа за учене той боядиса земята зелена, а облаците кафяви. Станаха като четките в скрина на Данте: четката със зеления кадифен гръб, която се казваше Парнел, и четката с кафявия кадифен гръб, която се казваше Майкъл Давит. Но той не бе казвал на Флеминг да ги боядисва точно с тия цветове. Флеминг сам го стори.

      Той отвори географията, за да си научи урока, но не можеше да запомни имената на разните места в Америка. А те бяха все различни места, понеже имаха различни имена. И всичките бяха в различни държави, държавите — в континенти, континентите — в света, а светът — във вселената.

      Отвори първата страница на географията и видя: себе си, името си и къде се намира.

      Стивън Дедалус

      подготвителен клас

      Клонгоус-ууд Колидж

      Салинс

      Графство Килдеър

      Ирландия

      Европа

      Светът

      Вселената*

      [* Забележете, Великобритания не съществува във вселената на Стивън.]

      Сам го бе написал: това е неговият почерк. А една вечер Флеминг се пошегува и написа на отсрещната страница:

      _Стивън Дедалус_ съм по име,

      ирландската земя роди ме.

      Сега в Клонгоус пребивавам

      и се на бога уповавам.

      Прочете стиховете отзад напред, но сега не се получи стихотворение. После прочете написаното на първата страница от долу на горе и стигна до името си. Това е той: и отново прочете страницата от горе на долу. Какво ли има след вселената? Нищо. Но може би около вселената все пак има нещо, което показва от кое място започва нищото? Сигурно не е стена, трябва да е една тънинка, тънинка линия, която опасва всичко. Какво значи това всичко и навсякъде: толкова е голямо, че човек не може да го побере в ума си. Само Бог може. Той се помъчи да го проумее, но му дойде наум само Бог. Бог се именува Бог, както неговото име е Стивън. На френски Бог е dieu и това също е име на Бога: и когато някой се моли богу и казва dieu, тогава Бог веднага разбира, че се моли французин. Но въпреки че Бог има различни имена на различните езици и разбира какво казват хората, когато се молят на различните си езици, все пак Бог си остава винаги същият Бог и истинското му име е Бог.*

      [* Зад наивните мисли на детето в този абзац стои един от най-сложните религиозно-философски въпроси — за името и същността на бога. Отношението между предмета и името (понятието) в процеса на познанието — основен лайтмотив в глава I — е централен проблем за всяка философия.]

      Колко уморителни бяха тия мисли. Струваше му си, че главата му е станала много, много голяма. Той обърна страницата и унило погледна зеленото земно кълбо сред кафявите облаци. Зачуди се кое е по-правилно, за зеленото ли да бъдеш или за кафявото, понеже един ден Данте взе ножиците, разпра зеленото кадифе на гърба на четката Парнел и му каза, че Парнел е лош човек. Чудеше се дали и сега вкъщи се карат за тия работи. Това се нарича политика. И имаше две страни, Данте беше на едната страна, татко и господин Кейси — на другата, но мама и чичо Чарлз не вземаха ничия страна. Всеки ден във вестника пишеше нещо за това.

      Мъчно му беше, че не знае какво точно значи политика и къде свършва вселената. Чувстваше се мъничък и слаб. Кога ли ще стане като момчетата от класовете по поезия и реторика: гласовете им бяха като на големите, и обущата им бяха големи, и учеха тригонометрия. Още много време има дотогава. Първо ще дойде ваканцията, после следващият срок, после пак ваканция, и още един срок, и още една ваканция. Също като влак, който влиза и излиза от тунелите и бучи като трапезарията, когато момчетата се хранят, а ти си запушваш и отпушваш ушите. Срок, ваканция; тунел, навън; шум, тихо. Колко е далече! Ех, да можеше да си легне и да заспи! Остава само молитвата в капелата и после — в леглото. Той потръпна, измръзнал, и се прозина. Колко хубаво ще бъде в леглото, щом чаршафите се постоплят. Като се мушнеш в тях, отпърво са толкова студени. Потръпна, като си помисли колко са студени отпърво. Но после се стоплят и тогава можеш да заспиш. Хубаво е, като си уморен! Той се прозина отново. Вечерната молитва и после — в леглото: пак го втресе. Прозяваше му се. Колко хубаво ще бъде след няколко минути! Той почувства, че от студените измръзнали чаршафи плъзва огън, става все по-топло, все по-топло, огънят залива цялото му тяло, ух, колко е топло, ух, колко топло, ала въпреки това продължаваше леко да го тресе и още му се прозяваше.

      Звънецът би за вечерна молитва и последен от всички той се изниза от класната стая надолу по стълбата, по коридорите до капелата. В коридорите беше полутъмно, полутъмно беше и в капелата. Скоро всичко ще се стъмни и заспи. В капелата полъхваше нощен хлад, а мраморните колони бяха на цвят като морето нощем. Морето беше студено и денем, но нощем беше по-студено. Студено и тъмно беше и под дигата край къщи. Но котлето за пунша сигурно е закачено над решетката.

      Свещеникът четеше молитвата над главата му, а паметта му подземаше отговорите:

      Господи, отвори устните ни

      и устата ни ще възвестят Твоята хвала.*

      [* Пс. 50, 17.]

      Побързай, Боже, да ни избавиш,

      побързай, Господи, да ни помогнеш.*

      [* Пс. 69, I.]

      Нощен хлад и мирис изпълваха капелата: набожен мирис. Не беше като миризмата на старите селяни, които коленичеха най-отзад по време на неделната служба. Те миришеха на въздух и дъжд, на торф и шаяк. Но бяха много набожни селяни. Като се молеха, дишаха право в тила му и въздишаха. От Клейн били, разправяше едно момче: там имало малки къщурки и той видял една жена, застанала на вратата с дете в ръце, когато минавали оттам с файтон на връщане от Салинс. Хубаво би било човек да може да преспи една нощ в такава къщурка, пред огнището с димящия торф, в тъмнината, осветявана от огъня, в топлата тъмнина, и да диша миризмата на селяните, миризмата на въздух и дъжд, на торф и шаяк! Но колко тъмно е на пътя сред дърветата! Ами ако се загуби в тъмното? Страшно му стана, като си го помисли.

      Той чу гласа на свещеника, който четеше последната молитва, и също я заповтаря, за да го закриля от външната тъмнина.

      Чуй молитвата ни, Господи, осени тая обител и изгони от нея всички козни на лукавия. Да пребъдат в нея светите Твои ангели, за да ни пазят в мир, и благодатта Ти да пребъде върху нас чрез Исуса Христа, нашего Господа. Амин.

      Пръстите му трепереха, докато се събличаше в дормитоара, и той им казваше да бързат. Трябваше да се съблече, после да коленичи и прочете молитвите си и да легне, преди да намалят светлината, за да не отиде в ада, като умре. Той изу чорапите си, бързо нахлузи нощницата, коленичи разтреперан до леглото си и на един дъх повтори молитвите, изплашен, че всеки миг ще угасят светлината. Почувства, че раменете му се тресат, докато четеше:

                  Спаси, Господи, и помилуй татко и мама и

      ги съхрани за мен!

                  Спаси, Господи, и помилуй малките ми

      братя и сестри и ги съхрани за мен!

                  Спаси, Господи, и помилуй Данте и чичо

      Чарлз и ги съхрани за мен!

      Той се прекръсти, покатери се бързо в леглото, подви края на нощницата под краката си и се сви на кълбо под студените бели чаршафи, разтреперан и трескав. Нищо, няма да отиде в ада, като умре: а треперенето скоро ще мине. Нечий глас пожела на момчетата в спалното лека нощ. Той подаде за миг глава изпод завивките и видя жълтите завеси, които заграждаха леглото от всички страни. Светлината тихо угасна.

      Стъпките на възпитателя се отдалечиха. Накъде? Може би надолу по стълбата и после по коридорите или пък към стаята му, в дъното на дългия ходник? Той виждаше тъмнината. Истина ли е, че нощем наоколо броди едно черно куче и очите му са големи като файтонджийски фенери? Говореше се, че това е духът на някакъв убиец. Тръпка на ужас бавно полази тялото му. Той видя тъмното преддверие на замъка. В гладачната над стълбището стояха стари слуги в старинни ливреи. Беше много отдавна. Старите слуги стояха безмълвни. В камината гореше огън, но преддверието беше тъмно. Някакъв силует се изкачи по стълбището откъм преддверието. Наметнат бе в бял маршалски плащ. Лицето му бе бледо и зловещо. Притискаше ръка към сърцето си и се взираше в старите слуги със странен поглед. Те го погледнаха, познаха лицето и плаща на господаря си и разбраха, че е смъртно ранен. Но там, накъдето гледаха, беше само тъмнина: само мрак и тишина. Господарят им бе смъртно ранен на бойното поле край Прага, далеч отвъд морето. Той стоеше на бойното поле, притиснал сърцето си с ръка: лицето му бе бледо и зловещо и бе наметнат с бял маршалски плащ*.

      [* Преди да стане собственост на йезуитския орден, замъкът „Клонгоус“ е принадлежал на рода Браун; негов потомък загива като маршал от австрийската армия в битката под Прага в 1757 и оттогава според легендата призракът му се явявал на слугите в деня на годишнината от смъртта му.]

      О, колко студено и зловещо е да си мислиш подобно нещо! Цялата тая тъмнина бе студена и зловеща. В нея имаше зловещи бледи лица и очи огромни като файтонджийски фенери. Това бяха духовете на убийци, привидения на маршали, паднали смъртно ранени на бойното поле нейде отвъд морето. Какво искаха да кажат, та лицата им бяха тъй зловещи?

      Господи, чуй молитвата ни, осени тая обител и изгони от нея всички…

      Да си отидеш вкъщи за ваканцията! Момчетата му бяха разказвали колко е хубаво. Качват се на колите, спрели пред портала в ранното зимно утро. Колелата заскърцват по чакъла. Да живее ректорът!

      Ура! Ура! Ура!

      Файтоните минават край църквата и всички свалят шапки. После весело препускат по селския път. Кочияшите посочват с камшик Бодънстаун*. Момчетата викват ураа! Минават покрай чифлика „Веселият фермер“. Ура, ура и пак ура! Минават през Клейн, викат ура и ги срещат с ура. Селянките стоят на вратите, тук-там се виждат мъже. Как чудно мирише зимният въздух: мирисът на Клейн — дъжд и зимен въздух, тлеещ торф и шаяк.

      [* Там се намира гробището, където е погребан Теобалд Улф Тоун (1763–1796), един от вождовете на ирландското националноосвободително движение по времето на Френската революция. Тоун прави опит да дебаркира в Ирландия с френски войски, но десантът се оказва неуспешен и той завършва живота си със самоубийство.]

      Влакът е пълен с момчета: дълъг, дълъг шоколаден влак със сметанова глазура. Кондукторите сноват напред-назад, отварят, затварят, заключват, отключват вратите. Облечени са в тъмносиньо и сребро, имат сребърни свирки и ключовете им игриво прещракват: трак-трак, трак-трак.

      А влакът лети ли, лети през равнината, покрай Аленския* хълм, телеграфните стълбове бягат, бягат, бягат назад… Влакът се носи напред и напред. Той си знае работата. У дома в антрето има книжни фенери и гирлянди от зелени клонки. Огледалото е окичено с коледна звезда и бръшлян**, бръшлян и коледна звезда, зелени и червени, са сплетени около полилеите. С червена коледна звезда и зелен бръшлян са окичени и старите портрети по стените. Коледна звезда и бръшлян за него и за Рождество Христово.

      [* Хълмът се свързва с ирландския митологичен герой Фин Маккул.]

      [** Традиционни коледни украшения.]

      Чудесно е!… Всички са там. Добре си ни дошъл, Стивън! Шумни поздрави. Цун — целува го мама. Така ли трябва? Татко сега е маршал. Това е много повече от мирови съдия. Добре дошъл, Стивън!

      Шум, шум, шум.

      Рррррррр — дрънчат халките на завеските, в мивките се разплисква вода. Шум, шум, шум: момчетата стават от сън, обличат се и се мият в спалното; възпитателят снове напред-назад, шумно пляска с ръце и подвиква на момчетата да побързат. Бледи слънчеви лъчи падат върху дръпнатите завески и разхвърляните легла. Леглото му е много горещо. Горещи са и лицето, и тялото му.

      Той се надигна и седна на ръба на кревата. Чувстваше се слаб. Помъчи се да нахлузи единия чорап. Стори му се ужасно бодлив. Какво странно студено слънце!

      Флеминг каза:

      — Лошо ли ти е?

      Сам не знаеше; но Флеминг продължи:

      — Лягай пак. Ще кажа на Макглейд, че ти е лошо.

      — Болен е.

      — Кой?

      — Кажете на Макглейд.

      — Лягай пак.

      — Болен ли е?

      Някакво момче го държа под мишниците, докато той събу чорапа, който висеше на крака му, и се покатери обратно в топлото легло.

      Сви се на кълбо между чаршафите, зарадван от приятната им топлина. Чуваше, че момчетата наоколо говорят за него, докато се обличаха за утринната. Колко подло, да го блъсне в барата на нужника, казваха.

      Сетне гласовете изчезнаха: бяха излезли. Някой до леглото му каза:

      — Нали няма да изпортиш, Дедалус, обещаваш ли?

      Лицето на Уелс: той го погледна и видя, че Уелс е уплашен.

      — Аз, без да искам. Обещаваш ли?

      Татко му бе казал, каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. Той поклати глава, каза не и се почувства щастлив.

      — Без да искам, честна дума. Аз, такова… Само на шега. Съжалявам.

      Гласът и лицето се изгубиха. Съжалява, понеже го е страх. Страх го е, че е някаква болест. Ракът е едно членестоного, страдат и животните от рак: или пък от нещо друго. Ей че отдавна беше, над игрището падаше здрач, той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и една тежка птица прехвърчаше ниско в сивкавия сумрак. Лестърското абатство светеше. Уолси го погребаха в абатството на абата лестърски отците.

      Не, не, това не е лицето на Уелс, ами на възпитателя. Не хитрува. Не, не: наистина е болен. Не хитрува. Той усети на челото си ръката на възпитателя: почувства, че челото му гори и е влажно под хладната влажна длан на възпитателя. И плъхът е такъв на пипане: слизгав, влажен и студен. И всеки плъх си има по две очички, да гледа с тях. Хлъзгава слизгава козинка, мънинки тънинки краченца, свили се за скок, и лъскави очички да гледа с тях. И добре разбира как се скача, но умът на плъховете нищо не разбира от тригонометрия. Мъртвите плъхове лежат на една страна. Козинката им изсъхва. Тогава са просто леш.

      Възпитателят отново бе до него и гласът му казваше, че трябва да стане, че отец вицеректорът наредил да стане, да се облича и да върви в лечебницата. Докато той напрягаше всички сили, за да се облече колкото може по-бързо, възпитателят каза:

      — Трябва да си дигнем партушините и да идем при брат Майкъл, защото ни боли тумбакът. Жаба квака на юнака във тумбака, що е то?

      Колко добър е възпитателят, че иска да го разсмее! Но той не можеше да се засмее, защото бузите и устните му трепереха; тогава възпитателят сам се засмя на смешката, после извика:

      — Ходом марш! Сено! Слама! Сено! Слама!

      Слязоха заедно по стълбите и продължиха по коридора и покрай банята. Като мина пред вратата й, той със смътен страх си спомни топлата застояла вода с цвят на торф, топлия влажен въздух, шума от цамбуркането, пешкирите, които миришеха на лекарство.

      Брат Майкъл стоеше пред вратата на лечебницата, а от тъмната стая вдясно от него лъхаше на лекарство. Миризмата идеше от шишенцата върху лавиците. Възпитателят каза нещо на брат Майкъл, брат Майкъл му отговори и го нарече сър. Той имаше рижа, вече прошарена коса и бе странен на вид. Странно бе, че винаги щеше да остане брат. Странно беше също, че не можеш да му кажеш сър, защото е брат и изглежда по-друг. Мигар не бе достатъчно набожен или бе с нещо по-лош от другите?

      В стаята имаше две легла и в едното лежеше момче: щом влязоха, то извика:

      — Здравей! Та това е малкият Дедалус! Нещо да няма?…

      — Няма го майстора — каза брат Майкъл.

      Момчето беше от третокласниците и докато Стивън се събличаше, то помоли брат Майкъл да му донесе препечена филийка с масълце.

      — Моля ти се бе! — каза то.

      — Ще ти дам аз на теб едно масълце! — отвърна брат Майкъл. — Утре заран, щом дойде докторът, веднага ще те изпишем.

      — Защо ще ме изписвате? — попита момчето. — Още не съм оздравял.

      Брат Майкъл повтори:

      — Ще те изпишем като едното нищо, добре да го знаеш.

      Той се приведе да разрови огъня. Гърбината му беше длъгнеста като на коня, дето тегли трамвая. Той разклати ръжена страшно и се закани с глава на третокласника.

      После брат Майкъл излезе и след малко третокласникът се обърна към стената и заспа.

      Ето каква била лечебницата. Значи болен. Дали бяха писали вкъщи на татко и мама? По-бързо щеше да стане, ако някой от братята отиде да им обади. Или сам да напише писмо и някой брат да го занесе.

      Мила мамо,

      Аз съм болен. Искам да си дойда вкъщи. Моля ти се, ела да ме вземеш. Аз съм в лечебницата.

      Твой любещ син

      Стивън

      Колко далеч бяха те! Зад прозореца струеше студена слънчева светлина. Зачуди се дали ще умре. Защо не, можеше да умре и в слънчев ден. Можеше да умре, преди мама да дойде. Тогава за него щяха да отслужат опело в капелата, както при смъртта на Литъл, за което му бяха разказвали момчетата. Всички ще бъдат на службата, облечени в черно, и всички с тъжни лица. И Уелс ще дойде, но никой вече няма да го погледне. Ректорът ще бъде в златоткан черен филон, а на олтара и около ковчега ще има големи жълти свещи. После бавно ще изнесат ковчега от капелата и ще го заровят в малкото гробище на братството отвъд централната алея с липите. И Уелс ще съжалява за това, което стори. Камбаната бавно ще бие.

      И той дочу камбанен звън. Повтори си наум песничката, която го бе научила Бригид:

      Бим-бам! Камбана бие вън!

      Сбогом, мамо, не тъжи!

      В стария църковен двор

      до батко ти ме положи.

      Ангелчета шест ще бдят

      над последния ми път.

      Две се молят, две възгласят,

      две душата ми отнасят.

      Колко красиво и тъжно! Колко красиви са думите _в стария църковен двор!_ Тръпка пролази по цялото му тяло. Колко тъжно и колко красиво! Прииска му се да си поплаче, не за себе си, а за думите, тъй красиви и тъжни като музика. Бим-бам! Бим-бам! Сбо-гом! Сбо-гом!

      Студената слънчева светлина бе помътняла, а до леглото му с купичка говежди бульон в ръце стоеше брат Майкъл. Той се зарадва, защото устата му бе пресъхнала и гореше. Чуваше се глъчката от игрищата. Животът в колежа продължаваше, все едно че и той бе там.

      После брат Майкъл тръгна да си ходи, а третокласникът му каза непременно да се върне и да му каже какво пише във вестника. Той каза на Стивън, че името му е Корк и баща му имал много състезателни коне, до един страшни скачачи, и че когато поиска, може да подшушне на брат Майкъл на кой да заложи, защото брат Майкъл е много добър и винаги му казва какво пише във вестника, дето всеки ден го получават в замъка. Във вестника пишеше за най-различни неща: за произшествия, корабокрушения, спорт и политика.

      — Сега пише само за политика — каза той. — Ваште сигурно също говорят за това.

      — Да — каза Стивън.

      — И наште — каза той.

      После се замисли за миг и добави:

      — Ти имаш странно име — Дедалус, — но и моето е странно — Корк. Мойто име е име на един град. А твойто прилича на латински.

      После го попита:

      — Обичаш ли гатанки?

      Стивън отвърна:

      — Горе-долу.

      После оня рече:

      — Добре, отговори тогава защо графство Мънстър прилича на тапа?

      Стивън се зачуди какъв ли е отговорът, после каза:

      — Предавам се.

      — Защото в него има корк — каза третокласникът. — Чактисваш ли? Корк е град в графство Мънстър, а от корка правят тапи.

      — А, сега разбрах — каза Стивън.

      — Това е много стара гатанка — рече момчето.

      После добави:

      — Знаеш ли какво?

      — Какво? — попита Стивън.

      — Знаеш ли — каза момчето, — същата гатанка може да се зададе и по друг начин.

      — Така ли? — учуди се Стивън.

      — Да, съвсем същата гатанка — каза оня. — Сещаш ли се?

      — Не — каза Стивън.

      — Не можеш ли да се сетиш?

      Докато говореше, той се понадигаше от леглото и поглеждаше Стивън. После се отпусна на възглавката и рече:

      — Има още един начин, но няма да ти го кажа.

      Защо не му го каза? Баща му, който имал толкова много коне, сигурно също е мирови съдия като бащите на Сорин и Рош Пора. Той си спомни своя собствен баща, спомни си го как пееше, а мама свиреше, спомни си, че винаги му даваше по цял шилинг, когато му поискваше само шест пенса, и му стана мъчно за него, че не е мирови съдия като бащите на другите момчета. Защо тогава го бяха изпратили тук заедно с тях? Но татко му бе казал да се чувства като у дома си, защото преди петдесет години братът на дядо му бил връчил тук едно послание на Освободителя. Хората от онова време се познаваха по старовремските дрехи. Всичко тогавашно му изглеждаше много тържествено и той се зачуди дали по онова време момчетата в Клонгоус са носели сини куртки със златни копчета, жълти жилетки и шапки от заешка кожа, дали са пиели бира като възрастните и имали собствени хрътки-зайчари?

      Той погледна прозореца и видя, че навън се бе свечерило. Над игрищата сигурно вече се стелеше сивкава здрачевина. Оттам не се чуваше никакъв шум. Сега в клас навярно пишеха съчинение или пък отец Арнал им четеше из житията на светците.

      Чудно, не му дадоха никакво лекарство. Може би брат Майкъл щеше да го донесе, като се върне. Момчетата казваха, че в лечебницата давали да се пият разни смрадливи горчила. Но сега му беше по-добре отпреди. Хубаво би било да можеше бавничко да оздравява. Тогава може да ти дадат някоя книжка. В библиотеката имаше една книга за Холандия с чудесни чуждоземни имена и картинки на непознати градове и кораби. Такава книга е истинска сладост.

      Колко слаба стана светлината навън. Нищо и така е хубаво. Отблясъците на огъня се надигаха и снишаваха по стената. Също като вълни. Някой бе притурил въглища и той дочу гласове. Говореха си. Това бе шумът на вълните. Или самите вълни говореха помежду си, докато се дигаха и спадаха.

      Той видя развълнувано море, дълги тъмни талази, които се дигаха и спадаха, тъмни в безлунната нощ. Мъничка светлина проблясваше в края на вълнолома, в залива влизаше кораб: и той видя тълпа хора, сбрани на самия бряг, за да посрещнат кораба, който влизаше в тяхното пристанище. На палубата стоеше висок мъж и се взираше в равната тъмна земя: светлинката на фара го озари и той видя лицето му, скръбното лице на брат Майкъл.

      Видя го да вдига ръка към народа и чу гръмкия му скръбен глас, който се понесе над вълните:

      — Той умря. Видяхме го в ковчега.

      Скръбен стон се изтръгна от народа:

      — Парнел! Умря Парнел!

      Те паднаха на колене, стенейки от скръб.

      И той видя Данте в кафява кадифена рокля и зелена кадифена мантия, която се спускаше от раменете й: горда и безмълвна, тя шестваше край народа, коленичил досам водата.*

      [* Стивън си представя грандиозното погребение на Парнел, починал на 6 октомври 1891.]

      Камината, с жар догоре, пламтеше с ален огън, а под увития в бръшлян полилей бе сложена коледната трапеза. Макар че се върнаха доста късно, обядът още не беше готов: ей сегинка ще бъде готов, бе казала мама. И те чакаха да се отвори вратата и прислужниците да внесат големите блюда под тежки метални похлупаци.

      Чакаха всички: чичо Чарлз, седнал в дъното на стаята до прозореца. Данте и господин Кейси — в креслата от двете страни на камината, Стивън — на стол между тях, сложил крака върху малка табуретка. Господин Дедалус се поогледа в огледалото над камината, засука мустаци, сетне разтвори полите на фрака си и застана с гръб към жаркия огън: сегиз-тогиз обаче той повдигаше ръка и позасукваше ту единия, ту другия си мустак. Господин Кейси, оборил глава на една страна, се усмихна и потупа подутата си гуша. Стивън също се усмихна: той вече знаеше, че в гърлото на господин Кейси няма никаква кесия със сребро. Смешно му стана, като си спомни как господин Кейси го лъготеше, че в гърлото му дрънчи сребро. А когато веднъж се помъчи да разтвори ръката му, за да види в нея ли е скрил кесията със среброто, той забеляза, че пръстите му не можеха да се изправят: и господин Кейси му каза,* че трите му пръста се вдървили от бързане, докато плел кесията за рождения ден на кралица Виктория.

      [* Прототип на Кейси е Джон Кели, ирландски патриот и близък приятел на семейството, няколкократно хвърлян в затвора, където осакатял от плетене на кълчища.]

      Господин Кейси потупа издутата си гуша и се усмихна на Стивън със сънен поглед, а господин Дедалус му каза:

      — М-да… Такива работи, значи. Добре се поразходихме, а, Джон? М-да… Тия хора гладни ли са решили да ни държат? М-да… Такива ми ти работи. Ей богу, добре се нагълтахме днеска с озон край Хед.

      Той се обърна към Данте и каза:

      — Ама вие днес изобщо носа си не подадохте навън, госпожо Райордан?

      Данте се намръщи и отсече:

      — Не.

      Господин Дедалус пусна полите си и отиде до бюфета. Извади отвътре голям глинен кърчаг с уиски и бавно започна да пълни гарафата, като от време на време се навеждаше да види колко е сипал. После прибра кърчага в бюфета, наля по малко в две чаши, добави вода и се върна с тях при камината.

      — Ще сръбнем ли капчица за апетит, Джон? — попита той.

      Господин Кейси взе чашата, отпи и я постави до себе си на камината. После каза:

      — Брей, все си мисля как нашият приятел Кристофър майстори от онова, неговото шампанско…

      Той прихна да се смее, закашля се и добави:

      — … от гърмящото де, за тия приятелчета.*

      [* Намек, че човекът е правел бомби за Фенианското братство.]

      Господин Дедалус гръмко се изсмя.

      — Кой, Кристи ли? — каза той. — Във всяка от брадавиците по плешивото му теме има повече пипе, отколкото в цяла глутница лисугери.

      Той наведе глава, затвори очи, облиза се доволно и взе да имитира гласа на хотелиера:

      — Ас какъв сладък гласец ти говори — света вода ненапита. Мед му капе от устата, господ да ни го пази.

      Господин Кейси още не можеше да се съвземе от кашлицата и смеха си. Стивън позна гласа и физиономията на хотелиера, когото баща му имитираше, и се засмя.

      Господин Дедалус намести монокъла си, вторачи се в него и му рече тихо и ласкаво:

      — Ами ти, кутренцето ми, на какво се смееш?

      Влязоха прислужниците и сложиха блюдата на масата. След тях дойде госпожа Дедалус и покани всички.

      — Моля, сядайте — каза тя.

      Господин Дедалус се изправи до масата и каза:

      — Заповядайте, госпожо Райордан. И ти, Джон, сядай, друже.

      Той погледна към чичо Чарлз и му рече:

      — Хайде, сър, птицата чака.

      Щом всички се разположиха, той хвана капака на блюдото, но тутакси дръпна ръката си и каза:

      — Хайде, Стивън.

      Стивън стана, за да прочете молитвата:

      Благослови ни, Господи, и благослови тия Твои дарове, които милостиво ни провождаш в името на Исуса Христа, нашия Господ. Амин.

      Всички се прекръстиха и господин Дедалус с доволна въздишка вдигна тежкия капак от блюдото, осеян по края с бляскави капчици.

      Стивън погледна тлъстата пуйка, която вече бе видял на кухненската маса овързана и набодена на шиш. Баща му бе платил за нея цяла гвинея в магазина на Дън на улица „Д’Олиер“*, а продавачът няколко пъти я бе мушнал по гърдите, за да покаже колко е хубава; той си спомни и гласа на продавача, който каза:

      [* Много реномиран и все още съществуващ в Дъблин магазин. Цялата сцена на коледната трапеза показва, че семейството още живее в благополучие, но в действителност финансовите затруднения на Джон Джойс започват тъкмо по това време.]

      — Вземете тая, сър. Няма ала-бала. Пръстите ще си оближете.

      Защо господин Барет в Клонгоус наричаше пуйка пердашката, с която биеше през ръцете? Но Клонгоус бе далеч, а тежката миризма на топла пуйка, шунка и целина, която се вдигаше от блюдата и чиниите, буйният огън, който пламтеше в камината, и зеленият бръшлян и червената коледна звезда те караха да се чувстваш така щастлив, и щом обедът свърши, ще донесат огромния коледен пудинг, украсен с обелени бадеми и вейки коледна звезда, около който препускат синкави пламъчета, а на върха му се вее малко зелено знаменце.

      Това бе първият му коледен обед и той си представи как малките му братя и сестри чакат сега в детската стая да дойде ред на пудинга, както сам често бе чакал. Чувстваше се странно и някак по-възрастен в ученическата си униформа с широка ниска яка. А сутринта, когато майка му го доведе в гостната, облечен за църква, баща му заплака. Понеже си спомнил за своя баща. И чичо Чарлз каза същото.

      Господин Дедалус покри блюдото и лакомо залапа. След малко той каза:

      — Бедният ни Кристи, и той я заплете една…

      — Саймън — рече госпожа Дедалус, — не си предложил сос на госпожа Райордан.

      Господин Дедалус грабна сосиерата.

      — Не съм ли?! — възкликна той. — Зло да ви забрави, госпожо Райордан, простете на слепия!

      Данте покри с ръце чинията си и каза:

      — Не, благодаря.

      Господин Дедалус се обърна към чичо Чарлз:

      — Върви ли ви хапката, сър?

      — Като кралската поща, Саймън.

      — Ами ти, Джон?

      — Аз съм наред. Гледай се ти — давай, давай!

      — За теб, Мери? Я подай чинията, Стивън, ушите ще ти заплющят от тоя сос!

      Той щедро напълни чинията на Стивън със сос и отново върна сосиерата на масата. После попита чичо Чарлз крехко ли е месото. Чичо Чарлз не можа да отговори, защото устата му беше пълна, но утвърдително закима с глава.

      — Ама как нашият човек му затвори устата на каноника, а? — подхвърли господин Дедалус.

      — Кой да очаква подобна смелост от него? — каза господин Кейси.

      — _Ще ви плащам лептата си, отче, като спрете да обръщате храма божи в изборджийско сборище._

      — Хубав отговор, няма що! И то на своя свещеник! — каза Данте. — И тоя човек се представя за добър католик.

      — Сами са си виновни — снизходително каза господин Дедалус. — И първият срещнат глупак ще им каже да си гледат религията и да не се пъхат, дето не им е работа.

      — Това е религия — каза Данте. — Дълг им е да предупреждават народа.

      — Ние отиваме в божия храм смирено да се помолим на създателя си — каза господин Кейси, — а не да слушаме предизборни речи.

      — Това е религия — повтори Данте. — Те имат право. Пастирът трябва да води стадото.

      — И да проповядва политика от олтара, така ли? — запита господин Дедалус.

      — Точно така — отвърна Данте. — Става дума за обществения морал. Свещеникът е свещеник, за да учи паството си кое е право и кое не.

      Госпожа Дедалус остави ножа и вилицата си на масата и рече:

      — Моля ви, умолявам ви, точно днес ли намерихте да водите политически спорове?!

      — Права сте, госпожо — каза чичо Чарлз. — Достатъчно, Саймън, стига толкова. Да не говорим повече.

      — Добре, добре — бързо се съгласи господин Дедалус.

      Той решително вдигна капака на блюдото и рече:

      — Я да видим, кой иска още пуйка?

      Отговор не последва. Данте каза:

      — Хубави думи в устата на един католик, няма що.

      — Госпожо Райордан, умолявам ви, да оставим тоя разговор — рече госпожа Дедалус.

      Данте се обърна към нея и каза:

      — А да не би да искате да си седя и да слушам как хулят пастирите на моята църква?

      — Никой няма да каже дума срещу тях, стига да не се месят в политиката — каза господин Дедалус.

      — Ирландските епископи и свещеници си казаха думата и ние трябва да им се подчиним* — отвърна Данте.

      [* Намек за манифеста на ирландското духовенство срещу Парнел. Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“.]

      — Те по-добре да оставят политиката, иначе народът ще остави тяхната църква — каза господин Кейси.

      — Чувате ли? — запита Данте, обръщайки се към госпожа Дедалус.

      — Господин Кейси! Саймън! Стига толкова — рече госпожа Дедалус.

      — Лошо! Лошо! — промърмори чичо Чарлз.

      — Какво?! — викна господин Дедалус. — Мигар трябваше да го изоставим по заповед на англичаните?

      — Той вече не бе достоен да води народа — каза Данте. — Беше отявлен грешник.

      — Всички сме грешници, и то окаяни грешници — студено забеляза господин Кейси.

      — … Но горко томува, чрез когото дохожда съблазън — каза госпожа Райордан. — _За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия малките*._

      [* Лук., 17, 1 — 2.]

      Това е словото на светия Дух.

      — Скверно слово, ако питате мен — хладно каза господин Дедалус.

      — Саймън! Саймън! Малкият! — обади се чичо Чарлз.

      — Да де… Искам да кажа… абе сетих се какви скверни слова говореше хамалинът на гарата — рече господин Дедалус. — Такава работа значи. Я да видя чинията ти, Стивън. На, и всичко да си изядеш.

      Той напълни чинията на Стивън и сложи на чичо Чарлз и на господин Кейси големи късове от пуйката, като обилно ги поля със сос. Госпожа Дедалус почти не хапваше, а Данте стоеше, скръстила ръце в скута си. Лицето й бе почервеняло. Господин Дедалус разряза остатъка от пуйката и каза:

      — А тая вкусна мръвка се вика по нашенски _папски нос_ или, просто казано, трътка. Иска ли някой от уважаемите дами и господа…

      Той вдигна с вилицата едно парче от пуйката. Никой не отговори. Господин Дедалус го сложи в чинията си и рече:

      — Е, да не кажете, че не съм ви поканил. Я сам да си го изям, че напоследък нещо не съм добре.

      Той смигна на Стивън, сложи обратно капака и отново започна да яде.

      Настъпи тишина. След малко господин Дедалус подзе:

      — Е, хубаво време се задържа днеска. Сума народ бе надошъл.

      Никой не продумваше. Той отново подзе:

      — Тая Коледа дойде повече народ от миналата.

      Той огледа другите, които бяха свели лица над чиниите си, и като не получи отговор, почака още малко, сетне горчиво рече:

      — Така или иначе развали ми се коледната трапеза.

      — Нито щастие, ни благодат ще влязат в дом, където няма уважение към църковните пастири — каза Данте.

      Господин Дедалус хвърли ножа и вилицата си в чинията.

      — Уважение ли?! — викна той. — Към кого? Към Били Бърната* или към Негово Благоутробие от Арма? Уважение!

      [* Били Бърната е дъблинският архиепископ Уилям Уолш, активен участник в кампанията против Парнел. В едно от сатиричните си стихотворения Джойс пише:

      Не смее папата да се оригне,

      без Били благосклонно да му смигне.

      Майкъл Лоуг, архиепископ на Арма, също е бил враг на Парнел.]

      — Църковни князе! — презрително процеди господин Кейси.

      — На лорд Литрим коняри!* — добави господин Дедалус.

      [* Лорд Литрим, прословут изедник, бива убит от селяните в Донигол през 1877 г., след като изнасилил дъщерята на един фермер. Двамата му коняри безуспешно се опитали да го защитят от народа. Дедалус намеква, че ирландската църква служи на английската власт.]

      — Те са миропомазани и са гордостта на страната — заяви Данте.

      — Негово благоутробие, божий чревоугодник — грубо повтори господин Дедалус. — Като заспи — ангел небесен. Ама да го видите само как лапа зиме свинско със зеле! Леле, мале!

      Той наподоби с лице свинска зурла и взе да сумти.

      — Наистина, Саймън, не бива да говориш така пред Стивън — намеси се госпожа Дедалус. — Не бива.

      — О, ще си спомня той за всичко това, като порасне — разгорещено подзе Данте. — Ще си спомня как в собствения му дом са сквернословили срещу бога, религията и църковните отци.

      — Нека запомни и сквернословията, с които поповете и техните слуги разбиха сърцето на Парнел и го пратиха в гроба! — викна й господин Кейси през масата. — Нека и това си спомня, като порасне!

      — Кучи синове! — кресна господин Дедалус. — Щом бе съборен, те се нахвърлиха връз него и го предадоха! Като плъхове го разкъсаха! Мръсни кучета! Виж ги на какво мязат! Ей богу, на не знам какво!

      — Правилно постъпиха! — извика Данте. — Те се подчиниха на своите епископи и свещеници. Хвала им!

      — Но това на нищо не прилича. Един ден в годината не можем да си починем, от ужасните ви разпри — каза госпожа Дедалус.

      Чичо Чарлз вдигна помирително ръце и каза:

      — Хайде, стига вече. Престанете. Не можете ли да говорите, без да се горещите и да сквернословите?

      Госпожа Дедалус зашепна нещо на Данте, но Данте гръмко отвърна:

      — Не, няма да си мълча. Длъжна съм да браня своята църква и вяра, когато вероотстъпници ги хулят и храчат по тях.

      Господин Кейси грубо бутна чинията си в средата на масата, облакъти се и се обърна към домакина с пресипнал глас:

      — Я кажи, разказвал ли съм ти за една знаменита храчка?

      — Не си, Джон — отвърна господин Дедалус.

      — Слушай тогава, много поучителна история — каза господин Кейси. — Това стана немного отдавна в същото графство Уиклоу, където се намираме и ние сега.

      Той замлъкна, обърна се към Данте и й рече със сдържан гняв:

      — И позволете да ви припомня, госпожо, че ако мене имахте предвид, аз не съм никакъв отстъпник. Аз съм католик, какъвто бе баща ми, какъвто бе неговият баща и бащата на неговия баща, когато бяхме готови живота си да дадем, нежели да продадем вярата си.

      — Толкова по-срамно е, че сега говорите така — отвърна Данте.

      — Разказвай, Джон — усмихна се господин Дедалус. — Да чуем все пак тая история.

      — Католик ли?! — иронично повтори Данте. — И най-яростният протестантин в страната не би си позволил тия богохулства, които чух днеска.

      Господин Дедалус започна да клати глава напред-назад и да си напява като селски певец.

      — Не съм никакъв протестант, добре да го знаете — каза господин Кейси, целият зачервен.

      Както си напяваше и поклащаше глава, господин Дедалус запя с гъгнив глас:

      Елате всички папищаши,

      нестьпвали на литургия.*

      [* „Елате всички…“ е традиционният призив на ирландските улични певци на балади.]

      Той взе отново ножа и вилицата и развеселен се залови да яде, като каза на господин Кейси:

      — Хайде, Джон, разказвай. Ще помогнеш на храносмилането ни.

      Стивън прехласнато погледна лицето на господин Кейси, който втренчено се взираше пред себе си, подпрял глава на сключените си ръце. Обичаше да сяда близо до него край огъня и да наблюдава суровото му тъмно лице. Но тъмните му очи никога не гледаха сурово и приятно бе да слушаш бавния му глас. Защо е против свещениците? Значи Данте е права. Той бе чул баща си да казва, че на младини тя била монахиня, ала напуснала манастира в Алеганските планини, щом брат й натрупал пари от дрънкулките и мънистата, дето ги продавал на диваците. Може би затуй бе толкова строга към Парнел. Освен това тя не обичаше той да си играе с Айлин, понеже Айлин е протестантка, а когато сама била млада, познавала деца, които си играели с протестанти и протестантите се гаврели с литанията на Пресветата Дева.* _Кула от слонова кост_, казвали те, _златен чертог_, де се е чуло и видяло жена да бъде кула от слонова кост или златен чертог? Кой беше прав тогава? Той си спомни вечерта в лечебницата на Клонгоус, тъмните талази, светлинката на фара и скръбните ридания на народа, научил вестта.

      [* Литанията на св. Дева обикновено се казва като вечерна молитва; в романа са цитирани редица наименования на св. Дева, взети от нея — „мистична роза“, „кула от слонова кост“, „чертог от злато“, „утринна звезда“ и др., — повечето от които водят началото си от „Песен на песните“.]

      Айлин имаше дълги бели ръце. Една вечер, като играеха на жмичка, тя закри очите му с ръце: дълги, бели, тънки, студени, нежни ръце. Това е слоновата кост: нещо студено и бяло. Ето какво значи _Кула от слонова кост_.

      — Историята е много кратка и забавна — каза господин Кейси. — Това се случи един ден в Арклоу, беше кучешки студ, малко преди да се помине нашият вожд, бог да го прости!

      Той уморено затвори очи и замълча. Господин Дедалус взе един кокал от чинията си, откъсна със зъби мръвка и рече:

      — Преди да го убият, искаш да кажеш.

      Господин Кейси отвори очи, въздъхна и продължи:

      — Та това стана един ден в Арклоу. Бяхме там на митинг и щом митингът свърши, трябваше да си пробием път през тълпата до гарата. Ей богу, такова дюдюкане никогаж не бях чувал. Какви ли не ни нарекоха. А една дърта брантия мене взема на прицел, пияната му вещица. Залепила се за мен, подскача в калта и ми крещи в лицето, гърлото ще си издере: _Гонител на свещеници! А Парижката каса? А господин Фокс? А Кити О’Шей?_*

            [* Обвинявали са Парнел, че е присвоил средствата на организацията, т.нар. 
Парижка каса. Г-н Фокс е едно от имената, които той е използвал в кореспонденцията си с Кити О’Шей.]

      — А ти какво стори, Джон? — попита господин Дедалус.

      — Оставих я да си крещи — отвърна господин Кейси. — Мразовит ден беше и за да си посгрея душицата — с ваше позволение, милостива госпожо, — дъвчех тютюн и естествено, не можех да продумам, защото устата ми беше пълна с тютюн.

      — И после, Джон?

      — После — ето какво. Оставих я да се накрещи до насита — нейните _Кити О’Шей_ и прочее, докато накрая тя нарече тая дама с едно име, което няма да споменавам, за да не мърся тая трапеза, вашия слух, милостива госпожо, и собствената си уста.

      Той спря. Господин Дедалус вдигна глава от кокала и рече:

      — А ти какво стори, Джон?

      — Какво сторих ли? — повтори господин Кейси. — Казвайки това, тя си бе навряла мръсната муцуна право в мене, а в устата ми — тютюнева чорба. Навеждам се към нея и — _хрък!_ — ей така — захрачих я!

      Той се извърна и се престори, че плюе.

      — _Хрьк!_ — думам, ей така, и право в окото.

      Той се хвана за окото и изрева от болка.

      — _О, Исусе Христе, света Богородице и Йосифе! — вика тя. — Ослепях! Ослепях! Загинвам!_

      Той спря, задавен от смях и кашлица, после повтори:

      — _Ослепях, съвсем ослепях!_

      Господин Дедалус гръмко се разсмя и се облегна назад, а чичо Чарлз заклати глава.

      Данте изглеждаше ужасно сърдита и докато се смееха, повтаряше:

      — Много хубаво! Браво! Много хубаво!

      Не е хубаво да плюеш стара жена в очите. Но какво ли бе онова име, с което жената бе нарекла Кити О’Шей, че господин Кейси не искаше да го повтори? Той си представи как господин Кейси си пробива път през тълпата и държи речи, покачен на някоя кола. Нали затова бе лежал в затвора. Припомни си оная нощ, когато у тях дойде сержант О’Нийл, застана в антрето и шепнешком заговори с баща му, като неспокойно гризеше каишката на каската си. Нея нощ господин Кейси не взе влака за Дъблин, а пред тях спря една кола и той дочу, че баща му казва нещо за Кабинтилското шосе.

      Той беше за Ирландия и за Парнел, баща му — също; но нали и Данте бе за тях: една вечер, когато оркестърът свиреше на еспланадата, тя удари с чадъра си един господин по главата, защото си бе свалил шапката, когато накрая оркестърът засвири „Боже, пази кралицата“.

      Господин Дедалус презрително изсумтя.

      — Ех, Джон — рече той. — Хората вярват. Ние сме нещастен, яхнат от попове народ, винаги сме били такива и такива ще си останем до края на света.

      Чичо Чарлз поклати глава и рече:

      — Лошо! Лошо!

      Господин Дедалус повтори:

      — От попове яхан, от бога забравен народ!

      Той посочи портрета на дядо си, който висеше на стената вдясно от него.

      — Виждаш ли тоя старец, Джон? — рече той. — Честен ирландец беше и по онова време от тая игра не се правеха пари. Осъдиха го на смърт като белодрешко.* Той обичаше да казва, че няма да допусне чернокапец да седне на масата му.

      [* Белодрешковците са тайна организация на ирландското селячество, възникнала в средата на XVIII в. като реакция срещу масовото изгонване на селяни от общинските земи. Законът предвиждал смъртно наказание за белодрешковците.]

      Данте разярено го прекъсна:

      — Ако сме под свещеническо иго, трябва да се гордеем с това! Те са зеницата божия. _Не ги докосвайте_, казва Христос, _защото, който се допре до тях, допира се до зеницата на окото ми._*

      [* Не съвсем точен цитат от Книга на пророка Захария, 2,8.]

      — Значи не трябва да обичаме родината си, тъй ли? — запита господин Кейси. — И да не следваме човека, роден, за да ни води?

      — Кого? Изменника на родината?! — отвърна Данте. — Изменника и блудника! Права беше църквата, че го изостави. Църквата винаги е била истинският приятел на Ирландия.

      — Хайде де?! — каза господин Кейси.

      Той удари с юмрук по масата, намръщи се гневно и взе да брои на пръсти.

      — Предадоха ли ни ирландските епископи по време на обединението, когато епископ Ланиган връчи верноподаническата декларация на маркиз Корнуолис? Продадоха ли епископите и свещениците въжделенията на родината през 1829 в замяна на католическата еманципация? Продадоха ги. Заклеймиха ли фенианското движение от амвона и изповедните? Заклеймиха го. Оскверниха ли праха на Терънс Белю Макмейнъс? Оскверниха го.*

      [* Кейси изрежда следните драматични моменти от ирландската борба за независимост.

      През 1799 английското правителство решава да разпусне ирландския парламент донякъде като наказателна мярка срещу въстанието от 1798; така Ирландия изгубва и номиналната си политическа независимост. Ирландското духовенство подкрепя Унията на английския и ирландския парламент. Чарлз Корнуолис е вицекрал на Ирландия в края на XVIII в., отличил се при потушаване на въстанието и предложил обединението на последната сесия на ирландския парламент.

      В 1829 г. в резултат на кампанията, организирана от Даниъл О’Конъл, Уелингтън, тогава министър-председател, скланя Джордж IV да приеме закона за еманципацията на католиците, който ги освобождава от ограниченията, наложени още по времето на кралица Елизабет (XVI в.). Декретът обаче подсигурява британското владичество, защото, ако католиците получават правото да избират депутати от своето вероизповедание, въведеният ценз практически лишава от избирателни права неколкостотин хиляди дребни и средни фермери, всъщност основната маса избиратели. Терънс Белю Макмейнъс (1823?-1860) — ирландски патриот, депортиран за държавна измяна; умира в Сан Франциско; в 1861 тленните му останки са пренесени в Ирландия и погребани при масови демонстрации. Архиепископ Пол Калън, заклет враг на ирландското освободително движение, осъжда демонстрациите около погребването на Макмейнъс.]

      Лицето му гневно пламтеше и Стивън почувства, че и неговите бузи запламтяха от вълнение при тия думи. Господин Дедалус се изсмя презрително.

      — Ей богу! — провикна се той. — Забравих онова дребно старче Пол Калън! Още една зеница на окото божие!

      Данте се надвеси над масата и викна на господин Кейси:

      — Прави са! Прави са! Винаги са били прави!

      Бог, нравствеността и религията са над всичко!

      Забелязала възбудата й, госпожа Дедалус й рече:

      — Госпожо Райордан, не им отговаряйте, щадете си нервите.

      — Бог и религията са над всичко! — изкрещя Данте. — Бог и религията са по-важни от всичко светско!

      Господин Кейси вдигна стиснатия си пестник и с всичка сила го стовари връз масата.

      — Прекрасно! — викна той с пресипнал глас. — Щом е така, Ирландия няма нужда от бога!

      — Джон! Джон! — извика господин Дедалус и хвана госта си за ръкава.

      На другия край на масата Данте се вцепени, бузите й затрепераха. Господин Кейси се надигна тежко от стола си, надвеси се към нея през масата и размаха ръка пред очите си, сякаш отпъждаше паяжина.

      — Ирландия няма нужда от бога! — извика той. — Ирландия се задушава от бога! Долу бог!

      — Богохулник! Антихрист! — изпищя Данте, скочи на крака и едва не го заплю в лицето.

      Чичо Чарлз и господин Дедалус задърпаха господин Кейси обратно на стола му, като се мъчеха да го успокоят. Но втренчил напред тъмните си пламенни очи, той повтаряше:

      — Долу бог! Долу!

      Данте яростно блъсна стола си и напусна масата, като събори поставката за салфетки, която бавно се изтърколи по килима и спря до крака на едно от креслата. Госпожа Дедалус бързо стана и я последва. На вратата Данте яростно се обърна и закрещя, а бузите й пламтяха и трепереха от гняв:

      — Изчадие адово! Победихме! Смазахме го! Сатана!

      Вратата се затръшна след нея.

      Господин Кейси се отскубна от ръцете на господин Дедалус и чичо Чарлз, внезапно зарови лице в ръцете си и изхълца:

      — Бедни Парнел! — зарида той. — Мой мъртъв кралю!

      Той ридаеше шумно и безутешно.

      Стивън вдигна побелялото си от страх лице и видя, че очите на баща му са пълни със сълзи.

      Момчетата си говореха на малки групички.

      Едно от тях каза:

      — Хванали са ги близо до Лъвова могила.

      — Кой ги е хванал?

      — Господин Глисън и вицеректорът. Пътували с кола.

      Същото момче добави:

      — Каза ми го един от големите.

      Флеминг попита:

      — А защо са избягали?

      — Аз знам — отвърна Сесил Тъндър. — Задигнали са пари от стаята на ректора.

      — Кой ги е задигнал?

      — Братът на Кикъм. После си ги поделили.

      — Значи кражба. Как са могли да го сторят?

      — Знаеш, на баба ти фърчилото! — каза Уелс. — Аз знам защо офейкаха.

      — Кажи защо.

      — Казаха ми да не казвам — отвърна Уелс.

      — Хайде, Уелс — замолиха всички. — Кажи ни. Няма да те издадем.

      Стивън проточи врат, за да чуе. Уелс се озърна да види не иде ли някой. После прошепна потайно:

      — Нали знаете виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията?

      — Да.

      — Ето какво: те го изпили, а после ги хванали по дъха. Затова офейкаха, щом много искате да знаете.

      Момчето, което бе заговорило първо, се обади пак:

      — И на мен един от големите ми каза същото.

      Всички се умълчаха. Стивън стоеше сред тях, не смееше да продума, само слушаше. Чувстваше се прималнял, понеже леко му се гадеше от страх. Как са могли да го сторят? Той си представи тъмната тиха сакристия. В нея имаше тъмни дървени ракли, в които се пазеха грижливо сгънатите стихари. Това не беше капелата, но и там трябваше да се говори само шепнешком. Свещено място беше. Той си спомни оная лятна вечер в деня на шествието до малкия параклис в гората, когато го бяха завели там, за да го облекат като анагност. Странно и свято място. Момчето с кадилницата стоеше до вратата, люлееше я леко напред-назад, а средната верижка повдигаше сребърното капаче, за да не угаснат въглените. Вътре имаше жар от дървени въглища: момчето леко люлееше кадилницата, въглените тлееха и от нея полъхваше слаба възкисела миризма. После, щом се облякоха, той подаде кадивото на ректора, ректорът сипа в кадилницата лъжичка тамян и тамянът засъска върху разжарените въглени.

      Момчетата си говореха, пръснати на малки групички из игрището. Струваше му се, че са се смалили: това бе, защото предния ден едно момче от втори клас го бутна с колелото си. Той падна на пистата, очилата му се строшиха на три парчета, а устата му се напълни със сгур.

      Затова сега момчетата му изглеждаха смалени и толкова далеч от него, гредите на вратата — толкова тънки и далечни, а мекото сиво небе — тъй високо. Но на футболното игрище нямаше мач, защото беше време за крикет: едни казваха, че играта ще ръководи Барне, а други — Флауърс. По цялото игрище момчетата тренираха дълги и високи и фалцови топки и от всички страни в мекия сив въздух се дочуваха ударите на бухалките. Сякаш говореха: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.

      Корк, който дотогава си бе мълчал, тихо каза:

      — Лъжете се.

      Тутакси всички се обърнаха към него.

      — Защо?

      — Да не би да знаеш?

      — Кой ти каза?

      — Казвай, Корк!

      Корк посочи отвъд игрището, където Саймън Мунан вървеше сам и си подритваше едно камъче.

      — Питайте него — отвърна той.

      Момчетата погледнаха нататък, после казаха:

      — Защо него?

      — И той ли е вътре?

      — Казвай, Корк! Хайде, ако знаеш, на нас можеш да кажеш.

      Корк сниши глас:

      — Да ви кажа ли защо офейкаха? Ще кажа, ама ще си траете — мъжка дума.

      Той спря за миг, после тайнствено добави:

      — Една нощ ги спипали в нужника заедно със Саймън Мунан и Бойл Гривната.

      Момчетата го погледнаха и попитаха:

      — Спипали ги?

      — Какво са правели?

      Корк каза:

      — Лъскали бастуни.

      Всички се умълчаха; Корк добави:

      — Затова на.

      Стивън погледна лицата на съучениците си, но всички бяха извърнали глави към игрището. Искаше да попита някого. Какво значи да лъскаш бастуни в нужника? Защо петима от горния курс ще бягат заради това? Сигурно е било някаква шега, помисли си той. Саймън Мунан имаше хубави дрехи, а една вечер му показа цяла топка, пълна с бонбони лакта, които момчетата от петнайсеторката по ръгби му бяха търкулнали по пътеката в средата на трапезарията, когато той стоеше на вратата. Това стана вечерта след мача с „Бектайв Рейнджърс“ и топката беше досущ като червена и зелена ябълка, само че се отваряше и вътре бе пълна с бонбони лакта. А един ден Бойл каза, че слоновете имали гривни наместо бивш, и оттогава му излезе прякор Бойл Гривната, но някои момчета му викаха и госпожа Бойл, защото той непрекъснато си пилеше ноктите.

      Айлин също имаше дълги, тънки хладни бели ръце, понеже беше момиче. Бяха като слонова кост; само че по-меки. Това всъщност значи Кула от слонова кост, но протестантите не могат да го разберат и се надсмиват. Веднъж двамата с Айлин стояха заедно пред хотела и гледаха келнера, който окачваше низ знаменца на пилона, а един фокстериер припкаше насам-натам по слънчевата морава. Тя пъхна ръка в джоба му до неговата и той почувства колко хладна, тънка и нежна е дланта й. Тя каза, че е много смешно да имаш джобове, после изведнъж се отскубна и прихнала в смях, хукна надолу по наклонената алея. Русите й коси се стелеха зад нея като злато. _Кула от слонова кост. Златен чертог._ Щом се замислиш над нещата, започваш да ги разбираш.

      Но защо в нужника? В нужника се ходи само по нужда. Там има дебели каменни плочи, водата по цял ден цъцре от едни малки дупчици и се носи странна миризма на мочевина. А зад вратата на един от клозетите с червен молив е нарисуван брадат римлянин в тога, който държи в ръцете си по една тухла, и отдолу има надпис:

M     frame

      Балбус стена градеше.*

      [* Смисълът на надписа под нецензурната рисунка е неясен. Някои го свързват с писмото на Цицерон, където той осъжда римляните, които безгрижно пирували през смутната 47 г.пр.н.е., и Балб, който си строял къща. Други свързват името с тъмния грях на Вавилон, трети — с Цезаровия приятел Балб.]

      Някои момчета го бяха нарисували на шега. Лицето му е много смешно, но все пак прилича на брадат човек. А на стената в един от другите клозети с красив, наклонен наляво почерк е написано:

M     frame

      Юлий Цезар написа „Гали по бело“*.

      [* Нецензурен каламбур със заглавието на Цезаровите „Записки за Галската война“.]

      Може би затова са ходили там, защото на това място някои момчета пишат разни работи на майтап. Все пак странно бе това, което Корк каза, и начинът, по който го каза. Не ще да е било шега, щом са избягали. Той мълком погледна заедно с другите през игрището и му стана страшно.

      Най-после Флеминг каза:

      — Какво, значи, сега всички ще оперем пешкира заради няколко галфони?

      — Аз няма да се върна след ваканцията, ще видите — обади се Сесил Тъндър. — Три дни да мълчим в трапезарията и не се знае кой по колко пръчки ще изяде!

      — Ами да — добави Уелс. — Старият Барит е започнал да свива бележката по нов начин, за да не можеш да я отвориш и затвориш и да видиш колко пердашки ти е написал.*

      [* При наказание учителят написва на бележката броя на пръчките на латински и изпраща ученика с нея при префекта. Префектът е нещо като заместник-ректор, който се грижи за учебната и възпитателната работа в колежа.]

      — Да — каза Сесил Тъндър, — тая заран префектът вече е бил във втори клас.

      — Трябва да вдигнем въстание, какво ще кажете? — попита Флеминг.

      Всички се умълчаха. Беше съвсем тихо и ударите на крикетните бухалки сега се чуваха по-нарядко отпреди: пляк-пльок.

      Уелс попита:

      — А какво ще стане с тях?

      — Саймън Мунан и Гривната ще ги бият — отвърна Корк, — а момчетата от горния курс трябва да избират: бой или изключване.

      — И какво са избрали? — попита момчето, което бе заговорило първо.

      — Всички освен Кориган предпочетоха изключването — отговори Корк. — Него ще го бие господин Глисън.

      — Кой Кориган? Оня, буцата ли? — попита Флеминг. — Та той ще свети маслото на двама като Глисън!

      — Според мен Кориган е прав, а другите бъркат — каза Сесил Тъндър, — защото боят рано или късно се забравя, но когато някой го изгонят от колежа, това се помни цял живот. Пък и Глисън няма много да го бие.

      — Не му изнася — рече Флеминг.

      — Не им заблазявам на Саймън Мунан и Гривната — каза Сесил Тъндър. — Но не ми се вярва тях да ги бият. Може би ще се отърват с по две деветки по ръцете.

      — Не, не — каза Корк. — И двамата ще си го получат по голо.

      Уелс потри ръце и захленчи:

      — Моля ви, сър, смилете се!

      Корк се ухили, запретна ръкави и издекламира:

      Няма пощада,

      тъй ти се пада!

      Щом те надупя,

      пръта ще счупя!

      Момчетата се разсмяха, но той усещаше, че всички ги е малко страх. В тишината на мекия сив въздух оттук-оттам се дочуваха ударите на бухалките: пльок. Същият звук се чува, когато бият, но тогава сигурно боли. Пердашката и тя издава звук, но по-различен. Момчетата казват, че била направена от балена и кожа и вътре има олово: и той се помъчи да си представи болката. При различните шумове има различен вид болка. _Фи-у_, свисти дългият тънък бастун, но как ли боли от него? Побиха го тръпки и му стана студено от тая мисъл. От думите на Корк — също: какво толкова смешно има? Побиха го тръпки: но така става винаги, като си смъкваш панталона, побиват те тръпки. Същото е и в банята, когато се събличаш. И той си помисли: кой ли ще смъкне панталона, учителят или момчето. О, как могат да се смеят над това?

      Той погледна запретнатите ръкави и кльощавите, изпоцапани с мастило ръце на Корк. Запретна ръкави, за да покаже как господин Глисън ще запретне ръкави. Но господин Глисън има излъскани кръгли маншети и чисти, бели пухкави ръце с дълги остри нокти. Сигурно и той си ги пили като госпожа Бойл. И все пак ужасно дълги и остри нокти! Такива едни дълги и жестоки, а пък пухкавите му бели ръце са ласкави, не жестоки. И макар че настръхна от студ и ужас, като си представи тия жестоки дълги нокти, тъничкия свист на бастуна и мраза, който те полъхва под ризата, като си събуваш панталона, мисълта за тия бели и пухкави, чисти, силни и ласкави ръце го изпълни с някакво странно и тихо чувство на удоволствие. И той се замисли над думите на Сесил Тъндър: че господин Глисън няма да бие Кориган много силно. А пък Флеминг каза, че не му изнасяло. Няма да е за това.

      Някой се провикна отдалеч:

      — Всички в клас!

      Обадиха се и други гласове:

      — Всички в клас! Всички в клас!

      В часа по краснопис той седеше със скръстени ръце и слушаше плавното скърцане на перата. Господин Харфърд се разхождаше напред-назад, нанасяше малки поправки с червен молив и от време на време присядаше до някое момче, за да му покаже как трябва да държи перодръжката. Той се бе опитал да прочете буква по буква изречението на дъската, макар и да знаеше какво пише там, защото с него завършваше учебникът: _Труд без разсъдък — кораб без кормчия._ Но очертанията на буквите бяха като тънки невидими нишки и само когато силно-силно зажумеше с дясното око и напрегнато се взираше с лявото, той успяваше да различи главната буква.

      Но господин Харфърд е много добър и никога не се гневи. Всички други учители са ужасно гневливи. И от къде на къде те трябва да страдат заради няколко момчета от горния курс? Уелс каза, че те изпили виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията, и ги открили по дъха. А може би са откраднали и някоя дарохранителница и са искали да избягат с нея и да я продадат някъде? Но това трябва да е ужасен грях: промъкват се тихомълком в нощта, отварят тъмния шкаф и открадват бляскавата златна дарохранителница, в която Бог стои на престола сред цветята и свещите по време на благословението, когато анагностът размахва кадилницата и от двете страни се вдигат клъбца тамянен дим, а Доминик Кели сам подхваща първия глас на песнопението. Естествено, Бог не е бил в дарохранителницата, когато са я откраднали. Но все пак тайнствен и тежък грях е дори да се докоснеш до нея. При тая мисъл той се изпълни с благоговеен ужас: тайнствен и страхотен грях, само като си помислеше за това в тишината, под лекото скърцане на перата, и го побиваха тръпки. Но да вземеш от шкафа виното за комка, да го изпиеш и да те открият по дъха, също е грях; само че не е нито страхотен, нито тайнствен. От него само леко ти се подгадва заради миризмата на виното. Защото в деня на първото си причастие в църквата, когато затвори очи, отвори уста и леко изплези език, а ректорът се приведе, за да му даде светото причастие, той почувства в дъха му слаб мирис на вино. Вино: каква красива дума. Кара те да си представяш тъмночервения цвят на гроздето, което расте в Гърция, около къщи, подобни на бели храмове. Но от лекия винен мирис в дъха на ректора в деня на първото причастие на него му се повдигна. Денят на първото причастие е най-щастливият ден в човешкия живот. Веднъж неколцина генерали попитали Наполеон кой е най-щастливият ден в живота му. Очаквали, че ще назове деня, когато е спечелил някоя велика битка, или деня, когато е бил провъзгласен за император, но той казал:

      — Господа, най-щастливият ден в моя живот бе денят на първото ми причастие.*

      [* В действителност Наполеон е бил отстъпник и прословут грешник от църковна гледна точка.]

      Влезе отец Арнал и започна часът по латински. Стивън продължаваше да седи неподвижен, облегнат на чина със скръстени ръце. Отец Арнал раздаде контролните, нарече ги срам и позор и каза веднага да ги препишат заедно с поправките. Но най-лоша от всички бе тетрадката на Флеминг, защото страниците й бяха залепнали от мастилено петно: отец Арнал я хвана с два пръста за крайчеца и каза, че да предадеш такава тетрадка, е оскърбление за всеки учител. Сетне той вдигна Джак Лотън да склони съществителното mare*, но Джак Лотън се запъна на ablativus singularis и не можа да склони съществителното в множествено число.

      [* Mare (лат.) — „море“, е съществително от среден род, което се скланя по трето склонение, където повечето съществителни са от женски род, затова учениците се объркват.]

      — Как не те е срам — строго каза отец Арнал, — и това ми било първенец на класа!

      Сетне той вдигна второ момче, трето, четвърто. Никой не знаеше. Отец Арнал притихна: и след всяко момче, което се опитваше и не успяваше да отговори, гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Но въпреки че гласът му бе толкова тих, той имаше мрачен вид и гледаше навъсено. Накрая той вдигна Флеминг и Флеминг каза, че тази дума няма множествено число. Тогава отец Арнал затвори шумно учебника и изкрещя:

      — Застани на колене в средата на класа! Не съм виждал по-голям лентяй! Другите да преписват контролните.

      Флеминг тежко се надигна от мястото си и застана на колене между последните два чина. Останалите момчета се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат. В класната стая настъпи тишина. Стивън плахо погледна мрачното лице на отец Арнал и видя, че леко се е зачервило от гняв.

      Грях ли е, когато отец Арнал се гневи, или на него му е позволено да се гневи, когато момчетата са лениви, защото така ще ги накара по-добре да се учат? Или пък само се преструва, че се гневи? Сигурно му е позволено, защото е свещеник, знае какво е грях и не би съгрешил. Но ако някой път по погрешка съгреши, какво ли ще стори, за да се изповяда? Може би ще иде да се изповяда на вицеректора. А ако вицеректорът съгреши, ще отиде при ректора; а ректорът — при провинциала; а провинциалът — при генерала на йезуитите. Това се нарича ordo — йерархия*; чувал бе баща си да казва, че всички те са много умни. Всички можели да станат големци, ако не били станали йезуити. И той се помъчи да си представи какви биха станали отец Арнал и Пади Барит, господин Макглейд и господин Глисън, ако не бяха станали йезуити. Трудно му бе да отгатне, защото трябваше да си ги представи по-други, със сюртуци и панталони в друг цвят, с бради и мустаци и друг вид шапки.

      [* Представата на Стивън за йерархията в ордена е точна, но йезуитите си избират изповедници помежду си. Английската дума „order“ — ред, строй, орден, йерархия — i за съжаление няма еднозначно съответствие в нашия език, поради което един от най-важните вербални лайтмотиви — бунтът на героя срещу всеки вид order, социален, политически, църковен, морален, семеен — по необходимост е разфокусиран в превода.]

      Вратата безшумно се отвори и затвори. Тих шепот премина през класа: префектът. В миг настъпи гробна тишина, после пръчката изтрещя по последния чин. Сърцето на Стивън подскочи от страх.

      — Има ли тук момчета за пердах, отец Арнал? — викна префектът. — Има ли в този клас мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой?

      Той стигна до средата на стаята и съзря коленичилия Флеминг.

      — Охохо! — викна той. — Кой е този ученик? Защо е на колене? Как ти е името, момче?

      — Флеминг, сър.

      — Охохо, Флеминг! Лентяй, разбира се, по очите ти познавам. Защо е наказан на колене, отец Арнал?

      — Написа лошо контролно по латински и не можа да отговори на нито един въпрос по граматика — отвърна отец Арнал.

      — И как ще отговори?! — извика префектът. — Как ще отговори! Нали го виждам — роден лентяй! По очите му познавам.

      Той удари с пръчката по чина и викна:

      — Стани, Флеминг! По-живо, момче!

      Флеминг бавно се надигна.

      — Ръката! — заповяда префектът.

      Флеминг протегна ръката си. Пръчката изплющя оглушително: хряс! — два, три, четири, пет, шест.

      — Другата!

      Пръчката отново отброи шест оглушителни удара.

      — На колене! — извика префектът.

      Флеминг коленичи, пъхнал ръце под мишниците: лицето му бе разкривено от болка, при това Стивън знаеше колко корави са дланите му, защото Флеминг постоянно ги търкаше с колофон. Но сигурно страшно го болеше, защото трясъкът от ударите бе ужасен. Сърцето на Стивън туптеше и трепереше.

      — На работа до един! — извика префектът. — Тук няма място за мързеливци, лентяи и безделници, за никакви безделни и лениви малки измамници. На работа, ви казвам! Отец Долан ще идва вече всеки ден. Отец Долан още утре пак ще дойде.

      Той ръгна с пръчката едно от момчетата в ребрата и запита:

      — Кажи, момче, кога ще дойде пак отец Долан?

      — Утре, сър — разнесе се гласът на Том Фърлонг.

      — Да, утре, утре, утре* — каза префектът. — Опичайте си ума. Все-ки ден! Продължавайте да пишете. А ти, момче, кой си?

      [* „Макбет“, V, 19.]

      Сърцето на Стивън подскочи:

      — Дедалус, сър.

      — Защо не пишеш като останалите?

      — Аз… си…

      Той бе загубил ума и дума от страх.

      — Защо не пише той, отец Арнал?

      — Счупи си очилата — отвърна отец Арнал — и аз го освободих от занятия.

      — Счупил ли? Какво чувам? Как ти беше името? — запита префектът.

      — Дедалус, сър.

      — Ела тук, Дедалус. Мързелив малък измамник! По лицето ти познавам, че си измамник. Къде си счупи очилата?

      Стивън се запрепъва, заслепен от страх и бързина, и застана в средата на класа.

      — Къде си счупи очилата? — повтори префектът.

      — На пистата, сър.

      — Охохо! На пистата значи — извика префектът. — Знам го тоя номер.

      Изумен, Стивън вдигна очи и за миг видя белезникавосивото, позастаряло лице на отец Долан, плешивата му белезникавосива глава с мъх от двете страни, телените рамки на очилата и безцветните му очи, които гледаха изпод стъклата. Защо каза, че знае тоя номер?

      — Мързелив лентяй и безделник — извика префектът. — Очилата си счупил! Стар ученически номер. Дай веднага ръката!

      Стивън зажумя и протегна разтрепераната си ръка с дланта нагоре. Усети, че префектът за миг докосва пръстите му, за да ги изправи, и чу как ръкавът на сутана му прошумоля, когато пръчката се вдигна за удар. Жижж! Жежък жиг жигоса разтрепераната му ръка и тя се сгърчи като лист, обзет от огнени езици, а пукотът на пръчката и болката изпълниха очите му с парещи сълзи. Страх разтресе цялото му тяло, разтресе и ръката му, и сгърчената, пламнала и посиняла длан, потрепваща като обрулен лист. На устните му се надигна вопъл, молитва за пощада. Но макар че сълзите изгаряха очите, а снагата му трепереше от страх и болка, той сподави парещите сълзи и воплите, които изгаряха гърлото му.

      — Другата! — викна префектът.

      Стивън отдръпна обезобразената си и трепереща дясна ръка и протегна лявата. Ръкавът на сутана отново прошумоля, когато пръчката се вдигна, и оглушителният трясък, и зверската, изгаряща, пареща, жареща болка превърнаха дланта и пръстите му в треперлива морава пихтия. Горещата струя рукна от очите му и разкъсван от срам, страдание и страх, той в ужас отдръпна треперещата си ръка и простена от болка. Снагата му трепереше, парализирана от страх, и в срама и яростта си той усети, че сподавеният вопъл се изтръгва от гърлото му, а парещите сълзи бликват от очите му и струят по пламналите му страни.

      — На колене! — извика префектът.

      Стивън бързо застана на колене и притисна към тялото пребитите си ръце. Изведнъж го обзе такава жалост към тия пребити и мигновено подпухнали ръце, сякаш те бяха не негови, а чужда. И както стоеше на колене, сподавяйки сетните стонове в гърлото си и притиснал до себе си тая пареща, жареща болка, той си представи ръцете, които бе протегнал с дланите нагоре, допира на префекта, когато той силом посегна да укроти разтрепераните му пръсти, и пребитата подпухнала морава пихтия от длан и пръсти, която безпомощно потрепваше във въздуха.

      — Сега всички на работа! — извика префектът от вратата. — Отец Долан вече всеки ден ще проверява има ли тук мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой. Всеки ден. Все-ки ден.

      Вратата се затвори след него.

      Занемелият клас продължи да преписва контролните. Отец Арнал стана от стола си и тръгна сред чиновете, като с ласкави думи помагаше на момчетата и им обясняваше направените грешки. Гласът му бе много ласкав и мек. После той се върна на стола си и каза на Флеминг и Стивън:

      — Вие двамата вече може да седнете.

      Флеминг и Стивън станаха, отидоха до чиновете си и седнаха. Почервенял от срам, Стивън бързешком отвори с немощна ръка една книга и се наведе над нея, почти долепил лице до страницата.

      Колко нечестно и жестоко: нали докторът му каза да не чете без очила и още същата сутрин той писа у дома на баща си да му пратят нови. И отец Арнал каза, че го освобождава от занятия, докато не дойдат новите очила. А после префектът го нарече измамник пред целия клас и го наби, въпреки че е винаги пръв или втори и стои начело на йоркистите! От къде на къде реши, че това е номер? Той почувства допира на неговите пръсти, когато префектът изправи ръката му; а отпърво му се стори, че той иска да се здрависа с него, понеже пръстите му бяха нежни и силни. Но в следващия миг ръкавът на сутана прошумоля и пръчката изтрещя. Жестоко и нечестно бе да го карат да стои на колене пред целия клас: и отец Арнал каза, че двамата може да седнат, без да прави разлика между тях. Той се заслуша в ниския и ласкав глас на отец Арнал, който поправяше контролните. Може би съжалява и сега му се иска да бъде добър? Все пак колко нечестно и жестоко! Префектът е свещеник, но постъпи жестоко и нечестно. А белезникавосивото му лице и безцветните очи зад телените рамки гледаха жестоко, понеже той най-напред успокои ръката му със силните си нежни пръсти, за да може по-добре и по-силно да го удари.

      — Мръсен и подъл номер е това, казвам ви — рече Флеминг в коридора, когато класовете се занизаха към трапезарията, — да биеш някой, който няма никаква вина.

      — Та нали, без да искаш, си счупи очилата? — попита Рош Пора.

      Думите на Флеминг напълниха сърцето му, но Стивън не отговори.

      — Разбира се, че без да иска — каза Флеминг. — Аз не бих търпял. Бих се качил при ректора да се оплача.

      — Ами да — живо подзе Сесил Тъндър, — той дори вдигна пердашката над рамото си, а няма право.

      — Много ли болеше? — попита Рош Пора.

      — Страшно — отвърна Стивън.

      — Аз не бих търпял — повтори Флеминг, — няма значение дали е Кубето или някое друго кубе.

      Мръсен, гаден калташки номер и нищо друго. Аз бих се качил при ректора да се оплача веднага щом обядваме.

      — Да, иди, иди — каза Сесил Тъндър.

      — Да, иди. Иди горе и се оплачи на ректора, Дедалус — подзе Рош Пора, — защото той каза, че и утре ще дойде да те бие.

      — Да, да. Кажи на ректора — завикаха всички.

      Няколко момчета от втори клас ги дочуха и едно от тях каза:

      — Сенатът и римският народ провъзгласяват Дедалус за несправедливо наказан.

      Да, несправедливо: нечестно и жестоко. Той седеше в трапезарията и паметта му отново и отново го връщаше към преживяното унижение, докато накрая започна да се пита дали наистина не прилича на измамник и съжали, че няма огледало, за да погледне лицето си. Не, невъзможно: колко беззаконно, жестоко и нечестно!

      Не можеше да яде прегорялата пържена риба, която им даваха в сряда по време на Великите пости, а на един от картофите в чинията му дори имаше следа от лопата. Да, ще постъпи точно така, както го посъветваха момчетата. Ще се качи при ректора и ще му каже, че е бил несправедливо наказан. Така е постъпил някога в историята един велик човек и портретът му сега стои в учебниците по история. А ректорът ще обяви, че е бил несправедливо наказан, понеже сенатът и римският народ винаги са обявявали хората, които постъпват така, за несправедливо наказани. Имената на тия велики хора ги има в Христоматията на Ричмал Магнол. Цялата история разказва за тия мъже и техните дела, за тях се разказва и във всичките повести за Гърция и Рим на Питър Парли.* А самият Питър Парли е нарисуван на първата страница. На картинката има път, който върви през равнина, обрасла с трева и малки храсти: Питър Парли е с широкопола шапка като протестантски пастор и с голям бастун и бързо крачи по пътя към Гърция и Рим.

      [* Р. Магнол е автор на много популярен през миналия век учебник по история и география. П. Парли (псевд. на Самюъл Гудрич) е писал десетки книги за деца с подчертано познавателен характер.]

      Всъщност няма да е трудно: просто, щом свърши обедът и излезе от трапезарията ведно с другите, трябва да продължи, но не по коридора за навън, а нагоре по стълбата, която води към замъка. Това е всичко: свива вдясно, качва се бързо по стълбата и след няколко секунди е вече в ниския, тъмен и тесен ходник, който води през замъка право в стаята на ректора. Нечестно беше, всички го казаха, дори момчето от втори клас, което заговори за сената и римския народ.

      И какво ще стане? Колежаните от горния курс се размърдаха в дъното на трапезарията и той чу стъпките им по постланата пътека: Пади Рат, Джими Маги, Испанеца, Португалчето, пети бе Кориган, буцата, дето щеше да го бие господин Глисън. Ето кой стана причина префектът да го нарече измамник и да го набие за нищо и никакво: и той напрегна слабите си, уморени от плач очи и се загледа в широките рамене на Кориган буцата, който мина, увесил голямата си черна глава. Но все пак той е сторил нещо, а и господин Глисън няма много да го бие. И той си спомни какъв як е Кориган в банята: кожата му е със същия торфен цвят като блатистата вода в плиткия край на басейна, а когато върви покрай него, краката му шумно шляпат по мокрите плочи и при всяка стъпка бедрата му леко се потръсват, защото е дебел.

      Трапезарията вече бе наполовина опустяла и момчетата продължаваха да се изнизват навън. Пред вратата никога не стои свещеник или възпитател: значи ще може да се качи по стълбата. Не, невъзможно. Ректорът ще вземе страната на префекта, ще реши, че това е стар ученически номер, после префектът всеки ден ще идва, но ще бъде много по-лошо, понеже ще е страшно ядосан, че някой ученик е отишъл да се оплаче от него на ректора. Момчетата казват — иди! — но сами не биха го сторили. Вече всичко са забравили. Да, най-добре е да забрави всичко, а префектът може би само така каза, че ще идва всеки ден. Да, най-добре е да не му се мярка пред очите и какъвто е малък и незабележим, лесно ще се отървава.

      Момчетата от неговата маса станаха. Стана и той и се включи в колоната. Решавай! Вратата е близо. Ако продължи да върви с момчетата, няма да успее да се качи при ректора, защото е невъзможно да напусне игрището. А ако иде и въпреки всичко пак го набият, всички ще му се смеят и ще разказват как малкият Дедалус се качил при ректора, за да се оплаче от префекта.

      Както вървеше по пътеката, изведнъж вратата се изпречи отпреде му. Не, не бива! Невъзможно е. Представи си плешивата глава и жестоките безцветни очи на префекта и чу гласа му, запитал го на два пъти как му е името. Но защо не можа да запомни името му от пръв път? Дали защото не го слушаше, или защото искаше да се надсмее над името му? Великите хора в историята също имат подобни имена и никой не им се надсмива. Защо не се надсмее на собственото си име, щом толкова му е до смях? Долан: също като името на някоя перачка.

      Стигнал бе до вратата. Тутакси свърна вдясно, изкачи се по стълбата и преди още да размисли дали да се върне, се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, който водеше в замъка. Когато прекрачваше прага на ходника, без да извърне глава, той видя, че всички момчета, които се изнизваха от трапезарията, гледат подире му.

      Вървеше по ниския, тъмен и тесен ходник и минаваше покрай малките врати на килиите, в които живееха отците от братството. Взираше се в полумрака пред себе си, вляво и вдясно, и му се струваше, че по стените има портрети. Беше тъмно и тихо, а очите му бяха слаби и уморени от плач и той нищо не виждаше, но си представяше, че от стените мълчаливо го гледат портретите на светците и великите воини на ордена: св. Игнатий Лойола, разтворил една книга, показваше с пръст думите AD MAJOREM DEI GLORIAM; св. Франциск Ксавери сочеше към гърдите си; Лоренцо Ричи с баретата си, приличен на възпитателите от колежа; тримата покровители на благочестивото отрочество — св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блажения Йохан Берхманс — и тримата младолики, защото бяха умрели млади; и отец Питър Кени, седнал в кресло и загърнат в голям плащ.*

      [* Игнатий Лойола (1491–1556) — основателят на йезуитския орден. (Вж. бел. 31 към гл. III.) Ad majorem Dei Gloriam — „За по-голямата слава господня“, е девизът на ордена. Св. Франциск Ксаверий (1506–1552) — първият сподвижник на Лойола (животът му е разказан в началото на гл. III). Лоренцо Ричи — генерал на ордена през XVIII в. Св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блаж. Йохан Берхманс са били членове на братството на св. Дева Мария и негови патрони. Отец Питър Кени е йезуит, купил „Клонгоус“ от семейство Браун за ордена през 1813 г.]

      Излезе на площадката над преддверието на замъка и се огледа. Ето откъде е минал Хамилтън Рауън, а ей там са следите от куршумите на войниците. И точно тук старите слуги са видели призрака, загърнат в бял маршалски плащ.

      Стар прислужник метеше в единия край на площадката. Стивън го попита къде е стаята на ректора, старият посочи вратата в дъното и погледна подир него, когато той се запъти натам и почука.

      Никакъв отговор. Той почука отново, по-силно, и сърцето му подскочи, когато отвътре се чу приглушен глас:

      — Влезте!

      Натисна дръжката, отвори вратата и пипнешком затърси дръжката на вътрешната, обшита в зелено сукно врата. Намери я, отвори и влезе.

      Ректорът седеше на бюрото си и пишеше. Върху бюрото имаше един череп и в стаята се носеше тайнствената тържествена миризма на стари кожени кресла.

      Сърцето му биеше бързо, развълнувано от това тържествено място и тишината в стаята: той погледна черепа, сетне ласкавото лице на ректора.

      — Е, юнак — каза ректорът, — какво има?

      Стивън преглътна буцата в гърлото си и отвърна:

      — Аз си счупих очилата, сър.

      Ректорът отвори уста и каза:

      — Оо!

      После се усмихна и добави:

      — Е, щом сме си счупили очилата, трябва да пишем у дома да ни пратят нови.

      — Аз вече писах, сър — рече Стивън, — и отец Арнал каза, че съм свободен от занятия, докато не пристигнат.

      — Правилно — каза ректорът.

      Стивън отново преглътна, мъчейки се да успокои разтрепераните си нозе и глас.

      — Но, сър…

      — Да?

      — Отец Долан дойде днес и ме наби, понеже не си преписвах контролното.

      Ректорът мълчаливо го погледна и той усети как кръвта нахлува в бузите му, а очите му се напълват със сълзи.

      Ректорът рече:

      — Твоето име е Дедалус, нали?

      — Да, сър.

      — И къде си счупи очилата?

      — На пистата, сър. Един ученик идеше откъм навеса за велосипеди, аз паднах и те се счупиха. Не му знам името.

      Ректорът отново го погледна мълчаливо. После се усмихна и каза:

      — Е, значи станала е грешка; отец Долан положително не е знаел за това.

      — Но аз му казах, че съм си ги счупил, сър, а той ме наби.

      — Каза ли му също, че си писал у дома да ти пратят нови? — попита ректорът.

      — Не, сър.

      — Ето, виждаш ли — рече ректорът, — отец Долан не е разбрал. Можеш да кажеш, че аз те освобождавам от занятия за няколко дни.

      От страх, че разтрепераният му глас ще секне, Стивън бързо рече:

      — Да, сър, но отец Долан каза, че утре пак ще дойде да ме бие.

      — Добре тогава — рече ректорът, — станала е грешка и аз лично ще поговоря с отец Долан. Така добре ли е?

      Стивън усети, че сълзите навлажниха очите му, и промълви:

      — О да, благодаря ви, сър.

      Ректорът протегна ръката си над черепа, Стивън я пое и за миг усети хладната му влажна длан.

      — А сега довиждане — каза ректорът, отдръпна ръката си и кимна.

      — Довиждане, сър — отвърна Стивън.

      Той се поклони и тихо излезе от стаята, като бавно и предпазливо затвори и двете врати.

      Но щом отмина стария прислужник на площадката и отново се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, той закрачи все по-бързо и по-бързо. Все по-бързо и по-бързо го носеха нозете му през полумрака, задъхан от вълнение. Удари лакътя си в крайната врата, припна надолу по стълбата, прекоси бързешком двата коридора и излезе на открито.

      От игрището се дочуваха викове. Той се втурна, бързо, бързо, бързо, прелетя през пистата и запъхтян стигна до игрището на трети клас.

      Момчетата го бяха видели, че тича. Те го обградиха от всички страни и блъскайки се един друг, се надвесиха над него.

      — Казвай! Казвай!

      — Какво ти каза?

      — Влезе ли?

      — Какво ти каза?

      — Казвай! Казвай!

      Стивън им заразправя: какво казал той, какво казал ректорът, а когато завърши, момчетата започнаха да хвърлят барети във въздуха и завикаха:

      — Урра!

      Улавяха баретите, хвърляха ги отново нависоко в небесата и крещяха:

      — Ура! Ура!

      После сплетоха ръце, вдигнаха го и го понесоха на столче, докато накрая той успя да се отскубне. А щом се освободи, те се пръснаха на всички страни и отново взеха да хвърлят баретите си, свиреха с уста, докато те се въртяха из въздуха, и крещяха:

      — Ура!

      После проехтя трикратно _грух-грух-грух_ за Долан Кубето и трикратно _ура-ура-ура_ за Конми и всички казаха, че в Клонгоус никога не е имало по-добър ректор от него.

      Виковете заглъхнаха в меката сивкава здрачевина. Той остана сам. Беше му леко и радостно: все едно, няма да се възгордее пред отец Долан. Ще бъде много мирен и послушен: и му се прииска да стори някаква добрина на отец Долан, за да му покаже, че не се е възгордял.

      Въздухът бе мек, сивкав и благ, настъпваше вечер. Във въздуха ухаеше на вечер, както ухаеха полята на село по време на излета до имението на майор Бартън, когато изравяха репи и тутакси ги белеха и изяждаха, както ухаеше и горичката отвъд павилиона, където растяха шикалки.

      Момчетата тренираха дълги, високи и фалцови топки. Той дочуваше тупкането на топките в меката сивкава тишина, а оттук-оттам в смълчания сумрак отекваха ударите на бухалките: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.

      II

      Чичо Чарлз пушеше такъв лют харман, че накрая неговият племенник му препоръча да се наслаждава на сутрешната си лула в малката барака в дъното на градината.

      — Хубаво, Саймън. Само мир да има, Саймън — спокойно рече старецът. — Където обичаш. Излизам си повънка, на въздух е и по-здравословно.

      — Дявол го взел — не се стърпя господин Дедалус. — Умът ми не побира как можеш да пушиш такава убийствена гадост! Бога ми, та това е чист барут!

      — Тютюнецът си е хубав, Саймън — отвърна старецът. — Облагва ми от него.

      Оттогава всяка сутрин чичо Чарлз ходеше в своята барака, но преди да тръгне, винаги старателно сресваше и приглаждаше косата на тила си и изчеткваше своя цилиндър. Докато пушеше, зад касата на вратата се провиждаха само периферията на шапката и чашката на лулата му. Неговата беседка — тъй наричаше той вонливата барака, която разделяше с котката и градинските сечива — му служеше още и като място за вокални упражнения; всяка сутрин той доволно тананикаше някоя от любимите си песни: „Гнезденце ми свий“, „Златокоса, синеока“ или „Дъбравите на Бларни“, а димът от лулата му бавно се виеше на сивосинкави клъбца, които чезнеха в ясния въздух.

      През първата половина на лятото в Блакрок* чичо Чарлз бе неотлъчно със Стивън. Чичо Чарлз бе държелив старец със загоряло, набраздено от бръчки лице и бели бакенбарди. В делнични дни той слизаше от „Карисфортска“ до главната улица на градчето, за да заръчва провизии при търговците, които снабдяваха семейството. Стивън обичаше да ходи на пазар с него, защото чичо Чарлз щедро го гощаваше от всичко, що бе изложено в касите и буретата пред тезгяха. Ще вземе цяла шепа грозде наедно с триците или три-четири ябълки и великодушно ще ги тикне в ръцете на момчето ако и продавачът да се усмихва накриво; а когато Стивън се престорваше, че се стеснява, старецът смръщваше вежди и казваше:

      [* През 1892 г. семейството на Джойс също живее в Блакрок (крайбрежно предградие на Дъблин) на Карисфорт авеню №23.]

      — Взимайте, сър, на вас говоря! Те са за редовен стомах.

      Щом изпълнеха списъка с поръчките, двамата се запътваха към парка, където на някоя пейка вече ги чакаше Майк Флин, стар приятел на господин Дедалус. Сетне Стивън пробягваше своята обиколка на парка. Майк Флин заставаше до портала при гарата с часовник в ръка, а Стивън тичаше по алеята съгласно указанията му: с изправена глава, високо изнесени колене и плътно изопнати по тялото ръце. В края на сутрешното бягане треньорът правеше разбор, а понякога сам даваше пример и се потътряше смешно метър-два със старите си сини платненки. Край него винаги се струпваха изумени дечурлига и бавачки, които не се разотиваха дори когато той и чичо Чарлз сядаха отново на пейката и започваха да бистрят политиката и спорта. Стивън бе чувал от баща си, че през ръцете на Майк Флин са минали някои от най-добрите ирландски атлети, но въпреки това често поглеждаше с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на своя треньор, когато той навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти да свие цигара, и със съжаление гледаше благите му угаснали сини очи, които навремени внезапно се зарейваха в сините далнини, а дългите отекли пръсти спираха да се движат и ситният тютюн изпадаше обратно в кесията.

      На път към къщи чичо Чарлз често се отбиваше в черквата и тъй като Стивън не можеше да достигне до съда със светена вода, старецът потапяше ръка в него и сръчно поръсваше дрехите на момчето и пода на нартиката. Когато се молеше, чичо Чарлз коленичеше на червената си кърпичка и полушепнешком четеше от своя овехтял зацапан молитвеник, който имаше кустоси в края на всяка страница. Стивън не споделяше набожността му, но от уважение към нея също коленичеше редом с него. Често той се питаше за какво ли се моли тъй усърдно чичо Чарлз. Може би за душите в чистилището или пък за щастлива смърт?* А може би се молеше богу да му върне поне част от състоянието, което бе прахосал в Корк?

      [* Според католическата есхатология в Чистилището попадат душите на умрелите без _смъртни_ грехове. Срокът на тяхното наказание (доочистване) може да бъде съкратен чрез молитвите на живите. _Щастлива смърт_ ще рече всички грехове на покойника да бъдат опростени. Тогава той е праведник и душата му отива в Рая.]

      Неделен ден Стивън ходеше на излет с баща си и чичо Чарлз. Старецът беше пъргав като коза, при все че имаше мазоли, и често те изминаваха по десет-дванайсет мили пешком. В малкото селце Стилоргран пътят се разклоняваше и те или се отправяха наляво към Дъблинските планини, или поемаха по пътя за Гоутстаун, стигаха Дъндръм и оттам през Сандифорд се връщаха вкъщи. През цялото време, докато биеха път или почиваха в някой опушен хан, възрастните беседваха за неща, близки на сърцата им — за ирландската политика, за Мънстър*, за историята на семейството, — и Стивън жадно се вслушваше във всички тия разговори. Непонятните думи той многократно си повтаряше, докато ги научеше наизуст: така чрез тях надникваше в действителния свят около себе си. Все по-близък му се струваше часът, когато сам щеше да вземе участие в живота на тоя свят, и той тайно започна да се готви за великата мисия, която чувстваше, че го очаква, макар само смътно да долавяше естеството й.

      [* Мънстър е югозападната провинция на Ирландия. Населението й оказва ожесточена съпротива срещу английското нашествие и бива жестоко репресирано. Родът на Джойс води началото си от западната провинция Конахт, но баща му и дядо му са били родени в Корк, главния град на Мънстър.]

      Вечерите му бяха изцяло негови и тогава той потъваше в четене на един парцалив превод на „Граф Монте Кристо“*. Образът на мрачния отмъстител се сливаше в представите му с всичко тайнствено и ужасно, което бе чул или подразбрал като дете. Нощем той си построяваше на масата в гостната приказната островна пещера от ваденки, книжни цветя, разноцветен креп и парчета сребърен и златен станиол от обвивки на шоколад. Когато разваляше тая бутафория, отегчен от лъжливия й блясък, в съзнанието му засияваше Марсилия и той виждаше слънчевите беседки и Мерседес. Недалеч от Блакрок, край пътя, който водеше към планините, имаше малка варосана къщичка с пълна градина розови храсти и в нея, казваше си той, живее друга Мерседес. При всяко излизане и завръщане от излет той мереше разстоянието по този ориентир и въображението му рисуваше дълъг низ от удивителни като в книгата приключения; а към края им Стивън виждаше себе си в градината, заляна от лунна светлина: остарял и печален, той стоеше до Мерседес, същата Мерседес, която преди толкова години бе изменила на любовта му, и произнасяше тъжно-горделивите думи на отказ:

      [* Докато в глава I доминират образът и трагичната съдба на Парнел, с приближаването и настъпването на пубертета съзнанието на Стивън е завладяно от романтиците — Байрон, Шели, Мур и др. — и от някои популярни метежни герои на романтичната литература — граф Моите Кристо, Клод Мелнот и др., — също жертви на предателство.]

      — Госпожо, не ям грозде мискет.

      Той се съюзи с едно момче на име Обри Милс и двамата основаха своя улична банда. Обри носеше свирка, която висеше от единия му илик, и велосипеден фар, закачен на колана, а другите бяха въоръжени с къси пръчки, препасани като ками. Стивън, който бе чел някъде, че Наполеон се обличал съвсем просто, предпочете да остане без отличителни знаци и това му доставяше особено удоволствие, когато се съвещаваше с адютанта си, преди да издаде заповед. Бандата вършеше набег след набег в градините на старите моми или пък слизаше до крепостта и водеше там битка върху обраслите с треволяк крайбрежни скали, а когато капналите юнаци се прибираха у дома, гниещите мириси на морето продължаваха да лъхат от ноздрите, а ръцете и косите им бяха просмукани от гранивата мазна мъзга на морските водорасли.

      Обри и Стивън купуваха мляко от един и същ млекар и често се возеха в каручката му до Карикмайнс, където стадото беше на паша. Докато мъжете дояха кравите, момчетата се редуваха да яздят из ливадата кротката кобила. Но настана есен: стадото беше прибрано в обора и калният двор на краварника в Страдбрук с мръсните си зеленясали локви, редки говежди лепешки и димящи корита с трици от пръв поглед погнуси Стивън до дъното на сърцето. Кравите, които в слънчеви дни изглеждаха тъй красиви на ливадата, сега го отвращаваха и той не можеше дори да гледа надоеното мляко.

      Приближаването на Септември тази година не го тревожеше, защото той знаеше, че няма да се върне в Клонгоус. Тренировките в парка прекъснаха, когато Майк Флин влезе в болница. Обри тръгна на училище и само надвечер го пускаха да излезе за час-два навън. Бандата се разпадна и вече нямаше нито нощни набези, нито битки по скалите. Понякога Стивън се качваше на каручката, с която разнасяха вечерния надой: тия мразовити разходки прогониха спомена за мръсния обор и той престана да се гнуси от космите и сламките по палтото на млекаря. Винаги когато каручката спираше пред някой дом, той надзърташе за миг в чистата кухня или полуосветеното антре, за да види как слугинята държи каната с млякото, а подир затваря вратата. Добре си живее млекарят, мислеше си той, и сам на драго сърце би се возил всяка вечер с каручката, за да разнася млякото, стига само да имаше топли ръкавици и пълна кесийка медени бисквити за из път. Ала същото прозрение, което бе породило отвращението му от кравите и понякога караше краката му да се подкосяват, докато тичаше из парка, същото предчувствие, което го караше да поглежда с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на неговия треньор, когато той унило навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти, пропъждаше мечтите му за бъдещето. Той смътно осъзнаваше, че баща му е изпаднал в беда и че тъкмо това е причината да не бъде отново изпратен в Клонгоус. От известно време усещаше, че в дома му настъпват леки промени: те засягаха всичко, което той си бе въобразявал непоклатимо, и лека-полека детската му представа за света се рушеше под техните удари. Но честолюбието, което навремени се пробуждаше в душата му, не търсеше отдушник. Някаква пелена забулваше съзнанието му, като здрача, паднал над земята, когато чуваше копитата на кобилата да чаткат по трамвайните релси на Рок-роуд, а огромният гюм се клатушкаше и громолеше зад гърба му.

      Мерседес се върна в мислите му и колчем потъваше в мечтания над образа й, той усещаше как в жилите му се разлива някакво странно безпокойство. Понякога го обземаше треска и тръгваше да се скита сам по тихата улица в привечерния здрач. Мирната тишина на градините и ласкавите светлинки в прозорците укротяваха и разнежваха размирния му дух. Гълчавата на дечурлигата го дразнеше, а глупавите им гласове го караха да се чувства — още по-силно, отколкото в Клонгоус — различен от другите. Нямаше никакво желание за игра. Едничкото му желание бе да срещне в действителния свят оня безплътен образ, който винаги витаеше в душевния му взор. Не знаеше нито где, нито как да го потърси, но предчувствието му подсказваше, че този образ ще се яви пред него, без той сам да го е търсил. Ще се видят мълком, сякаш отдавна са близки и имат среща при някоя от градските врата или на друго, по-затулено място. Ще са сами, скрити в мрак и тишина: и в този миг на сюблимна нежност той ще се преобрази. Пред самите й очи ще се разтвори в нещо неосезаемо и после в един-единствен миг ще се преобрази. В този вълшебен миг от него ще се свлекат и слабостта, и плахостта, и неопитността.

      Помнеше: една сутрин на улицата спряха два големи жълти фургона, в дома им нахълтаха някакви мъже и започнаха да го опразват. Покъщнината я изтътриха през градината, където останаха скъсани върви и слама, и я наблъскаха в огромните фургони пред пътната врата. Когато всичко бе наместено вътре, фургоните с громол потеглиха надолу по улицата и от прозореца на влака, седнал до майка си, чиито очи бяха зачервени от плач, Стивън ги видя да се клатушкат тежко по Мериън-роуд.

      Нея вечер камината в гостната не теглеше и господин Дедалус повдигна дървата с ръжена и подпря пак решетката, за да се разгори огънят. Чичо Чарлз дремеше в ъгъла на още полупразната, незастлана стая, а до него стърчаха семейните портрети, облегнати покрай стената. Лампата на масата едва-едва осветяваше дъските на пода, окаляни от нозете на хамалите. Стивън седеше на малко столче до баща си и се вслушваше в неговия дълъг несвързан монолог. Отпърво не разбираше нищо или почти нищо, но постепенно взе да проумява, че баща му има врагове и че предстои някаква борба. Чувстваше също, че и него го въвличат в тази борба, че стоварват на плещите му някакво задължение. Внезапното бягство от уюта и бляновете в Блакрок, пътуването през мрачния мъглив град, мисълта за пустата неприветна къща, в която щяха да живеят занапред, тегнеха на сърцето му и той отново бе пронизан от някакво прозрение или предчувствие за бъдещето. Разбра още защо прислужниците често си шушукаха в антрето и защо баща му, застанал на черджето пред камината с гръб към огъня, често гръмогласно говореше нещо на чичо Чарлз, който само го подканваше да седне да яде.

      — Юнаци сме, Стиви! Още не съм изпукал патроните! — каза господин Дедалус и яростно заръчка тлеещия огън. — Битката не е загубена, мойто момче. Никак даже! Кълна се в Исуса (да ме прости Господ!), тепърва почваме!

      Дъблин бе ново и сложно усещане. Чичо Чарлз беше толкова изветрял, че вече не можеха да го пращат по пазар, и покрай безпорядъка около настаняването Стивън беше много по-свободен, отколкото в Блакрок. Отначало той се задоволяваше само плахо да обикаля близкия площад или най-многото да слиза докъм средата на някоя от съседните пресечки, но скоро мислено си състави примерен план на града, смело се отправи по една от централните улици и стигна до митницата. Невъзпрепятстван проникна сред доковете и кейовете и не можеше да се начуди на многобройните тапи, които подскачаха в гъстата жълта пяна по повърхността на водата, на гъмжилото докери, на трополещите коли и охлузения брадат полицай. Балите стока, складирани покрай стените или люшкащи се във въздуха над корабните трюмове, му говореха за необятния и непознат свят и отново пробуждаха неспокойното чувство, което го бе карало вечер да се скита и да търси Мерседес от градина в градина. И сред този нов, припрян живот той би могъл да си представи, че е в Марсилия, ако не му липсваха яркото небе и огрените от слънцето бръшлянени решетки на винарните. Гледаше реката, кейовете и ниското небе и в него се надигаше смътно недоволство, но ден след ден все така се скиташе насам-натам, като че гонеше някаква изплъзваща се сянка.

      Един-два пъти майка му го заведе на гости у техните роднини и макар че пътем минаваха през весел шпалир от магазини, празнично осветени и украсени за Коледа, той продължаваше да бъде унил и мълчалив. Много бяха причините за неговата горест: и близки, и далечни. Не можеше да се помири, че е толкова млад и че непрекъснато го преследват безпокойни глупави копнежи, не можеше да се помири и с капризната съдба, която бе променила света около него и го принуждаваше да живее в лъжа и нищета. Но неговата горест не прибавяше нищо към картината на околния свят. Той търпеливо си отбелязваше всичко, каквото виждаше, стоеше настрана и скрито поемаше пагубния му аромат.

      Ето го седнал на столчето в кухнята у леля му. На лакираната стена над камината висеше лампа с отражател и под нейната светлина леля му четеше вечерния вестник, разгърнат на коленете й. Тя дълго гледа някакво лице, което се усмихваше от страницата на вестника, и унесено каза:

      — Красавицата Мейбъл Хънтър!

      Къдрокосо момиченце се подигна на пръсти, за да зърне снимката, и тихо попита:

      — Ква е тя бе, мамо?

      — Артистка от пантомимата, чеденце.

      Детето притисна къдрокосата си главица към ръката на майка си, загледа се в снимката и пошепна като омагьосано:

      — Красавицата Мейбъл Хънтър!

      Като омагьосана тя не можеше да откъсне поглед от тези свенливо-закачливи очи и отново благоговейно пошепна:

      — Ах, ква е красива!

      Момчето, което влезе с тежки стъпки отвън, приведено под чувал с въглища, чу думите й. То тутакси го стовари на пода и припна към нея да види. Но малката не повдигна гушнатата си главица, която затуляше снимката. Момчето задърпа крайчеца на вестника с червените си мръсни ръце, като я буташе с рамо и протестираше, че не вижда.

      Ето го седнал в тясната трапезария на горния етаж в старата къща с тъмните прозорци. Отблясъците на огъня трепкаха по стената, а отвъд прозореца над реката се стелеше призрачен здрач. Стара жена запарваше чая пред камината и докато се суетеше, тихо разправяше какво рекли докторът и попът, как тя сама напоследък забелязвала в оная и промяна, и една такава приказка, знаеш. Той седеше и я слушаше, а мислите му следваха приключенията, разкрили се в жаравата: арки и подземия, лъкатушни ходове и щърби, мрачни бездни.

      Внезапно усети, че на вратата има някой. Череп… В сумрака на отворената врата бе увиснал някакъв череп, някакво жалко, маймуноподобно същество стоеше там, привлечено от гласовете край огъня. От вратата се разнесе скимтящ глас, който попита:

      — Джозефин ли е това?

      Старата жена, засуетила се пред камината, приветливо отвърна:

      — Не, Елин. Това е Стивън.

      — А… А-ха, добър вечер, Стивън.

      Той отговори на поздрава и видя как лицето на вратата се изкриви в слабоумна усмивка.

      — Искаш ли нещо, Елин? — попита старицата до камината.

      Но без да отговори на въпроса, онази каза:

      — Стори ми се, че е Джозефин. Взех те за Джозефин, Стивън.

      Тя повтори същото няколко пъти и започна тихо да се киска.

      Ето го сред децата на коледната забава на Харолдс-крос. Както обикновено безмълвен наблюдател, той почти не участваше в игрите. Децата, накичили глави с трофеите от гърмящите бонбони, танцуваха и лудуваха, но въпреки че се стараеше да сподели веселието им, той чувстваше, че мрачният му вид го отделя от всичките тия весело кривнати шапчици и бонета.

      Но щом изпълни своята песен и се оттегли в едно уютно ъгълче на стаята, самотността започна да му се услажда. Веселбата, която в началото на вечерта му се бе струвала присторена и пошла, сега го галеше като нежен ветрец, който приятно облъхва сетивата му и скрива от очите на другите трескавата възбуда на кръвта му, когато през кръга от танцьори, всред цялата тая музика и смях, очите й се устремяваха към неговия ъгъл и сърцето му тръпнеше под нейния ласкав, насмешлив, изпитателен и вълнуващ поглед.

      Децата, останали най до късно, се обличаха в антрето: празненството бе свършило. Тя се наметна с шал и докато вървяха към трамвая, свежият й топъл дъх весело се кълбеше над загърнатата й глава, а токчетата й безгрижно потракваха по заледената като стъкло улица.

      Беше последният трамвай. Мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. На празните седалки се търкаляха няколко разноцветни билетчета. Никакви стъпки не се чуваха по улицата. Никакъв шум не нарушаваше нощната тишина, само мършавите кафяви коне търкаха носове и похлопваха звънчета.

      Те сякаш слушаха, той на горното, тя на долното стъпало. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него на горното стъпало и после слезе. При всяко нейно движение сърцето му подскачаше като тапите, подхвърляни от морските вълни. Той чуваше какво му казват очите й изпод качулката и съзнаваше, че в някакво неясно минало, наяве или насън, вече бе слушал нейната изповед. Виждаше нейната суетност, виждаше как тя излага на показ хубавата си рокля, ешарпа и дългите черни чорапи и знаеше, че вече хиляди пъти се е поддавал на кокетството й. Ала вътре в него някакъв глас, по-силен от туптежа на развълнуваното му сърце, го питаше ще приеме ли нейния дар, за който само трябваше да протегне ръка. И той си спомни деня, когато двамата с Айлин стояха пред хотела и гледаха келнерите, които закачаха на пилона дълъг низ от знаменца, а един фокстериер припкаше по слънчевата морава, спомни си как тя изведнъж бе прихнала в звънък смях и бе хукнала надолу по наклонената алея. Но и сега, както тогава, той стоеше неподвижен, привидно безучастен зрител на сцената пред очите му.

      — И тя иска да я прегърна — мислеше си той. — Затова ме изпрати до трамвая. Лесно бих могъл да я хвана, когато се качва на моето стъпало: никой няма да ни види. Мога да я прегърна и целуна.

      Ала не стори нито едното, нито другото; сетне, докато седеше в празния трамвай, той взе да къса билета си на парчета и мрачно се загледа в дървената скара на пода.

      На следния ден прекара дълги часове на масата си в голата стая на горния етаж. Пред него лежаха нова перодръжка, нова мастилница и нова изумруденозелена тетрадка. По силата на навика той бе написал на първата страница горе буквите A. M. D. G. — девиза на йезуитския орден. А на първия ред се появи посвещението на стиховете, които се мъчеше да напише: На Е. К*. Знаеше, че така е редно да се започне, защото бе виждал подобни посвещения в стихотворенията на лорд Байрон. Щом написа инициалите и красиво ги подчерта с лъкатушна линия, той се отдаде на мечтания и започна машинално да си драска по корицата. Пред очите му изплува къщата в Брей: той беше на масата, заранта подир спора на коледната трапеза, и се мъчеше да напише стихотворение за Парнел върху гърба на една от бирническите призовки на баща му. Тогава тази тема се бе оказала непосилна за неговия ум, той бе изоставил опитите си и бе изписал цялата страница с имената и адресите на някои от съкласниците си:

      [* Зад инициалите се крие Ема Клиъри, „изкусителката“ от виланелата на Стивън (гл. V). Тя присъства много по-осезаемо и с пълното си име в първоначалния вариант на романа. Тук Стивън подражава на Байроновото стихотворение „На очите на г-ца А. Х.“. Отношението му към Е. К. силно напомня Байроновия лирически герой.]

      Родърик Кикъм

      Джон Лотън

      Антъни Максуини

      Саймън Мунан

      Изглеждаше, че сега пак нищо няма да излезе, но като се умисли над снощната случка, той се почувства по-уверен. Полека-лека избледняха всички според него пошли и незначителни подробности. И следа не остана от трамвай, трамвайджии и коне: дори той и тя се стопиха в безплътни сенки. Стиховете разказваха само за нощта, за нежния полъх на вятъра и девственото сияние на луната. Някаква смътна тъга се таеше в сърцата на двамата герои, безмълвно стихнали под голи дървеса, а щом настъпи прощалният миг, и двамата сляха устни в целувката, от която единият се бе побоял. Щом завърши стихотворението, той изписа в дъното на страницата буквите L. D. S.*, скри тетрадката, отиде в спалнята на майка си и дълго съзерцава лицето си в огледалото над тоалетката.

      [* Laus Deo Semper (Вечна хвала на Бога) и A.M.D.G. са задължителни формули за началото и края на ученическите съчинения в колежа.]

      Но дългите му дни на волност и безгрижие отиваха към своя край. Една вечер баща му се върна пълен с новини и през цялата вечеря устата му не спря. Стивън бе чакал баща му да си дойде, защото имаха овнешко рагу, а той му даваше да отопява соса. Но нея вечер гозбата не му хареса — само при споменаването на Клонгоус небцето му се напласти с отврата.

      — Както си вървя, и — буф! — се блъскам в него*, точно на ъгъла на площада — за четвърти път каза господин Дедалус.

      [* Джон Конми (ректорът на „Клонгоус“ от гл. I). В действителност той става провинциал на ордена доста по-късно. Джойс променя хронологията, за да засили ефекта от „предателството“ му спрямо Стивън.]

      — Тогава, вярвам, ще успее да го вреди — каза госпожа Дедалус. — Тъй де, в Белведере*.

      [* „Белведере“ е йезуитски колеж в Дъблин, където Джойс учи от 1893 до 1898. Малко по-долу бащата на Стивън казва, че за нищо на света няма да прати сина си при Христовите братя, но в действителност през 1893 Джойс за кратко време посещава училището им. Става дума за социален престиж.]

      — Ще го вреди, разбира се! — отвърна господин Дедалус. — Нали ти казвам, че е станал провинциал на ордена.

      — Мен пък, да ти кажа, никога не ми се е щяло да го пращаме при Христовите братя — каза госпожа Дедалус.

      — Майната им на Христовите братя! — извика господин Дедалус. — Няма той работа сред разни ми ти селяндури и голтаци! Не, да си държи той с йезуитите, щом веднъж е почнал с тях. Подир време ще са му от полза. Тия приятелчета винаги ще ти намерят някоя добра службица.

      — Богат орден са, нали, Саймън?

      — Уха! И още как! Гледай ги само как си живеят! Не им ли помниш масата в Клонгоус? Като мисирки се гоят!

      Господин Дедалус бутна чинията си към Стивън и му рече да я обере.

      — А сега, момчето ми, ще трябва и малко работа — каза той. — Стига ваканция.

      — Знам аз, че сега той ще ми се запретне здравата — каза госпожа Дедалус. — Нали и Морис* ще е с него!

      [* Морис е фикционалното име на Станислас Джойс, тук само споменат, но един от главните персонажи в първоначалния вариант на романа.]

      — Свети Павел да помага! Бях го забравил Морис — каза господин Дедалус. — Я ела насам, разбойнико! Ела тук, главо дебела! Знаеш ли, ще те пратя на училище, дето ще те научат да пишеш овца, а не уфсъ. И ще ти купя кърпичка да си бършеш сополивия нос! Е, как ти се харесва?

      Морис се ухили първо на баща си, после на брат си. Господин Дедалус намести монокъла в окото си и строго изгледа двамата си синове. Стивън дъвчеше хляба си, без да вдигне поглед към баща си.

      — Между другото — каза накрая господин Дедалус, — ректорът, провинциалът де, ми разправи една история за теб и отец Долан. Нагъл разбойник си бил, казва.

      — Не може да бъде, Саймън!

      — Не може ли?! — каза господин Дедалус. — Та той ми разправи цялата работа надълго и нашироко. Нали разбираш, както си бъбрехме за едно-друго и от дума… Да, впрочем, кой, мислиш, ми каза, че ще получи оная работа в общината? Но после за това. Та, разправям ти, нали си имаме дослука, той току ме пита носи ли още нашият приятел очила, а после ми каза цялата история.

      — Ядосан ли беше, Саймън?

      — Ами, той ли? Хич. Юнак ти е! — казва.

      Господин Дедалус взе да имитира предвзетия носов говор на провинциала:

      — _Отец Долан и аз, когато им разказах всичко на вечеря, добре се посмяхме. Отваряйте си очите, отец Долан, че, току-виж, младият Дедалус ви удари два пъти по девет, казвам. Здравата се посмяхме. Ха! Ха! Ха!_

      Господин Дедалус се обърна към жена си и добави с естествен глас:

      — Виждаш ли в какъв дух ги възпитават! Тия йезуити са големи хора. По дипломати от тях няма!

      Той отново почна да имитира провинциала и повтори няколко пъти:

      — _Разказах им всичко на вечеря и отец Долан и аз, и всички от сърце се посмяхме! Ха! Ха! Ха!_

      Вечерта навръх Петдесетница, преди да започне училищното тържество, Стивън стоеше в гардеробната и гледаше през прозореца малката морава с книжните гирлянди и китайски фенери. Той наблюдаваше гостите, които се спускаха по задното стълбище на главната сграда и влизаха в салона. Пред входа на групички се суетяха разпоредители във фракове, бивши белведерианци, и церемониално въвеждаха гостите. Един от фенерите внезапно припламна и той разпозна засмения свещеник под него.

      Дарохранителницата със светите дарове беше прибрана, а пейките — преместени назад, за да останат свободни подиумът на олтара и пространството пред него. Покрай стените стояха цели батареи от щанги и бухалки; дървените гирички бяха струпани в един от ъглите, а всред безчислените купчини от гуменки, анцузи и потници, небрежно навързани на кафяви вързопи, стърчеше големият кожен кон за прескока и чакаше ред да го изнесат на сцената. Голям щит с посребрен конусовиден център бе опрян на олтара и също чакаше да бъде изнесен и поставен пред отбора победител в края на спортната програма.

      Макар че благодарение на славата си на литератор Стивън бе избран за секретар на гимнастическото дружество*, той не участваше в първата част на програмата, затова пък изпълняваше главната комедийна роля на учителя педант в пиесата, която заемаше цялата втора част. Тя му бе възложена, защото бе висок и с достолепна осанка. Той вече бе в края на втората си година в Белведере и се учеше в предпоследния клас.

      [* Като ученик в „Белведере“ Джойс също заема тая почетна длъжност.]

      Орляк малчугани по фланелки и къси бели панталонки се спуснаха тичешком от сцената и през сакристията припнаха в параклиса. И сакристията, и параклисът бяха изпълнени с нетърпеливи учители и момчета. Пълният плешив сержант пробваше с крак трамплина на гимнастическия кон. Мършавият момък с дългополо пардесю, който щеше да жонглира с бухалки, стоеше до него и го наблюдаваше с интерес, а посребрените бухалки се подаваха от дълбоките му странични джобове. Разнесе се глух тропот на дървени гирички: поредният отбор се готвеше да излезе на сцената; и само след миг възбуденият класен наставник погна момчетата през сакристията като стадо гъски; размахвайки припряно крилцата на сутана си, той подвикваше на бавните да бързат. В дъното на параклиса малка група неаполитански селяни репетираха танц: едни кръшно извиваха ръце над главите си, други размахваха кошнички с книжни теменужки и правеха реверанси. В тъмния ъгъл откъм северната страна на олтара сред цяла планина от тъмни фусти бе коленичила дебела възрастна дама. Когато се надигна, пред очите на всички се разкри същество в розова рокля, със златокъдра перука и старомодна сламена шапка, с изписани вежди и изкусно начервени и напудрени бузи. При появата на тая момичешка фигура отвред се разнесе приглушен шепот на любопитство. Един от класните наставници, като се усмихваше и кимаше с глава, се приближи към тъмния ъгъл, поклони се на дебелата възрастна дама и любезно каза:

      — Но какво е това, госпожо Толън: прелестна млада дама или някаква кукла?

      Сетне той се приведе, за да зърне изрисуваното личице, което се усмихваше под периферията на шапката, и възкликна:

      — Не може да бъде! Та това е малкият Бърти Толън!

      От своя наблюдателен пост на прозореца Стивън чу как възрастната дама и свещеникът прихнаха да се смеят, сетне дочу и възторжения шепот на учениците зад гърба си, припнали напред, за да видят малкото момче, което само щеше да изиграе танца на сламената шапка. Той не удържа жеста на досада. Пусна края на транспаранта, скочи от пейката, на която бе застанал, и напусна параклиса.

      Прекоси сградата на колежа и се спря под навеса досами градината. От залата отсреща се дочуваше приглушеният глъч на публиката, сегиз-тогиз гръмваха медните чинели на военната музика. Светлината се възземаше нагоре през стъкления купол и театърът бе заприличал на някакъв празничен Ноев ковчег, хвърлил котва сред масивните корпуси на околните здания и привързан за пристана с гирлянди лампиони. Внезапно една от страничните врати на театъра се разтвори и сноп светлина проряза мрака над моравата. Валсова прелюдия бликна от ковчега, а когато вратата пак се затвори, слушателят продължаваше да долавя тихия ритъм на мелодията. Настроението на встъпителните тактове, сладостната и плавна грация на мелодията отново пробудиха у него онова неизразимо безпокойство, което цял ден не му даваше мира и само преди минута го бе накарало да скочи нетърпеливо от пейката. Безпокойството му изригваше от него като звукова вълна: ковчегът бе понесен на гребена на тая музика, влачейки подире си низ от лампиони. После сякаш залп на лилипутска артилерия прекъсна мелодията: публиката аплодираше появата на отбора с дървените гирички.

      В дъното на навеса, до самата улица, той съзря в мрака червеникаво огънче. Пристъпи към него и усети лек приятен мирис. Две момчета стояха прислонени в един вход и пушеха и той отдалече позна по гласа Херон.

      — Ето, иде благородният Дедалус! — провикна се остър гърлен глас. — Приветстваме те, верний друже!

      Поздравът заглъхна в тих престорен кикот, Херон направи темане, сетне заръчка земята с бастуна си.

      — Същият — каза Стивън, спря се и премести погледа си от Херон върху приятеля му.

      Последният му бе непознат, но огънчетата на цигарите им му помогнаха да различи в мрака бледо лице на конте, по което бавно пълзеше усмивка, висока фигура в лоден и бомбе. Херон не си направи труда да ги запознае, но вместо това каза:

      — Тъкмо разправях на моя приятел Уолис какъв майтап ще падне довечера, ако изимитираш ректора в твойта роля на педанта. Ще бъде класика!

      Херон направи нескопосан опит да имитира педантичния бас на ректора пред приятеля си Уолис, сетне се засмя над своята некадърност и се обърна към Стивън.

      — Хайде, Дедале — настоя той, — ти си цар на пародиите. _Но ако и църквата не послуша, нека ти бъде яко езичник и митар._*

      [* Мат., 18, 17.]

      Ала думите му бяха прекъснати от тихите ругатни на Уолис, чиято цигара се бе запецнала в цигарето.

      — Ега ти мундщука, ега ти чудото! — процеди той, извади цигарето от устата си, като едновременно се усмихваше и мръщеше снизходително. — Все ще се запуши. Използвате ли цигаре?

      — Аз не пуша — отвърна Стивън.

      — Ъ-хъ — каза Херон. — Дедалус е младеж за пример. Не пуши, не шляка по панаирите, не гони фустите, изобщо си е таковал такованката!

      Стивън поклати глава и погледна усмихнато разгорещеното лице на своя съперник с нос като клюн. Често му се струваше странно, че Винсент Херон има и лицето, и името на птица.* Буен русоляв перчем стърчеше над челото му като разрошен качул: самото чело бе ниско и костеливо, а тънкият орлов нос изпъкваше между близко сложените опулени очи, които бяха светли и безизразни. В колежа съперниците бяха приятели. Седяха заедно в клас, заедно коленичеха при молитва в капелата и заедно обядваха и си бъбреха след молитва. Тъй като учениците в най-горния клас до един бяха безлични тъпаци, през цялата година Стивън и Херон фактически оглавяваха колежа. Именно те заедно ходеха при ректора, когато трябваше да се измоли някой свободен ден или да се отърве някой съученик от наказание.

      [* Английската дума „heron“ значи _чапла_.]

      — А между другото — внезапно подхвърли Херон, — видях твоя родител, като влизаше в театъра.

      Усмивката изчезна от лицето на Стивън. И най-малкият намек по адрес на баща му, било от някой съкласник или наставник, тутакси го караше да настръхне. Той мълчеше и със свито сърце чакаше Херон да продължи. Ала Херон го сръга многозначително с лакът и каза:

      — Та ти си бил изпечен хитрец!

      — Защо? — попита Стивън.

      — Уж си света вода ненапита — каза Херон, — а всъщност си изпечен хитрец.

      — Мога ли да попитам какво имаш предвид? — благовъзпитано каза Стивън.

            — За можене — можеш! — отвърна Херон. — Нали я видяхме, питай Уолис. Кукла от витрина, няма грешка. И каква любопитна! _А коя роля ще играе Стивън, господин Дедалус? А Стивън няма ли да изпее нещо, господин Дедалус?_ Твоят родител я гледа през монокъла и очите му ще изтекат. Старецът те е разкрил, 
Дедале. Но аз на твое място пет пари не давам. Страшна мадама, дявол да го вземе, нали, Уолис?

      — Хваща око — невъзмутимо отвърна Уолис и пак пъхна цигарето в ъгъла на устата си.

      За миг Стивън кипна от яд при тия нетактични намеци в присъствието на непознат. Какво толкова смешно имаше в това, че едно момиче бе разпитвало и се бе интересувало за него? Цял ден в мислите му бяха само трамваят на Харълдс-крос, тяхната раздяла на стъпалата, потокът мрачни чувства, бликнал в него, и стиховете, които й бе посветил. Цял ден той бе мечтал за новата им среща, защото знаеше, че тя ще дойде на представлението. Гърдите му отново се изпълниха със старото мрачно безпокойство, както в нощта на коледното празненство, ала сега то не намираше отдушник в стихове. От онзи ден го деляха две години, в които бе израсъл и натрупал опит, две години, които изключваха подобен отдушник; и цял ден душата му преливаше от томителна нега: тъмните талази се възземаха и връщаха, надигаха се и отстъпваха и накрая, изтощен от тяхната стихия, той не можа да сдържи досадата си при шегата на наставника и появата на малкото гримирано момченце.

      — Затова най-добре признай си, че тоя път си разкрит — продължи Херон. — И недей да ми се правиш повече на светец, всичко е ясно като бял ден.

      От устата му отново бликна тих престорен кикот, той се приведе както преди и леко перна с бастуна Стивън през пищялките, сякаш да го порицае на шега.

      Ядът на Стивън бе минал; не бе нито поласкан, нито сконфузен, желаеше само час по-скоро да спрат да го поднасят. Той почти не бе обиден от тая шега, която отпърво му се бе сторила само глупава нетактичност, защото знаеше, че никакви думи не са в състояние да докоснат тайната на сърцето му, и престорената усмивка на съперника му се изписа като в огледало по неговото лице.

      — Признай! — повтори Херон и отново го перна с бастуна.

      Макар и на шега, този път ударът бе малко по-силен от първия. Стивън усети, че кожата му засмъдя и пламна, но почти не почувства болка; той покорно преклони глава и сякаш в отговор на шеговитото настроение на своя приятел замълви Confiteur-а.* Всичко свърши благополучно, защото Херон и Уолис снизходително се разсмяха на неговото кощунство.

      [* Първата дума от покайната молитва при римокатолиците.]

      Докато устните на Стивън машинално изговаряха изповедните слова, внезапен спомен го пренесе в миналото, възкръснало като по чудо в мига, когато забеляза жестоките гънчици, появили се в ъглите на усмихнатите Херонови уста, почувства познатия удар на бастуна и чу познатата заплашителна дума:

      — Признай!

      Беше към края на първия му срок в колежа, в шеста стая. Чувствителната му натура още страдаше под камшиците на неподозираната дотогава нищета. Все още душата му не можеше да се помири, угнетена от унилата гледка на Дъблин. Цели две години той бе живял в свят на блянове, а сега изведнъж попадна в съвършено нова обстановка, където всяка случка и всяко лице докосваха сърцето му, потискаха го или го примамваха, но и едното, и другото постоянно го изпълваше с горест и тревога. Цялото си свободно време прекарваше в четене на писатели бунтари, чиито язвителни и яростни слова бяха квас в съзнанието му, преди да се излеят в собствените му тромави литературни опити.

      Домашното съчинение бе за него най-важната работа през седмицата и всеки вторник, когато се отправяше от къщи към колежа, той пътем гадаеше съдбата си: набелязваше си някой минувач пред себе си и ускоряваше крачки, за да го задмине, преди да стигнат до определено място, или пък гледаше да стъпва само по фугите на плочника и в зависимост от резултата решаваше ще бъде ли пръв или не по литература.

      Ала един вторник грубо прекъсна бляскавата поредица от успехи. Господин Тейт, учителят по английски, го посочи с пръст и безцеремонно каза:

      — В съчинението на този ученик има ерес.

      Тутакси класът замлъкна. Без да наруши тишината, господин Тейт мушна ръка между кръстосаните си крака и колосаната му яка и маншети заскърцаха. Стивън не вдигаше поглед. Мъчеше го мисълта, че се е провалил и е разкрит, съзнаваше колко е убог в разум и дом и усещаше около шията си грубия ръб на оръфаната обърната якичка.

      Внезапно господин Тейт гръмко се изсмя и класът се поотпусна.

      — Може би сам не си знаел — каза той.

      — Къде? — попита Стивън.

      Господин Тейт престана да търка слабините си и разгъна съчинението.

      — Ето тук. Относно Твореца и душата. Ъ-ъм… ъ-ъм… ъ-ъм… Аха! Ето: _без да има възможност някога да се доближи._ Това е ерес.*

      [* В съчинението си Стивън е засегнал сложния богословски въпрос за отношението между благодатта и свободната воля. Учителят го обвинява, че отрича догмата за всеобщността на благодатта. Според думите на ап. Павел бог „ни спаси и повика към свето звание не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Исуса Христа преди вечни времена“ (2 Тим., 1, 9). Всеки обаче приема всеобщата благодат по своя свободна воля. Грешниците, които погиват, сами са отхвърлили благодатта. Така сцената предвещава интереса на Стивън към бунта на Луцифер (гл. III). Тук героят получава добър урок по покорство (кардиналната добродетел в йезуитския орден), но умението, с което се изплъзва, показва, че сам е усвоил оръжията на схоластиката.]

      — Исках да кажа: без да има възможност някога да достигне — смотолеви Стивън.

      Това бе отстъпка и успокоен, господин Тейт сгъна съчинението, подаде му го и каза:

      — А… Ъ-хъ! _Да достигне._ Това вече е нещо различно.

      Ала класът не се успокои толкова бързо. Макар че след часа никой не го заговори по този повод, Стивън смътно усещаше край себе си всеобщото злорадство.

      Няколко вечери подир това публично порицание, като вървеше към пощата с едно писмо, Стивън изведнъж чу вик:

      — Стой!

      Обърна се и видя три момчета от неговия клас, които се приближаваха в сумрака. Извикал беше Херон: той крачеше, придружаван от двама свои телохранители, и в такт със стъпките им сечеше въздуха отпреде си с тънко бастунче. От едната му страна, захилен до уши, вървеше приятелят му Боулънд, а на стъпка-две зад тях пъхтеше Наш и клатеше едрата си рижа глава.

      Момчетата свърнаха заедно по „Клонлифска“ и се разприказваха за книги и писатели: споделяха какво четат и колко книги имат у дома в библиотеките на бащите си. Стивън ги слушаше доста позачуден, защото Боулънд минаваше за пръв тъпак, а Наш за пръв ленивец на класа. След като поговориха за любимите си автори, Наш заяви, че Капитан Мариът* е най-великият писател.

      [* Фредерик Мариът (1792–1848) — много популярен автор на приключенски романи.]

      — Дрън-дрън! — каза Херон. — Питай Дедалус. Кой е според теб най-великият писател, Дедалус?

      Стивън долови насмешката в гласа му и каза:

      — В прозата ли имаш предвид?

      — Да.

      — Според мен Нюман*.

      [* Джон Хенри Нюман (1801–1890) — английски богослов и писател, един от водачите на прокатолическото Оксфордско движение. Романът съдържа няколко цитата и множество вербални отгласи от творчеството на Нюман и има известно жанрово сходство със знаменитата му автобиография „Apologia pro Vita Sua“. Джойс е считал Нюман за най-добрия стилист в английската проза.]

      — Кардинал Нюман ли? — попита Боулънд.

      — Да — отвърна Стивън.

      По луничавото лице на Наш се разля още по-широка усмивка, той се обърна към Стивън и каза:

      — А на теб, Дедалус, харесва ли ти кардинал Нюман?

      — Е, мнозина мислят, че Нюман е най-добрият стилист в прозата — обясни Херон на двамата си спътници, — но, разбира се, той не е поет.

      — А кой е най-великият поет бе, Херон? — попита Боулънд.

      — Лорд Тенисън, разбира се — отвърна Херон.

      — Ами да, лорд Тенисън — каза Наш. — У дома имаме книга с всичките му стихотворения.

      В този миг Стивън забрави, че тайно се зарече да мълчи, и избухна:

      — И това ми било поет! Та Тенисън е само стихоплетец!*

      [* Творчеството на Алфред Тенисън (1809–1890) — поета-лауреат на викторианската епоха — става обект на остри нападки и присмех към края на века от страна на младото поколение писатели.]

      — Я се разкарай! — каза Херон. — Всеки знае, че Тенисън е най-великият поет.

      — Според теб кой е най-великият поет? — попита Боулънд и сръга съседа си с лакът.

      — Байрон, разбира се — отвърна Стивън.

      Първо Херон, а след него и останалите избухнаха в презрителен кикот.

      — На какво се смеете? — попита Стивън.

      — На тебе — каза Херон. — Байрон бил най-великият поет! Той е поет само за простолюдието.

      — Добър поет, няма що! — каза Боулънд.

      — Я си дръж устата — каза Стивън и смело се обърна към него. — Всичко, което знаеш за поезията, ти го написа на стената в нужника и хубав бой щеше да си отнесеш.

      Наистина имаше слух, че Боулънд е написал на стената в нужника двустишие за един от съкласниците си, който често се връщаше от колежа у дома си, яхнал своето пони.

      Ослица Тайсън яхаше в Йерусалим,

      ала натърти своя мил гъзусалим.*

      [* Стиховете са от известна навремето непристойна балада и намекват за влизането на Христос в Йерусалим (Мат., 21).]

      Атаката на Стивън накара двамата адютанти да млъкнат, но Херон продължи:

      — Във всеки случай Байрон е бил еретик и на това отгоре безнравствен.

      — Все ми е едно какъв е бил — разпалено възкликна Стивън.

      — Все ти е едно дали е бил еретик или не, така ли? — каза Наш.

      — Какво разбираш ти бе — викна Стивън. — Освен примерите в учебника ти едно стихотворение не си прочел през целия си живот, и Боулънд също.

      — Аз знам, че Байрон е бил грешник — каза Боулънд.

      — Я дръжте тоя еретик! — заповяда Херон.

      В следващия миг Стивън бе техен пленник.

      — Оня ден Тейт добре ти смачка фасона заради ереста в твоето съчинение — продължи Херон.

      — Аз утре ще му кажа — прибави Боулънд.

      — Ти ли бе, пъзльо? — каза Стивън. — Теб те е страх устата да си отвориш.

      — Кой, мен ли?

      — Да, теб.

      — Дръж се по-прилично! — викна Херон и шибна Стивън през краката с бастуна си.

      Това бе сигналът за нападение. Наш изви ръцете му на гърба, а Боулънд грабна дълъг зелев кочан, който се въргаляше в канавката. Както и да се мяташе и риташе под ударите на бастуна и коравия кочан, Стивън бе притиснат към една ограда от бодлив тел.

      — Признай, че Байрон е плюнка!

      — Няма.

      — Признай!

      — Няма.

      — Признай!

      — Няма. Няма.

      Накрая след отчаяна борба той все пак успя да се отскубне. Мъчителите му поеха към улица „Джоунс“, като се смееха и му се подиграваха, а той, с разкъсани дрехи, почервенял и запъхтян, се запрепъва подир тях, полуослепял от сълзи, стиснал яростно юмруци и разхълцан.*

      [* Според Станислас Джойс този епизод не е нито измислен, нито преувеличен. Същата вечер Джим (тоест Джеймс) се върнал у дома с толкова изпокъсани дрехи, че майка им цяла нощ трябвало да го изкърпва, за да може да отиде сутринта на училище.]

      Когато повтаряше Confiteur-а под снизходителния смях на своите слушатели, в съзнанието му бързо и отчетливо преминаваха подробностите на оня злощастен епизод и той се запита защо сега не питае никаква омраза към тогавашните си мъчители. Не бе забравил нищичко от подлостта и жестокостта им, но споменът за тях не предизвикваше гнева му. Затова всички описания на безумна любов и омраза, които бе срещал в книгите, му изглеждаха нереални. Дори онази нощ, когато се препъваше към къщи по улица „Джоунс“, той бе почувствал, че някаква сила снема от него тоя внезапно обзел го гняв толкова лесно, както меката кожица се смъква от зрелия плод.

      Той продължаваше да стои под навеса заедно с двамата си събеседници и разсеяно слушаше техния разговор и взривовете от аплодисменти в театъра. А там, в залата, седеше тя и може би го чакаше да се появи на сцената. Помъчи се да си я представи, но не можа. Спомняше си само, че главата й бе загърната в шал като в качулка, а тъмните й очи го мамеха и томяха. Дали и тя мислеше за него, както той за нея? В тъмнината, скришом от двамата, той докосна с връхчетата на пръстите другата си длан: допря ги съвсем леко о нея и нежно ги притисна. Но натискът на нейните пръсти бе по-нежен и по-настойчив и внезапният спомен за техния допир плисна в съзнанието му като невидима топла вълна.

      Някакво момче притича към тях покрай стената на навеса. Останало беше без дъх от вълнение.

      — Ей, Дедалус — викна то. — Дойл побесня заради теб. Бягай веднага да се преоблечеш за сцената. Хайде, по-бързо!

      — Ще дойде тогава, когато намери за добре — каза Херон на пратеника с надменно-провлачен глас.

      Момчето се обърна към Херон и повтори:

      — Ама Дойл е ужасно побеснял.

      — Я предай на Дойл моите благопожелания и му кажи да върви на майната си — отвърна Херон.

      — Е, трябва вече да вървя — каза Стивън, за когото подобни въпроси на честта бяха без значение.

      — На твое място не бих отишъл — каза Херон. — Да пукна, ако мръдна. Така ще ми се обръща той с колежанин от горния курс! Побеснял бил значи! Стига му и това, че изобщо участваш в шантавата му пиеса.

      Склонността към свадливост, която Стивън от известно време забелязваше у своя приятел и съперник, не го отклоняваше от привичното му мълчаливо послушание. Той изпитваше недоверие към подобна необузданост и се съмняваше в искреността на своя другар с неговите жалки опити да изглежда голям мъж. Въпросът на чест, засегнат тук, както и всички подобни въпроси, бе за него незначителен. Докато духът му бе гонил неуловимите си миражи и нерешително се бе отказвал от своята цел, той постоянно бе чувал над себе си гласовете на своя баща, който го назидаваше да бъде преди всичко джентълмен, и на своите наставници, които го назидаваха да бъде преди всичко добър католик. Но с течение на времето тези гласове започнаха да звучат фалшиво. Когато се откри гимнастическият салон, той бе чул друг глас, който го назидаваше да бъде силен, мъжествен и здрав, а когато в колежа започна да прониква движението за национално възраждане*, се появи още един глас, който му нареждаше да бъде верен на своята родина и да й помогне да възкреси своя западнал език и традиции. Той вече предвиждаше как в обикновения живот тщеславният глас на мирската суета ще му нареди да възвърне с труда на ръцете си загубеното бащино състояние, а междувременно гласът на съкласниците му напомняше да бъде добър другар, да ги брани и отървава от наказания и всячески да се стреми да измолва повече свободни дни. Тъкмо тия гръмки пустословия го караха нерешително да се спира в гонитбата на своите миражи. Той им даваше ухо от време на време, но се чувстваше щастлив само когато бе далеч от тях и те не можеха да го достигнат, когато оставаше сам или всред призрачните си приятели.

      [* Вж. бел. 3 към „Майка“.]

      В сакристията шишкав руменобузест йезуит и възрастен човек в износен син костюм ровеха в кутия с гримове и пудри. Момчетата, които бяха вече гримирани, сновяха насам-натам или неловко стърчаха и предпазливо докосваха лицата си с плахи пръсти. Един млад йезуит, който тогава гостуваше в колежа, стоеше в средата на сакристията, дълбоко пъхнал ръце в страничните си джобове, и плавно се поклащаше на място, като ту заставаше на пръсти, ту се отпускаше на токове. Малката му глава, окичена с лъскави рижи къдри, и гладко избръснатото му лице бяха в унисон с безупречно чистия му сутан и безупречно лъснатите обуща.

      Като гледаше това поклащащо се тяло и се мъчеше да отгатне смисъла на насмешливата му усмивчица, Стивън си припомни думите, които баща му бе казал, преди да го изпратят в Клонгоус: йезуитът винаги се познава по дрехите. В същия миг той си помисли, че забелязва известно сходство в характерите на баща му и на този усмихнат, изискано облечен свещеник, и усети, че тук се върши някакво кощунство със свещеническия сан и със самата сакристия, чиято тишина сега бе осквернена от глъч и шеги, а въздухът — пропит от острата миризма на мазила и светилен газ.

      Докато по-възрастният мъж рисуваше по челото му бръчки и нанасяше син и черен грим покрай челюстите му, той разсеяно слушаше шишкавия млад йезуит, който го напътстваше да изговаря репликите си ясно и изразително. После дочу, че оркестърът засвири „Лилията от Киларни“*: до вдигането на завесата оставаха броени минути. Той не изпитваше никаква сценична треска, но ролята, която трябваше да играе, му изглеждаше унизителна. Припомни си някои от репликите и кръвта внезапно нахлу в гримираното му лице. Той си представи как тя го гледа от залата със сериозните си мамещи очи и мисълта за тях тутакси разсея съмненията и му възвърна самообладанието. Сякаш бе получил в заем друг характер: заразителното момчешко оживление го завладя и прогони мрачната му мнителност. За един неповторим миг той като че се превърна в истинско дете и както стоеше зад кулисите всред останалите изпълнители, весело прихна ведно с тях, когато двама яки свещеници с юнашки напъни задърпаха завесата и тя се вдигна съвсем накриво.

      [* Из опера на Джулиъс Бенедикт. Романът, залегнал в либретото, е с ирландски сюжет, построен върху мотива предателство. Вж. бел.4.]

      Няколко секунди по-късно той се озова на сцената сред ярките светлини и тъмнеещия декор, пред зейналата празнина, от която го гледаха безброй очи. Учуди се, като забеляза, че пиесата, която по време на репетициите му изглеждаше съвсем несвързана и безжизнена, сега внезапно бе придобила някакъв собствен живот. Действието сякаш само напредваше, а той и партньорите му само го подпомагаха с репликите си. Когато завесата падна в края на последната сцена, той чу, че празното пространство гръмна от аплодисменти, и през една пролука в страничните кулиси видя, че монолитната маса от лица, пред която бе играл, като по чудо се бе разкривила и празното пространство сега се пропукваше от всички страни и се разпадаше на оживени малки групички.

      Той бързо напусна сцената, махна грима и излезе през параклиса в градината на колежа. Сега, след края на представлението, всяка негова клетка бе жадна за ново приключение. И той се втурна, сякаш искаше да го догони. Всички врати на театъра бяха разтворени и залата бе вече опустяла. По гирляндите, които му бяха заприличали на корабни въжа, унило примигваха няколко лампиона, полюшвани от нощния ветрец. Той бързешком изкачи стъпалата откъм градината, като че се боеше да не изпусне плячка, проби си път през навалицата във фоайето на колежа и притича покрай двамата йезуити, които наблюдаваха отстрани това стълпотворение и се покланяха и здрависваха с посетителите. Продължи неспокойно напред, като си даваше вид на страшно забързан, и само смътно усещаше усмивките, слисаните погледи и побутванията, които сподиряха напудрената му глава.

      Щом излезе на входа, той съзря семейството си, което чакаше под първия уличен фенер. От пръв поглед откри, че в групата бяха само близките му, и ядосано забърза надолу по стъпалата.

      — Трябва да оставя една бележка на „Хановерска“ — бързо каза той на баща си, — ще се върна вкъщи след вас.

      Без да изчака въпросите на баща си, той претича през улицата и лудешки се втурна по нанадолнището. Нямаше представа накъде го носеха нозете му. Гордостта, надеждата, страстта като стъпкани в сърцето му треви замайваха душевния му взор с влудяващите си пари. Той се носеше надолу, а в душата му бушуваха внезапно хлуйналите пари на накърнена гордост, несбъдната надежда и поругана страст. Те се възземаха пред изтерзаните му очи на гъсти удушливи талази и се разнасяха над него, докато най-сетне въздухът отново стана ясен и студен.

      Очите му бяха все още замрежени от пелена, но вече не пареха. Някаква сила, сродна на оная, която често го караше в миг да забрави гнева и недоволството си, го застави да спре. Той застана неподвижен и се вгледа в мрачния портал на моргата, сетне отмести поглед към тъмната калдъръмена уличка встрани от нея. Съгледа на стената табелата „Лотс“ и бавно вдъхна тежкия смраден въздух.

      — Конска пикня и гнила слама — помисли си той. — Полезна миризма. Ще успокои сърцето ми. Ето, то вече е съвсем спокойно. Сега мога да се върна.

      Стивън пак седеше до баща си в един вагон на гара Кингсбридж. Тръгнали бяха с нощния влак за Корк. Когато се отделиха от перона, той си спомни своето детинско удивление от пътуването до Клонгоус преди години и всички подробности от първия ден в колежа. Сега нищо не го учудваше. Той гледаше здрачаващите поля, които се плъзгаха край него, безмълвните телеграфни стълбове, които бързо пробягваха край прозореца на всеки четири секунди, малките блещукащи гари, по чиито перони бдяха безмълвни пазачи: влакът ги отхвърляше зад себе си и за миг-два те премигваха в мрака като огнени искри, изхвръкнали изпод нозете на бегач.

      Той слушаше безучастно възпоминанията на баща си за Корк и за дните на неговата младост: разказ, сегиз-тогиз прекъсван, колчем той въздъхнеше или отпиеше от манерката си, щом в него изникнеше образът на някой скъп покойник или пък разказвачът внезапно си спомнеше повода за сегашното пътуване. Стивън го слушаше, без да изпитва никаква жалост. Всички тия покойници му бяха непознати и чужди освен чичо Чарлз, но и неговият образ напоследък бе започнал да избледнява в паметта му. Знаеше обаче, че имотът на баща му ще бъде разпродаден на търг и по този начин сам той ще бъде лишен от наследство; тази мисъл го караше да чувства колко грубо светът погазва бляновете му.*

      [* Джойс също придружава баща си до Корк през февруари 1894, когато тамошният имот на Джон Джойс бива продаден на търг.]

      В Мерибъро той заспа. Когато се събуди, влакът вече бе отминал Малоу, а баща му спеше, изтегнат на другата седалка. Хладна предутринна дрезгавина се стелеше зад прозореца и заливаше безлюдните поля и заспалите къщи. Кошмарен страх завладя мисълта му, като гледаше смълчаните поля и чуваше как баща му от време на време тежко поема въздух или внезапно помръдва насън. Невидимото присъствие на заспали хора го изпълваше със смътен ужас, сякаш те можеха да му сторят зло; и той взе да се моли дано по-скоро настъпи денят. Тази молитва не бе отправена нито към бога, нито към някой светия; тя започна с потръпване, когато мразовитият утринен ветрец се промъкна през пролуката под вратата на купето и облъхна нозете му, и завърши с брътвеж на безсмислени думи, които той нагоди към властния ритъм на влака: и безмълвно, на всеки четири секунди, телеграфните стълбове като тактови черти отмерваха галопиращото темпо на музиката. Тая неистова мелодия притъпи страха му и прислонен до перваза на прозореца, той усети, че очите му пак се затварят.

      Беше още съвсем рано, когато прекосиха Корк с файтон и Стивън си доспа в една стая на хотел „Виктория“. Ярките топли слънчеви лъчи струяха през прозореца и той чуваше уличния грохот. Баща му стоеше пред тоалетната масичка, разглеждаше в огледалото косата, лицето и мустаците си, протягаше шия над гарафата и заничаше, за да се види по-добре. А през това време тихичко си тананикаше някаква песен, като изговаряше думите по чудат начин.*

      [* В оригинала думата „Америка“ се отклонява от нормалното произношение заради римата.]

      Млад-зелен ерген се влюбва

      и венчило го погубва.

      Затова сега, любима,

      път ме вика.

      Дето няма лек, човече,

      беж и дръж се по-далече.

      Затова потеглям аз сега за

      Америка.

      Любовта ми е красива,

      привлекателна и жива като хубаво уиски,

      още младо.

      Но когато остарее,

      тя съвсем ще охладнее —

      тъй росата в планината

      рано пада.

      Мисълта за топлия слънчев град зад прозореца и трепетните трели, с които гласът на баща му украсяваше тая странна, тъжно-шеговита мелодия, прогониха лошото настроение, замъглило съзнанието на Стивън през нощта. Той скочи да се облече и щом песента свърши, каза:

      — Тая песен е много по-хубава от твоите „Елате всички“.

      — Мислиш ли? — попита господин Дедалус.

      — На мен ми харесва — отвърна Стивън.

      — Да, хубава старинна песен — каза господин Дедалус, като засукваше краищата на мустаците си. — Ех, да беше чул как я пееше Мик Лейси! Бедничкият Мик! Как извиваше глас, как я къдреше. Къде ще се меря с него. Тоя момък така пееше „Елате всички“, че сърцето да ти се напълни.

      Господин Дедалус бе поръчал наденици за закуска и докато се хранеха, той подложи келнера на кръстосан разпит за местни новини, но двамата все се разминаваха, защото, когато споменаваха някого, келнерът обикновено имаше предвид сегашния носител на името, а господин Дедалус — неговия баща или може би дядо.

      — Е, дано поне Куинс-колидж не е мръднал от мястото си — каза господин Дедалус, — защото искам да го покажа на моя малчуган.

      Дърветата по „Мардайк“ бяха разцъфтели. Те влязоха през портала и словоохотливият портиер ги поведе през двора на колежа. Вървяха по насипаната с едър пясък алея, но на всеки десетина-дванайсет крачки отговорите на портиера ги заставяха да се спират.

      — А? Не може да бъде! Значи Шкембелията се поминал, горкият?

      — Да, сър. Помина се, сър.

      Когато спираха, Стивън неловко тъпчеше на място зад двамата събеседници и отегчен от разговора им, чакаше отново да продължат бавно напред. Когато най-сетне прекосиха двора, безпокойството му вече бе прераснало в истинска треска. Той не можеше да се начуди, че такъв проницателен, недоверчив човек като баща му се оставя да бъде подведен от раболепието на портиера, а забавният южняшки диалект, който цяла сутрин го бе развеселявал, сега дразнеше слуха му.

      Влязоха в амфитеатралната аудитория по анатомия и господин Дедалус, подпомогнат от портиера, затърси инициалите си по банките. Стивън изостана, потиснат повече от всякога от мрака и тишината на залата, в която лъхаше на закостенялост и буквоядство. Изведнъж той прочете на банката пред себе си думата Foetus*, издълбана на няколко места в потъмнялото зацапано дърво. Неочакваният надпис възпламени кръвта му: той се почувства обграден от студентите в тоя колеж и му се прииска да избяга от тях. От издълбаната в дървото дума пред очите му внезапно се появи картина от техния живот, каквато думите на баща му бяха безсилни да извикат във въображението му. Широкоплещест мустакат студент буква по буква съсредоточено дълбаеше думата. Другите студенти стърчаха или седяха околовръст и се кикотеха на неговото творение. Един от тях го бутна за лакътя. Едрият студент извърна намусеното си лице. Облечен бе в широк сив костюм и имаше кафеникави обуща.

      [* Зародиш (лат.).]

      Стивън чу името си. Той се спусна тичешком по стъпалата на аудиторията, за да избяга колкото може по-далеч от това видение, надвеси се над инициалите на баща си и скри поруменялото си лице.

      Ала думата и видението отново заиграха пред очите му, когато тръгнаха обратно през двора към портала на колежа. Потресен бе, че и в живота бе попаднал на следа от онова, което дотогава мислеше за скотска болест на собствения си ум. Чудовищните видения, които напоследък го преследваха, отново вкупом се втурнаха в паметта му. Те също бяха изниквали пред очите му ненадейно и неистово от най-обикновени думи. Той бързо се бе огънал пред тях, оставил ги бе да овладеят и осквернят разума му, но винаги недоумяваше откъде се взимат, от каква бърлога на чудовищни привидения, и колчем го нападнеха, се чувстваше жалък и унизен пред другите, неспокоен и отвратен от самия себе си.

      — Бре, да му се не види! Ето я и нашата бакалница! — възкликна господин Дедалус. — Помниш ли колко пъти съм ти разказвал за бакалницата*, а, Стивън? Само чакахме да отметнат имената ни, и хайде вътре, цялата дружина: Хари Пиърд и малкият Джак Маунтин, и Боб Дайъс, и Морис Мориарти, французинът, и Том О’Трейди, и Мик Лейси, за когото стана дума тая заран, и Джоуи Корбит, и тая бедна добра душица Джони Кивърс от Тантилите.

      [* В бакалницата се е продавало алкохол.]

      Листата на дърветата по „Мардайк“ шумоляха и шушнеха под слънчевата светлина. Край тях премина отбор крикетисти, напети младежи по спортни панталони и блейзъри, един от които бе нарамил дългия зелен калъф с пръчките за вратата. Петима улични музиканти с избелели мундири свиреха в една тиха уличка с очуканите си медни инструменти, наобиколени от тълпа хлапета и свободни чирачета. Прислужница с бяло боне и престилка поливаше сандъчето с цветя на един перваз, който блещукаше под знойния пек като варовикова плоча. От друг прозорец долитаха звуци на пиано, пасаж подир пасаж се извисяваха към дисканта.

      Стивън продължаваше да върви до баща си и да слуша все същите отдавна познати истории, все същите имена на разпилени по целия свят или мъртви гуляйджии, с които баща му бе дружил на младини. Някаква неясна погнуса се надигаше в дъното на сърцето му. Спомни си своето неудобно положение в Белведере: стипендиант, първенец на класа, сам изплашен от своя авторитет, горд, чувствителен и мнителен, той се бореше и с нищетата, сред която живееше, и с размирното си въображение. Буквите, издълбани в зацапаното дърво на банката, се блещеха насреща му, гавреха се със слабата му плът и безплодните му възторзи, караха го да ненавижда себе си заради собствените безумни и мерзки оргии. Слюнката в устата му загорча и заседна на гърлото, а неясната погнуса замъгли мозъка му и за миг той затвори очи и продължи да върви слепешком.

      Но гласът на бащата не му даваше мира.

      — Когато стъпиш на крака, Стивън, а това комай скоро ще стане, запомни едно от мен: прави-струвай каквото щеш, но дружи само с джентълмени. Мен ако питаш, на младини добре си поживях. Всичките ми приятели бяха славни момчета. Всеки го биваше за нещо. Един имаше хубав глас, друг бе добър актьор, трети можеше да пее пиперлии песни, четвърти беше отличен гребец или тенисист, пети — превъзходен разказвач и така нататък. Не се спирахме нито за миг, добре си поживяхме, видяхме едно-друго и това хич не ни навреди. Но до един бяхме джентълмени, Стивън, аз поне така мисля, и истински ирландци, майка му стара! С такива младежи искам и ти да дружиш, с момчета от сой. Аз съм против родителската строгост. Според мен синът не бива да се бои от баща си. Да, аз се държа с теб точно така, както навремето дядо ти с мен, когато бях младок. Бяхме по-скоро братя, отколкото баща и син. Не мога да забравя как ме хвана, че пуша. Помня, един ден стоях на края на Сауттеръс с още няколко мъжлета като мене и си мислехме, че сме хванали бога за брадата, защото бяхме захапали лули. Не щеш ли, мина старият. Нищо не каза, дори не се спря. Но на другия ден, неделя, бяхме излезли на разходка заедно и като се връщахме у дома, той извади табакерата си и каза: _Всъщност, Саймън, не знаех, че пушиш_ или нещо подобно. Аз се направих на разсеян. _Ако искаш да видиш какво се казва хубав тютюн, каза той, опитай от тия пури. Един американски капитан ми ги подари снощи в Куинстаун._

      Стивън чу, че баща му се разсмя, но смехът прозвуча почти като ридание.

      — Ех, дявол да го вземе, в ония дни той беше най-красивият мъж в Корк! Жените по улицата го заглеждаха.

      Той чу, че баща му шумно преглътна своето ридание, и неволно отвори очи. Ярката слънчева светлина го заслепи, небето и облаците се превърнаха във феерия от мрачни масиви, осеяни с езера от тъмнорозова светлина. Дори мозъкът му бе болен и безсилен. Той почти не можеше да разчете буквите върху фирмите на магазините. С чудовищния си начин на живот сякаш се бе поставил извън пределите на реалността. Околният свят не го вълнуваше, не му говореше нищо, освен когато долавяше в него отглас от неистовите вопли в самия себе си. Неспособен бе да откликне на никакъв земен или човешки повик, бе ням и безчувствен към зова на лятото, на радостта и дружбата, отегчен и потиснат от гласа на баща си. Чужди му изглеждаха дори собствените му мисли и той бавно започна да си повтаря:

      Аз съм Стивън Дедалус. Вървя до баща си, чието име е Саймън Дедалус. Намираме се в Корк, в Ирландия. Корк е голям град. Отседнали сме в хотел „Виктория“. Виктория, Стивън, Саймън, Саймън, Стивън, Виктория. Имена.

      Спомените от детството внезапно избледняха. Той се опита да възкреси най-ярките им мигове, но не успя. Спомняше си само имена: Данте, Парнел, Клейн, Клонгоус. Имаше едно малко момченце и една стара жена, която го учеше на география и държеше в скрина си две четки. После го отпратиха от къщи в колежа. В Клонгоус прие първото си причастие, смучеше захарни пръчки, скрити в кепето за крикет, гледаше как отблясъците на огъня подскачат и танцуват по стената на малката стая в лечебницата, сънува, че е умрял и ректорът отслужва за него опело, облечен в златоткан черен филон, че го погребват в малкото гробище, отвъд липите покрай централната алея. Но тогава той не бе умрял. Умря Парнел. За него не отслужиха опело в капелата, нямаше и шествие. Всъщност той не умря, а се стопи като лека мъглица под слънцето. Изгуби се или си отиде от живота, защото вече не беше жив. Колко странна е мисълта, че той си отиде ей така, че не умря, а просто се стопи под слънцето или изчезна и се загуби нейде из вселената! Колко странно е да видиш за миг и себе си мъничък: момченце със сива, препасана с колан куртка, с ръце, пъхнати в страничните джобове, а панталоните — пристегнати под коленете с широки ластици.

      Вечерта в деня на търга Стивън покорно следваше баща си из града от кръчма в кръчма. На търговците по пазара, на кръчмарите и кръчмарките, на просяците, които молеха господин Дедалус за някой петак, той разказваше все едно и също: че е стар коркчанин, че вече трийсе години в Дъблин се мъчи да се отърве от коркския си диалект, а тоя е фарфалак до него е най-големият му син, но той е само дъблински хъшлак.

      Тръгнали бяха рано сутринта от кафенето на Нюком, където чашата на господин Дедалус шумно потракваше по чинийката, а Стивън се опитваше да прикрие тая срамна последица от запоя на баща си предната вечер, като непрекъснато местеше стола си и кашляше. Униженията следваха едно подир друго: престорените усмивки на търговците из пазара, кълченията и кокетливите погледи на кръчмарките, с които баща му флиртуваше, поздравленията и окуражителните думи, които чуваше от приятелите на баща си. Казаха му, че е одрал кожата на дядо си, и господин Дедалус се съгласи, че малкият запъртък ужасно му прилича. Откриха следи от коркски диалект в речта му и го накараха да признае, че Лий е много по-красива река от Лифи. А един от тях, за да провери неговия латински, го накара да преведе няколко изречения от Дилектус-а и го попита как е правилно да се каже: Tempora mutantur nos et mutamur in illis или Tem-pora mutantur et nos mutamur in illis*. А един пъргав старчок съвсем го обърка, като го запита къде са по-хубави момичетата, в Дъблин или в Корк.

      [* „Дилектус“-ът е сборник с латински сентенции. Вторият вариант на фразата е известната сентенция „Времената се менят и ние се меним с тях“.]

      — Той не е по тая част — каза господин Дедалус. — Остави го на мира. Той е сериозно момче, с главата си мисли, не я пълни с глупости.

      — Значи не е бащичко — каза дребният старец.

      — Кой го знае. Човек може ли да е сигурен? — каза господин Дедалус и самодоволно се усмихна.

      — На младини баща ти беше първо коце на Корк — каза старчето на Стивън. — Какво знаеш ти?

      Стивън заби поглед в земята и взе да разглежда кахления под на кръчмата, в която се бяха отбили.

      — Я не му пускай фитили — каза господин Дедалус. — Опазил го господ!

      — Ти пък! Че какви фитили му пущам? Мога дядо да му бъда. Аз самият съм вече дядо — каза старчето на Стивън. — Какво ли знаеш?

      — Тъй ли? — попита Стивън.

      — Бог ми е свидетел — отвърна старчето. — Имам си две внучета като живак в Съндиз Уел. Я кажи, на колко години съм според тебе? Та аз помня още дядо ти, когато яздеше на лов за лисици с червения си жакет. Тогава тебе още те нямаше.

      — Дори не беше предвиден — каза господин Дедалус.

      — Бог ми е свидетел — повтори старчето. — Не само това: помня дори прадядо ти, стария Джон Стивън Дедалус, кибритлия старец беше той! Виждаш ли какво се казва памет?

      — Значи три, не, четири поколения — обади се друг от компанията. — Ти, Джони Кашман, сигур скоро ще навършиш стоте.

      — Е, правичката да си кажа — отвърна старчето, — аз съм точно на двайсе и седем.

      — Човек е на толкова години, на колкото се чувства, Джони — каза господин Дедалус. — Я обърни тая и да ударим още по едно. Ей, Тим, Том — как те викаха теб? — дай ни пак от същото. Ей богу, та аз самият не се чувствам на повече от осемнайсе. А тоя синковец тука е дваж по-млад от мене, но на малкия ми пръст не може да се мери!

      — По-кротко, Дедалус, вече ти е време да си кютиш — каза джентълменът, който се бе обадил преди.

      — Не, дявол го взел! — отсече господин Дедалус. — И тенорова ария ще изпея по-добре от него, и препятствията ще прескоча по-добре, и на лов за лисици не може ме стигна, както преди трийсе години, когато се надбягвах с Кери Бой,* баш майстора в тия работи.

      [* Графство Кери се намира в Югозападна Ирландия. Кери Бой е известен персонаж от романа на Питър Дън „Господин Дули“.]

      — Ама тука ще те бие — каза старчето, почука се по челото и пресуши чашата си.

      — Все пак надявам се, че няма да падне по-долу от баща си. Това е, каквото мога да кажа — отвърна господин Дедалус.

      — От това по-добро — здраве му кажи! — настави старчето.

      — И да се благодарим богу, Джони — каза господин Дедалус, — че живяхме толкова дълго и сторихме толкова малко поразии.

      — А колко добрини сторихме, Саймън! — тържествено рече старчето. — Да се благодарим богу, че живяхме толкова дълго и имаме толкова добри дела.

      Стивън гледаше как тримата стари другари надигаха чаши и пиеха за своята младост. По съдба и характер от тях го делеше цяла пропаст. Умът му бе сякаш много по-стар от техните: той хладно светеше над споровете, над радостите и тъгите им, като луна над една по-млада земя. Животът и младостта не пулсираха в жилите му, както някога у тях. Той не бе познал нито отрадата на другарството, нито грубата сила на здравия самец, нито синовната преданост. В душата му не трепваше нищо освен студена, жестока, безстрастна похот. Детството му бе мъртво или изчезнало, а заедно с него и способната на прости радости душа и той се носеше сред живота като яловата черупка на луната.

      Скиталко бледа, изнурена,

      ти вечно гледаш ни отгоре,

      сама в безкрайната вселена.

      Той мислено си повтаряше недовършеното стихотворение на Шели.* Тая картина на жалко човешко безсилие и необятно свръхчовешко движение го накара да потръпне и забрави своята собствена безсилна човешка печал.

      [* Поезията и естетиката на Шели оказват значително влияние върху младия Джойс/Стивън. Много от бравурните пасажи в романа (в края на гл. II и IV) силно напомнят (и пародират) Шелиевата поетична дикция.]

      Майката и братът на Стивън и една от братовчедките му останаха да чакат край ъгъла на тихата „Фостъровска“, а той самият се изкачи по стъпалата заедно с баща си, после двамата прекосиха колонадата, където важно крачеше шотландецът часови. Щом влязоха в голямата зала и застанаха пред касата, Стивън извади двата си записа на името на председателя на ирландската банка, единия за тридесет, другия за три лири стерлинги; тези суми, неговата стипендия и наградата по литература, бързо му бяха наброени от касиера съответно в банкноти и монети.* Стивън прибра парите в джобовете си с престорено самообладание, а любезният касиер, с когото баща му се бе разприказвал, се протегна през широкото гише, стисна му ръката и му пожела блестяща кариера в бъдеще. Гласовете им го дразнеха, не го сдържаше на едно място. Но вместо да обслужи другите си клиенти, касиерът взе да философства, че времената се били променили и днес важното е да дадеш на младия човек възможно най-доброто образование, колкото и да ти струва. Господин Дедалус не бързаше да напусне залата, озърташе се насам-натам, гледаше тавана и обясняваше на Стивън, който го подканяше да излизат, че се намират в Долната камара на стария ирландски Парламент**.

      [* Твърде голяма сума за времето. Джойс печели наградата няколко години поред, но едва в 1897 г. получава цялата сума.]

      [** Вж. бел. 35 към гл. I.]

      — Господ да ни е на помощ! — благоговейно каза той. — Само като си помисля за мъжете от онова време, Стивън, за Хили Хъчинсън, Флъд, Хенри Гратън, Чарлз Кендал Буш*, и за тия първенюта, дето днес ми се пишат водачи на ирландския народ. Ей богу, старите в гроба биха се обърнали, ако знаеха докъде ни докара тая пасмина. Уви, Стивън, момчето ми, нашта стана „тръгнах в китна майска утрин по вечеря, посред лято на снега…“**.

      [* Хили Хъчинсън, Хенри Флъд, Чарлз Кендъл Буш и особено Хенри Гратън са видни ирландски политически дейци от края на XVIII и началото на XIX в., борци за национална независимост и католическо равноправие.]

      [** Саймън Дедалус пародира популярна навремето песен.]

      Пред банката духаше мразовит октомврийски вятър. Застанали в края на калния тротоар, близките им ги чакаха с посинели бузи и насълзени очи. Стивън забеляза колко тънко е облечена майка му и си спомни, че преди няколко дни бе видял във витрината на Барнардо едно манто за двайсет гвинеи.

      — Е, добра работа свършихме — каза господин Дедалус.

      — А сега предлагам да идем на обяд — каза Стивън. — Избирайте къде.

      — На обяд ли? — попита господин Дедалус. — Отлично. Предложението се приема. Някой против?

      — Ама да не е много скъпо — обади се госпожа Дедалус.

      — В „Алангле“?

      — Ами да, някое по-тихо място.

      — Хайде, тръгвайте — нетърпеливо каза Стивън. — Цената няма значение.

      Той вървеше пред тях с малки припрени крачки и с усмивка на лице, а те се мъчеха да не изостават и също се усмихваха на неговото нетърпение.

      — По-полека, млади момко! — каза баща му. — Не сме тръгнали да се надбягваме!

      Настъпи весело време, в което парите от наградите неусетно изтекоха между пръстите на Стивън. От града пристигаха огромни пакети с храна, лакомства и сушени плодове. Всеки ден той съставяше менюто за цялото семейство, а всяка вечер водеше по трима-четирима от близките си на театър да гледат „Ингомар“ или „Дамата от Лион“*. В джобовете на палтото му винаги се намираха блокчета виенски шоколад за гостите, а джобовете на панталона му бяха издути от куп сребърни и медни монети. Той накупи подаръци за всички, обнови стаята си, състави различни резолюции, пренареди книгите си по лавиците, проучи всевъзможни ценоразписи, измисли нещо като домашна общност на народите, в която всеки от домочадието пое някакво задължение, откри популярна банка за семейството и натрапи заеми на клиентите й, собствено петимни да ги получат, само заради удоволствието да пише квитанции и да изчислява лихвите върху отпуснатите суми. Когато не можа да измисли нищо друго, той започна да се вози нагоре-надолу из града с трамваи. После сезонът на удоволствията завърши. Свърши се кутията с розова боя, а ламперията в стаята му така и си остана непохватно измазана наполовина.

      [* „Ингомар“ е мелодрама от Фридрих Хан. „Дамата от Лион“ е романтична драма от Булвър-Литън. Героят й, Клод Мелнот, е беден поет, който бива отхвърлен от любимата си, Полин, в резултат на „предателство“, тръгва с Наполеон и се връща увенчан със слава, за да разгроми враговете си и спечели отново Полин. Вж. бел.4]

      Семейството заживя постарому. Майка му вече нямаше поводи да го гълчи, че пилее парите си. Той също се върна към училищния живот, а всичките му нови начинания се провалиха. Домашната общност се разпадна, популярната банка затвори трезорите и тефтерите си с чувствителен дефицит, а самият той предаде на забвение изработените житейски правила.

      Каква глупава цел си бе поставил! Опитал се бе да съгради вълнолом от порядък и красота срещу мръсните вълни на живота и да обуздае с правила на поведение, интересни занимания и нови синовни отношения властните вълни, които отново се надигаха в самия него. Напусто. И отвън, и отвътре водната стихия бе помела преградите и нейните вълни отново яростно се разбиваха връз порутения мол.

      Той ясно осъзна и собствената си безплодна отчужденост. Не бе направил дори крачка към хората, чиято близост бе търсил, не бе успял да преодолее неспирния срам и ненавистта, които го отделяха от майка, брат и сестра. Той почти не се чувстваше кръвно свързан, а по-скоро някак тайнствено сроден с тях, като храненик или доведен брат.

      Изгаряше от желание да утоли неистовите копнения на сърцето си, пред които всичко друго изглеждаше безсмислено и чуждо. Никак не се тревожеше, че бе паднал в смъртен грях и животът му се е превърнал в низ от лъжи и измами. Бесният ламтеж да осъществи чудовищните видения, които поглъщаха мисълта му, не зачиташе нищо свято. С цинична търпеливост той скритом се отдаваше на срамна блуд и се опиваше от мръсотата, с която безчестеше всеки образ, привлякъл неговия поглед. Денем и нощем блуждаеше сред уродливи видения. Всяка случайна непозната, която денем му изглеждаше свенлива и целомъдрена, нощем спохождаше тъмния лабиринт на сънищата му с лице, преобразено от похотливо лукавство, а очите й святкаха със скотска сласт. Само утрото го измъчваше със смътния спомен за тъмна и безумна блуд и болезненото, унизително чувство за грях.

      Той пак тръгна да скита. Прибулените есенни вечери го водеха от улица в улица, както преди много години в тихия Блакрок. Ала нямаше ги вече кокетните градини и ласкавите светлинки в прозорците, чиято нежност укротяваше сърцето му. Само навремени, когато огънят на желанието стихваше и изнурителното сладострастие се сменяше с вяла премала, образът на Мерседес изплуваше в дъното на паметта му. Той виждаше отново бялата къщичка и градината с розовите храсти край пътя, който водеше към планините, и си спомняше ония тъжно-горделиви думи, с които трябваше да й откаже, когато застанеше до нея в задяната от лунна светлина градина след толкова години на раздяла и приключения. В тези мигове нежните слова на Клод Мелнот му идваха на устните и успокояваха трескавата му възбуда. Някакво смътно предчувствие за възмечтаната преди години среща докосваше сърцето му въпреки ужасната действителност, изправила се между тогавашната надежда и настоящето, предчувствие за святата среща, при която слабостта, плахостта и неопитността щяха да се свлекат от него.

      Тия мигове отминаваха и изнурителният пламък на похотта отново лумваше в него. Стиховете отмираха на устните му недоизречени, а в съзнанието му напираха и търсеха излаз нечленоразделни крясъци и грозни мръсотии. Кръвта му се бунтуваше. Той бродеше нагоре-надолу по тъмни хлъзгави сокаци, взираше се в мрака на улици и входове, вслушваше се жадно във всеки звук. Стенеше вътре в себе си като гладно животно, лишено от плячка. Той искаше да съгреши и търсеше своята самка, за да я застави заедно да вкусят греха и заедно да ликуват в него. Усещаше, че някаква невнятна тъмна сила неудържимо се движи към него от тъмата и неуловимо, шепнешком, като поток изпълва цялото му същество. Шептежът обсаждаше ушите му като зашептяла в кошмарен сън тълпа. Невидимата сила пронизваше, разкъсваше плътта му и обезумял от болка, той лудо стискаше юмруци и скърцаше със зъби. Вървеше по улицата и протягаше ръце, за да задържи тая смътна сянка, която се стапяше и се изплъзваше пред очите му, но продължаваше да го примамва: и тогава викът, който толкова дълго бе сподавял в гърлото си, се откъсваше от устните му. Изтръгваше се от гърдите му като отчаяните вопли на цял пъкъл страдалци и замираше в яростен умолителен вик на неутолената плът, вик, който не бе друго, а отзвук от мръсния надпис, прочетен върху подгизналата стена на един писоар.

      Залутал се бе в лабиринт от тесни мръсни улички. До ушите му отвред долитаха разюздан дрезгав рев, ругатни и провлечени пиянски песни. Той вървеше неустрашимо и се питаше не е ли попаднал в еврейския квартал. Жени и девойки, облечени в дълги крещящи рокли и напарфюмирани, лениво се шляеха по улицата от къща в къща. Той се разтрепери, очите му се замъглиха. Пред погледа му се мержелееха жълти фенери, които пламтяха на фона на заоблаченото небе като пред олтар. Пред входовете и в осветените преддверия се тълпяха групички, сбрани сякаш за някакъв обред. Попаднал бе в друг свят: събудил се бе от многовековен мъртвешки сън.

      Той замръзна насред уличното платно, а сърцето му бясно заблъска в гърдите. Млада жена в дълга розова рокля го потегли за ръката, вгледа се в лицето му и весело каза:

      — Добър вечер, мили Уили!

      В стаята й бе топло и светло. В широко кресло до леглото седеше разкрачена огромна кукла. Той се мъчеше да продума нещо, за да прикрие смущението си, като гледаше как жената сваля роклята си и следеше самоуверените предизвикателни движения на напарфюмираната й глава.

      Както стоеше насред стаята, тя се приближи към него и го прегърна, весела и властна. Пълните й ръце го притиснаха, той видя как тя извърна лице към него, сериозна и спокойна, почувства до себе си топлата й гръд, която плавно се вдигаше и спускаше, и насмалко не избухна в истеричен плач. Във възхитените му очи заблестяха сълзи на радост и облекчение, а устните му се разтвориха, ако и да не отрониха ни дума.

      Тя прокара звънка ръка през косата му и го нарече малък мушморок.

      — Целуни ме — каза тя.

      Но устните му отказваха да я целунат. Той само искаше ръцете й да го притискат и бавно, бавно, бавно да го милват. В обятията й изведнъж се почувства силен, безстрашен и уверен в себе си. Но устните му отказваха да я целунат.

      Изведнъж тя наклони главата му и притисна устни о неговите, а той прочете смисъла на нейните движения в откровените й, впити в него очи. Това му дойде премного. Той затвори очи и й се отдаде тялом и духом, забравил всичко на света освен тъмния натиск на нежно разтворените й устни. Те се притискаха към неговите устни, но и към самия му мозък, сякаш му мълвяха невнятни думи; и изведнъж той почувства между тях някакъв непознат и плах натиск, по-тъмен от безпаметната бездна на греха, по-нежен от звук или мирис.

      III

      Бързият декемврийски здрач се бе спуснал с клоунско салтомортале под мътния купол на деня и както седеше в класната стая, вторачен в мътния квадрат на прозореца, той усети, че стомахът му стърже от глад. Искаше му се за вечеря да има овнешка яхния с ряпа, моркови и картофено пюре и той предвкусваше тлъстите мръвки, които плуват в гъстия, запържен с брашънце, пиперлив сос. Бухай в търбуха! Бухай в търбуха! — нареждаше стомахът му.

      Тъмна и потайна щеше да е тая нощ. В ранния мрак, прихлупил мръсния квартал на вертепите, скоро тук-там ще замъждукат жълтите фенери. Той ще хлътне в лабиринта от криви улички и тръпнещ от страх и радост, ще се промъква все по-близо, все по-близо, докато внезапно нозете му сами не свърнат зад някой тъмен ъгъл. Стервите тъкмо излизат на улицата и се приготвят за нощта, протягат се лениво да прогонят съня и дотъкмяват фуркетите в сплъстените си коси. Подминава ги спокойно, изчаква да бъде тласнат от внезапен изблик на желание или да усети внезапния зов на меката им напарфюмирана плът, запленила грехолюбивата му душа. Но докато дебне в очакване на тоя зов, сетивата му, замъглени само от плътската похот, трескаво изучават до болка унизителната сцена: ту локвица бирена пяна върху някоя незастлана маса, ту снимка на двама войници в стойка мирно или някой крещящ театрален афиш приковават очите му, а ушите попиват познатите провлечени подвиквания:

      — Здрасти, Бърти, идваш ли?

      — Ти ли си, гълъбче?

      — Номер десет при Нели, бъбрече — да се оближеш!

      — Ало, мъжът ми! Влез на бърза ръка!

      Уравнението върху страницата на тетрадката започна да се разгръща в пищна паунова опашка, осеяна с очи и звездички; после, щом очите и звездичките на степенните показатели взаимно се съкратиха, тя бавно започна да се прибира. Показателите ту се появяваха, ту изчезваха, както очи ту се отварят, ту се затварят, и примигваха като звезди, които лумват и угасват. Необятният кръговрат на астралното битие люшкаше уморения му мозък, ту го носеше навън към своите предели, ту го връщаше назад към своите недра под звуците на някаква далечна музика. Каква бе тая музика? Мелодията се приближи и в паметта му започнаха да изплуват думи, стиховете на Шели за луната, бледа, изнурена, сама в безкрайната вселена. Звездите изригнаха в искри и из простора се посипа пелена от безплътен звезден прах.

      Мътната светлина върху страницата стана съвсем оскъдна, а там едно ново уравнение вече бе започнало да се разбулва като паунова опашка. Това бе собствената му душа, впуснала се да набира опит: с грях подир грях се разбулваше тя, лумваше като клада и изригваше пръски пламнали звезди, сетне пак се свиваше и бавно, бавно догаряше, гасейки сама заревото на своя огън. Ето, той угасна. И хаосът се изпълни с ледена тъма.

      В душата му цареше студено безразлично просветление. Когато пръв път падна в бесовския грях, той бе усетил как в него бликва вълна от жизнена сила и бе изтръпнал от ужас да не би след това изстъпление да остане недъгав тялом или духом. Но бликналата вълна го бе грабнала в обятията си и отнесла далеч от него самия, а когато го върна обратно с отлива си, и тялото, и душата му бяха непокътнати: тъмната сила тайно ги бе помирила. Хаосът, в който бе угаснала блудната му жар, се оказа хладно и безразлично себепознание. Той бе паднал в смъртен грях, и то неведнъж, а безброй пъти, и съзнаваше, че още с първото си безумство се бе изложил на опасността от вечно проклятие, а всеки следващ грях умножава неговата вина и наказание. Нито отминаващите дни, нито трудът и размислите можеха да му донесат изкупление: изворът на освещаващата благодат бе престанал да напоява душата му. Оставаше му единствено унило да се надява, че може би ще бъде възнаграден с мъничко благодат за милостинята, която даде на някакъв просяк и тутакси побягна, за да не чуе благословията му. Вярата му бе отишла на вятъра. Мигар имаше полза да се моли, щом съзнаваше, че собствената му душа ламти за своята погибел? Някаква гордост, някаква боязън го възпираха вечер да каже дори една-едничка молитва, макар да знаеше, че Бог държи живота му в ръцете си и може да му го отнеме, както спи, и да запрати душата му в ада, преди да успее да го помоли за пощада. Гордостта от собствения му грях и небоголюбивата боязън го бяха убедили, че грехът му е прекалено тежък, за да може изцяло или поне частично да го изкупи с неискрено коленопреклонение пред Всезрящия и Всевещия.

      — Слушай, Енис, в тая твоя чутура май има толкова ум, колкото в дръжката на бастуна ми! Как да не можеш да обясниш що е ирационално число?

      Несвързаният отговор разпали въглените на неговото презрение към съкласниците му. От другите той не изпитваше ни срам, ни страх. В неделя, когато преминаваше край църковните двери, той хладно поглеждаше богомолците, които стърчаха гологлави в редица по четирима и духом присъстваха на утринната служба, без да могат да видят или чуят нещо от нея. Тъпата им набожност и гадната миризма на евтиния брилянтин, с който бяха намазали косите си, го отблъскваха от олтара, пред който те се молеха. Той не се гнусеше от лицеприятие към другите, защото презираше тяхната наивност, която тъй лесно успяваше да мами.

      На стената в спалнята му висеше украсена с винетки грамота, свидетелството му на префект*1 в колежанското братство на света Дева Мария. Събота сутрин, когато цялото братство се събираше в капелата на колежа за тихата служба*2, той ръководеше отговорите на своето крило от хора, коленичил върху кадифено молитвено столче вдясно от олтара. Фалшът на неговата длъжност не го измъчваше. И ако навремени му идеше да скочи от своето почетно място, да признае пред всички цялата си низост и да напусне капелата, достатъчно бе само да погледне лицата им, за да се възпре. Поезията на хвалебните псалми смиряваше суетната му гордост. Богородичните славословия*3 пленяваха душата му: нард, смирна и тамян, символи на безценните съкровища, които Бог бе дарувал на душата й: пищни одеяния, символи на царствения й род; късно покарала младочка и късноцветно дърво, символи на раслия из вековете неин култ сред племената. И когато към края на службата идеше неговият ред да прочете от Писанието, той зачиташе с приглушен глас и опиваше съвестта си с музиката на словото:

      [*1 Най-високото отличие за учениците в колежа. Джойс е избран префект през 1896 г.]

      [*2 Службата е посветена на св. Дева Мария.]

      [*3 „Славословия на Мария“ е заглавие на книга от св. Алфонс Лигуори и на проповед от Нюман. По-нататък са цитирани няколко откъса от Нюман.]

      Quasi cedrus exaltata sum in Libanon et quasi cupressus in monte Sion. Quasi palma exaltata sum in Gades et quasi plantatio rosae in Jericho. Quasi uliva speciosa in campis et quasi platanus exaltata sum juxta aquam in plateis. Sicut cinnamomum et balsa-mum aromatizans odorem dedi et quasi myrrha elec-ta dedi suavitatem odoris*.

      [* Възвисих се като кедър ливански и като кипарис на планините Ермонски; възвисих се като палма в Енгади и като трендафилово храстие в Йерихон; като гиздава маслина в долина и като явор се възвисих. Като дарчин и аспалат издадох благоуханен мирис и като отбор смирна пръснах благоухание. (Книга Премъдрост на Исуса, син Сирахов, 24; 14 — 17.)]

      Греховността, отлъчила го от лицето господне, го бе приближила до застъпницата на грешниците. Очите й сякаш го гледаха с тихо състрадание; нейната святост, неземното сияние, което меко струи от слабата й плът, не низвергваше грешника, прибягнал към нея. И ако навремени той биваше нуден от порив да се отърси от греха и да се покае, то поривът идеше от страстното му желание да бъде неин рицар. И ако навремени душата му, завърнала се срамежлива в обиталището си след стихването на бесовската плътска похот, се обръщаше към нея, лъчезарната и мелодична утринна звезда, що разказва за небето и вселява мир*, то бе в ония мигове, когато устните му, още тръпнещи от мръсни и безсрамни думи и запазили вкуса на сластните целувки, шепнешком мълвяха името й.

      [* Цитат от Нюман, вж. бел. 3.]

      Колко странно бе всичко това! Той се мъчеше да намери обяснение, но сумракът в класната стая се бе сгъстил и забулил мислите му. Звънецът би. Учителят даде примерите и задачите за домашна работа и излезе. Херон, седнал до Стивън, започна да си тананика под нос:

      Любезни ми друже, Бомбадос*.

      [* Стих от либретото на популярна оперета.]

      Енис, излязъл повънка, се върна и каза:

      — Байчото се качва при ректора.

      Дългунът зад Стивън потри ръце и рече:

      — Излезе ни късмет. Можем да го вържем тоя час. Няма начин да дойде преди два и половина. А ти, Дедалус, после ще го заглавикаш с катехизиса.

      Облегнат на чина, Стивън си драскаше безцелно в черновата тетрадка и слушаше разговора край себе си, сегиз-тогиз прекъсван от гласа на Херон:

      — По-тихо бе! Ще събудите и умрелите!

      Странно бе и това, че той намираше някакво безплодно удоволствие да проучва издъно суровите църковни догмати, да се вглъбява в съкровените тайни неясноти само за да чуе и усети още по-дълбоко, че е погинал. Предупреждението на свети Яков*, че който опази целия закон, но съгреши в едно, бива виновен във всичко, изпърво му се струваше само гръмко преувеличение, докато сам не започна пипнешком да се ориентира в мрака на своето състояние. От злотворното семе на сластолюбието в него бяха избуяли всички останали смъртни грехове: гордостта, себевъздигането и презрението към другите, ламтежът за пари, купуващи му запретените наслади, завистта към всички, които го надминават в порочност, клеветническото злословие срещу благочестивите, ненаситното му чревоугодие, тъпата ожесточена гневливост, сред която вирееха похотливите му щения, тинята на телесна и духовна леност, в която тънеше цял.

      [* Яков, 2, 10.]

      В клас той спокойно гледаше суровото проницателно лице на ректора и умът му се забавляваше да сплита примки от чудновати въпроси. Ако на младини някой открадне една лира и я използва, за да натрупа несметно богатство, какво е длъжен да върне отпосле: лирата, която е откраднал, и само нея или нея заедно със събралите се лихви, или цялото си огромно състояние? Ако някой мирянин при кръщение излее водата, преди да е произнесъл думите кръстено ли е детето или не? Истинно ли е кръщението с минерална вода? Защо в първото блаженство на нищите духом е обещано Царството небесно, а във второто на кротките е обещано още, че ще наследят земята?* Защо тайнството на Светото причастие е било положено с две отделни съставки, щом Исус Христос присъства и в тяло, и в кръв, и с душата, и с божествеността си както само в хляба, така и само във виното? Съдържа ли всяка трошичка от евхаристийния хляб цялото тяло и всичката кръв Христова или само част от тялото и кръвта му? Ако виното вкисне, а нафората плесеняса след преосъществяването, присъства ли още Исус Христос в тях като бог и като човек?**

      [* „Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно“ и „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ — Мат., 5, 3 и 5.]

      [** Тези чудновати въпроси се въртят около централния за догматиката проблем за „преосъществяването“. Ортодоксалното мнение е, че евхаристийните дарове са истински тяло и кръв Христови и че във всяка частица от хляба и виното се намира цялото тяло Христово, винаги цяло и във всичките частици единно. Терминът „преосъществяване“ показва, че хлябът и виното реално и по същина се превръщат в тяло и кръв Христови, без, естествено, да обяснява как се извършва тайнството. Въпросът е достатъчно сложен, за да ангажира цялото внимание на ректора, което е и целта на учениците.]

      — Иде! Иде!

      Един от учениците, застанал на пост до прозореца, бе съгледал ректора да се задава откъм централната сграда. Тутакси всички катехизиси бяха разтворени и всички глави — мълком сведени над тях. Ректорът влезе и зае мястото си на катедрата.

      Леко побутване с крак изотзад напомни на Стивън, че трябва да зададе някой труден въпрос.

      Ректорът обаче не поиска да му дадат катехизиса, за да започне урока. Той сбра ръце, облегна се на катедрата и каза:

      — Духовните упражнения в чест на свети Франциск Ксаверий, чийто празник е в събота, ще започнат сряда следобед. Те ще продължат от сряда до петък. В петък след утринната целият следобед е за изповеди. Ако някой от вас има свой постоянен изповедник*, може би ще е по-добре да не взима извънреден. Събота сутринта в девет часа ще отслужим света литургия с всеобщо причастие за целия колеж. В събота занятия няма да има. Естествено, и в неделя. Тъй като събота и неделя са празници, не е изключено някому от вас да хрумне, че и понеделник е празник. Пазете се от подобна грешка. Ти, Лолис**, май вече си готов да сбъркаш, а?

      [* Сиреч свещеник, на когото каещият се е добре познат.]

      [** Шега с името на ученика. „Lawles“ на английски означава „беззаконен“,„разюздан“.]

      — Аз ли, сър? Защо пък аз, сър?

      Лека вълна от приглушен смях заля целия клас при мрачната усмивка на ректора. Сърцето на Стивън започна боязливо да потръпва и посърна като попарена папрат.

      — Всички вие, убеден съм, сте запознати с житейския път на свети Франциск Ксаверий, патрона на вашия колеж. По произхождение той принадлежал към старинен и знатен испански род и както си спомняте, станал един от първите сподвижници на свети Игнатий. Те се запознали в Париж, където Франциск Ксаверий преподавал философия в университета. Блестящият млад благородник и книжовник с цялото си сърце и душа се посветил на идеите на нашия велик отец-основател и както знаете, сам пожелал да бъде изпратен от свети Игнатий да проповядва в Източните Индий, за което е наречен Апостол на Индиите. Надлъж и нашир обходил той Изтока, от Африка до Индия и от Индия до Япония, носейки кръщението на народите. Казват, че само за един месец покръстил над десет хиляди езичници. Казват още, че дясната му ръка изсъхнала от непрестанното благославяне. Той мечтаел да отиде и в Китай, за да спечели там още много души за господа, но починал от треска на остров Сян Цзян. Велик светец е той, свети Франциск Ксаверий. Велик сред воините Христови!

      Ректорът замълча, после продължи, тресейки пред себе си молитвено сбраните си ръце.

      — Той е имал вярата, която планини премества.* Да завоюваш десет хиляди души за господа, и то за един-едничък месец! Това се казва истински конкистадор, верен на девиза на нашия орден: Ad majorem dei gloriam! И запомнете добре: с велика власт е облечен той на небесата: властта да бъде наш ходатай, когато сме в скърби, властта да измолва всичко, за което вопием, стига то да е за благото на душите ни, най-паче властта да добива за нас благодатта на покаянието, когато съгрешим. Велик, велик светец е той, свети Франциск Ксаверий! Велик ловец на човеци!**

      [* Мат., 17, 20.]

      [** Мат., 4, 19.]

      Той престана да поклаща сключените си ръце, положи на тях челото си и изпитателно изгледа слушателите вляво и вдясно от себе си с тъмните си сурови очи.

      В настъпилото мълчание техният тъмен огън озари здрача с червеникавото си зарево. Сърцето на Стивън се бе свило като пустинно цвете, което издалеч усеща повея на самума…

      — _Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш_ — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от книгата на Еклесиаста, глава седма, стих четиридесети.* В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

      [* Текстът е от Книга на Исуса, Син Сирахов (7, 39). Грешката на проповедника се дължи на сходството в латинските заглавия на двете книги. Джойс неколкократно ще вложи в устата му грешки или неуместни думи с цел иронично да дистанцира читателя от проповедта, въпреки че Стивън, естествено, не ги забелязва.]

      Стивън седеше на първата скамейка в капелата на колежа. Зад масата, вляво от олтара, седеше отец Арнал. Той бе загърнал плещи в тежко наметало, изглеждаше пребледнял и изпит и гласът му хриптеше, пресипнал от простуда. Възкръснал тъй ненадейно пред него, старият учител събуди у Стивън спомена за живота в Клонгоус: гъмжило от момчета по широкото игрище, барата на нужника, малкото гробище отвъд липите край централната алея, където бе мислил, че ще го погребат, отблясъците на огъня по стената на лечебницата, където бе лежал болен, печалното лице на брат Майкъл. Понесена от прилива на тези спомени, душата му отново се превърна в душа на дете.

      — Днес, невръстни мои братя в Исуса Христа, ний сме сбрани тук за един кратък миг, далеч от смутната суета на тоя свят, за да въздадем почит и похвала на един от най-великите светци: Апостола на Индиите, небесния покровител на вашия колеж, свети Франциск Ксаверий. Години наред, и то много повече, отколкото вие, скъпи мои чада, или аз бихме могли да си спомним, в навечерието на празника на своя свети патрон възпитаниците на този колеж са се оттегляли все в същия този храм, за да извършат ежегодните си духовни упражнения. Лети времето и носи своите промени. Мигар не забелязахте колко много неща се измениха дори само през последните няколко години? Мнозина от онези, които доскоро като вас седяха тук на предните скамейки, сега навярно са нейде из далечните страни, в знойните тропици или са погълнати от работа и задължения; едни се учат в семинарии, други кръстосват безбрежната шир на бездната морска, а трети вече негли са повикани от всемогъщия Бог в друг живот, за да им се каже: дай сметка за пристойничеството си*. Все тъй се нижат годините край нас, времената се менят и за добро, и за зло, а питомците на колежа продължават да тачат паметта на великия светец и всяка година се оттеглят на духовни упражнения в навечерието на неговия празник, специално установен от нашата света майка църквата, за да прославя из рода в род името и делата на един от най-великите синове на католическа Испания.

      [* От притчата за неверния пристойник (Лук., 16, 2).]

      Но нека видим първо какво означават думите _духовни упражнения_ и защо те са всепризнато душеспасително средство за оногова, който е поревнал да живее като истински християнин и пред Бога, и пред людете. Духовните упражнения, скъпи мои чада, са едно временно оттегляне от житейската суета, от делничните грижи, с цел да изпитаме състоянието на нашата съвест, да поразмислим над тайните на светата религия и по-добре да разберем защо сме пратени в света. През идните няколко дни с божията помощ ще ви запозная с някои мисли относно Четирите сетни неща. А те, както на всинца ви е известно от катехизиса, са: смърт, съд, преизподня и небе*. Ето защо ние ще се постараем из основи да ги опознаем през идните няколко дни, за да придобием от това познание вечно благо за душите ни. И помнете, скъпи мои чада, Бог ни е проводил в тоя свят с една-едничка цел: да изпълняваме святата Му воля и да спасим безсмъртните си души. Всичко друго е суета. Едно ни е насъщно: спасението на душата. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети?** О, скъпи мои чада, истина ви казвам, нищо на тоя окаян свят не ще поправи такава загуба.

      [* Знаменитата проповед за Четирите сетни неща не е напълно оригинална. Джойс използва няколко сходни трактата от XVII и XVIII в., които възхождат към „Духовните упражнения“ на Лойола. Сравнението на текстовете показва, че той плътно се придържа към традиционната схема, образност и библейски цитати, но внася несравнимо по-голяма въздействена сила, прави ги по-непосредствени и ги нагажда към юношеското възприятие на слушателите. Проповедта изпълнява своето предназначение — довежда Стивън до състояние на ужас и разкаяние, но, от друга страна, с гротескните преувеличения, опита за „научна“ (всъщност типично _схоластична_) систематизация на адските мъки и с грешките на свещеника тя е блестящ пример за Джойсовата стилова мимикрия и _пародийно_ майсторство. Прави впечатление също така, че отец Арнал обещава да говори върху _четири_ сетни неща, но не стига до небето…]

      [** Мат., 16, 26.]

      Затова ви моля, скъпи мои чада, прогонете през тия няколко дни от себе си всички светски помисли, уроци, удоволствия, тщеславие и отдайте цялото свое внимание на състоянието на вашите души. Едва ли следва да ви напомням, че през тези дни на духовни упражнения от всинца ви се очаква да спазвате смирено и благочестиво поведение и да избягвате всякакви шумни и непристойни развлечения. Старшите ученици, естествено, ще трябва да гледат никой да не престъпва този ред и аз особено разчитам, че префектите и офицерите от братството на нашата пресвета Дева и от братството на Светите ангели ще служат за пример на своите другари.

      Нека прочее се потрудим да извършим нашите духовни упражнения в чест на свети Франциск с всичкото си сърце и с всичкия си разум. Благодатта на Господа Исуса Христа тогава през цялата година ще е с вас. Но преди всичко и над всичко нека тези упражнения станат за вас такъв празник, за който вие ще можете да си спомняте и след много години, когато може би ще сте далеч от този колеж и сред съвсем различни житейски обстоятелства, за който вие ще си спомняте с радост и признателност и ще благодарите Богу за това, че ви е низпослал тази възможност да положите първия камък на един благочестив, достопочтен и ревностен християнски живот. Но ако — а това никак не е изключено — в този миг сред вас, на тези скамейки, се намира и някоя клета душа, застигната от неизразимата злочестина да загуби светата Божия благодат и да затъне в скверен грях, то аз с пламенно упование се моля нашите духовни упражнения да станат прелом към поправление в живота на тая душа. Аз моля Бога посредством ходатайството на ревностния Му слуга свети Франциск Ксаверий да сподоби тая душа със сърдечно покаяние, щото Светото причастие в деня на свети Франциск тази година навеки да скрепи завета между Бога и нея. Да бъдат упражненията ни паметни на цял живот за праведни и за неправедни, за свети и за грешни.

      Сами ми бъдете в помощ, мили мои невръстни братя в Христа! Бъдете ми в помощ с благочестивото си внимание, с набожното си усърдие, с цялата си обхода. Прогонете от своето съзнание всички светски помисли и мислете единствено за Сетните неща: смъртта, съда, преизподнята и небето. Помнещият ги, казва Еклисиаста, не ще съгреши вовеки. Оня, който помни Сетните неща, сявга ще ги има пред очи в своите постъпки и помисли. Праведни са на тогова и животът, и смъртта, защото вярва и знае, че ако много е пожертвал в тоя тленен живот, стократно и хилядократно повече ще му бъде въздадено в идещия ден, който трае вечно. И това благо, скъпи мои чада, аз от все сърце го пожелавам всекиму и всинца ви, в името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

      Сякаш гъста мъгла бе обвила разсъдъка му, докато той си отиваше вкъщи сред смълчаните си съученици, и с вцепенен ум я чакаше да се вдигне и разбули онова, което бе скрила. Прегладнял и свъсен, излапа обяда си и щом се нахрани и на масата останаха само мръсните влоясали чинии, стана и се приближи към прозореца, облизвайки с език тлъстината в устата и по устните си. Значи, паднал бе до състоянието на животно, което лиже муцуната си след ядене. Паднал бе до дъното: и в замъгленото му съзнание плахо затрепкаха проблясъци на страх. Той притисна лице о стъклото на прозореца и се вторачи в смрачаващата се улица. Сегиз-тогиз в неясната светлина преминаваха силуети на минувачи. Да, това е животът. Буквите ДЪБЛИН тягостно тегнеха на съзнанието му и в безпорядък се бутаха една о друга с мудно животинско упорство. Душата му, станала на тлъсто сало от постоянно угояване, пропадаше, обзета от скотски страх, все по-дълбоко в зловещите бездни на здрача, а тялото, немощното му, осквернено, безпокойно, беззащитно човешко тяло гледаше с помътен поглед, подвластно на бога на биците.

      Следният ден донесе смъртта и страшния съд и душата му бавно започна да се пробужда от обзелото я безучастно отчаяние. Плахите проблясъци на страх прераснаха в духовен ужас, когато пресипналият глас на проповедника обвея душата му с мъртвешки лъх. И той изпита агонията. Усети, че леденото дихание на смъртта докосва крайниците му и плъзва нагоре към сърцето, пелена от мрак замрежва очите и един подир друг като улични фенери угасват светлиците на мисълта в мозъка, по кожата избиват последни капчици пот, крайниците немощно омекват, езикът набъбва, заплита се, замира, все по-слабо и по-слабо тупка сърцето, затихва, спира дъхът, клетият дъх, клетият безпомощен човешки дух, хълца и хлипа, хъхри и хърка в гърлото. Няма, няма, няма спасение! Той — самият той — умира, умира плътта, на която се бе поддал. В гроба! Там му е мястото! Заковете тоя труп в ковчег и гробарите да го откарат! Хвърлете го далеч от хорските очи, в зиналата яма, в гроба, да гние там за храна на плъпналата гмеж червеи, нека го разкъсват бързоноги тлъсти плъхове!

      А още докато приятелите седят край смъртния одър със сълзи на очи, душата на грешника е вече застанала на съд. Миг преди съзнанието да угасне, целият земен живот преминава пред душевния гледец, ала вече няма време за размисъл, тялото е мъртво и обзета от ужас, душата се явява пред Христовото съдилище. Проявявал тъй дълго Своето милосърдие, сега Бог ще бъде справедлив. Дълго е търпял Той, увещавал е грешната душа, давал й е време да се покае, дълго е отлагал Своята отсъда. Но вече срокът е изтекъл. Имало е време и за грехове, и за наслади, имало е време да се поругаваш с Бога и със съветите на Светата Му църква, време да оскърбяваш могъществото Му и да престъпваш повеленията Му, да мамиш ближния си, да вършиш грях след грях и грях след грях и да таиш покварата си скрита. Това време е минало. Дошъл е ред на Бога и Него нито ще измамиш, нито ще излъжеш. Всеки грях сега ще изпълзи от своята бърлога: и най-метежният против волята Божия, и най-омерзителният за нашата жалка плътска природа; и най-смътното несъвършенство, и най-зверското злодеяние. Каква полза тогаз да си бил велик император, славен пълководец, прочут изобретател или най-учен между учените? Пред съда на Бога всички са равни. Праведните Той ще награди, грешните ще накаже. Човешката душа ще е осъдена в един-едничък миг. Един-едничък миг след смъртта на тялото тя вече е претеглена на везните. Частният съд е приключил и душата е преминала в селенията на славата или в затвора на чистилището, или пък, прокълната, с писък пропада в геената огнена.

      Но това далеч не е всичко. Божията справедливост тепърва предстои да бъде явена на човеците: подир частния иде всеобщият съд. Ето, дошъл е Свършекът на света, Денят на Страшния съд.*1 Звездите небесни падат на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, стърсва своите смокини. Слънцето, великото светило на вселената, е станало струнено ветрище. Месечината е като кръв. Небето се е дръпнало и се е сгърчило като свитък. Архангел Михаил, архистратигът на небесното войнство, се явява величествен и страшен в небесата. Стъпил с един крак на морето, с другия на земната твърд, той гръмогласно разтръбява с архангелската си тръба свършека на дните. Трикратен тръбен глас изпълва цялата вселена. Има време, имало е време, но няма повече да има време. При последното протръбяване душите на целия човешки род се стълпяват в Йосафатската до — лина: богати и бедни, знатни и простолюдни, мъдреци и глупци, праведни и грешници. Душите на всички човеци, живели нявга на земята, душите на родените и на още неродените, всички синове и дъщери Адамови се сбират в този страшен ден. И ето, дохожда Страшният съдник! Той вече не е смиреният Агнец Божи, вече не е кроткият Исус Назорей, скръбният Син человечески и Добрият Пастир. Сега Той възлиза на облаците във велика власт и слава, съпровождан от деветте ангелски чина: ангели и архангели, начала, сили и власти, престоли и господства, херувими и серафими! Той, всемогъщият Господ-Бог, вечният и изначалният! И Той проговорва: гласът Му се разнася до най-далечните предели на пространството, дори до бездънните бездни на ада. Той е Върховният Съдник и присъдата Му е без право на обжалване. Той призовава праведните при Себе си и им казва да влязат в Неговото царство, в царството на вечното блаженство, което е приготвил за тях. Неправедните прогонва от Себе си с вик на оскърбено величие: _Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели._*2 О, каква мъка настава тогава за злочестите грешници! Побратим бива разлъчен от побратима, чада от родители, мъже от жените им. Клетият грешник простира ръце към всички, които са били свидни нему в земния му път, към онези, над чието благочестиво простодушие може би се е глумил, към онези, които са го съветвали и са се мъчили да го върнат в праведния път, към добрия брат, към любещата сестра, към майката и бащата, които са го обичали с безпределна любов. Късно е: праведниците се отвръщат от злощастните осъдени души, които сега са извадили наяве цялата си мерзост и злина. Горко вам, лицемери, горко вам, гробници варосани, които отвън помазвате лицата си, а отвътре сте пълни със смрад и нечистотии!*3 Какво ще стане с вас в този страшен ден?

      [*1 Пасажът е моделиран по Апокалипсиса (Откр., 6, 12 — 14).]

      [*2 Мат., 25,41.]

      [*3 Мат., 23, 27.]

      И този ден иде, ще дойде, трябва да дойде: денят на смъртта, съдният ден. Отредено е човеку да умре, а след смъртта иде Страшният съд. Неотменимо ще умрем. Не знаем кога и как, дали от мъчителна болест или от ненадейна злополука: в който час не мислите, тогаз ще дойде Син Божи.* Затова бъдете и вие сявга готови, понеже знаете, че може да умрете всеки миг. Смъртта е общата ни участ. Смъртта и Страшният съд, донесени на света от греха на прародителите ни, са тъмните двери, които се затварят след нас в края на земното ни съществуване, дверите, които се отварят в незнайното и невидяното, дверите, през които трябва да премине всяка душа, сам-самичка, лишена от друга подкрепа освен от добрите си дела, без другар и братец, без родител и учител, които да й помогнат, самичка и трепереща. Нека тази мисъл сявга бъде в нашия ум и тогаз не ще съгрешим. Смъртта, която е мраз и ужас за грешника, е блажен миг за оногова, вървял по праведния път, който е изпълнявал повиненията си в този живот, не е пропускал нито утринни, нито вечерни молитви, приемал е често Светото причастие и е вършил добри и милосърдни дела. У благочестивия и боголюбив католик, у праведния човек смъртта не буди ужас. Нима самият Адисън, този велик английски писател, на смъртния си одър не изпрати да повикат разпънатия млад граф Уорик, за да му покаже как един християнин посреща своя край? Да, само благочестивият и боголюбив християнин, той и само той може да рече в сърцето си:

      [* Мат, 24, 44.]

      Де ти е, смърте, жилото?

      Де ти е, аде, победата?*

      [* 1 Кор., 15, 55. Предходният пасаж е дълбоко ироничен. Джоузеф Адисън (1672–1719) е виден английски писател, есеист и драматург, но свещеникът „забравя“, че Адисън е бил и ласкател на Уилям Орански, завършил колонизацията на Ирландия и затвърдил господството на протестантизма. По негово време бива прокарано специално законодателство срещу католиците. Ироничен е и цитатът, защото проповедникът цитира не Писанията, а английския поет Поуп.]

      Всяка една от тези думи бе за него. Върху неговия грях, гнусен и спотаен, бе насочен целият гняв Божи. Ножът на проповедника се бе врязал до дъното на заболялата му съвест и той почувства, че душата му бе гноясала в греха. Да, проповедникът е прав. Дошъл бе Божият ред. Като звяр в бърлогата се бе въргаляла душата му в собствената си мръсота, но звукът на ангелската тръба я бе прогонил от тъмната дупка на греха навън, на светлина. Съдбовните слова, изречени от ангела, в миг бяха разрушили самонадеяното му спокойствие и сега в съзнанието му вилнееше вихърът на сетния ден. И неговите грехове — във въображението му блудници с елмазени очи — панически бягаха пред урагана и сгушени под козината си, в ужас писукаха като мишки.

      Когато пресичаше площада на път за вкъщи, звънък девичи смях докосна пламналите му уши. Нежният радостен звук прониза сърцето му дори по-силно от архангелската тръба. И без да посмее да вдигне очи, той свърна настрана и продължи да върви, вперил поглед в сянката на сплетените храсталаци. В покрусеното му сърце се надигна вълна от срам и заля цялото му същество. Образът на Ема изплува пред него и под погледа й в сърцето му бликна нова вълна от срам. О, ако тя знаеше на какво е подложена в неговото въображение, как животинската му похот бе потъпкала и поругала нейната невинност! Къде остана чистата юношеска любов? Рицарството? Поезията? Задушливата воня на разпътството кадеше в ноздрите му: тестето зацапани от сажди фотографии, които криеше в комина на камината и пред чиито безсрамни или прикрито изобразени сцени на разврат той бе лежал и блудствал тялом и духом часове наред; чудовищните му сънища, населени с маймуноподобни същества и блудници, чиито очи святкат като елмази; гнусните изповедални писма, които бе писал, упоен от греховната си откровеност, и скришом бе носил със себе си в продължение на седмици, чакайки прикритието на нощта, за да ги подхвърли нейде в тревата накрай полето или мушне под някоя паянтова врата или в пролука на живия плет с надежда, че някоя девойка случайно ще ги зърне и тайничко ще ги прочете. Безумец! Безумец! Нима той наистина бе вършил всичко това? По челото му избиха хладни капчици пот от гнусните спомени, прииждащи в паметта му.

      Когато този смъртен срам постихна, душата му се опита да се въземе от жалката си немощ. Бог и светата Дева бяха твърде далеч от него: Бог бе твърде велик и суров, а светата Дева — твърде чиста и непорочна. Но той си представи, че стои до Ема всред някаква необятна шир и смирено, със сълзи на очи скланя глава и целува ръкава на дрехата й.

      Всред тази необятна шир, под нежния прозрачен вечерен небосвод, където едно облаче плува на запад, по бледозелените моря на небесата един до друг стоят те — две съгрешили деца. Грехът им дълбоко е оскърбил величието Божие, макар те още да са само две деца, но Нея — не; Нея, чиято красота _неземна е и не погубва устремения към Нея взор, защото като Своето знамение е Тя — лъчезарна мелодична утринна звезда*._ В очите, с които ги гледа, няма нито гняв, ни укор. Тя съединява ръцете им ръка в ръка и мълви на сърцата им:

      [* Цитат по Нюман, вж. бел. 3.]

      — Хванете се за ръце, Стивън и Ема*. Сега е чудна вечер в небесата. Вие съгрешихте, но оставате завинаги мои деца. Сърце сърцето нека люби. Хванете се за ръце, мои мили деца, и ще бъдете щастливи един с друг и сърцата ви ще се обичат.

      [* Ема Клиъри, вж. бел. 5 към гл. II.]

      Цялата капела бе обляна в мътна пурпурна светлина, която се процеждаше през спуснатите щори, а един блед лъч, врязал се като копие през пролуката между края на щорите и перваза, докосваше гравираните бронзови свещници върху олтара и те блестяха като бранните брони на ангелското войнство.

      Дъжд се лееше над капелата, над градината, над колежа. Щеше да вали безспирно, нечуто. Сантиметър по сантиметър водите ще се надигат и залеят тревата и храстите, дърветата и къщите, паметниците и планините. И всички живи твари ще се издавят нечуто: птици, хора, слонове, прасета, деца — трупове, плаващи беззвучно сред отломките на гинещия свят. Четиридесет дни и четиридесет нощи ще се лее дъждът, докато водите не залеят лицето на земята.

      Може би. Защо не?

      — _Преизподнята се е разширила и безмерно е разтворила устата си_ — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от Книгата на Исайя, глава пета, стих четиринадесети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

      Проповедникът извади от вътрешния джоб на сутана си часовник без верижка, за миг се вгледа мълком в циферблата и безшумно го сложи на масата пред себе си.

      Той заговори с равен глас:

      — Адам и Ева, скъпи мои чада, бяха, както знаете, нашите прародители; спомняте си, че Бог ги сътвори, за да заемат в небесата мястото, опустяло след падането на Луцифера и непокорните ангели. Луцифер, казват, бил син на зората, могъщ и лъчезарен ангел. Но паднал; паднал и заедно с него паднали една трета от небесното войнство; паднал и бил низвергнат заедно с бунтовните си ангели в ада. Непостижима тайна е неговият грях. Богословите смятат, че той е паднал поради своята горделивост, поради един-едничък, заченат в миг греховен помисъл: _nono serviam_ — _няма да служа_. Този миг станал негова погибел. Само за миг оскърбил той величието Божие с греховния си помисъл и Бог на вечни времена го низвергнал от Себе си в ада.

      И сътвори тогава Господ-Бог Адам и Ева и ги посели в Едем, в Дамаската равнина, в оная дивна градина, заляна от слънце и багри и преизобилна на тучна зеленина. Плодородната земя щедро ги кърмеше със своите дарове; драговолно им служеха зверовете и птиците небесни; те не знаеха злините, които нашата плът е наследила: болестите, нищетата и смъртта; всичко, което всемогъщият и щедър Бог можа да стори за тях, биде сторено. Но той им заръча и едно условие: послушание на Словото Му. Повели им да не вкусват от плода на забраненото дърво.

      Уви, мили мои невръстни братя, и те също паднаха. Дяволът, някогашният сияен ангел, синът на зората, станал лукав изкусител, ги споходи в образа на змията, най-хитрата от всички земни твари. Завидял им бе. Той, падналият светлоносец, не можеше да се примири с мисълта, че сътвореният от кал човек обладава наследие, което той по собствена вина бе загубил навеки. Яви се той на жената, на по-слабия съсъд, и изливайки в ухото й отровата на своето красноречие, й обеща — о, проклето да е богохулното му обещание! — че ако тя и Адам вкусят от забранения плод, ще бъдат като богове. Не, нещо повече, като самаго Бога. И Ева се поддаде на коварството на архиизкусителя. Яде от ябълката, па даде и на Адам. А тоя нема` сила на духа да й се възпротиви. Отровният език на сатаната бе сторил своето. Те паднаха.

      И тогаз в райската градина се зачу гласът Господен, който диреше сметка от Своето творение, човека; и Михаил, архистратигът на небесното войнство, се яви пред съгрешилата двоица с огнен меч в ръка и ги изпъди от Едемската градина, в света на болестите и враждите, на жестокостта и отчаянието, на труда и лишенията, с пот на лице да си изкарват хляба. Но дори и тогаз колко милостив бе Господ-Бог. Съжали той клетите ни съгрешили прародители и им обеща, че щом времето се изпълни, ще проводи от небесата Оня, който ще ги изкупи и отново направи чада Божии и наследници на Царството небесно; и Той, Спасителят на падналите люде, ще бъде Неговият единороден Син, Второто Лице на Светата Троица, Вечното Слово.

      Той дойде. Той биде роден от пречистата Дева Мария, Божията майка. Роден биде в една бедна ясла в Юдея и живя като прост дърводелец до тридесетата Си година, когато се изпълни часът за Неговото дело. И тогаз, преизпълнен от любов към хората, Той тръгна да обихожда градове и села, проповядвайки благовестието за царството Божие.

      Слушаха ли Го? Да, слушаха Го, но не пожелаха да Го чуят. И Той биде хванат и вързан като обикновен престъпник, подигран и охулен като безумец, отритнат, за да бъде пуснат един прочут разбойник, бичуван с пет хиляди удара, увенчан с трънен венец, влачен по улиците от юдейската паплач и римските войници, съблечен гол и разпнат на кръста и прободен с копие в ребрата, така че от раненото тяло на Нашия Господ изтече кръв и вода.

      Ала още тогаз, в оня час на велики мъки, милостивият ни Спасител съжали човешкия род. И още тогаз, на Голгота, Той положи основите на светата католическа църква, и според завета Му портите адови няма да й надделеят, положи основите й на вековечната скала и я дарува със Своята благодат, принесе в жертва Себе си и обеща, че ако хората послушат словото на Неговата църква, те ще заслужат вечен живот, но ако след всичко сторено за тях упорстват в греховността си, за тях остават вечните мъки: адът.

      Гласът на проповедника замря. Той мълком сбра молитвено длани, раздели ги. Сетне продължи:

      — А сега нека за миг се опитаме да си представим, доколкото умът човешки побира, какво представлява това обиталище на осъдените, създадено от разгневения, но справедлив Бог за вечно наказание на грешниците. Адът — това е една тясна, тъмна и смрадна тъмница, обиталище на демони и осъдени души, изпълнено с огън и дим. Тая тясна тъмница е умишлено направена от Бога за наказание на онези, които не са пожелали да се подчинят на Неговите закони. На клетниците, които гният в затворите по тая земя, е предоставена поне известна свобода на движенията, било то само между четирите стени на килията или в мрачния затворнически двор. Но не и в ада. В това ужасно мъчилище, за чиито стени казват, че били дебели четири хиляди мили, осъдените са натрупани на купчина поради безчетното си множество и затова са така приклещени и така безпомощни, че както блаженият свети Анселм* пише в своята книга за подобията, никой не може да отмахне дори червея, който гложди окото му.

      [* Анселм Кентърберийски (1033–1109) — богослов, виден представител на схоластиката.]

      Те лежат, хвърлени във външната тъмнина*1, защото — запомнете — огънят в ада не излъчва никаква светлина. Както по повеля на Бога огънят във Вавилонската пещ изгуби жарта си, но запази светлината си*2, така, пак по Негова воля, огънят в ада запазва ужасната си жар, ала гори във вечен мрак. Вековечно бушува тази буря от тъмнина, тъмни пламъци и тъмен дим от горяща сяра, сред които телата са струпани едно връз друго, лишени от глътчица въздух. От всички напасти, с които Бог порази фараонската земя, само една биде наречена ужасна: тъмнината*3. С какво име да назовем тогаз тъмнината на ада, която трае не три дни, а цяла вечност?

      [*1 Едно от названията на Ада в Евангелието (Мат., 22, 13).]

      [*2 Историята за трите отрока, хвърлени в горящата пещ от Навуходоносор, защото отказали да се поклонят на златния истукан, е разказана в неканоническата част от Книга на пророка Даниил, гл. 3.]

      [*3 Изход, 10, 21 — 2.]

      Ужасът на тая тясна и непрогледна тъмница се умножава от чудовищното й зловоние. Всичката земна нечистота, поганта и гнусотата на света, знаем, ще се стекат в нея като в огромна воняща клоака, щом страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света. Чудовищното количество сяра, която гори там, също изпълва целия ад с непоносимата си смрад, а и телата на самите осъдени издават такива отровни изпарения, че както казва свети Бонавентура*, и едно от тях стига, за да зарази целия свят. Дори въздухът, който дишаме, става спарен и смраден, щом бъде затворен за дълго. Представете си тогава каква смрад трябва да цари в ада! Представете си един разкапан и зловонен труп, който лежи в гроба и се разлага, един сплут, лепкаво-мазен леш. Представете си същия този труп, обхванат от пламъци, облизван от огнените езици на горящата сяра: той изпуска гъстък удушлив зловонен дим и гнусна смрад. Представете си най-сетне този схумен гнойник, от който ви се повдига, умножен и преумножен стотици и хиляди пъти по милионите и милиарди трупове — сплути, струпани накуп в зловонната тъма, едно огромно гниещо скопище човешка плесен. Представете си всичко това и тогава ще добиете известно понятие за ужасното зловоние на ада.

      [* Св. Бонавентура (1221–1274) — богослов и кардинал, един от най-видните представители на късната схоластика.]

      Но не това зловоние, колкото и да е ужасно, не то е най-страшното мъчение, на което са подложени осъдените. Мъчението с огън — това е най-чудовищното изтезание, с което един тиранин може да мъчи своята жертва. Поставете само за миг пръста си в пламъка на горяща свещ и ще усетите каква е болката от огъня. Но нашият земен огън е създаден от Бога за благото на човека — да поддържа в него искрицата на живота и да му служи в труда, докато огънят на ада има съвсем различни свойства и е създаден от Бога, за да измъчва и наказва непокаяните грешници. Освен това предметите изгарят сравнително бърже в пламъците на нашия земен огън, в зависимост от своята горимост, затова човешкият гений е успял дори да изобрети химически вещества, които спират или забавят неговото действие. Но сернистият жулел, който гори в ада, е вещество, предназначено да гори навеки и навеки с невиждана ярост. При това нашият земен огън едновременно и гори, и разрушава, тъй че колкото по-силно гори, толкова по-скоро стихва; пламъците на адовия огън, напротив, имат свойството да изгарят, без да разрушават, и макар че бушуват с безпределен бяс, те бушуват навеки.

      И още нещо: нашият земен огън, колкото и яростно и нашироко да се разпростира, винаги има предел; а огненото езеро в ада е безпределно, безбрежно и бездънно. Писано е, че самият сатана бил принуден да признае в отговор на въпроса на един войник, какво, че и цяла планина да се сгромоляса в огнения океан на преизподнята, тя в миг ще изгори като капчица восък. Този страшен огън изтезава телата на осъдените не само отвън, но всяка осъдена душа носи ада и в самата себе си, в собствената й утроба свирепства този всепоядащ огън. О, ужасна орис на злочестите създания! Кръвта във вените завира, къкри и клокочи, мозъкът в черепа цвърчи, в гръдта гори сърцето и се пръска, врят вътрешностите като нажежено желе, очните ябълки пламтят като разплавени оловни топки.

      И все пак всичко, което отбелязах във връзка с яростта, свойствата и безпределността на тоя огън, е нищо в сравнение с неговата мощ в качеството му на оръдие, чието предназначение според Божествения промисъл е да наказва както душата, така и тялото. Тоя огън, пряко породен от гнева Господен, действа не сам по себе си, а като оръдие на Божието мздовъздаяние. Както водата в кръщелния купел очиства и възражда душата ведно с тялото, така и възмездителният огън изтезава духа ведно с плътта. От изтезанията страдат всички сетива на плътта, а заедно с тях и всички способности на душата: зрението — от абсолютната непрогледна тъмнина, обонянието — от отвратителната смрад, слухът — от стенанията, писъците и проклятията, вкусът — от гнусната гнилоч, разтленната проказа и всяческата задушлива гадост, осезанието — от нажежените вили и шишове и безмилостните огнени езици. А чрез всички тези изтезания на плътта бива изтезавана в самата й същност и безсмъртната душа насред неизброимото множество от бушуващи клади, запалени в бездната от оскърбеното величие на всемогъщия Бог и раздухвани във вековечна и всеразгаряща се ярост от диханието на Неговия гняв.

      Забележете накрая, че мъченията в тази адова тъмница се умножават и от съжителството с другите осъдени. На земята близостта до злото е толкова опасна, че дори растенията сякаш инстинктивно се отдръпват от всичко гибелно и вредно за тях. В ада всички закони са преобърнати: всеки е забравил семейство, родина, приятели и близки. Осъдените вият и вопият, и проклинат един другиго, а мъките и яростта им се усилват от присъствието и на други същества, измъчвани и ожесточени като тях самите. Всичко човешко е изчезнало. Воплите на гърчещите се грешници изпълват всички кътчета на бездънната бездна. Погиналите се давят от богохулства, от ненавист към другите осъдени и от проклятия към всички съучастници в техните грехове. В стари времена имало обичай да наказват отцеубиеца, човека, вдигнал светотатствена ръка срещу собствения си баща, като го хвърляли в морските глъбини зашит в чувал заедно с петел, маймуна и змия. Намерението на законодателите, измислили тая присъда, било да накажат престъпника посредством близостта му до тези злобни и свирепи твари. Но какво е яростта на безсловесните твари в сравнение с яростта на проклятията, които бълват от напуканите уста и горящите гърла, щом само осъдените забележат всред събратята си по страдание онези, които са ги подстрекавали и поощрявали в греха, онези, чиито слова първи са посели в ума им семената на греховни помисли и греховен живот, онези, чиято безсрамна лъст ги е въвела в греха, онези, чиито очи са ги съблазнили и отклонили от праведния път? Да, те се нахвърлят срещу съучастниците си с хули и проклятия. Ала безсилни и безпомощни са те: късно е да се покаят.

      На последно място помислете какво страховито страдание изпитват осъдените души — и съблазнителите, и съблазнените — от съжителството си с бесовете. Дяволите измъчват грешниците двояко: със своето присъствие и със своите укори. Не е по силите ни да си представим колко ужасни са тези дяволи. Света Катерина Сиенска*, която веднъж видяла жив дявол, сведочи, че би предпочела до края на дните си да върви по разжарени въглени, нежели един-едничък път отново да зърне подобно ужасно чудовище. Тези дяволи, които някога са били красиви ангели, сега са станали точно толкова уродливи и отвратителни, колкото са били красиви. Те се подиграват и гаврят с осъдените души, които сами са въвлекли в погибел. И именно те, злите демони, в ада се превръщат в гласове на съвестта. Защо съгреши? Защо се поддаде на сатанинската съблазън? Защо се отвърна от благочестивия живот и добрите дела? Защо не страни от тинята на греха? Защо не изостави тоя лош другар? Защо не се отказа от тоя разпътен, от тоя нечист навик? Защо не се вслуша в съветите на своя изповедник? Защо, дори след като бе съгрешил един, два, три, четири или дори сто пъти, не се разкая за низостта си и не се обърна към Бога, който само чакаше разкаянието ти, за да ти опрости греховете? За разкаяние е вече късно. Има време, имало е време, ала няма повече да има време. Имало е време скришом да грешиш и време да угаждаш и на леността си, и на горделивостта си; време да ламтиш за запретеното и време да отстъпваш пред щенията на низката природа; имало е време да живееш като скота безсловесни, не, по-зле от скота, защото той поне е твар, лишена от разум, който да говори; имало е време, ала няма повече да има време. Бог те зовеше с безброй гласове, но ти не щеше и да чуеш. Не рачи да съкрушиш горделивостта и злобата в сърцето си, не рачи да върнеш нечестиво придобитото, не рачи да преклониш глава пред поученията на твоята света църква и да изпълниш християнския си дълг, не рачи да изоставиш лошите другари, не рачи да избегнеш гибелната съблазън. Ето, такава е речта на сатанинските мъчители: гавреща се и осъдителна, изпълнена с омраза и отвращение. Да, именно отвращение! Защото дори те, самите дяволи, са паднали в единствения грях, съизмерим с ангелската им природа: бунта на разума; и те, дори те, нечестивите дяволи, с отвращение и погнуса ще извърнат очи от нечуваните грехове, с които презреният човек безчести и скверни храма на Духа Светаго**, безчести и мърси самия себе си.

      [* Св. Катерина Сиенска е монахиня от XIV в., прочута с мистичните си видения. Трудовете й са писани под диктовка, защото самата тя не знаела да пише.]

      [** „Тялото ви е храм на Духа Светаго“ — 1 Кор., 6, 19.]

      О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, дано никогаж не ни сполети участта да чуем тая реч! Дано не ни сполети тая участ! Аз горещо моля Господа-Бога ни една-едничка душа от сбраните днес в тоя храм да не попадне в сетния ден на страшната разплата сред онези злочести създания, които Великият Съдник навеки ще пропъди от очите Си, за никого от нас да не прозвучи страхотната присъда: _Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!_

      С подкосени нозе той се промъкна между пейките и излезе от капелата. Кожата по главата му потръпваше, сякаш го докосваха невидими пръсти. Изкачи се по стълбата и тръгна по коридора, по чиито стени като обесени злодеи висяха накачените палта и мушами: безглави, подгизнали и грозни. И с всяка стъпка нарастваше ужасът му дали вече не е мъртъв, дали душата му не е изтръгната от телесната й обвивка, та той презглава да пропада в бездната.

      Подът се олюля под нозете му и той рухна на чина, отвори напосоки някаква книга и се вглъби в нея. За него! Всяка дума бе за него! Точно така. Бог бе всемогъщ. Всеки миг можеше да го призове, още сега, както си седи на чина, преди дори да осъзнае къде. Ето, Бог го зовеше. Сега? Какво? Сега? Цялото му тяло се сгърчи, усетило всепоядащите огнени езици, плътта му пресъхна и повехна, опалена от повея на палещия вихър. Мъртъв бе. Да. Това бе съдът. Вълна от огън плисна по цялото му тяло: първата. Още една. Мозъкът му пламна. Още една. Мозъкът закъкри, заклокочи, лобът се пропука и изригна в пламъци като огнен венец, като неистов хор от гласове:

      — Ад! Ад! Ад! Ад! Ад!

      Гласове… Кой говореше до него?

      — За ада.

      — Така и ви се пада. Натри ли ви носовете?

      — И още как. Разтрепериха ни се гащите.

      — С вас само така трябва, и то по-честичко, че съвсем сте се разхайтили.

      Прималял, той се облегна на чина. Жив. И този път Бог го бе пощадил. Още бе в познатата класна стая. Господин Тейт и Винсент Херон, застанали до прозореца, разговаряха, шегуваха се, поглеждаха проливния дъжд навън и клатеха глави.

      — Дано се разнесе. Имах намерение да се поразходя с велосипеда до Малахайд с приятели. По пътя сигурно е кал до колене.

      — Може и да се разнесе, сър.

      Познатите гласове, познатите думи, тишината на класната стая, когато гласовете замлъкнаха и остана само едно шумолене като от спокойно пасящо стадо — другите момчета кротко дъвчеха обедните си закуски, — успокоиха изтерзаната му душа.

      Имаше, имаше време. О, Майко Божия, прибежище на грешниците, застъпи се! Спаси, Пречиста Дево, спаси от бездната на смъртта!

      Часът по английски започна с препитване по история. Крале и фаворити, интриганти и епископи се занизаха пред него като безмълвни привидения, скрити зад маските на своите имена. Всички бяха мъртви: и всички бяха минали през съда. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети? Най-сетне той бе разбрал: човешкият живот се разстилаше край него — една мирна равнина, из която задружно се трудеха хора-мравки, а мъртъвците спяха под смълчаните гробове. Лакътят на съседа му го докосна и докосна камъка в сърцето му: и когато отговори на въпроса на учителя, той чу, че собственият му глас бе изпълнен със спокойствието на смирение и разкаяние.

      Душата му се потопи още по-дълбоко в глъбините на покайния мир и неспособна да понася повече мъчителния страх, потъвайки, тихом възнесе молитва. Да, да, все пак той щеше да бъде пощаден, щеше да се покае в сърцето си и да получи опрощение; и тогава там горе, на небесата, щяха да видят, че той е готов да отдаде целия си живот, за да изкупи своето минало, всеки свой миг. Почакайте само.

      — Всеки миг, Господи! Всеки, всеки!

      Някой открехна вратата и съобщи, че в капелата изповедите вече са започнали. Четирима ученици напуснаха стаята; той чу, че по коридора минават и други. Трепетен хлад повя в сърцето му, едва осезаем, като лъх на лек ветрец, но безмълвно заслушан и обзет от терзания, той сякаш бе долепил ухо до собствения си сърдечен мускул и усещаше как сърцето му тръпне и се свива, заслушан в ускореното пърхане на клапите му.

      Нямаше изход. Длъжен бе да се изповяда, да изговори с думи всичко, което бе вършил и мислил, грях подир грях. Но как? Как?

      — Отче, аз…

      Мисълта прободе слабините му като хладен лъскав кинжал: покай се! Не, само не там, в капелата на колежа. Той щеше да изповяда всичко, искрено да изброи всичко, каквото бе съгрешил с мисъл и дела; ала само не там, сред съучениците си. Далеч от тях, в някое глухо място щеше да прошепне своя позор; и той смирено се помоли Богу да не му се гневи, задето не му достига кураж да се изповяда в капелата; и в пълно съкрушение на духа нечуто отправи към юношеските сърца молба за прошка.

      Мина време.

      И отново той седеше на първата пейка в капелата. Навън денят вече гаснеше и през вехтите тъмночервени завеси бавно се процеждаха последните слънчеви лъчи, сякаш сетният ден клонеше към заник-слънце и тръбачът зовеше на съд всички души.

      — _Отхвърлен съм от Твоите очи_ — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от тридесетия псалом, стих двадесет и трети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

      Проповедникът заговори със спокоен ласкав глас. Лицето му излъчваше доброта и върховете на пръстите му, опрени един о друг, образуваха малка клетка.

      — Тази заран в нашата беседа за ада ние се опитахме да извършим онова, което светият основател на нашия роден в книгата си с духовни упражнения нарича compositio loci*. Направихме, сиреч, опит да възсъздадем с помощта на духовните си сетива във въображението си материалната същност на това ужасно мъчилище и характера на телесните изтезания, на които са подвъргнати всичките му обитатели. Тази вечер накратко ще спрем вниманието си върху характера на духовните мъки в ада.

      [* Лойола завършва своите „Духовни упражнения“ в 1548 г.

      Предназначението им е да насочват християнина към размисъл над греха, божествената справедливост и Страшния съд. Трактатът стои в началото на дълга традиция (вж. бел. 15). Методът на Лойола — compos itioloci — се заключава в това, че човек се поставя пред бога, като извиква в съзнанието си материални вещи, свързани с Христос — дървото на кръста, мириса на кръвта и потта му и пр. Оттук идва поразителната (често комична) материалност на Ада в проповедта на отец Арнал.]

      Запомнете добре: всеки грях е двойно злодеяние. От една страна, грехът е позорен сговор с прищевките на развратената ни природа, отстъпка пред низките страсти, пред мръсното и скотското, от друга страна обаче, грехът е и отвръщане от гласа на по-висшата природа, от всичко, що е чисто и свято, от самаго Господа-Бога. Затова в ада всеки смъртен грях бива наказван с два вида мъки: телесни и духовни.

      Прочее най-страшната от духовните мъки е мъката от загубата и тя наистина е толкова силна, че сама по себе си надминава всички останали страдания, взети заедно. Свети Тома, най-великият църковноучител, ангелският доктор, казва, че няма по-ужасно проклятие от това човешкият разум да бъде всецяло лишен от божествената светлина, а сърцето — надменно отвърнато от благостта Божия. Бог, запомнете това добре, е безкрайно благо същество и затова загубата на подобно същество не може да не е безкрайно мъчителна. В този си живот ние не можем достатъчно ясно да си представим какво означава такава загуба. Ала осъдените в ада, в придатък към страшните мъки, си дават съвсем точна сметка за това, което са загубили, и съзнават, че безвъзвратната загуба е причинена от собствените им грехове. В самия миг на смъртта възлите на плътта се разтрогват и душата тутакси литва към Бога. Душата се стреми към Бога като към средоточието на своето битие. Запомнете, мои мили невръстни братя, нашите души жаждат единение с Бога. Ние идем от Бога, живеем чрез Бога и принадлежим на Бога: ние сме Негови, неразлъчно Негови. Бог обича с божествена любов всяка човешка душа и всяка човешка душа живее в тая любов. И би ли могло да бъде инак? Всяко наше дихание, всяка мисъл, всеки миг от нашия живот извира от неизчерпаемата благост Божия. И ако болка къса сърцето на майката, разлъчена от своето чедо, на изгнаника, прокуден от роден край и бащино огнище, на човека, откъснат от своите другари, о, помислете само каква болка, какви терзания ще мъчат клетата душа, лишена от близостта на преизпълнения с благост и любов Създател, който я е извикал на живот от небитието, подкрепял я е в земния й път, обичал я е с безпределна любов! Следователно да бъдеш навеки отлъчен от най-висшето си благо, от Бога, и да усещаш болката от тая загуба, съзнавайки, че е непоправима — това, значи, е най-страшното мъчение, което може да изпита сътворената душа — poena damni, мъка от загубата.

      Втората духовна мъка, на която са подвъргнати осъдените в ада, са угризенията на съвестта. Както в гниещия труп се завъждат червеи, така в гноясалата от грехове душа на осъдения се заражда вечно угризение, появява се жилото на съвестта или както папа Инокентий III го нарича — червеят с тройното жило. Първото жило на твоя жесток червей е споменът за прежните наслади. О, какъв ужасен спомен! В езерото на всепоглъщащите пламъци горделивият властелин ще си припомни разкоша на своя двор, нечестивият мъдрец — своята библиотека и научни прибори, ценителят на изкуствата — своите статуи, картини и всички други съкровища, чревоугодникът — разточителните пиршества, изисканите гозби и отбраните вина; скъперникът ще си припомни своите сандъци със злато, разбойникът — нечестиво придобитите богатства, озвереният, отмъстителен и безпощаден убиец — кървавите си злодеяния и безчинства, сластолюбецът и прелюбодеецът — срамните си и гнусни наслади. Ще си припомнят те всичко това и ще възненавидят и себе си, и греховете си. Защото колко жалки ще изглеждат тогава всички тия наслади на душата, осъдена да се мъчи в адовия огън на вечни векове! Каква неистова ярост ще ги обземе при едничката мисъл, че са загубили небесното блаженство заради земната тлен, заради шепа монети, суетна слава, плътски удоволствия, заради една сладостна тръпка. О, те ще се разкаят, но това е второто жило на червея на съвестта — закъснялото и безполезно разкаяние за извършените грехове. Правосъдието Божие непреклонно изисква разумът на тези жалки създания да бъде постоянно съсредоточен върху извършените от тях самите грехове, нещо повече, както посочва свети Августин, Бог ще всели в тях собственото си познание за греха и тогава всеки грях ще се разкрие пред тях в цялата си чудовищна мерзост, точно такъв, какъвто изглежда в очите на Бога. Те ще съзрат всичката низост на греховете си и ще се разкаят, но ще бъде твърде късно и те горко ще оплакват възможностите, които са пропуснали. Това е последното, най-острото и най-безмилостното жило на червея на съвестта. Съвестта ще рече: имаше време и възможности да се покаеш, но ти не пожела. Родителите ти те възпитаваха в благочестие. Можеше да се възползваш от тайнствата, благодатта и индулгенциите на църквата. Божият служител бе до теб, за да те напътства, да те връща в праведния път, щом се заблудиш, да прощава греховете ти независимо от броя и мерзостта им, стига само да се бе изповядал и разкаял. Не. Ти не пожела. Ти пренебрегна служителите на светата църква и обърна гръб на изповеднята, за да затънеш все по-дълбоко и по-дълбоко в тинята на греха. Бог те зовеше, заплашваше, молеше те да се върнеш при него. О, какъв срам, какъв позор! Самият Вседържител умоляваше тебе, творението от кал, да обичаш Него, своя Създател, и да вървиш по закона Му. Не. Ти не пожела. А сега дори да наводниш целия ад със сълзите си, ако все още можеш да плачеш, този океан от покаяни сълзи не ще ти даде онова, което би ти дала една-едничка искрено пролята сълзица на разкаяние по време на смъртния ти живот. Сега просиш само миг от земния си живот, за да се разкаеш: всуе. Това време мина: мина навеки.

      Ето такова е тройното жило на съвестта, тая ехидна, която гризе клетниците в ада право в сърцето и затова, изпълнени с пъклена ярост, те проклинат себе си и своето безумство, проклинат лошите другари, довели ги до погибел, проклинат бесовете, които са ги съблазнили на земята, а сега, във вечността, ги подиграват и мъчат, хулят и проклинат дори самия Всевишен, чиято благост и дълготърпение са презрели и оскърбили, но от чието всемогъщество и справедливост не са могли да убегнат.

      Следващото духовно мъчение, на което са подвъргнати осъдените в ада, е мъката от разширимостта. На много злини е способен човек в земния си живот, ала не е в състояние да ги извърши наведнъж, понеже едно зло често поправя или прекъсва някое друго, също както една отрова често служи за противоотрова срещу някоя друга. В ада, напротив, всяко отделно мъчение не само не прекъсва другите, ами ги разширява и им придава нова сила. Нещо повече. Тъй като нашите духовни способности са по-съвършени от телесните ни сетива, мъките, които те търпят, са и много по-жестоки. И точно както всяко сетиво на плътта, всяка способност на духа също е подвъргната на подходящо изтезание: въображението е наказано с чудовищни видения, чувствата — ту с копнеж, ту с ярост, съзнанието и разсъдъкът — с вътрешен мрак много по-ужасен дори от непрогледната външна тъмнина, която цари в тоя непоносим затвор. Злобата, обзела тия ожесточени души, макар и безсилна, се отличава с безграничната си разширимост и безпределна продължителност и представлява чудовищно състояние на греховност, което трудно бихме могли да си представим, ако не вземем предвид цялата уродливост на греха и ненавистта, която Бог храни към него.

      В противовес на тая мъка от разширимостта, но успоредно с нея ние различаваме мъката от напрегнатостта. Адът е средоточие на зло и както знаете, напрегнатостта в центъра на всеки предмет многократно надвишава тая в неговата периферия. В ада няма никакви противосили или примеси, които да отслабят или поне мъничко да притъпят мъките. Нещо повече, дори онова, което само по себе си е благо, в ада става зло. Близостта на хората, която навсякъде другаде носи утеха на страдалеца, тук е източник на постоянни мъки; знанието, към което всички се стремят като към най-висшето благо на разума, тук бива много по-ненавистно от невежеството; светлината, за която копнеят всички твари — от Създателя на творението до най-нищожното горско растение, — предизвиква тук ожесточено отвращение. В земния живот нашите страдания са или недълговечни, или не са прекомерно тежки, защото човек или ги превъзмогва със силата на навика, или ги прекратява, като загине, смазан от тежестта им. Мъките в ада обаче не могат да бъдат надмогнати по пътя на привикването, защото се отличават не само с чудовищна напрегнатост, но и с безкрайно многообразие: всяка мъка бива, така да се каже, възпламенена от някоя друга, но в същото време подхранва огъня на оная, която я е предизвикала, с още по-яростен пламък. Още по-малко пък би могла човешката природа да намери спасение от напрегнатостта и многообразието на тези изтезания в смъртта. Защото душата бива съхранявана и поддържана в злото, за да бъдат страданията й още по-големи. Безпределната разширимост на мъченията, неописуемата напрегнатост на страданията, безкрайното многообразие на изтезанията, ето какво заповядва разгневеният от грешниците Вседържител, ето какво налага небесната светиня, оскърбена и отритната заради срамната порочна похотливост на покварената плът, ето какво изисква кръвта на невинния Агнец Божи, проляна за изкупление на грешниците и потъпкана от най-мерзките измежду мерзките.

      Последна и върховна мъка, мъката на мъките в това ужасно място, е вечността на ада. Вечност! О, зловещо злокобно слово! Вечност! Чий ум човечески ще може да те проумее? Помнете, вечност от мъка! Дори адовите мъки да не бяха толкова ужасни, колкото са, те пак щяха да са безпределни, понеже са предопределени да траят навеки. Но бидейки вечни, те, както знаете, са същевременно и непоносимо разширими, и нетърпимо напрегнати. Ужасно мъчение би било навеки да търпиш ужилването на едно-едничко насекомо! Какво ли е тогава навеки да търпиш многообразните мъчения на ада? Навеки! Във вечните векове! Не година, не столетие, навеки! Помъчете се да си представите страхотното значение на тая дума. Всички вие неведнъж сте виждали пясъка покрай морето. Колко незабележими са мъничките песъчинки! И колко ли такива незабележимо ситни песъчинки ще са нужни, за да се напълни мъничката шепа на дете, което си играе с пясъка? А сега си представете цяла планина от такива песъчинки, която е висока един милион мили и се възвишава от земята до най-далечните небеса, която е широка един милион мили и се простира до самия край на вселената и чийто диаметър е също един милион мили. Представете си после цялата тая гигантска маса от безбройни песъчинки, умножена по сбора от всички горски листа, всички водни капчици в безбрежния океан, всички пера на птиците, всички люспи на рибите, всички косми на зверовете и всички атоми в необятните въздушни простори; представете си най-сетне, че веднъж на един милион години една мъничка птичка каца на тая планина и отнася в човчицата си една микроскопична песъчинка. Колко милиона милиони векове ще изтекат, дорде птичката успее да отнесе един квадратен дециметър от планината, и колко милиарда милиарди хилядолетия ще изтекат, дорде дойде ред на последната песъчинка? Ала дори когато изтече и тоя необятен срок от време, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността. В края на всичките тез билиони и трилиони години вечността едва ще е наченала. И ако тая планина изново израсте и се извиси цяла-целеничка и изново мъничката птичка я заотнася песъчинка по песъчинка до сетното зрънце; и ако тя се извисява и бива отнасяна толкоз пъти, колкото има звезди на небето и атоми във въздуха, и водни капчици в морето, и листа по дървесата, и пера на птиците, и люспи на рибите, и косми по зверовете, дори тогаз, след като безброй пъти се е извисявала и смалявала тая необозримо огромна планина, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността; да, дори тогаз, след всичко това, след тая бездна от време, при едничката мисъл за която шеметно ни се завива свят, вечността едва ще е наченала.

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации“)